Бари Хайнс
Погледи и усмивки (8)

Влязоха в дискотеката и Мик веднага махна вратовръзката. Запровираха се през тълпата и отидоха на бюфета, който се намираше в другия край на залата в една ниша. От горещината и от навалицата започнаха да се обливат в пот и след като си купиха бира, те се облегнаха на една колона и останаха да гледат танцуващите.

Алън не сваляше поглед от момичетата дори когато пиеше.

— Дявол го взел! Някои си ги бива, нали? — крещеше той, за да надвика музиката. С халба в ръка посочи на Мик едно момиче, което танцуваше пред тях.

— Тая например си има възглавнички, и то какви. Те се втренчиха в подскачащите гърди на момичето.

Бяха толкова едри, че изоставаха от тялото му и танцуваха със свой собствен ритъм, по-бавно и тромаво. Алън остави празната си чаша на една ниска масичка встрани от дансинга.

— Слушай! Накрая, ако не ни излезе късметът, ще се намерим отвън!

— Добре! — кимна му Мик.

— Отивам да поканя първо оная русата ей там, виждаш ли я? Гледай сега как веднага ще се съгласи!

Алън се провря между масите и между танцуващите и се доближи до едно момиче, което стоеше само, но се оглеждаше като дама в очакване на кавалера си. Алън го заговори, но погледът на момичето недвусмислено му показа, че не е чакало него. То се извърна, без да му отговори, и по всичко личеше, че му е отказало, но изведнъж хвърли цигарата си на мокета, смачка я с крак и тръгна пред него към дансинга. За секунда Мик зърна победоносното изражение на лицето му, след което Алън изчезна в танцуващата тълпа. Мик се облегна на стената и започна да отпива от бирата си глътка по глътка. Достатъчно бе пил за тази вечер, но без чаша в ръка щеше да се чувствува неловко. Пушач на неговото място щеше да си запали цигара.

Стоеше и гледаше танцуващите. Всички играеха различно. Група момичета, наредени едно до друго, бяха разучили някои стандартни движения и стъпки от телевизионните шоупрограми. Едновременно поглеждаха настрани и се обръщаха, едновременно пристъпваха и вдигаха ръце като регулировчици на уличното движение. Дори се усмихваха едновременно. Явно доста се бяха упражнявали вкъщи на грамофон, докато постигнат това умение. Други пък едва ли не си мислеха, че участвуват в някоя телевизионна програма, или пък филм, или пък пиеса. Щеше им се да останат сами на дансинга, в центъра на внимание. Танцуваха без партньори, без усилие и не се обливаха в пот, само кожата им леко лъскаше. Погълнати изцяло от собственото си изпълнение, те вярваха, че най-после са намерили призванието, което ще промени живота им.

На останалите им беше просто приятно да подскачат и да хвърлят предизвикателни погледи и усмивки към партньорите си. Отвърнеха ли им със същото, щом дисководещият пуснеше нещо по-бавно, скъсяваха разстоянието.

Една девойка в синя рокля привлече вниманието на Мик. Седеше до една маса и се смееше на нещо, което говреше друга девойка до нея. Сигурно беше нещо неприлично, защото се направи на много възмутена и я смушка да млъкне. Но приятелката й продължи да й шепне на ухото и посочи към едно момче, което танцуваше пред тях. Девойката отново се разсмя и както уж недоволно клатеше глава, изведнъж забеляза, че Мик й се усмихва. Не се смути, нито навири нос, но пък и той очевидно не се опитваше да привлече вниманието й. Сметна, че той просто се забавлява и точно затова отвърна на усмивката му.

Всъщност от този момент започнаха да се позаглеждат. Уж се стараеха да се отбягват, пък погледите им все срещаха. Две момчета се приближиха до девойката и приятелката й и ги поканиха на танц. Те станаха и тръгнаха с тях към дансинга. Вбесен от тази измяна, Мик отиде да си вземе още една бира, за да й покаже, не му с все едно.

Когото се върна, вече бяха сменили плочата. Девойката и приятелката й не се виждаха нито на дансинга, нито на масата. Местата им бяха заети. Навярно си бяха тръгнали с момчетата. Може би вече вървяха по улицата, хванати под ръка. Или бяха взели такси. И седяха един до друг на задната седалка. Или се прегръщаха във входа на някой магазин… Доповръща му се. По дискотеките продаваха все от тая гадна бира. Отпи още една глътка. Падаше му се. Да беше я поканил, вместо да седи и да й се хили като глупак. Навярно вече си бяха определи среща за утре вечер… А ако оня пикльо там продължаваше да зяпа, щеше да получи един по мутрата!… Почувствува се уморен. Заболя го глава. Реши да намери Алън и да му каже, че си тръгва.

Девойката и приятелката й се появиха откъм дамската тоалетна. На вратата й, очевидно предназначен за чужденци и неграмотни, бе нарисуван женски силует с кринолин. На съседната врата пък бе нарисуван силует с цилиндър и фрак, за да се обозначи мъжката тоалетна.

На Мик изведнъж му стана по-добре. Отпи още една глътка. Бирата не бе никак лоша. Главата престана да го боли. Умората му изчезна. Алън, който все още танцуваше с русото момиче, забеляза Мик и ехидно се ухили над рамото му. Злорадството му и явно лесното му завоевание най-после тласнаха Мик към действие, той отиде при девойката със синята рокля и я попита дали иска да танцува. Тя спря да бърбори с приятелката си и двете го зяпнаха, сякаш трябваше единодушно да вземат решение. И тъкмо вече щеше да се върне, когато девойката в синьо кимна леко, мина пред него и тръгна към дансинга. Беше тъй сдържана, ся-каш щеше да си тръгва, а не да танцува с него.

Приятелката й я изпрати с усмивка и се опита да изрази безразличие. Но щом остана сама, изражението й се промени и тя отново отиде в тоалетната.

Двамата не си проговориха, защото и без това нямаше да се чуят от музиката. Пък и девойката не даваше вид, че има желание да завърже разговор. Въпреки че бяха разменили доста погледи, тя се държеше, сякаш вижда Мик за пръв пьт. Упорито се стараеше да избягва погледа му.

Плочата свърши, тя му благодари е кимване и тръгна към мястото си. Мик я последва и трескаво се мъчеше да измисли какво да и каже, преди да се е върнала при приятелката си, която се бе сресала, напрфюмирала и я очакваше с усмивка на облекчение. Бяха вече на крачка от нея, когато Мик се сети да я попита:

— Искаш ли да пийнем по нещо? Девойката се спря и се обърна.

— Да. Може.

Мик я поведе през дансинга към бюфета и навалицата му даде повод да я докосне. През роклята усети движението на бедрото и, отблизо вдъхна парфюма на косата й. В полуосветената зала продълговатите й обеци изглеждаха съвсем черпи, но в светлината на стъкления въртящ се глобус на тавана цветът им се променяше и те проблясваха в смарагдовозелено.

Мик бръкна в джоба на сакото си, извади в шепа всичките си пари и ги погледна. От петте лири, които бе взел в заем от баща си, бяха останали само дребни монети. Докато реши какво иска, девойката започна да прехвърля златното си медальонче. Изглежда, канеше се да избере някоя по-силна напитка от бутилките, закрепени с гърлото надолу в специални поставки пред огледалото на барчето. Мик отново преброи парите си. Жълтите монети бяха повече от белите.

— Кола, моля.

— Друго не искаш ли?

При тези обстоятелства това беше доста самонадеяно от негова страна.

— Благодаря, не искам. Просто съм жадна. На Мик му олекна.

— С лед ли?

Намериха свободни места в един ъгъл под надвисналите листа на изкуствена палма. Интериорът в залата беше издържан в тропически мотиви. Масите и столовете бяха от бамбук. От тавана висяха пластмасови подобия на пълзящи растения, а по стените беше изрисувана джунгла.

Масата бе отрупана с мръсни чаши и трябваше да си разчистят поне едно местенце. Девойката беше извадила от чантата си книжна салфетка, за да подсуши мокрите петна.

— Ледът се с свършил — съобщи Мик.

Тя взе в ръка топлата чаша.

— Не се учудвам, тук е винаги така.

Тя отпи жадно от чашата си и я остави. Мястото, косго бе почистила, се нашари от просмукалата са влага.

— Май не съм те виждала тук.

Мик сръбна от лимонадата си. Това беше най-евтината напитка.

— За пръв път идвам. Днес приятелят ми постъпи в армията и тази вечер ни е прощална.

— Ходил ли си в новата дискотека „При скитника“?

— Никъде не съм ходил и ако в най-скоро време не се оправят нещата, аз самият ще стана скитник.

— Защо?

— Безработен съм. Никъде не ходя, нямам пари за заведения.

— Сюзан е ходила, така се казва приятелката ми. Ей там е, виж.

Тя посочи между две колони към приятелката си, която разговаряше с някакъв младеж до дансинга.

Силуетите им се открояваха срещу светлината, досущ като тези върху вратите на тоалетните.

— Съвсем наскоро се върна от Блекпул. Работеше там в един хотел, но я уволнили.

— Защо?

— Не разбрах точно. Разправя, че управителят я мразел, но на мен ми се струва, че е, защото водела момчетата в стаята си. — Тя се поусмихна. — А като се прибрала, казала на майка си, че и домъчняло за нея.

Сюзан и момчето започнаха да танцуват.

Мик попита:

— А ти работиш ли?

— Да, продавачка съм в „Бромптън и Мор“.

— В магазин за обувки ли?

— Да.

Мик отпи още една глътка. Пиеше лимонадата си на малки глътки, като концентрат.

— Как се казваш?

Девойката се поколеба и оправи един от пръстените си.

— Карен, а ти?

— Мик.

— Кучето на леля ми се казва Мик. Страшно е зло. Пуска те да влезеш в къщата, но като решиш да тръгнеш, застава пред вратата, ръмжи и не те пуска да излезеш.

Дисководещнят в централната зала си дереше гърлото, като че бе избухнал пожар и нямаше никакъв начин да се спасят…

— ПОСЛЕДНАТАПЛОЧАНАСЪСТАВАПЛЕИБОЙЗ!

НАЙНОВИТЕИХУБАВИПАРЧЕТАВАДАМИЕВА!

— Тия не съм ги чувал — каза Мик. Дисководещият пусна следващата плоча, но устата му не спираше и бръщолевенето му се сливаше с неразбираемите думи на песента в ужасна какофония.

Карен допи колата си и стана.

— Това ми харесва. Искаш ли да танцуваме?

Мик я последва. С три пенса в джоба, преминал на лимонада, той беше готов да танцува с нея дори полка.

Сега Карен не отбягваше погледа му и всеки път, Когато очите им се срещаха, те се усмихваха един на друг. И сега не се докосваха, но вече бяха партньори, а не просто двама души, които танцуват един срещу друг. Мик забеляза зад гърба на Карен, че в средата на дансинга Алън се разправя с двама младежи. Продължи да танцува, по скоро му стана ясно, че само с приказки няма да се разберат. Докосна Карен по рамото, за да спре да танцува.

— Моля те, почакай малко. Приятелят ми нещо е позагазил. Отивам да видя какво става. Веднага се връщам.

Той си проби път с лакти и застана зад Алън.

— Какво става?

Альн се обърна, видя го, но не се изненада, нито показа, че се е успокоил и му отвърна, като че през цялото време са били заедно.

— С мен — нищо! Но на тоя му става нещо!

Той посочи с палец младежа пред себе си. Зад него заплашително спокоен се бе изправил приятелят му. Кавгата не го интересуваше особено: той търпеливо ги чакаше да приключат с тази част. Бяха няколко години по-големи от Мик и Алън, но не бяха по-едри от тях. Мик премери с поглед мълчаливия. Можеше да бъде и по-зле. Свадливият размаха пръст пред него. Едва не го мушна в гърдите.

— Ти не се бъркай! Не е твоя работа! Това засяга само нас!

— Добре де, но вие сте двама, нали?

Алън отстъпи крачка назад, за да не остане с гръб към тях, и заговори на Мик:

— Тоя си въобразява, че съм му отмъкнал мацката! А тя казва, че няма нищо общо с него! Казва, че е дошла тук сама!

— Кой, аз да ходя с него! За нищо на света!

Мик не я беше забелязал. Тя стоеше малко настрани, между двамата съперници. Същото русо момиче, с което Алън танцуваше от самото начало. С ръка на кръста, тя непрекъснато тръскаше глава и отмяташе падналата над очите й коса.

Съперникът на Алън рязко се обърна към нея с такава злоба, сякаш щеше да й удари шамар. Момичето отдръпна назад глава, но не отстъпи и крачка назад.

— Миналата седмица друго говореше.

— Каквото било, било. А сега ти казвам да се разкараш! Откъде-накъде ще ми се бъркаш! — После се обърна към Алън: — Не му обръщай внимание! Много бил важен!

— С тоя ли ще се сравнявам!

Алън вече нямаше избор.

— Ела де! Хайде да те видим!

Настъпи тишина. А после без нито една дума, без никакво явно предупреждение те се нахвърлиха един срещу друг. Около тях танцуващите се отдръпнаха, за да им направят повече място. Момичетата нададоха неми викове, тъй като музиката ги заглушаваше, притиснаха се здраво до приятелите си и останаха да ги гледат възбудено от безопасно разстояние.

Но нямаха късмет. Нищо особено не се случи. Двамата се бяха вкопчили един в друг и само се боричкаха. Нямаше силни удари, никой не падна. Дори не успяха да загреят, появиха се пазачите с пъргавина, която подсказваше, че са били в залата от самото начало на сбиването. Разтърваха ги, разтърсиха ги за яките, сграбчиха ги по един във всяка ръка и ги избутаха навън.

Музиката продължаваше. Танцуващите пак се събраха и повечето младежи в дискотеката така и не разбраха какво се с случило.

Пазачите изведоха размирниците до изхода и ги блъснаха по стълбите. За да не се претърколят, трябваше да тичат додолу.

— И не се мяркайте повече тук! Само да ми се покажете, лошо ви се пише, ще си намерите майстора! — Вторият пазач също застана на най-горното стъпало.

С пояси под разкопчаните фракове, двамата приличаха на бъчви, препречили входа.

— Такива да ги нямаме тук! Ако ще се биете, вървете другаде! Това заведение е прилично място! Не искаме да идва полицията!

Двамата младежи си тръгнаха първи. Беше стигнал до магазина за авточасти, когато съперникът на Алън се обърна и извика на пазачите:

— Няма да ви се размине! Ще се върнем! Съперникът на Мик добави:

— И няма да сме сами! Пък и няма да сме с голи ръце!

Пазачът с лилавата риза слезе с едно стъпало по-надолу и размаха юмрук.

— Я да се разкарвате, че като дойда, ще ви смачкам като мухи! — После се обърна към Мик и Алън, които още стояха долу на стълбите. — И за вас се отнася, изчезвайте, докато сте още здрави и читави. До гуша ни дойде от вас тази вечер!

Те не изчакаха втора подкана и тутакси тръгнаха в обратната посока. На съседната улица подминаха закусвалнята, където продаваха сандвичи с кюфте, след като се оказа, че двамата заедно нямат пари дори за един сандвич, и по едно време Мик отново започна да души. Този път източникът на миризмата беше рамото на Алън.

— Какво е това бе! Вониш на парфюмерия.

Алън повдигна ревера на сакото до носа си.

— Приятно, нали? Тя е фризьорка.

— Да, само от фризьорка ще имаш нужда, след като те острижат в казармата. Току-виж, реши да ти изпрати перука.

— Викат й Мишел. Обеща да ми пише.

— Чакай, ако си нямаш друга работа. Говориш глупости, скъпи ми Алън.

Поборичкаха се приятелски и отново поеха към къщи; но този път мълчаливо, умислени за дългия път, който ги чака. За да не им се стори толкова дълго раз-стоянието, прехвърляха в съзнанието си най-различни неща; как бяха прекарали вечерта, какво им се бе случвало у дома и в училище. Чудеха се как ли ще бъде занапред, когато почти нямаше да се виждат.