Бари Хайнс
Погледи и усмивки (26)

В събота Мик и Фил вървяха по Краун Стрийт с по една издута найлонова торба в ръка. По тротоарите имаше много хора и трябваше да внимават някой да не ги блъсне и да не се разместят вестниците, с които бяха покрити цигарите. Помъкнали торбите, те приличаха на грижовни синове, дошли от село в града да напазаруват за идната седмица.

Мик прехвърли торбата в другата си ръка и сви пръстите на освободената няколко пъти, за да възстанови кръвообръщението.

— Дали ще бъде там?

— В събота следобед? Ако го няма или с умрял, или пак са го прибрали в пандиза.

— Ще те познае ли?

— Разбира се. Нали той ни намери билети за финалите, на мен и на татко.

Прозорецът на бюрото за залагания бе украсен с два плаката на легендарни състезателни коне, между които се виждаше карикатура на известен жокей. Главата и тялото на жокея бяха съвсем непропорционални и той изглеждаше комично уродлив. Фил бутна вратата и двамата влязоха. Вътре беше пълно с хора. Имаше надбягвания и всички, които бяха заложили, слушаха коментатора с приковани във високоговорителите погледи. Фил се огледа към другия край на залага и посочи един мъж с палто от камилска вълна и кафява мека шапка.

— Тук е, ето го — прошепна той в ухото на Мик; после изчакаха надбягването да свърши. Да минат през залата по време на надбягването беше все едно да си излязат от църква но време на молитва.

След обявяването на резултата по пода се изсипа дъжд от фишове и когато Мик и Фил тръгнаха към човека с кафявата шапка, зад тях остана пътечка в разпиляната хартия.

— Здравейте, мистър Стратън.

Човекът вдигна поглед от вестника си. Не изглеждаше изненадан, че вижда Фил.

— Е, Фил, как си?

— Благодаря, добре.

— А баща ти? Отдавна не сме се виждали.

— Добре е. Поне така казва.

— Работи ли? — Но преди Фил да му отговори, добави: — Сигурно не, ако може да го избегне. Не мога да си обясня как успява. Не знам друг човек, който да излиза без пукната пара в джоба, а всяка вечер да се връща вкъщи пиян.

Той килна назад шапката си с молива и поклати глава в почуда от подобна изобретателност. По тила и слепоочията му личеше, че скоро се е подстригвал, но едно петно от помада на ухото му подсказваше, че под шапката все пак има коса.

— С какво мога да ти помогна, Фил?

Фил се доближи още повече до него.

— Имаме малко цигари, искаме да ги продадем. Той посочи къде се намират, като бутна с коляно найлоновата торба.

— Колко?

— Десет хиляди броя.

Прекъснаха разговора за малко, за да може Стратън да чуе коментара от Лестър за надбягването в 14,45. Той си отбеляза името на победителя, вече подчертано във вестника, който държеше.

— Това е вече друго нещо. Както беше тръгнало, мислех, че пак ще трябва да изпратя моята старица на улицата. Така. Ще трябва да поразуча обстановката за следващото надбягване.

И той подчерта намерението си, като прекара още веднъж ръка по гънките на вестника. Накрая прекара молива си по списъка на състезателите и вметна:

— Ще ти дам 175 лири.

После отбеляза двама вероятни победители и понеже изобщо не вдигна поглед, като правеше предложението си, на момчетата им се стори, че става въпрос за конете, а не за цигарите. Мик и Фил се спогледаха и запресмятаха наум.

— Тоза дори не е половината им цена — каза Мик почти веднага.

— Малко е, мистър Стратън.

Тон направи избора си за състезанието в 15,30 и едва тогава погледна Фил.

— Слушай, Фил, ако не те устройва, можеш да ги занесеш другаде. Но при тая конкуренция в цените и намалението при продажбите на едро не си заслужава да се занимаваш с тях изобщо. — Той премести поглед върху торбите и поклати глава. — Всъщност, ако не бяхме добри приятели с баща ти, щях направо да ти кажа да си вземеш цигарите и да се разкараш.

Той сви вестника още веднъж и го размаха към вратата. Сякаш се канеше да убива мухи с него. Мик и Фил пак се спогледаха, а Стратън възобнови заниманията си, сякаш вече си бяха отишли.

След известно колебание, вдигане на рамене и жестове на примирение, Фил остави торбата си на пода.

— Добре, съгласни сме.

Мик също остави своята торба, а Стратън разкопча балтона си и пъхна ръка в задния си джоб. Носеше кариран костюм с жилетка, в който приличаще по-скоро на борсов спекулант, а не на букмейкър. Обърна се към стената и отброи банкнотите от дебела пачка, която сякаш остана същата и без сто седемдесет и петте лири. Пъхна парите в ръката на Фил и закопча балтона си.

— Благодаря, мистър Стратън.

— Пак заповядай, Фил. Никой нямаше да ти даде повече, да го знаеш.

Момчетата се обърнаха и направиха нова пътечка през растящия слой фишове. Но Стратън ги извика и им посочи торбите на пода.

— А това? Да не искаш да получа и херния на всичко отгоре? Дръж… — Той извади от джоба на балтона си връзка ключове, отдели един и го подаде с цялата връзка на Фил. — Занеси ги в колата. Белия ягуар отзад. Остави ги в багажника и ми върни ключовете.

Те пак взеха торбите, с които бяха дошли.

— И да не забравиш да заключиш, Фил. На никого да нямаш доверие в днешно време.

Разделиха си парите във входа на едно изоставено кино в странична уличка. Фил подаде на Мик банкнота от 20 лири.

— По дяволите. Не знаех, че на света имало и такива неща.

Хвана я от двата края и я за разглежда внимателно, сякаш разучаваше фиш от заплата.

— Да ти дожалее да я изхарчиш. Ще я сложа в рамка и ще я окача над леглото си.

Фил му подаде и една десетачка.

— Няма смисъл. Както върви, догодина ще струва не повече от пет лири.

— Знам, но така ще имам спомен как изглежда. Може никога вече да не видя толкова пари.