Бари Хайнс
Погледи и усмивки (6)

Мик отиде до другия край на стаята и се тръшна на фотьойла, за да покаже колко е сърдит. Баща му вечеряше на масата и дори не му достави удоволствие да отдели поглед от чинията си.

— Но ако реша да постъпя в армията, не можеш да ми забраниш.

Сега вече мистър Уолш вдигна поглед.

— Кой ти каза? Ти си под наш контрол, докато навършиш осемнайсет години. Има закон за тая работа.

— Добре тогава. Ще почакам да стана на осемнайсет.

Мисис Уолш стана от канапето и съблече жилетката си. Погледна се в огледалото и заоправя косата си.

— Дотогава хиляди пъти ще промениш решението си. Тя се наведе по-близо към огледалото и опипа с пръсти тъмните торбички под очите си.

— Е, дотогава всичко може да се оправи.

— Може и да не се оправи.

Мисис Уолш остана с ръка на бузата са и погледна съпруга си в огледалото.

— Какво искаш да кажеш?

— Както е тръгнало, все по-лошо ще става. Пък ако слуховете излязат верни, ние сме следващите.

Тя щеше да го попита какво се е случило, но Мик я изпревари.

— Тогава какъв смисъл има да си търся квалифицирана работа, щом отвсякъде могат да ме изхвърлят?

Мистър Уолш продължи да се храни, като че не го е чул, и след малко му отвърна, без да се обръща: — И да отидеш в армията, пак не е разрешение на въпроса.

Той не се доизказа. В завода и той си имаше проблеми и предостатъчно грижи, пък и несигурното бъдеще на стоманолеярната промишленост пораждаше непрекъснати слухове. Някои казваха, че предстои да закрият предприятието им и да прехвърлят работата в по-нов и рентабилен завод на крайбрежието. Други говореха, че ще се закрият всички губещи дейности в отрасъла, а доходните отново ще се продадат на частни фирми. Трети пък изразяваха крайно мнение — всичко това било неизбежно, особено след влизането на страната в Общия пазар, и че нарочно ограничавали промишлеността. Говореха, че скоро в страната изобщо нямало да остане тежка промишленост и че Англия щяла да се превърне в довършителна работилница и склад за стоки, произвеждани другаде. Но на тези приказки никой не обръщаше внимание. Или по-точно — почти никой.

Недоволен от отговора на баща си. Мик прехвърли крак над облегалката и направо се излетна. Фотьойлът изпъшка вместо него. Мисис Уолш отмести поглед от огледалото — питаше се докога ли ще издържи този фотьойл. Беше протъркан и разнебитен (всяка година, когато наближаваше 5 ноември^[1], тя заплашваше, че ще го изхвърли), но по всичко личеше, че ще трябва да почака още доста. Извади пинцетите си от несесера и изскубна косъмчето от една бенка на брадичката си. — Линда се изнесе от къщи и отиде да живее в Бърмингам и като че ли това не ни стига, а сега и ти искаш да заминеш.

Мик не й обърна внимание. Тя нямаше да му създава проблеми. Въпреки че идеята не й харесваше (и положително щяха да се леят сълзи), той беше сигурен, че ако положи достатъчно усилия, ще успее да я убеди.

Главната пречка бе баща му.

— Но ти винаги си казвал, че ти е било хубаво там.

— И там има добри страни, използувахме ги. Ние бяхме мобилизирани. Нямахме друг избор.

— Значи за теб може да е добре, но не за мен? Мистър Уолш остави пържолата си и вдигна поглед.

За пръв път, откак бе започнал спорът, го поглеждаше в очите.

— Точно така. Не и ако отидеш доброволец. Не се знае какво могат да ти заповядат да вършиш.

— В какъв смисъл? Какво да ми заповядат?

— Ами например да разпръскваш стачници. Демонстранти. Да помагаш на полицията. Не искам синът ми да се забърква в такива неща.

Мик се изви в още по-неудобна поза. Фотьойлът застрашително изскърца.

— Стига си преувеличавал, татко.

Мисис Уолш заразглежда отскубнатото твърдо косъмче в пинцетите си.

— Имало е такива неща, Мик.

— Да, и пак ще стават. Но той няма да ги види просто защото няма да отиде там. Край.

И той отново се зае с вечерята си и със собствените си проблеми. Мик знаеше, че няма смисъл да говори повече — баща му бе взел твърдо решение. Мик продължи да се цупи, излегнат във фотьойла, но по напористото потракване на приборите разбра, че ще е по-добре да си мълчи. Мистър Уолш си дояде каквото беше останало в чинията му и каза:

— Както е тръгнало, вече няма да имаме нужда от къщи, ще трябва да заживеем в коли и фургони.

Мик го изгледа сърдито. Изобщо не разбра за какво говори баща му. Не го интересуваше.