Бари Хайнс
Погледи и усмивки (12)

Карен се наведе, за да вижда по-добре, и пъхна ключа. Бавно го превъртя в ключалката, отвори полека вратата и влезе много тихо. Откога ли пантите на вратата стояха ръждясали? При всяко движение ли палтото и виеше като хала? И защо дишаше тъй, сякаш бе тичала през целия път до вкъщи? В дъното на коридора изпод вратата на всекидневната се процеждаше светлина и от телевизора вътре се носеше музика с постепенно нарастващо напрежение. Карен изчака кулминацията в драматичното действие да заглуши прещракването на ключа и тръгна на пръсти в обратна посока.

Защо скърцаха обувките й? Никога не бяха скърцали, дори докато бяха нови! И никога вече нямаше да си слага гривната с висулки! Дрънчеше на китката й като хлопатар.

— Карен!

Застина, както беше вдигнала крак, и лицето й се изкриви. Тя се обърна към вратата на всекидневната и от стенното огледало я пресрещна приведена неясна фигура.

— Карен? Ти ли си?

Среднощната скитница се изправи, хваната на местопрестъплението.

Да не мислиш, че е дошъл Йоркширският изкормвач^[1]?

— Ела тук, трябваш ми.

Пред вратата на стаята си Карен нерешително повъртя ключа в ръце, докато реши как да постъпи. Но все пак влезе във всекидневната.

Майка й седеше на края на канапето в скована поза, опасно сдържана. Скръстила обвинително ръце, тя демонстративно не обърна никакво внимание на Карен.

Държеше се с авторитета на строг съдия, но цветята по пеньоара й и яркият лак по ноктите на краката й сериозно снижаваха търсения ефект.

— Знаеш ли колко е часът? — попита тя и едва тогава погледна Карен.

— Защо, да не би да е късно, а? При тази престорена наивност майка й изостави всякаква сдържаност и избухна.

— Да не би да е късно ли! Само минава дванайсет. Тя подкрепи думите си с жест към стенния часовник с кукувичка, поставен в малка ниша до камината.

Карен не си направи труд да погледне. Само сви рамене и опита да изрази безразличие, като че ли всяка вечер се прибираше по това време.

— Изпуснах автобуса. Дойдох си пеша.

— Пеша! Как, самичка ли? С нарастваща тревога тя огледа Карен за някакви издайнически следи. На пръв поглед видът й беше приличен. Косата й не бе разрошена, палтото й не бе измачкано. Не се забелязваха и бримки по чорапогащите й, нито кал по обувките. Но защо стоеше с наведена глава? Може би червилото й беше размазано, или очите й бяха лъснали от алкохол.

Можеше да провери палтото й отзад, като се обърне да излиза.

— Карен, попитах те нещо. Карен май търсеше отговор в секретния си ключ.

Обръщаше го ту на една, ту на друга страна, като че ли фирмата или серийният му номер можеха да й подскажат нещо.

— Какво те засяга с кого съм си дошла? — Засяга ме, и то много. Излизала си с момче, нали? Карен стисна ключа в юмрук и предизвикателно погледна майка си в очите.

— Е, и?

— Знаех си аз.

— Защо да не изляза?

Мисис Лодж посегна към пакета цигари върху малката масичка пред канапето.

— Ще си докараш беля на главата, затова. Да се прибираш по това време… Знае ли човек какво може да направите.

— Какво ти става, не ми ли вярваш?

— Не.

В пакета нямаше цигари. Тя го хвърли в стъкления пепелник, угарките и кибритените клечки се разлетяха и под тях се откри изображение на кулата в Блакпул. Мисис Лодж отиде до полицата над камината и си взе нов пакет. Погледна се в огледалото и намали газта с една степен.

— Не бях на себе си от притеснение, докато те чаках.

— Да си беше легнала. Не съм те молила да стоиш будна.

— Аха, за да ми се връщаш, когато ти се прииска, по нощите? Тая няма да я бъде.

Тя смачка целофанената обвивка от пакета и я пусна в кошчето за смет, украсено с рисунки на рицари с доспехи, които препускаха от външната му страна. В другия край на камината имаше комплект излъскани до блясък ръжени и маши, които служеха само за украса, тъй като стаята се отопляваше с газ.

Смачканият целофан зашумоля и се разгъна в кошчето, докато мисис Лодж запали цигара и дръпна за пръв път.

— Още не си ми казала кой те е изпратил. Тя размаха клечката кибрит, за да я изгаси и от нея се проточи струйка дим, подобна на знамената, които рицарите от кошчето за смет носеха. Карен стоеше и я гледаше. Зад нея вратата към коридора все още зееше отворена.

— Не съм длъжна да ти казвам всичко. И без това до гуша мп е дошло непрекъснат да ми се бъркаш. Да не река да изляза някъде.

— Правя го единствено защото се тревожа за теб.

Голяма отговорност е сам човек да отгледа дъщеря.

— Няма защо да се занимаваш с мен. Мога и сама да се грижа за себе си.

— Това вече съм го слушала. Карен, разбери, трябва да внимаваш.

— Да не мислиш, че не знам? Но това не се отнася само за мен.

Начинът по който и отвърна, накара мисис Лодж да изтръска нервно цигарата си в пепелника. Но пепел още нямаше и от нея се отрониха само няколко прашинки.

— Какво имаш предвид?

— Теб! Нали ти беше тази вечер в киното с оня тип!

Мисис Лодж дръпна дълбоко от цигарата и растящото стълбче пепел можеше да послужи като мярка за това колко е била потресена. Кога ли ги бе видяла Карен? Дано да е било в края на прожекцията, когато в салона светнаха; или на излизане от киното. С престорено безразличие тя запита:

— Защо, и ти ли беше на кино?

— На кино! Бяхме седнали два реда зад вас. Почувствувах се като истинска глупачка.

Мисис Лодж започна да се изчервява и цветът на шията и почти се изравни с наситения оттенък на пеньоара. Сякаш изведнъж върху нея се приковаха погледите на всички. И на Карен, и на момченцето с насълзенн очи от картината на стената, и на плюшеното лъвче от канапето, дори на вълнистото папагалче от клетката до прозореца. От него поне можеше да се избави! Стана и покри клетката му. Пооправи кърпата, подпъхна краищата й, за да спечели време и се овладее.

Обърна се и каза:

— Добре де, в това няма нищо лошо. С Джордж се познаваме вече от няколко месеца.

— Но на мен нищо не си ми казвала за него.

— Не знаех как ще реагираш, затова. Нали те познавам.

Исках първо да разбера как ще върви и тогава да ти кажа.

— Моля? Кое как ще върви?

Карен отново започна да прехвърля ключа в ръце. Мисис Лодж взе цигарата си от пепелника, седна на канапето и подви крака.

— Е, добре. Сега вече бих могла да поканя Джордж вкъщи и да те запозная с него.

— Не искам да се запознавам с него.

— Защо? Аз съм му разказвала за теб. Сигурна съм, че ще го харесаш.

— Не искам да ми се мярка пред очите! Мразя го! Мисис Лодж се поизплаши от този яростен отпор, за момент дори и се стори, че Карен може да се нахвърли върху нея.

— Карен! Не говори така. Не е честно.

Карен се обърна и избяга от стаята. Така силно затръшна вратата след себе си, че всички врати в апартамента се разтърсиха, а вратата на всекидневната отново се отвори. Мисис Лодж се изправи, понечи да я извика, но се отказа, безмълвно се отпусна на канапето и се облегна на възглавницата.

Вторачи се в телевизора с невиждащ поглед, после запали от догарящата цигара друга, присегна се към масичката и изключи телевизора от дистанционното управление. В настъпилата тишина ясно се долавяше как часовникът тиктака, как папагалчето шава в съня си и как отвън от време на време минават коли. Но мисис Лодж не ги забелязваше — вперила поглед в огъня, тя чуваше само как Карен плаче в стаята си.