Бари Хайнс
Погледи и усмивки (10)

Мик си подсвиркваше с уста, изтича надолу по стълбите и влезе във всекидневната, където Джули пишеше домашните си. Тя вдигна глава и го проследи с поглед когато отиде до камината. Забеляза, че си е сложил чиста риза, най-новите си панталони и косата му бе още влажна от банята. Разбра, че нарочно се е издокарал, защото иначе ходеше с тениска и дънки. Той потърси нещо на полицата над камината, отиде до бюфета и дръпна най-горното чекмедже.

— Да си виждала някъде гребена ми?

— Не.

— Някой пак ми го е взел.

— Защо го казваш на мен?

Той започна да ровичка из квитанции, снимки и стари писма от омъжената му в Бърмингам сестра, които майка му не искаше да изхвърли.

— Човек нищо не може да намери в тази къща. Прерови наред всички чекмеджета, а Джули го наблюдаваше от масата как се навежда все по-ниско.

— Сигурно сам се е скрил, въшките са го отнесли.

— Затваряй си човката. — Той затръшна най-долното чекмедже и се изправи. — Само да го намеря, ще го завържа с канапче, както правят в пощата е химикалките.

— Вземи моя, ако искаш.

Тя извади едно гребенче от кутията си за моливи и му го подаде.

— Сигурно пак татко го е взел. Защо най-после не си купи?

Мик застана пред огледалото, окачено над камината, и започна да се реши. Джули отново се зае с домашното си по математика. Мъчеше се над една задача. Отговорът не излизаше, тя зачеркваше всичко и почваше отначало. Задраскваше все по-яростно, накрая откъсна листа от тетрадката си, смачка го на топка и го метна към камината. Улучи Мик отзад по крака. Той тъкмо си изстискваше една пъпка, спря и погледна сестра си в огледалото.

— Какво ти става?

— Задачите. Не мога да ги реша. Облегна се на стола, скръсти ръце и намръщено се втренчи в учебника.

— Какви са?

— Квадратни уравнения. Не ги разбирам. Дано избутам тая математика до края на годината. Повече няма да се мъча с нея, няма смисъл.

— Искаш да кажеш, че математиката няма да се мъчи с теб.

— Мистър Томсън е виновен. Страшно бърза. Мисли си, че на всички им е ясно като на него.

Мик приключи с приготовленията си и отиде до масата.

Джули бе навела глава и на Мик му се стори, че плаче.

— Няма да успея. А имам да уча и по география. Мик застана до нея, наведе се над масата и придърпа учебника към себе си.

— Дай да видя.

— Можеш ли да ги решаваш?

— Още не знам, чакай първо да видя. Къде е задачата?

Джули му я посочи, Мик подпря брадичка в ръце, заподсвирква си тихичко и се зачете в условието. Задачата беше: x² — 3х + 2 = 0

— Какво не разбираш?

— Нищо.

— Много е просто. Решава се чрез разлагане.

— Това и аз го знам. Но не ми е ясно точно как става.

— Той не ви ли обясни, че се поставят две скоби, ето така?

Мик взе химикалката от ръцете и и написа в тетрадката:

( ) ( ) = 0.

Джули кимна.

— Знам къде се слагат хиксовете. Но не мога да намеря числата.

— Добре тогава. Сложи първо хиксовете, както трябва.

Джули записа в скобите:

(x ) (x )=0.

Мик облегна по-удобно лакти на масата.

— Трябва да ви е обяснил, че щом коефициентът на x² е 1, като се умножат числата в скобите, ще се получи +2. А като се съберат, ще се получи –3.

— Обясни ни.

— Ами ти къде си гледала?

Той я сбута с лакът, но тя не посмя да му отвърне, защото зависеше от него.

— Кои две числа, като се умножат, ще дадат +2, а като се съберат, ще дадат -3?

Той започна да си драска по страницата, докато я чакаше да пресметне.

— Ами числата 2 и 1. Но отрицателни.

— Хайде тогава. Попълни в скобите и довърши. Даде и химикалката и Джули написа:

(x — 2) (x — 1) = 0

— Ами да! — Като че май-после тя се бе сетила за трудна думичка в кръстословица. — По-нататък вече знам.

И завърши задачата така:

x-2 = 0 -> x = 2, или x-1 = 0 -> x = 1.

— Това е цялата работа. Разбра ли какво се прави?

За по-сигурно Джули повтори всички етапи на решението.

— Мисля, че разбрах. Мик се изправи и погледна часовника върху полицата над камината.

— Хей! Виж колко е часът! Закъснявам. Той излезе в антрето, но след секунда се върна, обличайки сакото си. Огледа се за последен път, а Джули го заразпитва:

— Я как си се издокарал. Къде ще ходиш?

Мик духна в огледалото, за да провери дали устата му не мирише на лошо.

— Гледай си работата.

— Среща ли имаш?

Той избърса огледалото и вдигна пръст към носа си.

— Ей това нещо не го пъхай навсякъде.

Джули се облегна на стола и му се ухили.

— Имаш среща с момиче, нали? — Вече можеше сама да се справи с домашното си и имаше повече смелост. — Хайде, кажи ми коя е.

— Ако закъснея, с никого няма да имам среща.

— Познавам ли я?

— Какво? — Той нарочно се обърна и я погледна право в очите, за да е сигурен, че тя ще усети цялата дълбочина на презрението му. — Да не си въобразяваш, че ще тръгна с момиче, което ти познаваш?

— Хващам се на бас, че е Джудит Парсънс. Нали в училище ходеше с нея.

— Джудит Парсънс! Никога не съм ходил с нея.

— Ходеше! Нали все заедно се въртяхте около игрището.

Мик провери дали ципът на панталоните му е вдигнат.

— Това е съвсем друго.

Беше вече готов. Потупа се по сакото и в джоба му звъннаха монети.

— Слушай, случайно да имаш да ми дадеш в заем една-две лири?

Тя вдигна поглед от учебниците.

— Откъде?

— Ами спестяванията ти за екскурзията от училище? Ще ти ги върна в петък, като си получа социалната осигуровка.

— Не са у мен. Предадох ги още миналата седмица.

Мик извади парите от джоба си и ги преброи.

— По дяволите! Доникъде няма да стигнат.

— В якето си имам десет пенса. Ако искаш, вземи ги.

— Десет пенса са нищо. Ясно е, че ще трябва да се оправям така.

Той пъхна гребенчето на Джули във вътрешния джоб на сакото си и излезе от къщи. Джули отново се залови с домашното си и като използуваше за модел примера, се опита да реши самостоятелно следващата задача.