Бари Хайнс
Погледи и усмивки (30)

Късно същия следобед Мик остави Карен долу пред техния блок. Уговориха се да се срещнат пак в осем часа и Мик се прибра вкъщи.

Подпря мотора до вратата на кухнята и влезе, като си откопчаваше каската и си тананикаше, сякаш се връщаше от разходка из квартала. Всички го чакаха във всекидневната. Никои не проговори и той разбра, че му предстоят разправии дори само от начина, по който Джули хвърли поглед към родителите си и се зае с чинията яйца на очи, сякаш не бе слагала хапка в уста от няколко дни.

Мистър Уолш сгъна вестника и решително се надигна от фотьойла, сякаш щеше да вземе думата на събрание.

На Мик не му се хареса начинът, по който стискаше вестника — като оръжие.

— Къде, по дяволите, ходиш?

Мик наистина се бе подготвил да му направят забележка, но това войнствено настроение съвсем не съответствуваше на простъпката му. А и баща му ругаеше.

Това беше опасен признак.

— Бях в Бристол с Карен. Нали ви оставих бележка?

— Оставил, бележка! Ти на това бележка ли му викаш?

Той отиде до камината и измежду напъханите зад часовника квитанции и фишове от футболния тотализатор измъкна една стар плик. Мик бе написал бележката на гърба му. Баща му я прочете разярен:

„Заминавам за Бристол при бащата на Карен! Ще се върна скоро!“

На Мик му се прииска да попита: „И какво не ви харесва?“ По при тези обстоятелства реши, че е по-разумно да не дразни баща си.

— Много бързахме. Нямах време да пиша повече.

— Побъркахме се от тревоги, Мик.

Мисис Уолш седеше на канапето, на облегалката до нея имаше чаша чай. Мик погледна часовника. Защо не беше отишла на работа?

— От тревоги ли? За какво?

— А ти за какво мислиш? Бристол е толкова далеко.

Не знаехме нито как да се свържем с теб, нито кога ще се върнеш.

— Майка ти не е мигнала цяла нощ, това известно ли ти е? Иде ми да ти хвърля един хубав пердах, нищо че си на тия години!

Той направи крачка напред и Мик се зарадва, че е поне близо до вратата и масата е между тях.

— За какво вдигате толкова шум? Нали си дойдох? А и вие знаехте къде съм.

Той се ядоса, че майка му е изпуснала смяната заради него. Беше напълно излишно, особено когато в сладкарската фабрика уволняваха двеста души и отсъствията можеха да се окажат решаващ довод при обсъждането кой да попадне в списъка. Имаше си предостатъчно свои проблеми, за да го обвинят и в това! Но той не посмя да я укорява под разярения поглед на баща си иззад масата.

— Ти наистина нямаш ум в главата. Още не си взел книжка. Тръгваш дори без знак за внимание. Без застраховка. А на всичко отгоре качваш на мотора и друг човек! Ако те бяха хванали, не ти мърдаха шест месеца.

— Е, да, но не ме хванаха.

— И какво прави през нощта?

Мик се обърна към майка си и забеляза, че ръцете й силно трепереха, като вземаше чашата и чинийката от облегалката на канапето. Изглеждаше бледа и уморена. Дали не беше болна? Може би в края на краищата не беше изпуснала смяната си само за да остане вкъщи и да го чака.

— Спахме у бащата на Карен. По защо се притеснявате толкова? Сякаш ме е нямало цял месец.

Никой не му отговори и когато мълчанието продължи, той се уплаши. Дали не бяха открили? Дали не бяха научили за кражбата на цигарите? Джули допи чая си и вдигна поглед към него.

— Алън беше тук.

Тя му се усмихна, но явно споменаването на Алън не бе предизвикано от преднамерен опит да се намали напрежението вкъщи.

— Алън! Не знаех, че си е дошъл. И какво каза? Преди Джули да успее да отговори, мистър Уолш пак му се развика:

— Ако си беше седял където ти е мястото, шеше да разбереш.

Смачка на топка плика с бележката на Мик и вдигна ръка, като че ли щеше да я хвърли по него. Но се обърна и я запрати в огъня. Пламъците обхванаха хартията, пликът се разгъна и мистър Уолш сякаш се поосвободи от напрежението; отпусна рамене, приведе гръб и втренчен в огъня, разсеяно заклати глава.

Остана да гледа плика, докато се превърне в черна пепел, после се обърна и тихо излезе от стаята.

След минута-две, когато стана ясно, че няма да се върне, Мик попита майка си:

— Какво му става? Човек може да помисли, че или съм убил някого, или нещо по-лошо.

Мисис Уолш поклати глава и остави чашата си върху облегалката на канапето.

— Не. Всъщност не ти си причината за това, Мик.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти беше само капката, от която чашата преля.

— Защо, какво друго има?

Мисис Уолш полагаше усилия да не заплаче.

— Научи го тази сутрин. Освобождават го временно от работа.