Бари Хайнс
Погледи и усмивки (9)

Мисис Уолш вървеше по улицата, превита от тежестта на две пълни пазарски чанти. Валеше дъжд, вятърът биеше в лицето й и тя навеждаше глава, за да не се свлече кърпата й. Супермаркетът беше чак в друтия край на квартала, но тя се прибираше пеша. Бяха отменили автобусната линия, която обслужваше квартала, и автобусите вече минаваха само по главното шосе към центъра.

През няколко минути мисис Уолш пускаше торбите си на земята и им разменяше местата. Едва ли имаше някаква разлика, но вместо да признае пред себе си, че се изморява, си внушаваше, че едната е много по-тежка от другата.

Изправи се и се поразкърши, за да облекчи болката в раменете си. Ръцете и гърбът й също бяха отмалели, пръстите й бяха изтръпнали и сега ги пронизваха същински иглици. Измери с поглед разстоянието до вкъщи. Щеше да се справи, без да спира повече. Наведе се да вдигне чантите и точно в този момент някаква кола мина право през локвата до бордюра. Дупката в асфалта бе толкова дълбока, че водните пръски прелетяха над тревата и изпадаха краката и шлифера й. Тази година бяха косили тревата само два пъти и тя се проточваше като буйна грива между тротоара и улицата.

Мисис Уолш се наведе да избърше краката си и забеляза, че едната чанта е скъсала чорапогащника й.

Влезе вкъщи през задната врата откъм кухнята, беше толкова изморена, че нямаше сили да сложи торбите върху масата. Пусна ги на пода пред мивката и излезе в антрето, за да провери какво има в пощенската кутия на входната врата. Прибра сметката за електричеството, без да я погледне, и някакъв рекламен проспект за „Слънчеви термопанели“. Обърна се към стълбите, вдигна глава и се ослуша. Не се чуваше нищо.

— Мик!

Тишина. Извика още веднъж и мина толкова време, докато чуе отговор, че вече бе съблякла шлифера си:

— Какво?

Гласът му беше тих и задавен, сякаш говореше със запушена уста. Мисис Уолш отново вдигна поглед към стълбите, разочарована, че го намира у дома.

— Цял ден се търкаляш в леглото, така ли ще я караш?

И този път не последна отговор, но тя се втурна нагоре по стълбите, влезе в стаята му и затръшна вратата. Мик простена, недоволен, че нарушава усамотението му, и се обърна на другата страна. Майка му решително отиде до прозореца и с такъв замах дръпна пердетата, че една кукичка се откачи и падна от релсата. Не я вдигна от пода, а веднага отиде до леглото му.

— Ставай веднага. Знаеш ли колко е часът?

На Мик му дойде много — едновременно в стаята светна и майка му се бе появила в застрашителна поза, надвесена над него; той се скри под завивките като костенурка в черупката си. Мисис Уолш напипа рамото му под усукания пухен юрган и го разтърси.

— Хайде, Мик, вече е почти обяд.

Той освободи рамото си и се примъкна още по-близо до стената.

— Остави ме на мира.

— Няма да те оставя на мира, докато не станеш. На какво прилича това да се излежаваш всеки ден до обяд.

— Махни се. Изморен съм. Гласът му сякаш излизаше изпод земята.

— Изморен бил! И как няма да си изморен, като не си лягаш навреме, а по цели нощи гледаш телевизия и слушаш плочи.

Той се сви на кълбо и тялото му се очерта под гънките на юргана като спираловидна извивка на черупката на охлюв.

Както стоеше над него, мисис Уолш долови някакво тихо бръмчене в стаята. Огледа се. Червената лампичка на стереоусилвателя върху шкафа светеше. Пак бе забравил грамофона включен цяла нощ.

Тя отиде да натисне копчето. Чу се силно пукане и Мик трепна като ужилен. Майка му се върна до леглото.

— Хайде, ставай. Няма да мръдна оттук, докато не станеш.

— Ще има дълго да чакаш.

— Срамота е млад човек да се въргаля в леглото по цял ден.

Мик с такъв замах отметна юргана, че окачените над леглото му плакати заплющяха и се издуха като корабни платна. От рязкото усилие му се зави свят, той се олюля, седна на края на леглото и подпря главата си с ръце, докато се съвземе.

— Какво искаш от мен? Нима имам нещо да върша?

— Можеш да излезеш и да пообиколиш за работа.

Мик я погледна с безкрайно огорчение.

— Да пообиколя за работа! Та нали само това правя? Търсил съм навсякъде и ти го знаеш. Навсякъде търсих.

— Е, значи просто трябва да продължаваш.

Мик се прозя и заби поглед в мокета между краката си.

— Има ли смисъл? Безполезно е.

— Няма друг начин, Мик. Разбери, никой няма да почука на вратата и да ти предложи работа.

Той не отговори. Седеше с наведена глава и потриваше палците на краката си. Грубата кожа стържеше като шкурка в дърво.

Майка му го изчака да започне да се облича и едва тогава си тръгна. Ако бе излязла от стаята му преди това, той сигурно пак щеше да си легне и да заспи.

Същия следобед Мик отиде пеша в града. Първо се отби в държавната агенция, където обявяваха работни места, но беше затворено. На вратата пишеше: „ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ЛИПСА НА ПЕРСОНАЛ.“ Застана на завет във входа, закопча дънковото си яке и се замисли какво да прави. Край него по тротоара вятърът отнесе обвивки от бонбони, торбички от пържени картофи и вестници. Мик дори успя да прочете няколко заглавия. Научи например, че е обявена „ВОЙНА НА ДЖЕБЧИИТЕ“. По улицата бавно мина патрулираща полицейска кола и Мик се огледа наляво и надясно с вид на зает човек, който тъкмо тръгва по работа, а не се шляе като безделник. Все още не можеше да се върне вкъщи: майка му си беше у дома и щеше да го обвини, че не търси работа. Но и не му се влачеше пак по разни фирми само за да види отново и отново табелите „НЯМА ВАКАНТНИ МЕСТА“, или да се среща с портиери и секретарки, които го гледаха отвисоко и самодоволно поклащаха глави, сякаш неуспехът му им доставяше удовлетворение. Беше унизително. Срамуваше се, чувствуваше се като просяк.

Реши да пийне нещо. Да поиграе на автоматите за билярд. Така следобедът щеше да мине неусетно. Тъкмо щеше да се прибере за вечеря. Извади парите си от джоба на дънките си и ги преброи. По дяволите! Ще трябва да се задоволи с чаша чай и разходка из магазините. Но този път ще мине по други улици. Ще седне в друго кафене. После ще реши дали да си купи кифла, или да се прибере с автобус. Погледна часовника си. Нямаше го. Забравил бе, че е развален. И още дълго щеше да си остане развален, ако нещата не се променят коренно. Нищо, дори по-добре. Ако беше на ръката му, щеше да го поглежда час по час и времето щеше да минава по-бавно.

Най-бързо времето минаваше в универсалните магазини. Там беше топло, уютно и имаше много неща за разглеждане. Понякога Мик само се возеше на ескалаторите от приземния до последния етаж и обратно. Бавното качване и слизане го успокояваше; приятно убиване на време и човек не трябваше да се замисля.

На улицата времето минаваше по-бавно, пък и той вече знаеше наизуст почти всичко, което се излагаше по витрините. Дори бе научил точно в кой ден от месеца се аракжират витрините на някои магазини и ако му се случеше да не излезе няколко дни, после с удоволствие разглеждаше новите стоки.

Спря се пред един магазин и се загледа в наредените на витрината мотоциклети — луксозни машини в ярки цветове и с блестящо хромово покритие. Бавно тръгна покрай витрината, за да проуча всеки мотор поотделно, но щом погледът му се спираше на цената, той трепваше като от болка. Видимото му огорчение разсмя двамата продавачи в магазина. Отвътре изглеждаше, сякаш някой невидим противник му нанася удар след удар. Изцяло погълнат от моторите, Мик не ги забеляза, внимателно огледа и последния модел, тъжно поклати глава и отмина.

Пътят му минаваше покрай „Бромптън и Мор“. Той си припомни нещо и спря пред витрината. Опита се да надникне в магазина през пролуките между изложените дамски обувки, но отрупаните стойки му пречеха и той отиде да погледне през остъклената врата.

Карен беше седнала на ниско столче и обуваше едно момченце. Щом се наведе напред, под опънатата блузка на гърба и се очертаха презрамките на сутиена й. Мик влезе и се престори, че го интересуват обувките на стойката до вратата. На няколко пъти поглеждаше крадешком към Карен, но заета с клиента си, тя не вдигна глава и Мик тръгна от стойка на стойка — вземаше напосоки разни обувки и отново ги оставяше.

До него приближи друга продавачка и предложи да му помогне. Носеше същата униформа като Карен — бяла блузка и синя пола. Мик й благодари, но каза че само разглежда. Момичето му хвърли особен поглед и го остави. Той държеше в ръка розов пухкав пантоф с пискюл отпред и с опитно око тя прецени, че е неговият номер. Надяваше се, че ще успее да покаже тоя чудак на момичетата, преди да си е тръгнал.

Карен извади от една кутия друг модел. Започна да нанизва връзките, вдигна глава и забеляза Мик. Не го позна веднага, спомни си кой е едва когато й се усмихна. Изчерви се, наведе очи и извънредно съсредоточено продължи да нанизва връзката на обувчицата. Нахлузи я на крака на детето и завърза връзките. Този чифт беше на червени, сини и зелени ивици, цветовете бяха ярки като тези на мотоциклетите в магазина.

Момченцето засия и се обърна към майка си, седнала до него.

— Страхотни са, тези искам, мамо.

Жената решително стисна чантата на коленете си.

— Няма да я бъде. Хич не си мисли, че ще си дам парите за такива шарении, душата ми излиза, докато ги изкарам.

— Защо, какво не им харесваш? Всички в училище носят такива.

— Да, да, знам я тази песен. Тя вдигна от земята една чисто черна обувка.

— А тези? Чудесно ти стоят. И са ти по мярка. Очите на момченцето се разшириха от ужас.

— Какво? Такива обувки няма да нося. Всички ще ми се подиграват.

Карен наведе глава, за да не се разбере колко и е смешно. Ако срещнеше погледа на Мнк, щеше да избухне в смях. Майката одобрително натисна твърдата черна кожа, после обърна обувката да види и подметката.

Дори тя беше черна.

— Глупости говориш. Виж какви са хубави. И са здрави, ще ги носиш по-дълго.

Тя подаде обувката на Карен.

— Вземаме тези.

Карен я пое и с дипломатическо безпристрастие я прибра в кутията.

— Не, мамо!

— Млъквай, Дейвид.

— Аз пък няма да ги нося.

— Като те напердаша, ще ги носиш и още как. Сега млъквай.

Момчето се тръшна назад и жално загледа шарената лъскава обувчица на крака си. Карен започна да го събува, а то сви пръсти, за да спечели още малко време. Но връщане назад нямаше, майка му вече вадеше портмонето си.

Тя плати на касата, а момченцето продължаваше да се цупи и да спори с нея и след като тръгнаха да излизат. Карен прибра разхвърляните наоколо обувки и отиде при Мик.

— Здравей, какво правиш тук?

— Минавах насам. Реших да се отбия и да те видя. Карен отметна от челото си един паднал кичур коса и с кутрето си го прибра зад ухото.

— Много мило. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да постеля червена пътека.

— Нямахме някаква уговорка, нали?

— То изобщо можехме ли да се уговорим?

— Аз и сега се колебаех. Мислех, че няма да искаш да се срещнеш с мен.

— Защо да не искам? Прямотата й го обърка и той запремята в ръце един гумен ботуш, докато се чудеше каква причина да измисли.

— Ами нали ни изгониха, сигурно си ни взела за истински хулигани.

Мълчанието и му подсказа, че се е досетил за истината.

— А и онази вечер бях малко пийнал…

— Благодаря за комплимента.

— Друго исках да кажа… — Той нервно замачка ботуша, притеснен, че тя може да му обърне гръб. Исках да кажа, че не си спомням дали не съм изтърсил някоя глупост. Неудобно ми беше да не би да съм се държал като простак.

Тя се усмихна и го докосна по рамото, за да го успокои.

— Слушай, трябва вече да си вървиш. Отговорничката ни гледа. Прави лошо впечатление, ако разговаряме с момчета. От нас се очаква да обслужваме клиентите.

През рамото й Мик погледна към жената, изправена до касата. Беше по-възрастна от продавачките, силно гримирана и изрусена. Със синия костюм и бялата блуза приличаше на попрезряла стюардеса.

— Че какво толкова? Сега нямате клиенти.

— Няма значение. Вредяло на доброто име на магазина. Една колежка я изгониха, защото приятелят и все се отбиваше тук.

— Тогава си тръгвам. Не бива да ти се случи такова нещо. — Той остави гумения ботуш на мястото му.

— А искаш ли да излезем заедно някой път?

Карен се изчерви и се огледа, сякаш се опасяваше да не би едно от момичетата да е чуло.

— Не знам. — Мик не откъсваше поглед от нея, чакаше я да реши: — Ами кога?

— Тази вечер.

— Тази вечер не мога. Заета съм.

— Ами утре? Тя се поколеба само миг. Настоятелността му ускори решението й.

— Ами добре. Къде ще се видим?

— Удобно ли ти е при шадравана на площад „Сейнт Джордж“?

— В колко часа?

— В колкото кажеш. Да речем — в седем. Тя поклати глава.

— Много е рано за мен. Излизам от работа в пет и половина.

— Тогава в седем и половина, а?

Тя кимна.

— Добре. Ще се видим в седем и половина. Застанаха до вратата, плахо се усмихваха и не знаеха какво още да си кажат. Преди да тръгне, Мик я попита:

— Нали ще дойдеш?

Трогната от чистосърдечието му, тя го докосна за ръкава. Въпросът му й прозвуча като молба.

— Разбира се, че ще дойда.

— Добре тогава. До утре.

Той излезе от магазина, но погледна навътре през остъклената врата. Карен все още го следеше с очи. Тайничко му махна с ръка, вдигната пред гърдите, и Мик си тръгна усмихнат.

Вече не му се обикаляше из града. Искаше да се усамоти някъде на тишина. Все още бе рано да се връща вкъщи, но можеше да си отиде по друг път. Да, ще заобиколи, за да има време да се наслади на това, което му се бе случило, и да си мисли за утре.