Бари Хайнс
Погледи и усмивки (13)

Мик сваляше предното колело на мотоциклета си, за да превери спирачките. Бе отделил кабелите от спидометъра и тъкмо отвиваше осовата гайка, когато в гаража влезе баща му. Мик не го чу — беше с гръб към вратата и транзисторът бе пуснат високо. Мистър Уолш отиде до тезгяха и намали транзистора, Мик стреснато се обърна да види какво става.

— Защо трябваше да го правиш?

Мистър Уолш не отговори на въпроса, а му подаде свития на руло вечерен брой на местния вестник.

— Ето ти го. Току-що дойде.

Както беше коленичил пред мотора, Мик не оставяше гаечния ключ.

— Ще го прегледам, като се прибера да хапна. Първо искам да свърша.

— Ще го прегледаш веднага. А с тая работа можеш да си играеш и друг път.

Мик пусна гаечния ключ и му показа ръцете си.

— Виж, целите са в масло. Ще го изпоцапам… Мистър Уолш продължи да настоява, сякаш вестникът беше щафета и трябваше да се предаде.

— Няма значение. По-важно е да си намериш работа. Мик изтри ръце в една стара фланелка, с която бе играл футбол, изправи се и взе вестника от баща си. Отвори го на страницата с обявленията за вакантни места и зашари с поглед по редовете, а в това време от другата страна мистър Уолш прехвърли заглавията от първата и последната страница. Уводната статия беше за очакваните съкращения на работни места в стоманолеярните заводи.

Мистър Уолш се наведе и опита да прочете какво пише, по под този ъгъл и на тази височина очите му с мъка следяха редовете. Мик обърна на другата страница. Но там изобщо нямаше обявления за вакантни места.

— По дяволите. От ден на ден намаляват все повече. Изчете внимателно всяко обявление с надеждата до края на страницата все да намери нещо.

— „Притежавате ли сила, енергия и интелигентност?“ Тия пък нищо не искат, нали? — Но след малко заговори с тон, който накара мистър Уолш да се изправи и да го изгледа иззад вестника. — Ето тук има нещо, виж.

Мик разчисти място и разстла вестника на тезгяха. Мистър Уолш се наведе и зачете на глас.

— „Търси се стажант-монтьор…“ — Прочете останалото наум и стигна до името на фирмата: — „Ътли и Парсънс“, Ист Банк Роуд.

— Къде се намира, а, татко?

— Това е машиностроителното предприятие горе на Стокс Хил. Нали се сещаш, зад пистата за състезания с хрътки.

— Има ли смисъл да опитам?

— Разбира се, че има смисъл. Обади им се по телефона.

— По това време ли?

— А, не, обади се другата седмица, как може да си толкова заспал? Не ти ли с ясно, че време за губене няма. Да не си мислиш, че само ти си видял обявлението.

Мик облегна лакти на тезгяха и внимателно разучи обявлението. Сега вече лесно го намери, защото бе оградено от мазните отпечатъци на пръстите му.

Мистър Уолш го почака да предприеме нещо, но загуби търпение и го смушка здравата с лакът.

— Хайде де, побързай. Нямаш време за разтакаване.

Мик тръгна към вратата, като разтриваше бързо-бързо ръката си и правеше физиономии. Тъкмо преди да излезе, потупа джобовете на джинсите си и се обърна. — Нямам пари.

Мистър Уолш му даде всичките си дребни монети и Мик хукна по пътечката към пътната врата. Отвори я, но в същия момент баща му изтича след него, размахвайки вестника.

— Мик!

Той спря и се обърна.

— А това няма ли да ти потрябва?

— За какво ми е?

— За телефонния номер, глупчо такъв.

Мик се върна да го пресрещне. Баща му му даде моли в и той го пъхна в задния си джоб, както бягаше. Този път не тръгна към вратата, а прекоси затревената площ пред къщата и прескочи оградата. Стъпи отгоре с единия крак и скочи от другата страна, сякаш беше на състезание по бягане с препятствия.

Мистър Уолш тръгна бавно след него, но по пътечката, застана до вратата и го загледа как тича надолу по улицата. Остана там и след като Мик се скри от погледа му, подир малко се обърна и разтривайки голите си ръце, се запъти към къщи. Не се прибра веднага, а се поспря, за да огледа розите в лехата до пътечката.

Почти бяха процъфтели и малкото останали цветове бяха попарени от ранните слани. С поглед към улицата в очакване Мик да се върне, той започна да къса увяхиалите рози, макар да знаеше, че по това време вече няма да цъфнат нови.

Мик спринтираше към телефонната кабина. Май никой от минувачите не се бе запътил натам, но за всеки случай той продължи да тича — на някого можеше да му хрумне да се обади точно сега. Онази възрастна жена например можеше да се върне и да реши да позвъни на дъщеря си в Австралия. Или пък човекът отсреща да се втурне и да се обади за точно време или да провери кое е стихотворението на седмицата, ей така, напук.

Мик стигна пръв, дръпна вратата и влезе в кабината. Подпря вестника на поставката, извади молива и приготви купчина монети. Но слушалката я нямаше! Мик прокара ръка по телефонната кутия отстрани. И там нищо! Вдигна жицата и втренчено загледа голия й край. Приличаше на въдица без кукичка.

Изруга грубо и зарита стените на кабината. Ако минеше някой, положително щеше да си помисли, че това е безочлива проява на вандащина, и то посред бял ден. Мик грабна нещата си от поставката, отвори вратата със силен ритник и изскочи като бесен от кабината — ако автоматът за плавно затваряне не работеше, всички стъкла щяха да се изпочупят. Той се спря на тротоара и се опита да се сети къде наблизо има друг телефон, срита кабината за последен път и отново се понесе.

В края на улицата се промуши през една дупка в оградата на училището и мина за по-пряко през спортната площадка. Играеше един от училищните футболни отбори и затова някои от момчетата, които гледаха мача, познаха Мик и започнаха да му викат, докато тичаше покрай игрището. Едно от тях го попита дали не иска да му услужи с колелото си. Друго му обеща да не кажат на ченгетата, че са го видели. Мик само им се ухили и продължи да тича. Прескочи оградата от другата страна на игрището и пресече улицата.

Неочаквано някакво куче, скрито в един вход, изскочи и яростно го залая. Мик ловко го удари с пета в муцуната, после тичешком прекоси запустялото място, което по плановете на Съвета трябваше да се превърне в градинка, но поради общото намаляване на разходите за обществени нужди нищо не бе направено. Шмугна се между два варела от нафта, прескочи една дупка, дълбока около половин метър, първоначално изровена с конкретна цел, но после изоставена, и префуча покрай някаква къща, където една жена спореше на входа с инкасатора на някаква фирма за неизплатени стоки, поръчани по пощата.

Мик зави зад ъгъла. В телефонната кабина нямаше никой, наоколо също. Той спря да тича и доближи с известно недоверие, като се мъчеше да погледне вътре.

Слушалката си беше на вилката. Но той вече беше подозрителен след скорошното си преживяване, пък и имаше представа на какви номера са способни някои шегаджии от квартала, затова влезе в кабината с ясно съзнание, че не бива да разчита на нищо. Внимателно взе слушалката. Тя си остана прикрепена към кабела. Май всичко бе в ред и той вдигна слушалката до ухото си. Даваше сигнал! Работеше! Мик отново извади и нареди на поставката молива, монетите и вестника и набра номера. Стиснал монета от десет пенса пред процепа, зачака сигнала за връзка.

Заето. „По дяволите!“ Остави слушалката, после отново позвъни. Пак заето. До кабината приближи една жена и веднага зае недвусмиелна поза — застана до вратата и се втренчи в него. Мик бе принуден да набере номера още веднъж, за да докаже, че не стои вътре ей така. Още бе заето. От една страна, чувствуваше безмълвния натиск на жената отвън, от друга си представи тревожната картина на претоварената централа на „Ътли и Парсънс“, търсена от всички телефони в града, и се изпоти. Изнервено започна да побутва с крак хвърлените на пода отпадъци. Жената го наблюдаваше как изтиква в единия ъгъл цигарени кутии, опаковки от пържени картофи и обвивки от бонбони и все повече се дразнеше. Но когато той се опита да вмъкне една угарка в кибритена кутийка с върха на обувката си, тя не можа да се въздържи. Зачука силно по вратата точно до главата му, от което Мик първо се сепна, после се ядоса и рязко блъсна вратата; добре че жената предвиди реакцията му и отстъпи, иначе сигурно щеше да я удари лошо.

— Няма какво да ми чукате! Или си чакайте реда, или си намерете друг телефон!

Но предизвикателното според нея разтакаване на Мик така я бе нервирало, че тя изобщо не можеше да се стресне нито от избухване, нито от обиди.

— Да чакам ли? Та вие не разговаряте!

— Защото е заето, ако искате да знаете.

— И докога ще продължи това? Не мога да чакам цял ден.

— Откъде да знам? Но докато не си свърша работата, оттук няма да изляза.

И той затвори вратата под носа и.

— Нахален хлапак, като повикам мъжа си, ще излезеш, и още как.

Мик бързо се наведе и отвърна през счупеното стъкло на вратата:

— Слушай, лельо. Ако ще и Кинг Конг да докараш, докато не се обадя, оттук не мърдам. Имам важна работа.

По твърдия му категоричен тон на нея й стана ясно, че той няма да отстъпи. Нито тя, нито съпругът й щяха да го изкарат, докато не проведе разговора си.

— Сигурно е много важно. Убийство ли е станало, що ли?

— По скоро самоубийство, ако не ме свържат незабавно.

Мик се обърна и отново набра номера. Жената поклати глава. Тоя явно не беше в ред. Я по-добре да си тръгва, докато е още здрава и читава. А и скоро щеше да се стъмни. Номерът бе все още зает. Мик трясна телефона. И как ругаеше само! Тя побърза да се отдалечи, да не би да му хрумне да си го излее на нея.

Пресече бързо улицата и се извърна да го види. Още се мъчеше да се свърже. Какво ли пък можеше да е чак толкова важно? И тя в недоумение се отправи към друга телефонна кабина.