Бари Хайнс
Погледи и усмивки (24)

На другия ден Мик отиде в града и пак се отби в центъра за работа. Както обикновено, всички столове в чакалнята бяха заети и той трябваше да стои прав в дъното, в навалицата.

След половин час отиде до масите с рекламни материали да види дали има нещо ново. Едно момче четеше стар брой „Нови възможности за младежта“, друго разглеждаше брошурите, с които представяха различни професии (и за които никога нямаше вакантни места). След като се увери, че никой от служителите не го гледа, момчето взе брошурата със заглавие АКО СТАНА ВОДОПРОВОДЧИК, задраска името на професията и написа под него ЛАЙНО. Приятелят му го увери, че вече е станал и те дружески се сборичкаха, но блъснаха една девойка и приятелят й им каза да се махат.

Мик не се зачете нито във вестника, нито в брошурите, нито в таблата по стените, илюстриращи йерархията в професионалното израстване. Изчел ги бе всичките, при това не веднъж. Дори знаеше някои наизуст. Мик чакаше, а опашката не намаляваше. Част от служителите бяха съкратени, след като намалиха средствата за обществени нужди, а останалите просто не смогваха да се справят с непрекъснато увеличаващия се брой безработни. Когато най-после мисис Рийд го извика в канцеларията си, чакалнята бе тъй претъпкана, че на регистратурата престанаха да приемат повече и на всички новодошли раздадоха часове за следващия ден.

— Седни, Майкъл.

Мик се тръшна, скръсти ръце и протегна крака напред.

— Значи още не си се уредил?

— Ако се бях уредил, нямаше да съм тук, нали?

Тя му прости грубостта, защото го разбираше. Знаеше как се променят хората след месеци безплодно търсене на работа. Всеки ден наблюдаваше тази промяна: първоначалният оптимизъм преминаваше в разочарование, после в песимизъм и накрая се превръщаше в апатия.

— Трябва да продължиш да търсиш. Не бива да се предаваш.

Когато възприемаше този сърдечен тон, тя винаги го придружаваше с окуражителна усмивка (поне така я определяше самата тя). Този път усмивката не подействува. След известно време всичките номера от репертоара и преставаха да действуват.

— Лесно ви е на вас да приказвате, ама не сте на моето място. Човек не може да продължава така вечно.

„Разбирам. Разбирам!“ — й се приска да му изкрещи.

Но се овладя и заразглежда регистрационната му карта на бюрото си.

— Страхувам се, че отдавна не е имало нищо като за теб. Истината е… — тя запъна, сякаш не смееше да му каже, — … че не получаваме почти никакви съобщения за нови вакантни места.

Взе купчинката картони, на които бяха регистрирани свободните места в града. На дебелина изглеждаше като малка част от пълна колода карти за игра.

— Тук има едно място за мияч на коли в „Коли под наем“.

Без да чака отговор, тя бързо премина на следващия картон, сякаш се страхуваше, че предложенното може да го обиди.

— Колко?

Тя отново измъкна картона.

— Трийсет и пет лири на седмица. От осем до пет. Шестдневна работна седмица.

— Това да си го бачкат те. Робски труд.

— Можеш да започнеш, докато намериш нещо по добро. Поне няма да си безработен.

Тя му отправи закачлива усмивка, зад която прикриваше факта, че предлага последната възможност. И това не подействува.

— Това го знам. Ами ако се появи нещо свястно междувремеино? Няма и да ме погледнат, ако стана прост работник.

Тя не направи опит да спори с него, защото знаеше че е прав. Остави картоните. Нямаше какво друго да му предложи, нямаше и какво друго да каже. Мик се втренчи в обувките си и бавно поклати глава.

— Не мога да го разбера.

— Какво не можеш да разбереш?

— Цялата тая история с безработицата.

— Просто в момента положението е по-сложно, това е. Той я изгледа раздразнено и изправи гръб.

— Аз това го знам, но защо? Защо няма работни места?

Той не откъсваше очи от нея в очакване на отговор.

— Ами икономическото положение…

Мик изпъшка и затвори очи с чувство на безсилие. Само това не! Всички говореха едно и също: по теле-визията, във вестниците, по радиото… Винаги сипеха думи или за икономическото положение, или за световната криза, но никога не обясняваха какво точно означава това.

— Глупости! — отсече той така разпалено, че мисис Рийд го изгледа разтревожена с надеждата да не започне да си го изкарва на нея. И това се случваше. — Има толкова работа, която трябва да се свърши.

Вземете нашия квартал. Близо до нас има едно запустяло място, събориха няколко стари къщи и така си остана. Татко казва, че нямало пари за строеж на нови сгради, защото отпускали по-малко средства. Идиотщина! А всички пари, които изплащат като помощ на безработните? А програмите за професионално обучение? Защо не ги дават за заплати, за истинска работа?

Като си помисля от колко работници ще има нужда, ако най-после започнат строежа само на нашата улица. Нелогично е, нали? От една страна, километрична опашка от хора без работа, от друга — километричен списък от чакащи за жилища.

Лицето му бе пламнало от възмущение и той стрелкаше с гневен поглед мисис Рийд, сякаш тя бе виновна.

— Слушай, Майкъл, ние правим всичко, което е по силите ни, повярвай ми. Мик се облегна и извърна поглед — вече бе излял енергията си.

— Знам. Само че трудно се издържа.

Седеше, гледаше право пред себе си и мълчеше. И въпреки че чакалнята бе пълна и мисис Рийд трябваше да говори с още много хора, тя го остави да поседи и да помълчи, докато сам реши да си тръгне.