Бари Хайнс
Погледи и усмивки (21)

Мик изкачи стълбището на административната сграда на „Ътли и Парсънс“, облечен в собствения си костюм. Тъкмо се чудеше няма ли дръжки на тия врати, когато стъклените крила се плъзнаха автоматично и той влезе, надявайки се, че никой не е забелязал изненадата му. Фоайето бе застлано с мокет на ивици, по цялата им дължина се повтаряше името на компанията. Ако речеш да проследиш с поглед една ивица от край до край, все едно че пътуваш с влак, такова беше усещането. Мик се огледа. Във фоайето имаше малка масичка с четири фотьойла около нея, декоративни цветарници и някаква абстрактна скулптура от метал до стълбището.

Мик приближи до прозорчето на Информацията и натисна звънеца. След малко му се стори, че зад матовото стъкло изгрява слънце. Прозорчето се отвори и слънцето се оказа оранжевата рокля на млада секретарка.

— Да, моля?

— Аз съм за събеседването за стажант-монтьорското място.

— Името ви?

— Майкъл Уолш.

Тя намери името му в някакъв списък и го отбеляза.

Мик се надвеси напред и се опита да види колко имена има на листа, но от другата страна на прозорчето первазът го закриваше. Зад секретарката работеше машинописка. Встрани от машината й лежеше отворено списание, а до него — нагризана ябълка. Вътрешността на ябълката беше в същия цвят като блузата на машинописката.

Секретарката протегна ръка през прозорчето и посочи:

— По коридора, третата врата отдясно. Чакайте там. — Преди Мик да тръгне, добави: — Къде сте се подредили така?

Другото момиче, което не можеше да види лицето му, веднага спря да пише и се надигна да погледне. Мик мислеше само за събеседването и не се сети веднага за какво става дума. После си спомни и инстинктивно вдигна ръка към лицето си. На толкова места имаше белези, че пръстите му не знаеха къде по-напред да спрат.

— А, това ли? Играх футбол.

— Да не би някой да е взел по погрешка главата ви за футболна топка?

Тя затвори прозорчето и двете се закискаха, без да ги с грижа, че Мик чува.

— Глупави патки — измърмори той, като зави по коридора и едва не се блъсна в един мъж, който идваше отсреща. Човекът щеше да изпусне документите, коите носеше, и отвори уста да му каже нещо. Но като забеляза на какво прилича лицето му, само се извини и побърза да се отдалечи.

На третата врата вдясно нямаше нито табелка, нито номер. Мик се дръпна назад към средата на коридора и преброи вратите. Да, тази беше. Почука два пъти. Отговор не последва. Огледа коридора, но нямаше никой и той отвори леко вратата и надзърна вътре. Срещна погледа на някакъв младеж, седнал в един фотьойл.

— Тук ли приемат за събеседването за стажант-монтьорското място? — попита Мик.

— Така мисля. От осем и половина съм тук — отвърна младежът.

Мик влезе и седна срещу него. Четирите фотьойла и ниската масичка бяха същите, каквито имаше във фоайето. Върху масичката бяха поставили подбрани специализирани списания, включително и няколко брой от собственото издание на „Ътли и Парсънс“. Мик опита да прочете една статия, но бе толкова възбуден, че едва възприемаше надписите под снимките, да не говорим за дребния шрифт. Остави списанието и погледна към младежа.

— Колко души са минали?

— Не знам. Сега вътре има един. Но други не съм виждал.

Облечен бе в тъмносив костюм като този на баща му. Но поне му беше по мярка. Той направи знак с глава към един шлифер, преметнат грижливо през облегалната на един фотьойл.

— Този, който влезе преди малко, има страшно висока диплома.

— По дяволите! Да не би мястото да е за неврохирург?

Двамата замълчаха и се замислиха за собствените си дипломи и за шансовете си за успех. Неоновите лампи на тавана жужаха и ярката им светлина се отразяваше в новите обувки на младежа. Вглеждайки се в Мик, той полюбопитствува:

— Да не сте се били с някого?

Мик отново докосна лицето си.

— Не, играх футбол. Крайният защитник ме ритна в лицето.

— В кой отбор играете?

Мик не успя да измисли отбора, защото при тях в чакалнята излезе третият кандидат. На зачервеното му лице бе застинала нервна усмивка. Прекоси стаята и започна да си облича шлифера, сякаш без да ги забелязва. Мик и другият младеж го гледаха напрегнато.

Той закопча колана си и тогава Мик се обади:

— Как мина?

— Не знам, може ли човек да прецени?

— Какви въпроси задаваха?

— Различни… — Стоеше с наведена глава и май не му се говореше. Но щом вдигна поглед и видя прикованите в него очи, все пак продължи. — … Ами защо съм искал да работя тук. Кои са били любимите ми предмети в училище. Имал ли съм неприятности…

Този път Мик вдигна и двете си ръце към лицето, сякаш се опитваше да го скрие, а не да докосне раните.

— По дяволите! Оставаше да ни подложат и на проверка с детектор за лъжа.

— Детектор за лъжа ли?

Другите го зяпнаха. Да не би пък да знаеше нещо, за което те дори не са чували? Младежът, който чакаше да влезе, изглежда, не се развълнува особено, но този, който току-що бе излязъл, стана още по-неспокоен — чудеше се дали не е отпаднал, преди да е стигнал до този кръг.

В стаята влезе една секретарка. Младежът с шлифера и се усмихна. Откакто бе дошъл в „Ътли и Парсънс“, се усмихваше на всички служители. Усмихна се дори на пощенския раздавач, който донесе някаква допълнителна пратка. Секретарката не му обърна внимание и погледна в бележника си.

— Майкъл Уолш?

Мик изправи гръб, макар че седеше. Приличаше на ученик, когото са повикали за нещо по време на час.

— Да.

— Елате с мен, моля.

Мик тръгна, а тя заоглежда лицето му с възбуден интерсе и той подготви отговора си. Но щом дойде до нея, тя се обърна безмълвно, излезе от чакалнята, а той трябваше да я последва.

По коридора вървяха един до друг, секретарката притискаше бележника до гърдите си. Мик кривеше очи за да види колко имена има в списъка. Горните две копчета на блузата й бяха разкопчани, тя проследи погледа му и си помисли, че той наднича за друго.

— Достатъчно ли видя?

Тя притисна бележника си още по-силно, а Мик реши че е отгатнала намеренията му и се изчерви. Но защо пък любопитството му да предизвиква чак такава секретност и такъв жлъчен поглед.

— Исках само да видя колко са.

Тя се поколеба дали да го удари с бележника, или да се изсмее. Ако винаги разговаря така с хората, нищо чудно, че лицето му е в такова състояние.

— Нахалник. Колко мислиш, че са?

— Не знам. Сигурно пет или шест.

Отговорът му беше толкова глупав, че тя дори не се обиди. Тоя явно не беше с всичкия си. На всичкото отгоре приказваше съвсем сериозно. По-добре да не му говори, така в мълчание стигнаха до кабинета на началника на Учебния център. Значи беше вярно това което пишеха за все по-ниските изисквания в училищата. Ако този тук беше сред най-добрите от кандидатите, какви ли бяха другите?

Тя почука на вратата и го въведе в кабинета. Усмивката, с която го представи на комисията от трима души, трябваше да ги предупреди с какъв чудак ще си имат работа. Все още усмихната, тя безшумно затвори вратата след себе си.

— Влез и седни, Майкъл.

Мик го позна. Това беше мистър Кросланд — началникът на Учебния център, който проведе писмения изпит. Другите двама не бе виждал. Кросланд ги представи. Единият, облечен в сако и карирани панталони, бе мистър Харви — началникът на отдел „Кадри“; другият, в тъмносин костюм, бе мистър Уилсън — главният инструктор в Учебния център. Те се понадигнаха, но не станаха, и се ръкуваха с Мик над ниската масичка. Кабинетът бе обзаведен, както фоайето и чакалнята. Мик седна на свободния фотьойл, имаше чувството, че са се събрали да играят карти.

Преди да започнат, телефонът върху бюрото в другия край на кабинета иззвъня и Кросланд отиде да се обади. В това време другите запреглеждаха документите, представени от Мик: дипломата от последната година, бележките от изпитите, характеристиката му от директора и оценките от сегашния конкурсен изпит. Но така, както непрекъснато поглеждаха към лицето му, беше ясно какво всъщност ги интересува.

Кросланд се върна на мястото си и предложи на Мик цигара от една метална кутия, изработена от стажант в Учебния център. Мик поклати глава.

— Благодаря. Не пуша.

— Нямаш лоши навици, а, Майкъл?

— Не е заради това. Просто не мога да си го позволя.

Уилсън и Харви не отказаха, Кросланд също си взе и остави кутията на масата. Поднесе им огънче със запалката си, след което тримата се отпуснаха на столовете си, готови да започнат. Мик седеше с изправен гръб.

— Сякаш си бил на война — подхвана Уилсън.

Мик беше подготвен. Не помръдна ръце от скута си, а им се усмихна. Другите отвърнаха на усмивката му, но преди да успее да им отговори, Харви подметна:

— Но те не са видели другия, нали, Майкъл?

Той смигна на Мик и ако беше до него, май щеше да го смушка с лакът. Всички се разсмяха като равни, по мъжки, сега вече Мик се облегна назад и кръстоса крака.

— Не знам, не съм го виждал. Сигурно още не е излязъл от болницата.

Ухили се, но този път на тях, изглежда, не им стана забавно. Началникът на Учебния център рязко изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, а Мик забеляза как си разменят погледи, бързо изправи гръб и прибра прилично крака.