Михаел Енде
Приказка без край (22)

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Звездният манастир

Хиляди нови пратеници от всички страни на Фантазия се присъединяваха към онези, които съпровождаха Бастиан в похода му към Кулата от слонова кост. Опитите да бъдат преброени се оказаха безсмислени, защото още преди да бъде преброен последният, пристигаха нови хора. Всяка сутрин многохилядната войска тръгваше на път, а когато спираше за почивка, се образуваше стан от палатки колкото цял град. Той беше толкова странен, че човек просто не може да си го представи. Спътниците на Бастиан бяха различни не само по външен вид, а и по ръст, имаше палатки с размерите на циркова шатра и палатки не по-големи от напръстник. Колите и превозните средства, с които пътуваха пратениците, бяха също толкова разнообразни, че просто не могат да се опишат — от съвсем обикновени каруци с чергила и файтони до твърде странни търкалящи се бъчви, подскачащи топки или самоходни съдове с крака.

Междувременно бяха намерили палатка и за Бастиан. Тя беше най-хубава от всички. Наподобяваше малка къща, направена от лъскава пъстра коприна, по която бяха извезани златни и сребърни картини. На покрива се вееше знаме с герб — свещник със седем рамена. Отвътре палатката беше покрита с меки постели и възглавници. Където и да лагеруваха, тази палатка винаги се намираше в центъра. А синият арабски дух, който междувременно бе станал нещо като камериер-телохранител на Бастиан, стоеше на пост пред входа.

Атрею и Фухур все още бяха сред дружината на Бастиан, но откакто на всеослушание отправиха упреци към него, той не разменяше нито дума с тях. Бастиан тайно чакаше Атрею да отстъпи и да го помоли за прошка. Ала той нямаше подобни намерения. Фухур също хич и не мислеше да се подчинява на Бастиан. А точно на това трябва най-сетне да се научат, каза си Бастиан! Ако въпросът беше кой може по-дълго да издържи, двамата в края на краищата трябваше да разберат, че волята му е непреклонна. Отстъпеха ли, той щеше да ги посрещне с отворени обятия. Ако Атрею коленичеше пред него, той щеше да го вдигне и да каже:

— Недей да коленичиш пред мен, Атрею, защото ти си бил и винаги ще бъдеш мой приятел…

Сега-засега обаче и двамата вървяха последни в шествието. Фухур, изглежда, бе забравил да лети и ходеше пеша, а Атрею вървеше до него обикновено с наведена глава. Ако по-рано избързваха пред колоната, за да огледат като авангард местността от въздуха, сега те маршируваха накрая като ариергард. Това ни най-малко не радваше Бастиан, но той не можеше да го промени.

Когато колоната потегляше на път, Бастиан я предвождаше на мулето Иха, но по-често се случваше да няма желание да го прави и отиваше при Ксайде в носилката й. Тя винаги го посрещаше с голяма почит, отстъпваше му най-удобното място и сядаше в краката му. Умееше да подхване някоя интересна тема за разговор и избягваше да го пита за миналото му в света на хората, след като забеляза, че му е неприятно да говори за това. Тя пушеше почти непрекъснато наргиле, което се намираше до нея. Маркучът му наподобяваше смарагденозелена отровна змия и в края завършваше със змийска глава, която тя държеше с дългите си, бели като мрамор пръсти. Когато всмукваше, сякаш я целуваше. Облачетата дим, които изпускаше с наслада от устата и носа, променяха всеки път цвета си — ту бяха сини, ту жълти, ту розово-червени, ту зелени или лилави.

— Отдавна искам да те попитам нещо, Ксайде — каза Бастиан при едно от тези посещения, гледайки замислено към огромните чудовища с черни брони като на бръмбари, които носеха каляската й, движейки се в крак.

— Твоята робиня те слуша — отвърна Ксайде.

— Когато се биех с твоите бронирани великани — продължи Бастиан, — се оказа, че те представляват само броня, а отвътре са кухи. Как се движат тогава?

— По моя воля — отвърна, усмихвайки се, Ксайде. — Точно защото са кухи, те се подчиняват на волята ми. Тя може да управлява всичко, което е кухо.

Ксайде изгледа Бастиан с разноцветните си очи.

Този поглед предизвика смътно безпокойство у Бастиан, но преди той да усети, тя отново сведе очи.

— Мога ли да ги управлявам и с моята воля? — попита той.

— Разбира се, господарю и учителю мой — отговори тя, — при това сто пъти по-добре от мен, защото в сравнение с теб аз съм нищо. Искаш ли да опиташ?

— Засега не — отвърна Бастиан, който се почувства неловко, — може би друг път.

— Наистина ли мислиш, че е по-хубаво — продължи Ксайде — да яздиш старо муле, отколкото да те носят създания, впрегнати във волята ти?

— Иха ме носи с удоволствие — каза Бастиан малко намръщен, — тя се радва, че може да ме носи.

— Тогава го правиш заради нея?

— Защо не? — отвърна Бастиан. — Какво лошо има в това?

Ксайде изпусна от устата си зелен пушек.

— О, не, господарю. Как би могло да е лошо нещо, което правиш ти.

— Какво искаш да кажеш, Ксайде?

Тя наведе глава и огненочервената й коса падна напред.

— Твърде много мислиш за другите, господарю и учителю мой — промълви тя. — Никой не заслужава да отклоняваш вниманието си от своето тъй важно развитие. Дано не те разгневи, о, господарю, но ще се осмеля да ти дам един съвет — мисли повече за своето съвършенство!

— Какво общо има това със старата Иха?

— Не много, господарю, дори почти нищо. Само че тя не заслужава честта да бъде яздена от теб. За мен е обида ти да яздиш на гърба на едно толкова… обикновено животно. Всички твои спътници се чудят. Само ти, господарю и учителю мой, единствен не знаеш какво ти се полага.

Бастиан не каза нищо, но думите на Ксайде му направиха впечатление.

Когато на следващия ден войската начело с Бастиан и Иха премина през една прекрасна тучна долина, пресечена тук-там от малки горички ухаещ люляк, той използва обедната почивка, за да изпълни предложението на Ксайде.

— Слушай, Иха — каза той и погали врата на мулето, — дошло е време да се разделим.

Иха въздъхна тъжно.

— Защо, господарю? — попита жално тя. — Толкова ли лошо изпълнявах службата си?

От ъглите на тъмните й очи бликнаха сълзи.

— О, не — побърза да я утеши Бастиан, — точно обратното, ти така удобно ме носеше през целия дълъг път и беше така търпелива и добра, че искам да те възнаградя.

— Аз не искам никаква друга отплата — отвърна Иха, — освен да продължа да те нося. Какво повече бих могла да желая?

— Не ми ли каза — продължи Бастиан, — че ти е мъчно, дето не можеш да имаш деца?

— Да — рече Иха натъжена, — ще ми се, когато остарея, да има на кого да разкажа за тези дни.

— Добре — каза Бастиан, — тогава аз ще ти разкажа сега една приказка, която ще се сбъдне. Ще я разправя само на теб, защото тя е твоя.

Тогава той хвана дългото ухо на Иха и зашепна в него:

— Недалече оттук, в една малка люлякова горичка, е бащата на твоя син. Той е един бял жребец с лебедови крила. Гривата и опашката му са толкова дълги, че стигат до земята. Той ни следва вече дни наред, защото е безумно влюбен в теб.

— В мен? — извика едва ли не уплашена Иха. — Но аз съм най-обикновено муле, при това не съм вече и млада!

— За него ти си най-красивото създание във Фантазия точно защото си това, което си — каза тихо Бастиан. — А може би и защото си ме носила. Но той е много плах и не смее да се приближи до теб сред толкова много животни. Ти трябва да отидеш при него, иначе ще умре от любов по теб.

— Господи Боже мой! — Иха не знаеше какво да прави. — Чак толкова ли е зле?

— Да — прошепна Бастиан в ухото й. — А сега сбогом, Иха! Тичай да го намериш!

Иха направи няколко крачки, после се обърна още веднъж към Бастиан.

— Честно казано, малко ме е страх — призна тя.

— Бъди смела — каза Бастиан, усмихвайки се, — и не забравяй да разкажеш на децата и внуците си за мен.

— Благодаря, господарю! — отвърна Иха простичко, както тя си знаеше, и тръгна.

Бастиан дълго гледа след нея как се отдалечава бавно и не беше особено радостен, че я отпрати. Влезе в прекрасната си шатра, легна на меките възглавници и се втренчи в тавана. Повтаряше си, че е изпълнил най-голямото желание на Иха. Но това не прогони мрачното му настроение. Така е, никак не е без значение, кога и защо правиш услуга някому.

Но това се отнасяше само за Бастиан, защото Иха действително намери снежнобелия крилат жребец и се омъжи за него. По-късно роди син, едно бяло муле с крила, което нарекоха Патаплан. То стана много прочуто във Фантазия, но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.

Отсега нататък Бастиан пътуваше в носилката на Ксайде. Тя дори му предложи да слезе и да върви пеша отстрани, за да може всеки момент да му се притичва на помощ. Но Бастиан не прие.

Тъй че отсега нататък те седяха заедно в обширната носилка от корали, която застана начело на военната колона.

Бастиан продължаваше да се сърди малко и на Ксайде, понеже го бе посъветвала да се раздели с мулето. И тя скоро разбра това. Неговите едносрични отговори не позволяваха да се завърже истински разговор.

За да го разведри, тя подхвърли весело:

— Искам да ти направя един подарък, господарю и учителю мой, ако имаш милостта да го приемеш.

Тя извади изпод седалката една изящно украсена кутийка. Бастиан се надигна, изпълнен с очакване. Ксайде я отвори и извади тесен колан. Представляваше нещо като верига, защото брънките се движеха свободно. Те и катарамата бяха от прозрачно стъкло.

— Какво е това? — поинтересува се Бастиан.

Коланът звънтеше леко в ръката на Ксайде.

— Това е колан, който те прави невидим, но ти, господарю, трябва да му дадеш име, за да стане твой.

Бастиан го разгледа. После каза:

— Гемал.

Ксайде кимна с усмивка.

— Сега той ти принадлежи.

Бастиан взе колана и започна да го прехвърля от ръка в ръка, без да знае какво да прави с него.

— Не искаш ли да го изпробваш — попита Ксайде, — за да се убедиш в силата му?

Бастиан препаса колана и разбра, че му приляга така, сякаш е правен за него. Но той само усещаше това, защото сам не можеше вече да види нито тялото, нито краката, нито ръцете си. Обзе го твърде неприятно чувство и се опита веднага да отвори катарамата. Но не успя, тъй като не можеше да види нито ръцете си, нито колана.

— Помощ! — извика той със сподавен глас. Внезапно се изплаши, че никога вече няма да може да свали колана Гемал и завинаги ще остане невидим.

— Най-напред трябва да се научиш да си служиш с него — каза Ксайде, — и с мен беше така, господарю и повелителю. Позволи ми да ти помогна!

Тя протегна ръка и веднага отвори колана Гемал, а Бастиан отново се видя. Той въздъхна с облекчение. После се засмя. Ксайде също се усмихна и дръпна от наргилето си през накрайника с форма на змийска глава.

Във всеки случай тя отклони разговора в друга посока.

— Сега вече нищо не може да ти се случи — рече тя кротко, — не мога да ти кажа колко се безпокоях досега, господарю.

— Да ми се случи? — осведоми се Бастиан, все още малко объркан. — Че какво може да ми се случи?

— О, никой не може да се изправи срещу теб — прошепна Ксайде, — ако си мъдър, никой няма да те надвие. Опасността се крие в самия теб, затова е трудно да те предпази човек от нея.

— Какво искаш да кажеш с това… в самия мен? — попита Бастиан.

— Най-мъдрото е да стоиш над нещата, да не мразиш и да не обичаш никого. Но ти, господарю, все още държиш на дружбата. Сърцето ти не е студено и безучастно като леден планински връх… и така някой може да ти навреди.

— И кой е той?

— Онзи, когото ти въпреки цялата му дързост все още обичаш, господарю.

— Говори по-ясно!

— Нахалният и непочтителен малък дивак от племето на Зелените кожи, господарю.

— Атрею?

— Да, а с него и безсрамният Фухур.

— И те двамата щели да ми навредят? — Бастиан едва не се разсмя.

Ксайде седеше със сведена глава.

— Не мога да повярвам за нищо на света — продължи Бастиан, — не искам повече да чувам подобни неща.

Ксайде мълчеше и наведе главата си още по-ниско.

След дълго мълчание Бастиан попита:

— И какво ще ми направи Атрею?

— Господарю — прошепна Ксайде, — по-добре нищо да не бях казвала.

— Я кажи всичко! — извика Бастиан. — Престани с тези намеци! Какво знаеш?

— Треперя пред гнева ти, господарю — промълви Ксайде и тялото й наистина се разтресе, — но дори това да е краят ми, все пак ще ти кажа: Атрею иска тайно или със сила да ти отнеме знака на Детската царица.

За момент Бастиан не можа да си поеме въздух.

— Как ще ми го докажеш? — попита той с дрезгав глас.

Ксайде поклати глава и промълви:

— Моите знания, господарю, не са от тези, които могат да се доказват.

— Тогава ги запази за себе си! — каза Бастиан и кръвта нахлу в лицето му. — И не клевети най-честното и храбро момче в цяла Фантазия!

Като каза това, той скочи от носилката и си отиде.

Пръстите на замислената Ксайде си играеха със змийската глава, а зелено-червените й очи проблясваха. След малко тя отново се усмихна и изпускайки виолетов дим от устата си, прошепна:

— Само ще си покаже, господарю и учителю мой. Коланът Гемал ще ти го докаже.

 

Когато разпънаха палатките за нощуване, Бастиан отиде в шатрата си. Той заповяда на Илуан, синия арабски дух, да не пуска никого, и особено Ксайде. Искаше да остане сам и да размисли.

Хич и не го интересуваше какво бе казала магьосницата за Атрею. Нещо друго занимаваше мислите му — няколкото думи, които тя подхвърли за мъдростта.

Преживял беше немалко — страхове и радости, тъга и победи, едно след друго се изпълняваха желанията му, а все не можеше да се укроти. Нито едно от тези неща не му донесе покой и удовлетворение. Но да си мъдър, означава да не обръщаш внимание нито на радостта, нито на страданията, на страха и на състраданието, на амбициите и на обидите. Да си мъдър, означава да се издигнеш над всичко, да не мразиш и да не обичаш нищо и никого, да приемаш напълно равнодушно враждебното отношение и симпатиите на другите. Онзи, който наистина е мъдър, нищо не го засяга. Той е недостижим и никой не може да му стори нещо. Да, наистина би било хубаво да бъдеш такъв! Бастиан беше убеден, че така е стигнал до последното си желание, онова последно желание, което ще се превърне в негова истинска воля, както каза Граограман. Убеден беше, че е разбрал какво има предвид той. Искаше да е голям мъдрец, най-мъдрият сред мъдреците в цяла Фантазия!

Малко по-късно той излезе от палатката си.

Месечината осветяваше местността, на която той преди това почти не бе обърнал внимание. Станът беше разположен в една котловина, обградена отдалече с причудливи по форма планини. Цареше пълна тишина. В долината все още имаше малки горички и храсталаци, но нагоре по планинските склонове растителността намаляваше, а още по-нависоко тя съвсем изчезваше. Извисяващите се групи от скали образуваха най-различни фигури. Те сякаш бяха издялани от ръката на някой скулптор великан. Не полъхваше ветрец, по небето нямаше нито едно облаче. Всички звезди блестяха и на човек му се струваше, че са по-близо, отколкото друг път.

Съвсем горе, на един от най-високите планински върхове, Бастиан откри нещо, което наподобяваше постройка с купол.

Явно, че някой живееше вътре, защото оттам проникваше бледа светлина.

— И аз я забелязах, господарю — каза Илуан с грачещия си глас. Той беше на поста си до входа на шатрата. — Какво ли е това?

Той не бе свършил още да говори, когато от далечината се разнесе странен крясък. Прозвуча като провлеченото буху-буху на бухала, но много по-дебело и мощно. След това крясъкът се чу втори и трети път, но вече многогласно.

Това наистина бяха бухали, шест на брой, както скоро можа да установи Бастиан. Идваха откъм планинския връх, на който се намираше сградата с купола. Хвърчаха почти без да махат с криле.

И колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно се виждаше колко са грамадни. Те летяха с невероятна скорост. Очите им светеха ярко, на главите им стърчаха уши с кичури перушина. Летяха, без да издават никакъв шум. Дори когато кацнаха пред шатрата на Бастиан, почти не се чу пляскане на крила.

И така, те стъпиха на земята, всеки от тях по-голям от момчето, и ококорили големи кръгли очи, започнаха да въртят глави във всички посоки. Бастиан се приближи до тях.

— Кои сте вие и кого търсите?

— Праща ни Ушту, Майката на предчувствието — отвърна един от шестте бухала, — ние сме летящите пратеници на Звездния манастир Гигам.

— Що за манастир е това? — попита Бастиан.

— Това е царството на мъдростта — отвърна друг бухал, — там живеят монасите на познанието.

— А коя е Ушту? — продължи да се интересува Бастиан.

— Тя е един от тримата големи мислители, които ръководят манастира и обучават монасите на познанието — обясни трети бухал. — Ние сме пратеници на нощта и й принадлежим.

— Ако беше ден — добави четвъртият бухал, — щяха да дойдат пратениците на Ширкрие, Бащата на съзерцанието. Те са орли. А в часовете на здрача, между деня и нощта, Исипу, Синът на разума, изпраща своите лисици.

— Кои са тези Ширкрие и Исипу?

— Те са другите двама големи мислители, нашите върховни жреци.

— И какво търсите тук?

— Търсим големия учен — казаха шестте бухала. — Тримата големи мислители знаят, че той е отседнал в този стан, и го молят за просветление.

— Големия учен ли? — попита Бастиан. — Кой е той?

— Бастиан Балтазар Букс — изрекоха едновременно и шестте бухала.

— Вече го открихте — отвърна той, — това съм аз.

Бухалите направиха енергично дълбок поклон, който независимо от страшната им големина едва не предизвика смях.

— Тримата големи мислители — каза първият бухат — покорно и със страхопочитание молят да ги посетиш, за да им дадеш отговор на въпроса, който ги занимава цял живот.

Бастиан поглади замислено брадичката си.

— Добре, но искам да взема и двамата си ученици — отвърна той накрая.

— Ние сме шест — каза бухалът, — двама от нас могат да носят по един човек от вас.

Бастиан се обърна към синия арабски дух.

— Илуан, доведи Атрею и Ксайде!

Арабският дух бързо се отдалечи.

— Кой е въпросът, на който трябва да дам отговор? — поиска да узнае Бастиан.

— О, превелики учени господарю — каза един от бухалите, — ние сме само бедни и непросветени пратеници и дори нямаме и най-низшия сан на монаси на познанието. Как бихме могли да ти съобщим въпроса, на който тримата големи мислители не са намерили отговор в продължение на целия си живот?

След няколко минути Илуан се върна с Атрею и Ксайде. По пътя той набързо им бе обяснил за какво става дума.

Когато се изправи пред Бастиан, Атрею тихо попита:

— Защо аз?

— Да, защо той? — осведоми се и Ксайде.

— Ще научите когато трябва — отвърна Бастиан.

Оказа се, че бухалите предвидливо бяха взели три трапеца. Два по два те хванаха с ноктите си въжетата на всеки трапец. Бастиан, Атрею и Ксайде седнаха на пръчките и големите нощни птици се издигнаха във въздуха.

Когато достигнаха Звездния манастир Гигам, се оказа, че големият купол е само горната част на една много голяма сграда, която се състои от много крила, наподобяващи кубове. Имаше безброй малки прозорчета и високата й външна стена се издигаше над една отвесна скала. Нежелани посетители трудно можеха да припарят там.

В крилата с формата на кубове се намираха килиите на монасите на познанието, библиотеките, стопанските помещения и стаите на пратениците.

Под големия купол беше разположена заседателната зала, в която тримата големи мислители изнасяха лекциите си.

Монасите на познанието бяха фантазийци с различно потекло и облик. За да бъдат приети в манастира, те трябваше да скъсат всякаква връзка със страната и семейството си. Животът на тези монаси беше суров и изпълнен с лишения. Те се бяха посветили единствено на мъдростта и познанието. Братството не приемаше всеки, който поиска. Изпитите бяха много трудни, а тримата големи мислители — непреклонни. Така че там почти никога нямаше повече от 300 калугери, но затова пък бяха подбрани най-умните в цяла Фантазия. Бе имало години, когато братството бе наброявало само седем души. Но това не бе намалило строгостта на изпитите. В момента имаше малко повече от 200 монаси и монахини.

Когато Бастиан, последван от Атрею и Ксайде, бе въведен в голямата аудитория, той видя пред себе си разнолико множество от всевъзможни фантазийски същества, които се отличаваха от спътниците му само по това, че независимо от вида си бяха облечени с груби черно-кафяви раса. Човек може да си представи как изглеждаха в тях например по-рано описаните странстващи скали или пък някой дребосък.

Тримата върховни жреци, големите мислители, имаха човешки тела. Главите им обаче не бяха човешки. Ушту, Майката на предчувствието, имаше лице на бухал. Ширкрие, Бащата на съзерцанието, беше с глава на орел, а Исипу, Синът на мъдростта — с глава на лисица. Те седяха на каменни кресла с високи облегалки и изглеждаха много големи. Атрею, а даже и Ксайде, май се стреснаха, когато ги видяха. Бастиан се отправи съвсем спокойно към тях. В голямата зала цареше пълна тишина.

Ширкрие, който очевидно беше най-старши и седеше в средата, му посочи с бавно движение на ръката празен трон, поставен срещу тях. Бастиан седна.

След продължително мълчание Ширкрие заговори. Приказваше тихо, но гласът му отекна изненадващо плътно и звучно.

— От прастари времена ние размишляваме над загадките на нашия свят. Исипу мисли по един цачин, Ушту предчувства по друг, а аз съзерцавам по трети. Но така не може повече да продължава. Затова помолихме теб, големия учен, да дойдеш при нас и да ни просветиш. Ще изпълниш ли молбата ни?

— Да — отвърна Бастиан.

— Чуй тогава нашия въпрос, премъдри гоподарю: какво е Фантазия?

Бастиан помълча малко и отговори:

— Фантазия — това е приказка без край.

— Дай ни време да разберем отговора ти — каза Ширкрие. — Утре пак ще се срещнем тук по същото време.

Тримата големи мислители и всички останали монаси на познанието се надигнаха мълчешком и излязоха.

Бастиан, Атрею и Ксайде бяха отведени в килиите за гости, където ги очакваше скромна вечеря. Спеше се на обикновени нарове с груби вълнени одеяла. Това, естествено, не обезпокои ни най-малко Бастиан и Атрею, но Ксайде искаше да направи заклинание, за да си осигури удобно легло. Тя обаче установи, че вълшебните й сили не действат в манастира.

На следващата нощ всички монаси и тримата големи мислители се събраха отново в уречения час в огромната зала с купола. Бастиан пак седна на трона, от лявата и от дясната му страна се изправиха Ксайде и Атрею. Този път Ушту, Майката на предчувствието, го погледа с големите си бухалски очи и заговори:

— Мислихме над твоите поучителни слова, премъдри господарю. Но пред нас възникна нов въпрос. Щом като Фантазия е приказка без край, както казваш ти, къде е написана тази приказка без край?

Бастиан отново помълча малко и после отговори:

— В една книга, която има копринени корици с цвят на стара мед.

— Дай ни време да разберем думите ти — каза Ушту, — утре отново ще се срещнем тук по същото време.

Всичко стана както предната нощ. То се повтори и през следващата, когато всички отново се събраха в аудиторията и Исипу, Синът на мъдростта, подхвана следния разговор:

— И този път мислихме над поучителните ти слова, премъдри господарю. Но пак сме изправени безпомощни пред нов въпрос. Ако нашият свят Фантазия е приказка без край и ако тази приказка без край е написана в една книга с цвят на стара мед, то къде се намира тази книга?

И пак след кратко мълчание Бастиан отговори:

— На тавана в едно училище.

— Премъдри господарю — добави Исипу, лисичата глава, — не се съмняваме в истинността на онова, което ни каза. И все пак бихме те помолили да ни помогнеш да видим тази истина. Можеш ли?

Бастиан помисли и каза:

— Мисля, че мога.

Атрею се обърна изненадано към Бастиан. Ксайде също го изгледа учудено с разноцветните си очи.

— Ще се срещнем пак утре през нощта по същото време — рече Бастиан, — но не тук, в аудиторията, а навън, върху покрива на Звездния манастир Гигам. Тогава гледайте внимателно, без да сваляте очи от небето.

На следващата нощ — а тя бе също така ясна и звездна, както и предишните три — цялото братство, включително и тримата големи мислители, се събра в уречения час на покрива на манастира. Всички вдигнаха глави и впериха очи нагоре към нощното небе. Сред тях бяха и Атрею и Ксайде, които не знаеха какво смята да прави Бастиан.

Бастиан се покатери на най-високата точка на големия купол. Когато я достигна, той се огледа… и в този момент за пръв път видя далече на хоризонта, обляна в лунна светлина, приказно искряща, Кулата от слонова кост.

Извади от джоба си скъпоценния камък Ал Тсахир, който започна да хвърля мека светлина, и си припомни съдържанието на надписа върху вратата на Амаргантската библиотека:

 

… Но каже ли ми името отново

отзад напред,

ще лумне стогодишния ми блясък

в един-едничък миг.

 

Той вдигна високо скъпоценния камък и извика:

— Рихаст’ла!

В този момент ярка светкавица раздра звездното небе, то така просветна, че озари самия Космос. И тогава се видя таванът на училището с големите, потъмнели от старост греди. После всичко отмина, пръсна се светлината, която трябваше да свети сто години, а Ал Тсахир безследно изчезна.

Трябваше да мине известно време, докато очите на присъстващите, включително и на Бастиан, свикнат със слабата светлина на месечината и звездите.

Потресени от необикновената гледка, те мълчаливо се събраха в голямата аудитория. Последен влезе Бастиан. Монасите на познанието и тримата големи мислители се надигнаха от местата си и бавно направиха дълбок поклон.

— Няма думи, с които да ти благодаря за тази светкавица и за просветлението, велики премъдри господарю — каза Ширкрие. — Защото на онзи тайнствен таван аз зърнах създание като мен — орел.

— Грешиш, Ширкрие — възпротиви се Ушту и по бухалското й лице се плъзна лека усмивка, — аз видях много добре, това беше бухал.

— И двамата грешите — намеси се Исипу със светнали очи, — онова същество там беше моя роднина — лисица.

Ширкрие вдигна ръце, за да ги спре.

— Ето ни пак там, откъдето тръгнахме — рече той. — Само ти можеш да отговориш на този въпрос, велики премъдри господарю. Кой от нас тримата е прав?

Бастиан се усмихна хладно и каза:

— И тримата.

— Дай ни време да разберем отговора ти — помоли Ушту.

— Добре — отвърна Бастиан, — давам ви колкото искате време, защото сега ще ви напуснем.

По лицата на монасите на познанието и на тримата им върховни жреци се четеше голямо огорчение, но Бастиан отхвърли с равнодушие техните настоятелни молби да остане или още малко, или завинаги при тях.

Изпратиха него и двамата му ученици навън и летящите пратеници ги върнаха в стана.

Между другото тази нощ сложи начало на първото принципно разногласие между тримата големи мислители на Звездния манастир Гигам. След години то доведе до разцепление в братството, така че Ушту, Майката на предчувствието, Ширкрие, Бащата на съзерцанието, и Исипу, Синът на мъдростта, си основаха отделни манастири. Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.

Пак през тази нощ Бастиан загуби спомена, че е ходил на училище. От паметта му изчезна и таванът, дори откраднатата книга, която имаше копринена корица с цвят на стара мед. Той никога вече не се запита как изобщо е дошъл във Фантазия.