Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 14 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.


III

Летният дъжд в степта, който така дълго назряваше още от вечерта с беззвучно проблясващи мълнии на хоризонта и тъмни сгъстяващи се облаци, плисна чак късно през нощта. Усетил на лицето си тежките му капки, които силно забарабаниха по сухата земя и рукнаха след това на потоци, Авдий Калистратов дойде в съзнание — те бяха първият дар на живота.

Авдий все така лежеше в железопътната канавка, където се беше търколил от насипа след падането от влака. Първото, което си помисли, беше: „Къде съм? Май че вали.“ Стенейки, понечи да се отмести, но почувствувал остра болка в хълбока и оловна тежест в главата, отново изпадна в безсъзнание, след известно време обаче все пак се свести. Спасителният дъжд го възвръщаше за живот. Лееше се щедро и могъщо и стичащата се от насипа вода започна да се събира в канавката, където лежеше Авдий. Прииждайки към него, тя се пенеше на мехури и се надигаше все по-близо до устата му, което го накара с нечовешки усилия да се опита да изпълзи от това опасно място. В първите мигове, докато тялото превъзмогваше болките при най-малкото движение, това бе ужасно мъчително. Авдий просто не можеше да повярва, че все още е жив. Как жестоко го биха във вагона, при каква страшна скорост го изхвърлиха от влака, но това е нищо в сравнение с факта, че той е жив, жив въпреки всичко! Жив и може да се движи, макар и пълзешком, чува и вижда, радва се на този спасителен дъжд, който плющи и се лее като из ведро, облива нараненото му тяло, освежава ръцете, краката и бучащата му пламнала глава, и Авдий ще пълзи, докато има сили — та нали скоро ще съмне, ще настъпи утрото и животът отново ще започне… И тогава все нещо ще измисли, трябва само по някакъв начин да се изправи на крака…

В същото време, прорязвайки с фарове дъжда и мрака, един след друг с грохот преминаха няколко нощни влака… Той и на тях се зарадва, всичко, което напомняше за живот, го радваше както никога досега…

Авдий не искаше да се крие от дъжда дори и да имаше начин да го стори — даваше си сметка, че му е необходим, че е благотворен за него. Само ръцете и краката му да са здрави, а раните и натъртванията, дори парещата болка в десния хълбок е готов да търпи безропотно… Криво-ляво успя да изпълзи от канавката, да се измъкне на безопасно място — една малка височинка, където остана да лежи под дъжда, събирайки сили за живот…

Завърнал се от небитието, Авдий започна да възстановява в съзнанието си всичко, което бе представлявало същност на живота му, и се учудваше с каква необикновена яснота и обхватност тече мисълта му…

И той каза на Онзи, когото след разговора с Пилат Понтийски отвеждаха на Голия хълм: „Аз съм тук, Учителю! Какво да сторя, за да Те спася, какво да сторя, Господи? Как да Те спася? О, колко се страхувам за Тебе сега, когато отново живея!“

Историческият синхронизъм — когато човек е способен мислено да живее наведнъж в няколко въплъщения на времето, разделени — понякога от столетия и хилядолетия — е присъщ в една или друга степен на всеки човек, който не е лишен от въображение. Но всеки, за когото събитията от миналото са така близки, както настоящата действителност, всеки, който преживява миналото като свое собствено, като своя съдба, е мъченик, трагична личност, защото като знае предварително как и с какво е завършила една или друга история, какви са последиците от нея, като предвижда всичко, той само страда, без да е в състояние да промени хода на събитията, и се жертвува в името на справедливостта, на която е съдено никога да не възтържествува. Тази жажда да се утвърди истината на миналото е свята. Именно така се раждат идеите, така се осъществява духовната връзка на новите поколения с предишните, на това се крепи светът и неговият жизнен опит постоянно нараства, споява се — доброто и злото се предават от поколение на поколение в една несекваща памет, в несекващото време и пространство на човешкия свят…

И затова е казано: вчерашните не могат да знаят какво става днес, но днешните знаят какво е ставало вчера, а утре днешните ще станат вчерашни…

И още е казано: днешните живеят във вчерашното, но ако утрешните забравят за днешното, това ще бъде нещастие за всички…

Авдий изпадна в голяма тревога, когато настъпи денят преди пасхата, и в задушната предпразнична вечер отчаяно се мъчеше да намери в долния град къщата, където се бе състояла тайната вечеря с учениците и където Той бе разчупил хляба с думите, че това е тялото Негово, а виното в чашите — кръвта Негова, защото още тогава е имало възможност да бъде предупреден за застрашаващата го опасност, за предателството на Юда Искариотски, и е трябвало незабавно да напусне този ужасен град, час по-скоро да тръгне на път. Търсейки къщата, Авдий сновеше по криволичещите объркани улици, потънали в здрач, и кой знае защо, се вглеждаше в лицата на минувачите, сякаш тук можеше да има познати, ала нито сред бързащите в този час да се върнат навреме за семейната трапеза, нито сред онези, които се отбиваха в дюкянчетата преди тяхното затваряне, можа да открие някого, на когото би могъл да се довери. А мнозина от минувачите изобщо нямаха представа кой е този Иисус Христос. Малко ли скитници се шляят из града. Някакъв състрадателен гражданин го покани в дома си за пасхата. Но Авдий поблагодари и отказа. Не губеше надежда, че ще успее да предупреди Учителя. От тревогата, от светлините в прозорците и силните миризми на дим от огнищата и на готвени ястия, от задушната влага, лъхаща от обилно полетите с вода за прохлада улици и дворове, го заболя глава. Взе да му се гади. И той хукна към края на града, към Гетсимания с надежда да завари още в градината Учителя и учениците, унесени в молитва и разговори. Ала уви! И тук никого не откри в този късен час. Градината беше пуста — никой нямаше и под голямото фикусово дърво, където Учителя бе заловен от голямата въоръжена тълпа. Учениците се бяха разпръснали, както сам Учителя бе предсказал…

Луната плуваше високо в небето, вече минаваше полунощ — наближаваше фаталният ден, последиците от който нямаше да се заличат векове наред и още дълго и по различен начин щяха да оставят отпечатък върху историята на човечеството. Но в този час Гетсимания и съседните хълмове, покрити с градини и лозя, тънеха в тишина, само тук-таме нощни птици пееха в шубрака, крякаха жаби и ромолеше, искреше на лунната светлина незаспиващият Кедрон, който се спускаше от кедровите гори по каменистите си древни корита, като с разделяше на ручеи и отново се събираше в един общ поток. Всичко си бе същото както преди толкова години — тихо и благостно бе на земята през онази нощ и само Авдий тръпнеше от тревога, че всичко се повтаря така, както се бе случило, и той не е в състояние нищо да спре, нито да предотврати, макар да знае предварително какъв ще бъде краят. Напразно плачеше той, обръщайки се в своето отчаяние към Бога-Утре. И не можеше да се примири с извършеното, макар че бяха минали хиляда деветстотин и петдесет години оттогава, и като се пренесе в миналото битие, в търсене на собствената си същност, мислено се върна в онова начало, от което през всички кръговрати на времето се бе проточила нишката и към неговата съдба. Той търсеше отговора, като ту се устремяваше с хилядолетия назад, ту отново се връщаше в сегашната си реалност под степния дъжд, обливащ главата и раменете му, ту отчужден от всичко наоколо, ту трезво преценявайки фактите.

И в своите прекрасни пориви си позволяваше волунтаризъм по отношение на историята — идеята за Страшния, съд, създадена много по-късно, оставаше да я изричат хора, живели в по-стара епоха — нямаше търпение Авдий всичко това да бъде казано на самия Пилат Понтийски, тъй като неговата сянка, сянката на всесилния наместник на императора, и до ден-днешен не е изчезнала. (Та нали все още има потенциални пилати!). И в това изпреварване на събитията Авдий Калистратов изхождаше от факта, че изначалните закони на света са винаги в сила, макар да ни се откриват сравнително късно. Така е и с идеята за Страшния съд — векове наред човешкият ум е бил терзан от идеята за бъдещото възмездие заради всички несправедливости, вършени на земята.

Но кой е бил Иисус, от когото сякаш от нула започва равносметката в трагичното самосъзнание на духа? И защо е трябвало да се случи всичко това? Нима само за да имаме причина за вечно покаяние? И защо от мига, в който той се е качил на кръста, така дълго не могат да се успокоят умовете? Та нали оттогава нататък много неща, претендирали за безсмъртие, са отдавна забравени и превърнати в прах. А и винаги ли е съществувало разбирането, че с всеки изминал ден животът се развива, усъвършенствува: новото днес утре остарява, хубавото помръква пред нещо още по-прекрасно, тогава защо казаното от Иисус не остарява и не губи своята сила? И нима всичко, станало от неговото раждане до неговата голгота и дори нещо повече — тръгнало от него и продължило през всички епохи и поколения, е било така необходимо и неизбежно за човечеството? И най-сетне, какъв е смисълът на този път в историята на хората? Какво са постигнали те? Какви изводи са направили? И ако съкровена цел е била идеята за човеколюбие — идеята за хуманизъм, както твърдят учените, тоест пътят на човека към самия себе си, към безкрайно усъвършенствуване на духа в себе си, като в същество, надарено с разум, то доколко сложен, тежък и жесток е бил замислен поначало този път — от кого и защо? Могли ли са хората да просъществуват без този тълкуван от всекиго по свой начин хуманизъм — от християнски до вселенски, от социално-егоистичен, класов, до принципно абстрактен? И какъв е смисълът в нашия век на отдавна остарялата по този път религия?

Наистина какъв? Защото отдавна вече всичко е ясно дори за децата. Нима материализмът не погреба завинаги християнското вероучение и не само него, нима той не разчисти решително и властно пътя към прогреса и културата — единствено верният път? Може би за днешния човек не е необходимо да изповядва някаква религия, достатъчно е да знае за тези умрели учения, колкото да бъде исторически просветен, не повече. Защото всичко това е изживяло времето си, всичко е познато и минало. Но какво сме постигнали, какво имаме вместо онази милосърдна, жертвена идея, отдавна отхвърлена и злорадно осмяна от реалистическите мирогледи? Какво подобно на нея или по-хубаво от нея имаме? Защото без съмнение новото би трябвало да превъзхожда старото. А това ново го има. Има го! В настъпление е една нова могъща религия — религията на превъзхождащата военна сила. От памтивека още човекът е принуден ден след ден, цял живот, от раждането до смъртта си, да бъде зависим от каприза на тези сили — ще отворят ли война, или ще се въздържат? И не са ли някакви съвременни богове онези, в чиито ръце е това най-силно оръжие? Само дето засега все още няма черкви, в които хората да се молят пред макети на ядрени снаряди в олтара и да бият чело в краката на генералите… И ако не религия, как другояче би могло да се нарече всичко това?

Авдий Калистратов се бе отдавал често пъти на такива разсъждения за живота и сега, когато неизмеримата обхватност на мисълта му предоставяше възможност да проникне в миналото като в даденост, да проникне в същността на отдавна минали събития — подобно на нови води, протичащи покрай стари брегове, — той се върна към онези начални дни, към онази петъчна предпасхална нощ, за да намери Учителя, да сподели с него тревогата си, да му съобщи за тревогата, наситила времето, което ще настъпи след стотици години, да му съобщи, че на историческата сцена се е появил нов Бог — Бог Голиат, заразил подобно на чума съзнанието на всички жители на планетата със своята развратна и универсална религия, религията на превъзхождащата военна сила. Какво ли би казал Учителя, колко ли би се ужасил: накъде е тръгнал човешкият род в тази бясна надпревара за военно превъзходство? И дори ако Той реши за втори път да се качи на кръста, за да изкупи нашите грехове, то едва ли би трогнал сърцата на заразените от агресивната религия на превъзхождащата военна сила…

За свое огорчение Авдий не завари Учителя в Гетсиманската градина. Предаден от Юда, Той бе вече заловен и отведен на съд, и Авдий, сам в опустялата градина, сам в целия свят, горестно зарида за всичко, което е било, и за всичко, което ще бъде. В порива си да се върне във времето назад той се бе озовал в Гетсимания, прескачайки своите прадеди, които по онова време са обитавали още северните лесове и са се прекланяли пред дървени идоли и за които дори неговото име — Авдий, е било съвсем неизвестно. С течение на времето това име тепърва е щяло да бъде заимствувано, а самият Авдий да се роди в далечния двадесети век…

Дълго седя Авдий под същото фикусово дърво, където бе предаден и заловен Учителя, и дълго плака, сякаш можеше да промени нещо в съдбините на света…

После стана и тъжно се запъти към града. Жителите на Йерусалим спяха спокойно през онази предпасхална нощ, без нищо да подозират, и само Авдий, обзет от тягостни предчувствия и тревога, безпомощно се луташе из улиците и си мислеше: къде ли е Той, какво е станало с него? Внезапно го осени надеждата, че може би има време да спаси Учителя и взе да чука на прозорците, на всички прозорци, покрай които минаваше: „Ставайте, хора, идва нещастие. Все още не е късно, елате да спасим Учителя! Аз ще го заведа в Русия, там има едно заветно островче на нашата река Ока…“

Авдий се надяваше, че на онова заветно островче сред реката Учителя ще бъде в пълна безопасност — там би се отдал на размисли върху превратностите на света и навярно би го осенило ново озарение и би прозрял нов път за човечеството в глъбините на времето, за да подари на хората божествено съвършенство, та пътят към спасителната цел, в името на която се бе обрекъл, да не минава през кръв и да не се наложи човечеството да го заплаща с мъки и унижения, които Той, безумецът, е готов отново да приеме заради хората, заради правдата, опасна за гонителите и така безжалостно преследвана: та нали Той си бе наложил заради щастието на бъдещите поколения този гибелен дълг, неизбежен по избрания от него път за освобождение на човека от гнета на собствената му съпричастност към извечните несправедливости, защото в природата няма несправедливост, тя съществува само между хората и идва от хората. Ала може ли да се постигне целта по такъв антиисторически начин и има ли някаква гаранция, че урокът на Учителя няма да бъде забравен всеки път, когато, воден от користни съображения, човекът ще поиска да го забрави, да заглуши, да приспи съвестта си и ще намери множество оправдания: бил е принуден един вид да отговаря на злото със зло; как да се опази най-висшият венец на творението — човекът, от пагубните страсти, които всекидневно го съпътствуват и в благоденствие, и в несгоди, и в бедност, и в прекомерно богатство, и в неограничена власт, и в пълно подчинение; как да се опази венецът на творението — човекът, от ненаситната жажда за господство над себеподобните си, как да се опази от постоянните изкушения за произвол: защото самодоволството и самонадеяността го подтикват да заповядва и принуждава, когато има сила, а когато няма — чрез угодничество, лицемерие и коварство да се стреми към същото, и в такъв случай каква е истинската цел на живота, в какво е неговият смисъл, и в края на краищата кой е в състояние да отговори на този въпрос така, че абсолютно всички да повярват в, истинността и безкористността на неговия отговор?

„И ти, Учителю, приемаш най-жестокото наказание, за да се вслуша човекът в доброто и състраданието, които са заложени в него и го различават от всички други същества — защото е тежко неговото пребиваване на земята, защото дълбоко са се вкоренили в него източниците на злото. А нима е постижим по този начин абсолютният идеал — ум, окрилен от свободна мисъл, възвишена личност, превъзмогнала в себе си анахронизма на злото от нине и во веки веков, както се превъзмогва заразна болест? О, ако би било възможно! Боже, защо пое върху себе си толкова тежки мъки, за да оправиш непоправимия свят? Спри се, Спасителю, защото онези, заради които ще идеш на кръста, заради които приемаш мъченическата смърт, по-късно ще Ти се присмеят. Да, да, след хилядолетия, някои само ще се смеят гръмогласно, други ще се подиграват над твоята безполезност, когато материалистичната наука, развенчала религията, ще обяви за измислица всичко, случило се с Тебе. «Чудак! Наивник! Кой го е карал? Кому и за какво е била нужна тази смешна демонстрация с разпятието? Кого ще трогне? Какво е дала тя на човека, какво е променила в него, поне съвсем мъничко, поне на йота?» Така ще мислят хората от поколенията, на които Твоят подвиг ще изглежда безсмислен, едва ли не глупав, и които, разбрали устройството на материята до изначалната й същност, преодолели земното привличане и излезли в космоса, взаимно ще си оспорват Вселената в своята кошмарна алчност, в стремежа си към галактично господство и макар Вселената да е безкрайна, дори тя ще им се струва малка, защото амбицирани от неуспехите си на Земята, те ще са готови да взривят цялата планета, на която Ти се опита да издигнеш милосърдието в култ. И какво е за тях Бог, когато те се смятат за по-силни от Бога, какво ги интересува Чудака, разпнат на кръст, когато те с един замах могат да унищожат цялата Земя, а заедно с нея и спомена за Тебе. О, бедни мой, наивни Учителю, нека да избягаме на Волга, на Ока, на онова закътано островче сред реката, където Ти ще бъдеш като на звезда небесна, за всички отвсякъде видима, но за никого недостъпна. Помисли, още не е късно, имаме пред себе си цялата нощ и утрото, може би ще съумееш да избегнеш жестоката участ? Спомни си, нима пътят, избран от Тебе, е единствено възможният?“

Обзет от такива мисли, Авдий с дълбока мъка в очите бродеше по улиците и площадите на нощния горещ Йерусалим, като се опитваше да вразуми Онзи, който бе изпратен от Господа на земята за ужасна и трагична участ, като вечен пример и обвинение за хората… Но човешката психика е такава, че никой няма да приеме това обвинение пряко върху себе си и винаги ще намери оправдание: той нищо не е сторил, без него се решават съдбините на света и нека да си се решават… Каква дълбока ирония се крие в онзи замисъл, страдащ от подценяването на човешката натура…

Когато минаваше за кой ли път вече покрай градските врати, Авдий срещна бездомно куче на три крака — четвъртият бе ударен и то го държеше прибран до корема. Кучето вдигна към Авдий умния си тъжен поглед.

— Какво има, Хромчо? — ласкаво му каза Авдий, докато го разглеждаше. — И ти ли си несретник като мен? Хайде да вървим заедно.

И кучето тръгна да скита с него чак до зори. Умно куче беше, всичко разбираше. А на заранта градът се събуди с нови грижи и в суетня, отрано пазарите и тържищата се изпълниха с оживление, задръстиха ги натоварени с денкове камили, с които бедуините идваха от пясъците, магарета и мулета с по-дребен товар, конски каруци със стока, носачи с вързопи на раменете — всичко влезе в действие — страсти, стока, разправии, завъртя се в общата въртележка на покупко-продажбата… Но и много йерусалимци се бяха събрали край белостенния градски храм, откъдето всички вкупом се отправиха при римския прокуратор Пилат Понтийски. Присъедини се и Авдий Калистратов: беше разбрал, че става дума за съдбата на Учителя, и продължи заедно с тях към Иродовия дворец. Там обаче въоръжената стража не ги пусна при наместника. И всички останаха да чакат пред входа. Прииждаше все повече народ, макар че още от заранта бе настъпила голяма жега. Идваха най-различни хора, водени от най-различни чувства. Какви ли не разговори се водеха сред неспокойната тълпа: едни казваха, че като пълновластен римски наместник прокураторът ще помилва и ще пусне на свобода пророка Иисус Назарянина, та да се махне завинаги от Йерусалим, други разправяха, че по случай пасхата на един от осъдените ще бъде подарен животът и че това ще бъде Иисус, трети просто вярваха, че ще го спаси самият Йехова пред очите на всички, но така или иначе и едните, и другите, и третите чакаха, без да знаят какво става там, зад оградата и стените на двореца. Сред тълпата имаше и много такива, които се подиграваха на нещастника, заплащащ с главата си своя смешен трон, хулеха обречения чудак и не проумяваха защо прокураторът му отделя толкова много време, какво толкова се разправя с него, нека по-бързо свършва, ей го слънцето припича и до пладне на Голия хълм всички ще изгорят от жегата. Тоя Иисус от Назарет може да залиса и баламоса когото си поиска. То се знае, че сега се е разприказвал и смущава прокуратора, който, току-виж, реши да го освободи и в такъв случай какво са виснали всички да чакат… Ама и този Иисус от Назарет си го бива — надрънка цял куп врели-некипели за някакво Ново царство, ала и то сега не може да го спаси, ще го качат на кръста да пукне като куче… Тъй си е…

Авдий слушаше и се възмущаваше „Да не сте посмели така да говорите. Неблагодарни, жалки души! Как може така да се осквернява и опошлява великата борба на човешкия дух със самия себе си. Хора, вие трябва да се гордеете с него, да го имате за пример!“ — облян в сълзи, отчаяно крещеше Авдий Калистратов сред йерусалимската тълпа. Ала никой не го чуваше, никой не го забелязваше. Та нали тепърва му предстоеше да се роди през далечния двайсети век…

 

 

Дъждът, който плисна посред нощ, постепенно започна да намалява. Както бе дошъл, така и отмина, за да се излее другаде. Накрая съвсем спря, само сегиз-тогиз прокапваха закъснели капки. Наближаваше зората, окъпана и обсипана със звезди — небосводът, все още тъмноахатов в дълбочина, след дъжда започна да просветва по краищата. Вееше прохлада от влажната почва и от освежените, вдигнали се през нощта треви.

Но вероятно в този час нито един от живите обитатели на степта не бе усетил радостта от битието така остро и с такава благодарност както Авдий Калистратов, макар че състоянието му беше доста окаяно.

Въпреки всичко той бе имал късмет: въздухът, нагорещен преди дъжда, не бе успял да се о(хлади през нощта и Авдий не можа да премръзне. Макар и мокър до кости, макар и да го боляха раните и натъртените места, той се вглъби в себе си, без да обръща внимание на нищо, и в своето прозрение, чрез което присъствуваше и в миналото, и в настоящето, възприемаше живота отново, откриваше то като дар на съдбата и още повече ценеше самата възможност да живее и да мисли. Когато дъждът спря, Авдий седеше вече под железопътния мост, докъдето с последни сили едва се бе довлякъл в мрака…

Сгушен като скитник под моста, под който бе сравнително сухо, Авдий се чувствуваше доволен, че е намерил място, където може да изчака дъжда и да се отдаде на размисъл. Под сводовете на моста отекваше всеки звук като под куполите на голям средновековен храм. Когато преминаваха влакове, грохотът им напомняше гръмотевична буря, която връхлита отдалеч и постепенно заглъхва. Леко и волно течеше през тази нощ мисълта на Авдий, която, появила се веднъж, вече от само себе си се развиваше и подемаше на крилете си неговия дух, за да го понесе в необятните пространства на времето. Авдий си мислеше ту за Христос и Пилат Понтийски, като дори тътенът на преминаващите горе влакове не му пречеше да се чувствува в древна Юдея сред шумната тълпа на Голгота и сякаш да бъде очевидец на онова тъжно събитие, ту си спомняше Москва, неотдавнашното си пребиваване там и концерта на българската капела в Пушкинския музей, спомняше си своя двойник, българския певец, с когото имаше такава поразителна прилика, и виждаше лицето му с широко отворена уста. Какви възвишени звуци се изтръгваха от гласовете на българските певци и как окриляха неговия дух, неговата мисъл! Баща му, дякон Калистратов, много обичаше църковните песни и дори когато ги слушаше, плачеше от умиление. Веднъж донесе вкъщи текста на една удивителна молитва от някаква съвременна монахиня. Тази млада жена, бивша възпитаница в сиропиталище, а по-късно възпитателка в него, станала монахиня през войната, след като любимият й, с когото живяла само месец и половина, загинал на един военен кораб, потопен от германска подводница. Всеки път, когато четеше този „повик на душата“, това особено съчетание от погребален плач и молитва, дякон Калистратов ронеше сълзи. И много обичаше да слуша, когато Авдий, тогава още дете, изправен в гостната до старото пиано, му четеше с чистия си момчешки глас молитвата на монахинята за потопения кораб. Така че Авдий я бе научил наизуст:

„Едва просветва зората на небето и преди още светът да се събуди с лъчите на изгряващото слънце, бързам да отправя към Тебе, Всевиждащи и Всеблаги, своята насъщна молитва. О, Господи, прости ми, че проявявам своеволие, че първата ми мисъл не е за Тебе, но аз живея само за да повтарям тази молитва до последния си час.

О, Всемилосърдни, Благословени, Справедливи, прости, че постоянно Ти досаждам с неотстъпния си зов. Ала в мене няма корист — не Те моля за никакви блага, нито пък да продължиш земните ми дни. Но за спасението на хорските души не ще престана да Те моля. Ти, Всеопрощаващи, не ни оставяй в неведение, не позволявай да се лутаме между доброто и злото на този свят и да търсим оправдание в тяхното единство. Осени с прозрение човешкия род. За себе си нищо друго не желая. Покорно и без страх ще приема всеки жребий — дали в ада ще горя, или на блаженство вечно ще се радвам. Ти, Творецо Вездесъщ и Необятен, определяш нашия човешки жребий.

Но те моля най-горещо само за едно, аз, Твоята робиня, беззаветно предана на Твоите слова, отшелницата монахиня, отрекла се от радостите на живота, завинаги презряла тщеславието и суетата, за да се извиси в помислите си към Твоя дух.

Моля Те, о Господи, стори такова чудо, че онзи кораб да продължава своя път ден след ден, нощ след нощ, дорде нощта с деня се сменя по определения от Тебе ред. Нека с мир да плува онзи кораб на вахта неизменна от океан в океан и с незатихващ шум и грохот вълни да се разбиват 6 мощната му гръд. Нека пръските на океана го обсипват със свистящия си дъжд, нека диша той горчивата им ведра влага. Нека той да чува боботенето на машините и крясъка на чайките, литнали след него. И нека се отправи към някой светъл град на далечен океански бряг, макар навеки да е съдено нивга да не стигне там…

Единствено за това Те моля, Господи, в молитвата си ден и нощ. И ми прости, че тя е толкоз странна. Но Ти си опората на всички възвишени надежди, земни и неземни. Ти си Милосърден, Вездесъщ и Всемогъщ, началото на всички начала. Затова ще отправяме към Теб молитви както в миналото, тъй и в бъдещите дни. Затова, когато си отида и не ще има кой да Те помоли, нека онзи кораб плува в океана и отвъд пределите на вечността. Амин!“

Авдий не можеше да си обясни защо тази нощ отново си спомни молитвата на монахинята. А когато си помисли, че би я казал на девойката, която дойде с мотоциклет в Учкудук, дори му стана смешно. Неволно се засмя, нарече се непоправим глупак и си представи колко би се учудила тя, ако го видеше така свит под моста в този окаян вид като бездомен крадец или подгонен разбойник. И какво ли би си помислила за него, а той, виждаш ли, решил дори молитвата за кораба да й чете. Би го взела за луд и естествено би била права. Но въпреки всичко, макар че рискуваше да се унижи в очите й, той искаше да я види…

Авдий остана под моста чак до разсъмване, а горе громоляха летящите през степта влакове. И твърде често си мислеше какво ли е станало с контрабандистите, бившите му спътници. Навярно са минали благополучно през Жалпак-Саз и вече са продължили пътя си нататък. Къде ли са сега Петруха, Льонка и другите? Къде ли е неуловимият като фантом Гришан? И Авдий съжаляваше, че бе постъпил нетактично и бе допуснал груба грешка, та сега Гришан да тържествува заради черното си дело, съжаляваше, че всичко бе завършило с толкова лош край. И при все това смяташе, че изпитанията през тези дни ще му бъдат от полза. Не бе успял да превъзпита контрабандистите, но пък бе събрал доста интересен материал за вестника, и то като очевидец.

Тази мисъл донякъде го успокояваше, но тревогата най-вече за Льонка не го напускаше. Ето кого можеше да изведе на правия път, но не успя.

И Авдий си спомни всичко, което му се бе наложило да преживее и да види в Примоюнкумските степи, сети се и за срещата с вълците, и за сивата вълчица, която го бе прескочила, вместо да го разкъса. Странно бе това, наистина твърде странно и в паметта му завинаги се бе запечатал свирепият и мъдър поглед на сините й очи.

Но ето, че над железопътната линия отново изгря слънцето и животът продължи по новия си кръг. Чудесно беше в степта след снощния дъжд. Още не бе настъпила горещината и от необятните степни простори лъхаше свежест, а в небето пееха чучулиги. Чуруликаха и пърхаха между небето и земята степните птички. А през степната шир от хоризонт до хоризонт се движеха влакове и напомняха, че някъде далеч оттук кипи напрегнат живот.

Хармония и умиротвореност царяха тази сутрин в степта, напоена през нощта с благодатната влага на небесата.

Щом слънцето започна да припича, Авдий реши да изсуши дрехите си, взе да се съблича и се ужаси — дрехите му бяха толкова изпокъсани, че беше неудобно да се появи с тях пред хората. А цялото му тяло беше в рани, отоци и огромни синини. Добре, че не носеше със себе си огледало — щеше да се ужаси от страшния си вид, но и без огледало разбираше колко е окаяно положението му: от болка не можеше да докосне лицето си.

И все пак си даваше сметка, че всичко можеше да завърши много по-лошо, че бе останал жив, което вече само по себе си е голямо щастие.

Когато почна да се съблича, той откри още една неприятност — паспортът и малкото пари в джоба му бяха станали негодни. Паспортът, изпокъсан при падането и прогизнал от дъжда, се бе превърнал в топка сива хартия. А от парите бяха оцелели само две банкноти — едната от двадесет и пет рубли, а другата от десет. С тези пари Авдий трябваше да стигне до Москва и дори да продължи до Приокск.

Тъжни мисли го обзеха. След изключването му от семинарията той бе принуден да живее с доста оскъдни средства. Принуден бе със съгласието на сестра си Варвара да продаде старото пиано, на което тя като малка се беше учила да свири. В оказионния магазин му го приеха на половин цена, като се позоваваха на това, че музикалните инструменти не били вече дефицитни, че било пълно с тях и че дори старите магнетофони нямало къде да държат, а камо ли пиано. И Авдий бе принуден да се съгласи на тяхната цена, понеже нямаше друг изход! А ето че сега бе останал, кажи-речи, без пукнат грош. Гледай ти докъде я докара!

Новият ден бе започнал, което значеше, че трябва да се живее, и идеалистът Авдий Калистратов отново бе притиснат от грижите на материалното битие.

Цяла нощ бе прекарал в спомени и размишления, но ето че сега трябваше да реши как да се измъкне от степта, а и да помисли за насъщния си хляб.

И тогава му се усмихна щастието. Авдий забеляза, че под моста, където се беше приютил, минава междуселски път. Наистина, съдейки по всичко, той далеч не беше оживен. Кой знае колко време трябваше да се чака попътна кола и Авдий реши да стигне пеша до най-близкия железопътен кантон, а оттам по някакъв начин да се добере до Жалпак-Саз. Готов вече да тръгне, Авдий реши да огледа наоколо: няма ли някъде тояга, с която да се подпира по пътя. При падането от влака бе ударил дясното си коляно, то се беше подуло и силно го болеше. Оглеждайки се наоколо, Авдий се позасмя: „Дали Гришан не е изхвърлил оная тояга, с която Петруха ми видя сметката. Сега вече не му трябва!“ Разбира се, тояга не откри, но затова пък съзря в степта някаква кола, която се приближаваше към моста.

Това беше камион с допълнително направен шперплатов навес над каросерията. В кабината до шофьора седеше млада жена с бебе. Изскърцаха спирачки. Шофьорът, едър тъмнолик казах, подаде глава през отворения прозорец и не без учудване заразглежда Авдий.

— Цигани ли те биха, момко? — кой знае защо, попита той.

— Никой не ме е бил. Паднах от влака.

— Да не си бил пиян?

— Аз изобщо не пия.

Шофьорът и жената с бебето съчувствено изохкаха и взеха да си приказват нещо на казахски, като доста често повтаряха думата „бичара“[1].

— Слушай, бичара, я се качвай в камиона! Тръгнали сме за Жалпак-Саз. Иначе ще умреш сам в степта. Оттук не минават често коли.

Едва сдържайки сълзите си, предателски свили гърлото му, Авдий се зарадва като хлапак.

— Благодаря ти, братле — каза той с ръка на гърдите. — Тъкмо това исках да ви помоля, стига да ви е на път. Трудно ми е да ходя пеша. Кракът ме боли. Благодаря.

Шофьорът слезе да му помогне.

— Хайде, бичара. Ела да те повдигна. Качвай се, не се притеснявай: там има вълна. Караме я от совхоза на предавателния пункт. Тъкмо ще ти бъде мекичко. Само да не вземеш да пушиш.

— Не пуша. Не се безпокойте — увери го Авдий най-сериозно. — Дъждът ме валя цяла нощ, вир-вода съм и сега ще се посгрея, та да дойда малко на себе си…

— Добре, добре! Казах го ей тъй! Почивай си, бичара.

Жената надзърна от кабината и каза нещо на шофьора.

— Жената ме пита не си ли гладен? — поясни шофьорът с усмивка.

— Умирам от глад! — честно призна Авдий. — Благодаря. Ще ви бъда много признателен, ако ми дадете нещо за хапване.

Авдий имаше чувството, че бутилката възкисело овче мляко и прясната, печена на жар — ароматна и бяла питка са му дар от небето заради страданията през тази нощ.

След като похапна, той заспа дълбоко върху балите овча вълна, от която лъхаше силна миризма на лой и животинска пот.

А камионът се носеше по запазилата все още свежестта си степ след снощния проливен дъжд. Чистият въздух и дълбокият сън подействуваха благотворно на Авдий — като оздравяване след тежка болест.

Той се събуди чак когато камионът спря.

— Пристигнахме. Къде трябва да идеш? — попит шофьорът, който бе слязъл от кабината и надничаше през задния борд в каросерията. — Хей, момче! Жив ли си?

— Жив съм, жив съм! Благодаря — обади се Авдий. — Значи сме вече в Жалпак-Саз, така ли?

— Да, на гарата. Ние ще продължим към склада за животински суровини, а ти накъде си?

— Ще ида да си купя билет за някой влак. Още веднъж ви благодаря за голямата услуга, която ми направихте. Предайте и на жена си най-сърдечната ми благодарност. Просто нямам думи да изкажа своята признателност.

Когато слизаше от каросерията с помощта на шофьора, Авдий застена от болка.

— Ама че ти си бил много зле бе, бичара. Я иди в болницата — посъветва го шофьорът. — Потърси си някаква тояга, че да стъпваш по-лесно.

До зданието на гарата Авдий вървя, кажи-речи, половин час. Добре, че по пътя намери някаква дъска, на която взе да се подпира като на патерица, та поне малко си облекчи положението.

А над линиите и рампите, прожекторите и подемните кранове, над площада пред гарата, по-точно над целия гаров комплекс в степта ехтяха локомотивни сирени, гърмяха по високоговорителите команди и съобщения за пристигащи и заминаващи пътнически влакове. След престоя си в глухата степ Авдий се почувствува като зашеметен от напрегнатия живот, който цареше тук. Наоколо сновяха забързани хора, погълнати от своите грижи — ненапразно Жалпак-Саз се смяташе за една от най-големите възлови гари в Туркестан.

Сега Авдий трябваше да реши как и с кой влак да замине и изобщо какво да прави, след като разполагаше само с трийсет и пет рубли. А билетът до Москва, разбира се, ако има свободни места, струва трийсет рубли. А с какво ще живее? Как ще издържи с тоя крак и с раните по цялото си тяло? Дали да иде до местната болница, или час по-скоро да си замине? Унесен в такива мисли, Авдий мина през чакалните на гарата, задушни и препълнени с хора. С изпокъсаните си дрехи и раните по лицето си, с тази недодялана цепеница той неволно привличаше вниманието. Мнозина се обръщаха да го гледат. Когато излезе на перона да види разписанието на влаковете, Авдий забеляза, че след него върви милиционер.

— Я почакай, младежо — спря го милиционерът. Недоволният му строг поглед не обещаваше нищо хубаво. — Какво правиш тук? Кой си ти?

— Аз ли?

— Да, ти.

— Ами искам да пътувам. Гледам разписанието.

— Имаш ли документи?

— Какви документи?

— Най-обикновени: паспорт, удостоверение за самоличност, служебна карта.

— Имам, само че…

— Хайде, покажи ги.

Авдий се обърка.

— Разбирате ли, аз, такова, другарю, другарю…

— Другарю лейтенант — подсказа раздразнителният милиционер.

— Трябва да ви кажа, другарю лейтенант…

— После ще видим какво трябва да ми кажеш, сега си дай документите.

Авдий се поколеба, преди да извади от джоба си топката сива хартия, представляваща някога негов паспорт.

— Ето — подаде я той на милиционера. — Това е паспортът ми.

— Паспорт! — милиционерът презрително го изгледа. — Ти подиграваш ли се? Що за паспорт е това!? Я го прибирай и тръгвай с мене в участъка. Там ще разберем кой си, що си.

— Но разбирате ли, другарю лейтенант… — неуверено подхвана Авдий, притеснен от вида си, от цепеницата, която държеше под мишница вместо патерица, и от струпалата се около тях тълпа зяпачи — аз съм кореспондент на вестник.

— Какъв кореспондент си ти бе! — възкликна милиционерът, възмутен от такава очевидна и нагла лъжа. — Хайде, кореспонденте! Тръгвай с мене!

Наобиколилите ги зяпачи ехидно се закискаха.

— Виж какво измислил — кореспондент!

— А защо не и министър на външните работи, а?

Наложи се отново да прекоси цялата чакалня, куцукайки след раздразнителния лейтенант. Сега вече всички се обръщаха да го гледат, шепнеха си нещо и се смееха. Когато минаваха покрай едно семейство, разположило се с багажа си на голямата дървена скамейка, Авдий чу откъслечни фрази.

Малко момиченце: Мамо, мамо, виж, какъв е тоя човек?

Майката: Ох, миличкото ми, това е бандит. Виждаш ли, чичко милиционер го е заловил.

Мъжки глас: Ами, бандит! Най-обикновен джебчия, апаш.

Женски глас: Ох, не ми се вярва, Миша. Той само на вид е толкоз жалък. Паднеш ли му в някоя тъмна уличка, ще ти тегли ножа като нищо…

Но най-ужасната изненада тепърва предстоеше на Авдий Калистратов. Влизайки след лейтенанта през една от многото врати на гаровите помещения, той се озова в доста просторна стая с прозорец към площада. Дежурният, някакъв младши милиционерски чин, който седеше на бюрото с телефона, се понадигна при появата на лейтенанта.

— Всичко е наред, другарю лейтенант — доложи той.

— Сядай, Бекбулат. Ето ти още една прелетна птица — кимна той към Авдий. — Виж го какъв е хубавец! Че и кореспондент отгоре на това!

Поогледал се от прага наоколо, Авдий едва не извика, потресен от гледката, която видя пред очите си. Вляво от вратата, зад грубо заварена решетка от арматурно желязо, която преграждаше този ъгъл на стаята от пода до тавана, седяха като зверове в клетка контрабандистите на анаша: Петруха, Льонка, Махача, Коля, двамата диверсанти и още няколко младежи — десет-дванайсет души, почти цялата група, с изключение на Гришан. Шефа не беше сред подчинените си.

— Момчета, какво става? Как ви хванаха? — неволно се изтърва Авдий.

Никой от контрабандистите не отговори. Дори не се помръднаха. Седяха на пода плътно един до друг, много променени, с отчуждени и мрачни лица.

— Твои хора ли са? — странно се усмихна раздразнителният лейтенант.

— Ами разбира се! — възкликна Авдий. — Това са мои момчета.

— Виж ти! — изненадано го изгледа лейтенантът. — Той от вашите ли е? — обърна се той към контрабандистите.

Никой не отговори. Всички мълчаха със сведени очи.

— Чувате ли, вас питам! — ядоса се лейтенантът. — Защо мълчите? Е добре; ще почакаме. Тепърва ще ви гледам сеира, има да ме помните, когато ви друснат присъди по член триста и седемнайсети, друга песен ще ми запеете тогава. И хич не се надявайте на това, че едно време не съдеха малолетните. Умря тая. Да, да, годините не влизат в сметката. Хванати сте с веществените доказателства! — кимна той към познатите на Авдий раници и куфарчетата с анаша, разхвърляни по пода. Някои от тях бяха разтворени, други разкъсани, тук-таме се беше посипала анаша и в стаята едва се дишаше от тежката миризма на степния коноп. На бюрото до телефона бяха оставени кибритени кутии и бурканчета с пластилин. — Ще ми мълчат тука! Правят се на обидени! Паднахте ми в ръцете с веществени доказателства! — повтори лейтенантът още по-строго и гласът му закънтя от гняв. — Ето ви уликите! Ето ви веществените доказателства! Ето го вашия наркотик! — взе да подритва той раниците с анаша. — От бандата ви само един нехранимайко успя да се изплъзне, ама и той ще седи в тоя ъгъл зад решетката, негодници такива. Я ставайте! На кого казвам — ставайте! Виж ги ти какво са се разположили. Ще стоите на крака и ще ме гледате в очите! Право в очите! Казах — право в очите! Такива мерзавци като вас стреляха по мен изпод вагоните, тъй че не чакайте милост от мен! Виж ги ти, хлапаците му мръсни, не знаят още сополите да си обършат, ама се въоръжават. И какво, мислите, стана? Направихте ме свой враг за цял живот, а аз умея да се боря. По всички влакове и гари ще ви преследвам като бесни кучета, няма да ми се изплъзнете от ръцете! — яростно крещеше той. — Така че, питам ви, кой е тоя дрипльо, дето се представя за кореспондент? Казвайте, кой е? — И като сграбчи Авдий за ръката, го повлече към решетката. — Отговаряйте, докато ви питам с добро. От вашите ли е?

За няколко секунди настъпи пълно мълчание. Авдий гледаше мрачните лица на контрабандистите и не можеше да проумее как е възможно тези дръзки младежи, които до вчера спираха влаковете в степта, пушеха анаша и го изхвърлиха от вагона, да седят сега като зверове в клетка — без колани на панталоните, боси (вероятно за да не избягат, когато ги извеждат по нужда), жалки и нищожни.

— За последен път ви питам — задъхан от възбуда, попита лейтенантът. — От вашите ли е тоя тип, когото задържах?

— Не, не е от нашите — ядно отговори Петруха от името на всички, като неохотно вдигна очи към Авдий.

— Как да не съм бе, Пьотър? — изненадано възкликна Авдий и пристъпи с приспособената си патерица до самата решетка. — Нима ме забравихте? — укорително се обърна той към контрабандистите, от които го делеше решетката. — Толкова ми е жал за вас — добави той. — Как е могло да стане всичко това?

— Не му е мястото тук да си изказвате съболезнованията — прекъсна го лейтенантът. — Сега ще питам всекиго поотделно — заплаши той контрабандистите. — И ако някой ме излъже — а това непременно ще се разбере, — ще получи още някоя годинка отгоре. Хайде говори ти — обърна се той към Махача.

— Не е от нашите — отговори той, като изкриви влажните си устни.

— А ти какво ще кажеш? — заповяда лейтенантът на Льонка.

— Не е от нашите — отговори Льонка и тежко въздъхна.

— Не е от нашите — измънка червенокосият Коля.

И всички до един казаха, че не го познават.

Поведението на контрабандистите, колкото и странно да изглежда това, засегна Авдий Калистратов. Фактът, че всички се бяха отказали от него, без да се замислят, лаконично и категорично, го оскърби, почувствува се унизен. Той усети как пламна, сякаш го бяха залели с вряла вода, от вълнение го заболя главата.

— Но как така, как може да твърдите, че не ме познавате? — объркан, недоумяваше той. — Ами че аз…

— Хайде стига, кореспонденте на „Ню Йорк Таймс“ — подигравателно го прекъсна лейтенантът. — Стига приказки. „Ама ти“, „ама аз“. Я престани да ме разиграваш. И без тебе си имам много работа. Хайде да те няма, не ми се мотай в краката. И не се навирай при тия тук. За такива като тях има закон, суров закон — за приготвяне, разпространение и търговия с наркотици ги чака най-строга присъда. С такива като тях се разговаря по късата процедура. А ти, приятелю кореспондент, си плюй сега на петите и да не ми се мяркаш вече пред очите.

Настъпи мълчание. Авдий Калистратов пристъпваше от крак на крак, но не си тръгваше.

— Ти чу ли какво ти каза другарят лейтенант? — обади се дежурният, който през цялото време бе попълвал някакви книжа на бюрото. — Тръгвай си, докато не е късно. И бъди благодарен, че си се отървал.

— Имате ли ключ за тоя катинар? — посочи Авдий катинара, висящ на желязната врата.

— А теб какво те засяга това? Имаме, то се знае — отговори лейтенантът в недоумение от въпроса на Авдий.

— Отключете го тогава — каза Авдий.

— И таз добра! Че кой си ти да даваш нареждания? — възмути се лейтенантът. — Абе аз тебе!

— Именно, искам да ме затворите зад решетката. Мястото ми е там! — Лицето на Авдий гореше, отново го беше обзела ярост, както във влака, когато изсипа драгоценната анаша през вратата на вагона. — Настоявам — завика Авдий — да бъда арестуван и съден като тези нещастници, заблудени в един свят, пълен с толкова противоречия и неизброими злини! Трябва да бъда подведен под еднаква отговорност с тях. Защото и аз се занимавах със същото. Отворете вратата и ме вкарайте при тях! Пред съда те ще потвърдят, че аз съм виновен! Ние ще се покаем за своите грехове и това ще ни пречисти…

В този миг дежурният, оставил настрана книжата, скочи на крака.

— Ами че той е побъркан, другарю лейтенант. Вижте му само погледа. Веднага си личи, че е ненормален.

— Съвсем нормален съм — възрази Авдий. — Аз трябва да понеса еднакво наказание с тях! Какво ненормално има в това?

— Чакай, чакай — заколеба се лейтенантът. Очевидно през своята тежка дългогодишна служба в транспортната милиция не бе попадал още на такъв парадокс: ако разкажеше тоя случай на някого, сигурно не биха му повярвали.

Настъпи мълчание. Изведнъж някой изхлипа, след което, давейки се от сълзи, зарида. Плачеше Льонка, извърнат към стената. Петруха му затискаше устата и му шепнеше нещо заплашително на ухото.

— Виж какво, другарю — с неочаквано омекнал тон се обърна лейтенантът към Авдий. — Да идем да си поприказваме, ще те изслушам най-внимателно, само че на друго място. Ела да поговорим навън. Хайде, хайде. Послушай ме.

И двамата отново се върнаха в препълнената с пътници чакалня. Лейтенантът отведе Авдий до една свободна пейка, предложи му да седне и се настани до него.

— Много те моля, другарю — с някаква изненадваща задушевност подхвана той, — не ни пречи на работата. Ако сме сбъркали нещо, прощавай, не се сърди. Много ни е тежка работата. Пък и ти сам видя. Моля те, махни се, нали щеше да заминаваш нанякъде. Свободен си. И повече не се връщай при нас. Разбра ли?

И докато Авдий премисляше как най-добре да му обясни своето поведение и да изкаже съображенията си за съдбата на задържаните контрабандисти, лейтенантът стана, разбута тълпата и изчезна.

От нямане какво да правят пътниците в чакалнята отново взеха да се зазяпват в Авдий; той твърде много се открояваше дори сред разнородната тълпа наоколо. С ожуленото си, покрито със синини лице, с изпокъсаните дрехи и дъската под мишница вместо патерица Авдий будеше у хората любопитство, примесено донякъде с презрение. На всичкото отгоре току-що го бе довел тук един милиционер.

А Авдий се чувствуваше все но-зле и по-зле… Започваше да вдига температура, болеше го нетърпимо главата. Събитията от предишния ден, снощният проливен дъжд, отеклият неподвижен крак и най-сетне новата неочаквана среща с контрабандистите, застрашени от страшно възмездие за своето престъпление — всичко това му дойде прекалено много. Взе да го тресе, отначало му стана студено, после отново го хвърли в огън. Седеше сгушен, свил глава между раменете, без да има сили да се помръдне. Злополучната дъска се търкаляше в краката му.

Пред помръкналия поглед на Авдий всичко заплува като в мъгла. Лицата и фигурите на хората се разливаха, губеха очертанията си, издължаваха се, свиваха се, наслагваха се едно връз друго. Започваше да му се гади, мислите му се объркваха, не му достигаше въздух. Авдий седеше почти в безсъзнание в задушната чакалня сред случайни хора. „Ох, колко ми е лошо — мислеше си той, — и колко странно са устроени хората. Никой на никого не е нужен. Каква пустота е наоколо, какво отчуждение.“ Авдий се надяваше, че това е временно състояние, че скоро ще се съвземе и пак ще се помъчи да помогне някак на застрашените със затвор контрабандисти. Той вече не мислеше за това, че вчера те се бяха опитали да го убият, като го изхвърлиха от влака в движение. Тези престъпници, тези мерзавци, тези тъпи убийци трябваше да пробудят у него омраза, желание да си отмъсти, а не състрадание. Но идеалистът Авдий Калистратов не искаше да усвоява уроците на живота, така че всяка логика тук беше безпомощна. Той подсъзнателно усещаше, че поражението на контрабандистите е и негово поражение, поражение на алтруистичната идея за доброто. Не беше съумял да им повлияе, за да ги спаси от страшната участ. И същевременно не можеше да не разбира колко уязвим е той заради това свое всеопрощение и до какви фатални последици може да доведе то…

Все пак има на света добри хора. Намериха се такива и сред тълпата от случайни пътници в чакалнята. Възрастната побеляла жена, която седеше с багажа си на пейката, очевидно разбра, че не му е добре и има нужда от помощ.

— Гражданино — започна тя и тутакси съвсем майчински попита: — Зле ли ти е, сине? Да не си болен?

— Нещо ми прилоша, но не се безпокойте — опита да се усмихне Авдий.

— Че как тъй да не се безпокоя? Лелее, ами туй какво е, да не си паднал отнякъде? И целият париш от огън — каза тя, като пипна челото му. — И очите ти са съвсем като на болен. Виж какво, сине, почакай тука, нийде да не мърдаш, пък аз ще видя дали тъдява няма лекар, може и в болница да те вземат. Не бива тъй да стоиш…

— Не се безпокойте, няма нужда — каза й Авдий с отпаднал глас.

— Не, не. Почакай тука, аз ей сега ще дойда…

И като заръча на съседката си с двете малки деца да наглежда багажа й, жалостивата жена се запъти нанякъде.

Авдий не помнеше кога бе тръгнала и колко време я нямаше. Чувствуваше се съвсем зле. Сега вече беше сигурен, че се е разболял. Ужасно го болеше гърло. Не можеше дори слюнката си да преглътне. „Вероятно е ангина“ — мина му през ум. Така беше отмалял, че му се искаше да легне направо на пода — пък ако ще да го подритват — и да спи, да спи, да спи…

Авдий бе започнал вече да се унася в сън, когато изведнъж хората наоколо се раздвижиха, чуха се възбудени гласове. Той отвори очи и видя, че от милиционерската стая извеждат контрабандистите, наобиколени от всички страни с милиционери. Най-отпред вървеше сприхавият лейтенант — хората му правеха път, — а след него един по един под конвой и с белезници на ръце: Петруха, Махача, Льонка, Коля, двамата диверсанти и други, общо десетина души. Отвеждаха ги от гарата.

Напрегнал всички сили, Авдий с мъка вдигна цепеницата от пода и куцукайки, се втурна след контрабандистите. Струваше му се, че се движи много бързо, но, кой знае защо, не можа да ги настигне. А и тълпата му пречеше да се добере до тях. Все пак видя как ги откараха: пред входа на гарата бе паркирана затворена камионетка с решетка на задната врата — двама милиционери подхващаха контрабандистите под мишница и ги натикваха вътре.

Накрая се качи конвоят и вратата се затвори.

Лейтенантът седна до шофьора в кабината и колата потегли. Сред тълпата започнаха да се изказват най-различни предположения.

— Заловили са цяла шайка бандити.

— Сигурно са ония, дето ходеха да убиват по къщите.

— Ох, какъв ужас!

— А бе какви бандити са това? Хлапаци някакви и толкоз.

— Хлапаци, казваш, а? Сегашните хлапаци могат да те пречукат, без да им мигне окото.

— Не бе, мили хора, това са контрабандистите на анаша. Ами да. Ходят да берат анашата. Тук много често ги ловят по товарните влакове…

— Ловят ги, ама те прииждат ли, прииждат…

— Брей, какво нещо…

Така завърши тъжната епопея на контрабандистите. И Авдий усещаше необяснима празнота в душата си…

Забравил къде беше седял преди това, той бавно тръгна през чакалнята. Вървеше напосоки, като едва влачеше крака и тогава неочаквано срещна същата възрастна жена.

— А, ей го, тука е! — каза тя на медицинската сестра с бяла престилка. — Къде се дяна бре, сине, изтрепахме се да те търсим из цялата чакалня. Ей на и сестра дойде. Нали гориш от огън, та те се боят да нямаш някоя заразна болест.

— Не вярвам — със слаб глас отговори Авдий.

Сестрата пипна челото му.

— Висока температура — каза тя. — А имате ли разстройство? Диария с мирис на кисело — уточни тя.

— Нямам.

— Въпреки това трябва да дойдете в медицинския пункт. Да ви прегледа лекар.

— Добре.

— А къде ви е багажът?

— Нямам багаж.

Бележки

[1] Нещастник, горкият. — Б. а.