Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 14 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.


ВТОРА ЧАСТ

I

— Привет на пострадалия — поздрави Авдий колкото се може по-естествено, мъчейки се да потисне вътрешния нервен трепет.

Гришан, който седеше на миниатюрно рибарско столче и си играеше с тоягата, присви едното си око.

— Привет, ама от кого?

Авдий неволно се усмихна:

— От същия, който на първо време трябва да се осведоми за твоето самочувствие.

— А, ето какво било! Много благодаря, наистина благодаря, макар да е на първо време. В безлюдната степ такова внимание е двойно по-скъпо. И още как! Хора сме, нали така?

„Много е устат и ако плюс това е начетен, лоша работа. Това вече не го очаквах. Преструва се, иска да мине за бърборко — помисли си Авдий. — С каква цел? Или изобщо такъв му е похватът?“ Авдий установи още липсата на каквито и да било отличителни белези във външността на Гришан. Всичко у него беше в рамките на нормалното: умерено кестеняв, малко над среден ръст, възслаб, непретенциозно облечен, както се обличат мъжете на негова възраст — дънки, поизносена риза с цип, обикновен каскет, който при случай на нужда може да се пъхне в джоба. Ако не накуцваше, поради което се налагаше да ходи с дебела чепата тояга, трудно би се различил сред тълпата, би се загубил в нея. По-скоро се запомняха очите, ако човек го наблюдава по-продължително време. Изразът на неговите кафяви очи с пъргав поглед постоянно се променяше, дори може би той самият не забелязваше колко често ги присвива, гледа някак с подозрение, и безцветните му вежди потрепват, което му придаваше вид на хищно зверче, попаднало натясно, готово да се нахвърли, да хапе, но не се решава и все пак се ежи, заплашва. Изглежда, това впечатление се засилваше от нащърбения горен преден зъб, който се оголваше при разговор. „Би могъл да сложи златна коронка, но, кой знае защо, не иска — помисли си Авдий. — Вероятно за да няма отличителен белег.“

— Какво ти е на крака? Навехнал ли си го? Сигурно си се заплеснал? — поинтересува се той от учтивост.

Гришан неопределено поклати глава.

— Да, може да се каже, че го понавехнах. Заплеснах се, имаш право, Авдий, струва ми се, така те викаха, нали?

— Да, Авдий.

— Рядко име, библейско — разтегли думите нарочно и с известна наслада Гришан. — Авдий — име, което направо ти лъха на нафора и тамян — замислено заключи той. — Даа, едно време хората с бога са живели. И затова в Русия се срещат — Пречистенски, Боголепови, Благовестови. Сигурно и фамилното ти име е в същия дух?

— Калистратов.

— Ето, виждаш, всичко си е точно… А пък аз се казвам по-просто, по пролетарски — Гришан. Но това не е толкоз важно. Та прав си, Авдий Калистратов, заплеснах се аз, не гледах къде стъпвам. Оттук следва страшният извод, че ако човек има поне малко акъл в главата, трябва непременно да си гледа в краката. Вярна излезе приказката „вързана глава, спънати крака“. Както виждаш, станах инвалид. Всъщност банална история.

— И как ти се отрази? — попита Авдий, имайки предвид намеците на Петруха.

— Не те разбрах — настръхна Гришан.

— Искам да кажа, че тази банална история трябва да ти се е отразила на работата, нали така? — поясни Авдий.

— А, това е вече друга приказка! — Гришан моментално се оживи и спря да се преструва. — Прав си, щом питаш за работата. Сега обаче това не е важно, друго ме безпокои. И двамата го разбираме, иначе нямаше да разговарям с тебе, камо ли да си чеша езика… С една дума, аз съм тук нещо като разпоредител или, да речем, армейски старшина и за мене най-важното е да мина фронтовата линия, като запазя живата сила.

— И с какво мога да помогна? Впрочем смятам, че би било полезно да си поговорим — предложи Авдий. — И аз имам да кажа нещо за тая жива сила…

— Е, щом интересите ни съвпадат, трябва не да говорим, а да поумуваме — уточни Гришан. — Тъкмо това ми се искаше. И значи предстои ни един, тъй да се каже, конфиденциален разговор — хитро намекна той и след кратка пауза нареди на двамата контрабандисти, които невъзмутимо седяха отстрани: — А вие, вместо да седите със скръстени ръце, идете се пригответе!

Те мълчаливо отидоха да изпълняват онова, което явно бе предварително уговорено. Като даде нареждането, Гришан погледна часовника си.

— След един час започвам операцията. Ще видиш как става — обеща той на Авдий. — При нас има строга дисциплина, както при десант. Всъщност ние сме истински десантчици, беззаветно предани на родината. С голяма буква. Ти също трябва безпрекословно да изпълняваш всяка заповед. Без никакви там „мога“ и „не мога“. Ако свършим работата както трябва, надвечер ще бъдем в Жалпак-Саз.

Гришан многозначително замълча. После го погледна с известно злорадство и като оголи нащърбения си зъб, насмешливо каза:

— А сега да минем към най-важното. Онова, което те е довело при нас. Чакай, не бързай. Та значи твоето положение в тъй наречения престъпен свят, в който по някакъв странен начин попадна, а за това тепърва ще говорим, е следното: ти си контрабандист, обвързан си с нас и твърде много знаеш. Не изглеждаш глупак, но сам се намъкна в капана. Така че имай сега добрината да компенсираш високото доверие, което ти гласувах.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че и сам се досещаш…

Двамата замълчаха, докато стихне грохотът на минаващия влак — всеки вътрешно се готвеше за неизбежния вече двубой. Авдий си мислеше колко странно се оформят човешките отношения: дори тук, в голата степ, където сякаш всички са равни, имат еднакви шансове, еднакво застрашени са от провал и углавна отговорност, а при благополучен развой на нещата ще имат еднакъв успех, хората са донесли като неделима част от своя организъм неизтребими закони, според които Гришан има неписаното право да заповядва, защото тук той е господар.

— Та казваш, да говоря направо — прекъсна мълчанието Гришан. — Добре — неопределено провлачи той и изведнъж, сякаш му хрумна някаква мисъл, лукаво попита:

— Вярно ли е, че те били нападнали вълци?

— Да, имаше такова нещо — потвърди Авдий.

— А не ти ли се струва, Авдий Калистратов, че съдбата те е оставила жив, за да отговориш сега на моите въпроси? — оголи в усмивка нащърбения си зъб Гришан.

— Може и така да се приеме.

— Тогава стига си го увъртал. Трябва още сега, на секундата, да ми обясниш какво подкокоросваш моите момчета?

— Имате малка грешка — прекъсна го Авдий.

— Как да имам грешка? Нали го знам със сигурност.

— Аз се мъча да ги вкарам в правия път и значи думата „подкокоросвам“ е съвсем неуместна.

— Я стига, другарю Калистратов. Прав път, крив път — по тоя въпрос всеки си има собствено разбиране. Зарежи тия работи. Тук не му е мястото да си упражняваме красноречието. Искам да знам какво търсиш, какво преследваш, свети отче?

— Имаш предвид някаква лична облага?

— Ами, разбира се, какво друго? — широко разпери ръце Гришан с тържествуващо подигравателна усмивка.

— В такъв случай нищо, абсолютно нищо — отсече Авдий.

— Чудесно! — почти радостно възкликна Гришан. — По-хубаво не може и да бъде! Всичко съвпада. Значи излиза, че ти си от оная агресивна порода невменяеми идиоти, които…

— Спри! Знам какво ще кажеш.

— Значи ти си тръгнал за Моюнкумите уж да събираш анаша и се набута при нас, стана, кажи-речи, наш човек не защото си възлюбил големите мангизи както Христа и не защото не е имало къде да идеш, след като са ти ударили дузпата от семинарията и са ти били затворени всички пътища? Че аз, ако бях на мястото на ония попове, с ритници щях да те изхвърля — с тия разсъждения дори на тях не си им нужен. Защото те си играят стари игри, а ти вземаш всичко за истина, гледаш на всичко сериозно…

— Да, сериозно. И ти гледай на мене сериозно — заяви Авдий.

— И още как! Да не мислиш, че не съм те разбрал какво представляваш, та аз ти виждам душичката. Ти си един откачен, маниак, фанатик на собствения си идиотизъм и затова си дошъл тук, иначе какво друго би те докарало? Дошъл си с благородната цел, един вид някакъв месия, да отвориш очите на нас — пропадналите контрабандисти, събирачи на анаша, които търгуват и злоупотребяват със забранения наркотик. Дошъл си да сееш вечните спасителни идеи, които от три километра смърдят като пикня с елементарните си истини. Дошъл си да ни отклониш от злото и ние да се разкаем, да се преобразим, да приемем обожаваните от тебе стандарти на тоталното съзнание. Та дори и Западът твърди, че всички у нас мислят по един и същи начин — неочаквано, доста пъргаво за човек с навехнат крак, Гришан стана от платненото си столче и пристъпи към Авдий, плътно приближавайки разгорещеното си лице към неговото. — А ти, Спасителю-емисар, помисли ли преди това каква сила имаш срещу себе си?

— Помислих, затова съм тук. И те предупреждавам, че няма да се откажа от целта си тъкмо заради вас самите, каквото и да ми струва това, така че да не се чудиш.

— Заради нас самите! — презрително изкриви устни Гришан. — Не се тревожи, няма да се чудя, отде-накъде ще се чудя на това, на което се е чалдисал още оня, когото са разпнали на кръста, Спасителя на рода човешки… Разперил ръце, заковани с пирони, клюмнал глава, направил мъченическа мутра и на — гледайте и се любувайте, плачете и се кланяйте, дордето свят светува. Впрочем никак не е глупаво, измислили си някои умници занимание за всички векове — да ни спасяват от нас самите! И какво — кой е спасен и какво е спасено на този свят? Отговори ми! Всичко, както е било допреди Голготата, така си е останало и до ден-днешен. Човекът си е все същият. И нищо в него не се е променило оттогава. А вие все се надявате, че ще дойде някой да ни спасява нас, грешните. Само ти ни липсваше в тая работа, Калистратов. Но ето че и ти довтаса. Дойде росен-росен! — направи комична гримаса Гришан. — Добре дошъл, спасителю наш, ти си нашият нов Христос!

— За мен можеш да говориш каквото искаш, но името Христово не споменавай всуе! — строго каза Авдий. — Ти негодуваш и се чудиш защо съм дошъл, но в това няма нищо чудно — ние с тебе неизбежно трябваше да се срещнем. Помисли само! Нима не можеш да го разбереш? Ако не аз, то някой друг непременно щеше да се сблъска с тебе. А аз предвидих тази среща…

— Може би си предвидил и мене?

— И тебе. Нашата среща беше неизбежна. И ето, аз дойдох росен-росен, както се изрази.

— Съвсем логично, дявол да го вземе — та ние не можем един без друг. И сигурно в това си има някаква мръсна закономерност. Не бързай обаче да се радваш, спасителю Калистратов, на практика твоята теория нищо няма да даде. Но стига вече сме философствували, доста интересен тип си, ама стига, с тебе всичко е ясно! Впрочем ще ти дам един добър съвет: тръгвай си по пътя, Калистратов, спасявай преди всичко собствената си глава, сега никой с пръст няма да те пипне, а набраното в степта, ако искаш, го раздай, изгори, изхвърли — твоя работа. Но гледай нашите пътища никога вече да не се пресекат! — И Гришан изразително почука с тоягата по един камък.

— Не мога да приема съвета ти. Изключено.

— Я виж, ти си бил абсолютен идиот! И защо?

— Пред Бога и пред себе си аз отговарям за всички вас… Вероятно не можеш да го разбереш…

— Не-не! Как да не мога? — викна Гришан, като пребледня от гняв и повиши тон. — Между другото аз съм израснал в семейство на артисти й повярвай ми, оцених и разбрах твоята игра. Но не прекали ли вече, защото след всяко, дори гениално изпълнение завесата пада. И сега, другарю Калистратов, завесата ще падне, но пред един-единствен зрител. Трябва да се примириш! И не ме карай да си слагам излишен грях на душата. Махай се, докато не е станало късно.

— Говориш за грях. Разбирам какво имаш предвид, но и за мен е равносилно на тежко грехопадение да се оттегля, след като съм се уверил със собствените си очи, че се върши злодеяние. И няма смисъл да ме уговаряш. Никак не ми е безразлично какво ще стане например с малолетния Льонка, с Петруха и другите момчета, а и с тебе самия.

— Покъртително! — прекъсна го Гришан. — И с какво основание си присвояваш правото да се месиш в нашия живот? В края на краищата всеки е свободен сам да се разпорежда със съдбата си. Пък и аз за първи път в живота си те виждам, кой си ти, че толкова се грижиш за мене и за другите, сякаш са ти дадени някакви върховни пълномощия. Я, моля ти се, недей! Не изкушавай съдбата. Като си откачен, много ти здраве, все някак ще минем без тебе. Разбра ли?!

— Но аз не мога да мина без вас! Искаш пълномощия — наистина никой за нищо не ме е упълномощавал. Правотата и чувството за дълг — това са моите пълномощия, и ти можеш да се съобразяваш или да не се съобразяваш с тях. Аз обаче неотстъпно ще ги следвам. Ти например заяви, че си свободен сам да решаваш съдбата си. Звучи прекрасно. Но изолирани съдби няма, няма граница, която да дели една съдба от друга, освен раждането и смъртта. А между раждането и смъртта всички сме преплетени като нишките в преждата. Защото ти, Гришан, и онези, които са попаднали под твоята власт, носите заради собствената си облага заедно с анашата от тези степи злини и нещастие за други хора. Заради мимолетни удоволствия ги въвличате в своя кръг на отчаянието и падението.

— А ти да не си ни съдия? Ти ли ще определяш как да живеем и какво да правим?

— Не, не съм ви съдия. И аз съм човек като вас, но…

— Какво „но“?

— Но аз съзнавам, че над нас има Бог като най-висше мерило на съвестта и добротата.

— Пак Бог! И какво искаш да кажеш с това?

— Че Божията благодат се изразява в нашата воля. Той е в нас, въздействува ни чрез нашето съзнание.

— Слушай, защо усложняващ така нещата? Какво от това? Каква ни е ползата?

— Как каква! Ами чрез силата на разума човек властвува над себе си като Бог. Всъщност какво значи искрено да осъзнаеш порока? Според мен това значи Да осъдиш злото в себе си на равнището на Бога. Човек сам си определя новото разбиране за собствената си същност.

— И с какво се различава твоето разбиране от масовото съзнание? Ние бягаме от него, за да не бъдем подвластни на тълпата. Ние не сме като вас, искаме да бъдем независими.

— Грешите. Свободата е свобода само когато не се сблъсква със закона, иначе е фикция. А твоята свобода е вечно угнетена от страха и законното наказание…

— И какво от това? Защо плачеш на чужди гробища? Това си е наш избор, а не твой.

— Да, твой е, но той засяга не само тебе. Разбери, има изход от безпътицата. Покайте се незабавно, още тук, в степта, под ясното небе, дайте си дума веднъж завинаги да сложите край на тая работа, да се откажете от престъпните печалби, от порока и търсете примирение със себе си и онзи, който се нарича Бог и който ни обединява чрез един общ разум…

— И какво ще стане тогава?

— И тогава чак вие ще добиете истинска човешка същност.

— Красиво звучи, дявол да го вземе! И колко лесно изглежда! — Гришан се намръщи, играейки си с чепатата тояга, изчака да мине закритият от склона товарен влак и когато грохотът заглъхна, каза, като пронизваше с насмешлив поглед изпадналия в откровение Авдий: — Виж какво, достопочтени ми Авдий, аз търпеливо изслушах твоите съждения, дори както се казва, заради едното любопитство, и трябва дълбоко да те разочаровам: грешиш, ако смяташ в своето самодоволство, че само на тебе ти е дадено да говориш с Бога в мислите си, а аз нямам контакт с него, че само ти, праведномислещият, си облагодетелствуван с тая привилегия, а аз съм лишен от нея. Ето, ти сега направо се шокира и си дълбоко възмутен, че с Бога може да бъде в контакт и човек като мене?

— Съвсем не. Просто думата „контакт“ тук звучи малко необикновено. Напротив, радвам се да го чуя от твоите уста. Може би в тебе нещо се е променило?

— Ни най-малко! Що за наивен въпрос? Така че знай, Калистратов, и гледай само да не припаднеш — аз си имам свои пътища към Бога, по друг начин стигам до него, през задния вход. Твоят Бог не е толкова взискателен и недостъпен, колкото си мислиш…

— И какво постигаш, като отиваш при Бога през задния вход?

— Не по-малко неща от тебе. Аз помагам на хората да усетят щастието, да познаят Бога в транса. Аз им давам онова, което вие не можете да им дадете нито с проповедите, нито с молитвите си… Много по-оперативно от всеки друг приближавам своите хора до Бога.

— Приближаваш ги до някакъв купен за пари Бог? Чрез опиум? Наркоза? И ти наричаш това щастие от опознаването на Бога?

— Защо не? Или може би е светотатство, богохулство? Ами да! Осквернявам слуха ти. Аз съм ти конкурент, представи си! Пресичам ти пътя. Да, дявол да го вземе, пари, наркотици! А парите, ако искаш да знаеш, са всичко. Да не мислиш, че имат някакъв особен Бог? Да не би по църквите и другите учреждения да минавате без пари, а?

— Там е съвсем друго!

— Зарежи това! Не ме баламосвай! На света всичко се продава, всичко се купува, включително и твоят Бог. Но аз поне давам възможност на хората да изпаднат в забравата на удоволствието и да изпитат онова, което вие им обещавате само на думи и при това на оня свят. Само анашата дава блаженство, умиротворение, свобода в пространството и времето. Макар това блаженство да е мимолетно, призрачно и да съществува само в халюцинациите, то е щастие и е постижимо само в транса. А вие, праведните, сте лишени дори от тази самоизмама.

— В едно нещо си прав — че всичко е самоизмама.

— А ти какво си мислеше? Че можеш да получиш истината само срещу пет копейки? Не става така, свети отче! Тъй като няма друго щастие, анашата е неговият горчив заместител.

— Но кой те кара да заместваш нещо, което не съществува! Това е преднамерено злодеяние — ето какво е!

— Я по-полека, Калистратов, не се изсилвай! Фактически аз съм ваш помощник!

— Че как така ще си помощник?

— Ами така — и нищо странно няма в това! На човека толкова неща са му обещавани още от деня на сътворението, какви ли не чудеса за унизените и оскърбените: и царство Божие, и демокрация, и равенство, и братство, и щастие в колектива, искаш ли — живей в комуни и като добавка за старанието ти се обещава рай. А в действителност? Само думи! Пък аз, ако искаш да знаеш, развличам незадоволените, несретниците. Аз съм гръмоотвод, аз водя хората през задния вход към утопичния Бог.

— Че ти си бил много по-опасен, отколкото очаквах! Само като си представя какъв колосален смут можеш да всееш — просто тръпки ме побиват! Може би в тебе е умрял един малък Наполеон.

— Защо малък? Защо не голям? Стига да имам възможност, така ще се развихря! Ако сега например живея на Запад, щях да се занимавам с къде-къде по-мащабни неща. И тогава нямаше да дръзнеш да влизаш с мен в полемики, а щеше да гледаш на доброто и на злото, както на мен ми харесва…

— Не се съмнявам. Но и нищо страшно не виждам в твоите думи, Гришан, всичко, което казваш, не е ново. Ти паразитствуваш за сметка на загубената вяра у човека, а това е много по-удобно за култивиране. Всичко е лошо, всичко е лъжа, щом е така, търси утеха в удоволствията. А ти опитай, след като хулиш всичко досега, да накараш хората да погледнат по нов начин света. Вярата не е удоволствие, вярата е продукт от страданията на много поколения, над вярата трябва да се трудим всекидневно хилядолетия наред. А ти с това позорно занимание искаш да преобърнеш редуването на деня и нощта, извечния ред на нещата. И най-сетне, ти започваш добре, но неминуемо ще свършиш зле — защото след тази наслада, която така превъзнасяш, настъпва безумие и пълна душевна деградация. Защо не се изказа докрай? Излиза, че твоята наслада е провокация: защото като се възнасяш до мнимия Бог, веднага попадаш в прегръдките на сатаната. Как ще обясниш това?

— Никак. Всяко нещо на тоя свят се заплаща. Така и това. Както цената за живота е смъртта… Не ти ли е минавала тая мисъл през главата? Защо се умълча? Разбира се, на тебе, светецо, не ти е по вкуса моята концепция!

— Концепцията на антихрист? Никога!

— Ха-ха! Че каква стойност има твоето християнство без антихриста? Без неговото предизвикателство? Кому е нужно то? Каква потребност има от него? Следователно аз съм ви необходим! Ако няма с кого да се борите, как ще демонстрирате борбеността на своите идеи?

— Бива си те да извърташ! — неволно се засмя Авдий. — Готов си да използуваш противоречията. Но не си хаби красноречието. С тебе няма да намерим общ език. Ние сме антиподи, несъвместими сме и затова ме гониш оттука. Страх те е от мене. Но аз пак настоявам: покай се, освободи хората от своята паяжина. Предлагам ти помощта си.

Гришан неочаквано премълча. Стана и подпирайки се с тоягата, намръщено се заразхожда напред-назад, по едно време спря.

— Ако наистина мислиш, другарю Калистратов, че аз се страхувам от тебе, много грешиш. Остани, не те гоня. Сега ще се качим на някой товарен влак. Ще извършим, тъй да се каже, организирано нападение срещу транспорта.

— По-добре кажи — разбойническо — поправи го Авдий.

— Както искаш, нека да е разбойническо, щом като си рекъл, но не с цел за грабеж, а за нелегално изтегляне — това са две различни неща, защото твоята държава ни лишава от свободата да се движим безпрепятствено…

— Остави държавата на мира. Та какво ми предлагаш?

— Нищо особено. При разбойническото качване, както благоволи да уточниш — Гришан кимна към железопътната линия, — всички ще се съберат и ще ти бъдат подръка. Опитай се тогава да разубедиш невръстните хлапаци от рода на Льонка или отраканите хъшлаци като Петруха, спасявай душите им. Спасител! С нищо няма да ти попреча, една думичка няма да обеля. Смятай, че ме няма. Успееш ли да спечелиш тия хора, да ги обърнеш към своя Бог, аз веднага ще се оттегля, както би трябвало при поражение. Разбра ли? Приемаш ли предизвикателството ми?

— Да — кратко отговори Авдий.

— Тогава действувай! И всичко, което си говорихме сега, ще остане между нас. Ще кажем, че просто сме побъбрили за най-общи неща.

— Благодаря! Но аз нямам какво да крия — отговори Авдий.

Гришан сви рамене.

— И внимавай, както пише в Библията, „ти го казваш“!

Бе вече седем часът вечерта на един от последните дни на май. А слънцето все така силно приличаше над степната равнина и подозрително застиналите сребристи облаци, които цял ден не помръдваха, в началото бледи, привечер се сгъстиха и увиснаха като черен парцал над хоризонта, всявайки необяснима тревога в душата на Авдий. Очевидно наближаваше буря.

А влаковете вървяха в едната и в другата посока, от север на юг и от юг на север, и земята трепереше и бучеше под тежките им колела. „Колко земя, колко простор и светлина, а на човека все нещо му липсва и преди всичко — свобода — помисли си Авдий, загледан в необятните степни простори. — И без хора не може да живее, и с хората му е тежко. Както сега например — какво да правя? Какво да предприема, че всеки, попаднал в мрежите на Гришан, да постъпи както му повелява разумът, а не както го принуждават съучастниците от страх или от стадно чувство и най-вече защото не е по силите им да превъзмогнат хипнотизиращото влияние на този йезуит. Дори нещо повече! Страшен, извънредно опасен негодник. Какво да правя, какво да предприема?“

И ето че настъпи часът. Преди да спрат товарния влак, контрабандистите се пръснаха по Двама-трима покрай железопътната линия, скрити зад високите треви и храсталаци. Условният сигнал бе изсвирване с уста. Когато в далечината, изпълзял като змия от един завой, се зададе влакът, някой изсвири и всички веднага се приготвиха за скок. Раниците и куфарите с анаша бяха подръка. Авдий, Петруха и Льонка залегнаха зад купчина чакъл, останал след ремонт на линията. Недалеч от тях бе залегнал и Гришан с други двама контрабандисти: единият беше с рижа коса и се казваше Коля, а на втория, подвижен момък с гърбав нос и кавказки акцент, викаха Махача — вероятно беше от Махачкала. За останалите контрабандисти Авдий нищо не знаеше, но по всичко личеше, че още двама-трима души си бяха избрали удобни прикрития и чакаха момента за решителния скок. А двамата, които Гришан бе изпратил за химически операции по линията, да създадат илюзията за пожар на моста и така да принудят машиниста да спре локомотива, бяха далече напред при железопътния знак с отметката „330 км“. Тук линията минаваше през малък мост над дълбоко дере, издълбано от пролетните пороища. Именно на това уязвимо място действуваха двамата, наричани от другите контрабандисти диверсантите.

Влакът стремително се приближаваше и Авдий разбираше, че всички ужасно нервничат как и какво ще стане, ще успеят ли бързо да се качат, пък и каква ще бъде композицията, току-виж, се окаже само от цистерни — къде ще се скрият тогава? Или, не дай боже, излезе охраняван ешелон, в такъв случай направо им е спукана работата.

С треперещи от вълнение ръце Льонка запали цигара. Петруха тутакси му изсъска:

— Хвърли я! Ще те пречукам, копеле!

Но Льонка, пребледнял и посинял от страх, продължи жадно да пуши, тогава Петруха се метна като звяр върху него и така силно го удари, че събори фуражката му. Льонка обаче не му остана длъжен — отговори на удара с удар, дори издебна момента да го ритне. Петруха просто побесня от злоба и помежду им започна яростно боричкане.

Авдий се понадигна, за да ги разтърве:

— Спрете, веднага спрете. Петруха, пусни момчето. Как не те е срам!

Но тогава ожесточеният Петруха се нахвърли срещу него:

— А ти къде се вреш бе, поп с маймунски лоб! И какво така си се изправил бе, дръвнико, виждаш се от цял километър! — И с всички сили го дръпна за крачола. Като псуваха и дишаха тежко, разгорещени от борбата, двамата побойници се изтърколиха обратно на местата си.

А влакът вече наближаваше. Вълнението на контрабандистите неволно се предаде и на Авдий. Пък и много естествено, моментът беше извънредно напрегнат и опасен.

Авдий от дете обичаше да гледа влаковете: всъщност той бе заварил още следвоенните локомотиви, онези романтични машини, които изхвърляха огромни стълбове дим и кълбета пара и огласяха със свирките си цялата околност — но сега се изненада, че с такъв трепет очаква този влак — та нали трябваше незаконно, дори чрез насилие да се качи в него.

А тежката товарна композиция, теглена от два локомотива, все повече се приближаваше и нейното приближаване бе така неудържимо, осезаемо, че Авдий настръхна, побиха го тръпки. Каква разлика имаше между някогашните локомотиви и сегашните дизели. Силата на дизелите бе невидима, скрита, но те теглеха след себе си толкова дълга опашка от вагони, която сякаш нямаше край. Безброй колелета ритмично потракваха, а изпод вагоните се носеше поривист вятър и грохот. Авдий гледаше тази стремително и отчетливо движеща се желязна грамада и просто не му се вярваше, че има начин да се спре такава чудовищно тежка композиция.

Вагоните — открити и закрити, цистерни и пломбирани контейнери — профучаваха един след друг, ето вече покрай групата контрабандисти отмина, кажи-речи, половината композиция и Авдий си помисли, че опитът ще излезе безуспешен: невъзможно е да се спре тази устремена грамада, но изведнъж скоростта на влака взе да намалява, колелетата започнаха все по-бавно да се въртят, чу се стържене на спирачки и ешелонът с конвулсивно придръпване, сякаш се бе препънал, постепенно забави ход. Авдий не вярваше на очите си: композицията почти спря. В същия миг се чу пронизително изсвирване и в отговор още едно.

— Хайде! — изкомандува Петруха. — Напред!

Те грабнаха раниците и саковете и се втурнаха към забавилите хода си вагони. Всичко се вършеше с абсолютна бързина и точност, както при нападение от засада. Трябваше да се хванат за нещо и на всяка цена да се покатерят на някой вагон, колкото да се озоват във влака, а после вече по време на движение можеха да се прехвърлят по покривите и да се настанят по-удобно. За Авдий всичко се развиваше като в кошмарен сън: той се метна към глухата стена на един вагон, извишаваща се едва ли не до небето, и подсъзнателно отбеляза с изненада колко високи са вагоните и каква остра миризма на мазут лъха от колелетата, готови всеки миг да продължат устремното си движение. Независимо от всичко Авдий трескаво се закатери, като помагаше на някого и някой помагаше на него. Един-два пъти резки тласъци застрашително разтърсиха композицията, буферите — се сблъскаха и зачегъртаха — всеки миг човек можеше да падне под колелетата. Но всичко мина благополучно. И когато след още едно придръпване влакът усили скоростта, за да навакса загубеното време, Авдий се огледа и откри, че се намира в празен товарен вагон заедно с неразделните си спътници — Петруха и Льонка, тук беше и Гришан. Господ знае как бе успял да се качи с навехнатия си крак, с него бяха и другите двама — Махача и Коля. Всичките бледи и запъхтени, но с доволли и радостни лица. Авдий просто не можеше да повярва, че всичко бе минало така успешно и че най-трудното бе свършило. Сега контрабандистите пътуваха за Жалпак-Саз, а оттам пътят им водеше към голямата земя, към големите градове, към многолюдието…

Предстоеше им четири-пет часа път. И в това отношение контрабандистите имаха късмет: във вагона, който бяха окупирали, намериха празни амбалажни сандъци — подредиха ги и насядаха върху тях, както заповяда Гришан, за да не се виждат отвън. Пък и стана доста светло, когато отвориха едната врата, а прозорчетата на вагона поначало бяха смъкнати за вентилация.

На първата спирка плътно затвориха вратата и в настъпилата задуха и горещина се спотаиха, изчаквайки да свърши престоят, но наоколо беше съвсем тихо. Петруха предпазливо надникна и съобщи, че всичко е наред — жива душа няма наоколо. По едно време прогромоля насрещен пътнически влак, след което техният отново потегли. На следващата спирка Махача успя да налее цял бидон със студена вода и настроението във вагона се повиши — всички се оживиха, похапнаха консерви със сухари и започнаха да мечтаят за сита и топла храна в ресторанта на гара Жалпак-Саз.

А влакът продължаваше пътя си по Чуйските степи към снежните планини…

В дългата майска вечер бе още светло. Говореха за най-различни неща, но повечето за ядене и пари. По едно време Петруха се сети за своята красива любовница, която го чакала в Мурманск, но Махача с чисто кавказка експресивност забеляза:

— А бе, Петруха, само в Мурманск ли те бива да оправяш мадами? В Москва не можеш ли да ги сваляш? Ха-ха-ха! Малко ли ги има там?

— Сополанко си още, Махочка! Какво разбираш от тия работи? — ядоса се Петруха. — На колко години си, а?

— На колко! На колкото съм, всичките са си мои! У нас в Кавказ такива като мене отдавна вече правят деца! Ха-ха-ха!

Всички се развеселиха от този разговор, дори Авдий неволно се позасмя, като поглеждаше сегиз-тогиз Гришан, който се държеше някак настрана и снизходително се подсмиваше. Пак беше седнал на своето сгъваемо столче с чепатата тояга в ръце. Може би с останалите контрабандисти си приличаше само по това, че пушеше същите евтини цигари.

И така, пътуването минаваше във весела компания, в празния вагон се бе създала уютна атмосфера. Льонка полегна в един ъгъл, а и другите се готвеха да поспят, макар че на хоризонта залезът още не бе угаснал и слънчевите лъчи осветяваха всичко наоколо. Както пушеха и бъбреха помежду си, контрабандистите неочаквано млъкнаха и след миг, поглеждайки към Гришан, започнаха да си шушукат нещо.

— Слушай бе, Гришан — обърна се към него Махача, — защо, вместо да седим тука като на някакво заводско събрание, да не се изкефим, а? Има време, нека си направим кефа? Аз имам такава вкусотия, скъпи тамада, че лиги да ти потекат, само багдадските крадци са пафкали такова нещо!

Гришан хвърли бърз поглед към Авдий: сиреч, какво ще кажеш, а? И като помълча, нехайно отговори:

— Дадено!

Всички оживено се скупчиха около Махача. А той извади от якето си анаша, ще рече, въпросната вкусотия, каквато пушели само багдадските крадци. Сви си една голяма цигара, пръв дръпна от нея и я пусна — да се пуши в кръг. Всеки благоговейно поемаше дим от цигарата и предаваше на следващия. Когато дойде ред на Петруха, той жадно и дълбоко смукна, притворил очи, след което я подаде на Авдий:

— На, Авдяс, дръпни и ти! Да не си по-долу? Хайде дръпни! А бе що се превземаш като някоя кокона?

— Не, Пьотър, няма да пуша, не настоявай! — категорично отказа Авдий.

Петруха моментално се засегна:

— Поп си бил и поп ще си останеш! Какво се правиш на важна клечка? Човек се чуди как да ти угоди, а ти му плюеш в лицето!

— Не ти плюя в лицето, Пьотър, не си прав!

— А бе човек не може да те надприказва! — махна с ръка Петруха и като дръпна още веднъж, предаде цигарата на Махача, а той с кавказка ловкост я подаде на Гришан.

— Сега е твоят ред, тамада! Твоят тост!

Гришан мълчаливо отблъсна ръката му.

— Ех ти, царю-господарю! — със съжаление поклати глава Махача и цигарата отново тръгна от ръка на ръка. Дълбоко смукна Льонка, после рижият Коля, след него Петруха и отново Махача. Скоро настроението на пушачите започна да се променя, очите им ту се премрежваха, ту ярко заблестяваха, устните им без причина се разтегляха в щастливи усмивки и само Петруха не можеше още да забрави обидата и току стрелваше с недоволни погледи Авдий, като си мърмореше нещо за поповете, сиреч какви гадове били всичките.

Гришан седеше мълчалив и невъзмутим на столчето си и с иронично-предизвикателна снизходителна усмивка на супермен наблюдаваше сеанса на пушенето. Бързите погледи, които сегиз-тогиз мяташе към Авдий, изправен до отворената врата, показваха, че е доволен от хода на събитията и знае какво коства всичко това на праведния Авдий.

Авдий разбра, че Гришан нарочно разреши на контрабандистите да пушат във влака само за да се погаври с него, да го предизвика. Сиреч, какво ще кажеш сега? Виждаш каква сила имам аз и колко струват твоите възвишени пориви в борбата със злото.

И макар че се преструваше на безразличен, вътрешно Авдий се възмущаваше и страдаше от своето безсилие да се противопостави на Гришан, да предприеме нещо конкретно, с което би могъл да освободи контрабандистите от неговото влияние. По едно време усети, че нервите му не издържат, че няма сили да овладее гнева, който все по-яростно кипеше в него. И последната капка, която преля чашата на търпението, беше пак предложението на Петруха да си дръпне от неговия фас, да пуши от същата цигара, която след всяко всмукване се наслюнчваше все повече и повече, докато накрая доби някакъв зловещ жълтозелен цвят.

— На бе, Авдяс, стига се прави на важен, отче ти наш. Аз ти предлагам от най-добри чувства. Фасът е най-сладък, мозъкът на мармалад ти става! — досадно настояваше Петруха.

— Остави ме на мира! — раздразнено го прекъсна Авдий.

— Какво да те оставя бе! Аз ти предлагам от все сърце, а ти се фукаш и правиш фасони!

— Я ми го дай — ядно каза Авдий и като взе от ръката му тлеещия фас, вдигна го високо над главата си, сякаш за демонстрация пред Петруха, и го изхвърли през отворената врата на вагона. Това бе толкова неочаквано, че всички, включително Гришан, онемяха от изненада. В настъпилата тишина някак по-силно, по-отчетливо и по-страшно започна да се чува тракането на бързо движещите се по релсите колелета. — Видя ли? — предизвикателно се обърна Авдий към Петруха. — Всички видяха какво направих, нали? — обгърна той с гневен поглед контрабандистите. — И така ще бъде винаги!

Петруха, а след него и другите въпросително и с недоумение се обърнаха към Гришан: сиреч, как да го разбираме, шефе, отде се пръкна тоя началник при нас?

Гришан демонстративно мълчеше, като местеше ироничния си поглед от Авдий към оскърбените лица на контрабандистите. Пръв избухна Махача:

— Слушай, тамада, защо мълчиш? Онемя ли?

— Не! Не съм онемял! — отвърна Гришан и саркастично добави, без да скрива злорадството си: — Дал съм дума на тоя тип да мълча. Оправяйте се сами! Нищо повече няма да кажа…

— Вярно ли е? — с недоумение се обърна Махача към Авдий.

— Да, но това още не е всичко! — повиши тон Авдий. — Зарекох се да разоблича тоя дявол — кимна той към Гришан, — който ви е направил престъпници с тая гибелна съблазън! И няма да мълча, защото истината е с мене! — Без да съзнава какво става с него, какво върши и какво крещи, измъкна раницата си от купчината раници с анаша. Всички освен Гришан наскачаха от местата си в недоумение от това, което е намислил този смирен, недоучил поп Авдий Калистратов.

— Ето, момчета, гледайте! — раздруса Авдий раницата високо над главата си. — Тук ние носим гибел, чума, отрова за хората. И това го правите вие, контрабандистите, главозамаяни от леката печалба, ти, Пьотър, ти, Махач, ти, Льоня, ти, Коля! За Гришан да не говорим. И бездруго знаете какъв е той в действителност!

— Чакай бе, Авдий, чакай! Дай, миличък, дай ми раницата! — тръгна към него Петруха.

— Махни се! — отблъсна го Авдий. — Не се бъркай! Знам как да унищожа тая отрова за хората.

И докато другите се усетят, той развърза раницата и взе да изтърсва анашата през вратата на вагона. И анашата — а колко много се оказа, че е набрал — се посипа край железопътното платно, и жълтозелените й цветчета литваха и кръжеха като есенни листа. Разпиляваха се от вятъра маса пари — стотици и хиляди рубли! За миг търсачите притихнаха, загледани в Авдий като хипнотизирани.

— Видяхте ли! — викна той и метна през вратата празната раница. — А сега последвайте примера ми! И всички заедно ще се покаем, и Бог ще ни възлюби и прости! Хайде, Льонка, Пьотър! Изхвърляйте, пращайте по дяволите проклетата анаша!

— Той се е побъркал! Ще вземе да ни предаде на ченгетата! Дръжте попа, бийте го! — кресна извън себе си Петруха.

— Стойте, стойте! Чуйте ме! — опита се да им обясни нещо Авдий, когато видя как се разяриха упоените от анаша контрабандисти, но вече беше късно. Те го връхлетяха като бесни кучета. Петруха, Махача, Коля един през друг започнаха да го налагат с юмруци. Единствен Льонка не се нахвърли, а се помъчи да ги разтърве.

— Недейте бе! — безпомощно се суетеше той около тях. Ала усилията му бяха напразни — а и как можеше да надвие трима души наведнъж. Започна се жесток бой.

— Удряй! Дръж! Изхвърли го от вагона! — ревеше разяреният Петруха.

— Хвани го за гушата! Събори го! — пригласяше Махача.

— Недейте! Ще го убиете! Не бива! — пищеше пребледнял и разтреперан Льонка.

— Пусни ме, копеле мръсно, ще те заколя! — отскубна се от ръцете му настървеният Коля.

Авдий се бранеше с всички сили, като гледаше да се отдалечи от отворената врата и да се примъкне по-навътре: сега с очите си се увери в свирепостта, жестокостта, садизма на наркоманите — а как блажено се усмихваха допреди малко в обзелата ги еуфория. Той съзнаваше, че това е неравностойна борба, борба на живот и смърт. Как можеше да се справи с трима яки побеснели мъжаги, на негова страна беше само Льонка, пък и той не влизаше в сметката. А Гришан през цялото време продължаваше да си седи на столчето, сякаш бе на цирк или на театър, но без да скрива злорадството си.

— Я виж! Браво бе! — подигравателно се подсмиваше той. Все пак бе успял да ги насъска, още отначало знаеше, че ще стане скандал и сега жънеше плодовете от победата си — гледаше как пред очите му ще убият човек, Авдий разбираше, че само намесата на Гришан би могла да промени участта му. Достатъчно бе да извика: „Помощ, Гришан!“ и контрабандистите веднага щяха да се укротят. Но Авдий в никакъв случай не можеше да си го позволи. Имаше един-единствен изход — да се добере до някой ъгъл на вагона, където да се завре, пък там вече ако ще да го смажат от бой, само да не го изхвърлят от влака по време на движение — това означаваше сигурна смърт…

Но не беше така лесно да осъществи намерението си. Силните удари и ритници го събаряха към зеещия отвор на вратата. Останеше ли там дори за секунда, контрабандистите, без да се замислят, щяха да го изритат от вагона. И Авдий пак се изправяше и упорито се мъчеше да си пробие път навътре, с надежда, че наркоманите ще се уморят или опомнят. Пръв в тази яростна схватка се строполи Льонка, получил силен удар по главата. Коля го беше наредил така, за да не му пречи да си разчиства сметките с Авдий попа, с праведника, значи с един враг на контрабандистите. И контрабандистите бясно размахваха юмруци — ставаше въпрос за луди пари.

— Бий! Удряй под лъжичката, изкарай му въздуха! — беснееше Петруха и като го сграбчи откъм гърба и му изви ръцете, го подложи под ударите на Махача, който с настървението на разярен бик го удари жестоко в корема — превит одве, храчейки кръв, Авдий рухна на пода. Тримата веднага го повлякоха към вратата, но той с последни сили драскаше с нокти по пода, отчаяно се мъчеше да се хване за нещо, да се измъкне, да се спаси, а зловещият Гришан, кръстосал крак връз крак с безгрижен и тържествуващ израз на лицето, продължаваше безучастно да седи на столчето си в ъгъла на вагона, като си подсвиркваше и играеше с чепатата тояга. Авдий все още можеше да го помоли за пощада, да извика: „Спаси ме, Гришан!“ — и не беше изключено Гришан да се смили, да прояви великодушие и да предотврати това убийство, но Авдий дори не отвори уста, и като прокараха кървава следа с главата му, тримата го довлякоха до вратата, където настъпи още една, последна схватка. Те се опасяваха веднага да го изхвърлят, защото, както се бяха засилили, можеха да полетят заедно с него. Така че Авдий издебна момента и се хвана за вратата или по-скоро увисна от външната страна, вкопчил се до желязната й скоба. Насрещният вятър силно го притисна до вратата, Авдий успя да стъпи с левия крак върху някаква метална издатина и се помъчи по тоя начин да запази равновесие — сигурно никога не бе имал толкова сили, такава жажда за живот, както в този миг, когато се опитваше да се измъкне от ръцете на смъртта. Ако го бяха оставили на мира, може би щеше да се покатери, да се вмъкне отново във вагона. Но контрабандистите с най-долни псувни го ритаха в главата като футболна топка и целия го окървавиха, а той все така продължаваше да се държи с мъртва хватка за скобите на вратата. Последните мигове бяха особено ужасни. Петруха, Махача и Коля съвсем се ожесточиха. Дори Гришан не се стърпя, скочи и притича до вратата: сега вече можеше без преструвки да погледа как Авдий Калистратов ще падне и ще се пребие и чакаше този неизбежен миг. Не ще и дума — Гришан великолепно си познаваше работата — извършваше убийство с чужди ръце. И в най-лошия случай по-късно, когато намерят трупа, Ще остане чист — той лично дори с пръст не беше го докоснал. Ще каже: изпокараха се момчетата, сбиха се и стана нещастен случай — падна, както се боричкаха.

Последното, което запомни Авдий, бяха ритниците по лицето, оцапаните с кръв обувки на контрабандистите и бученето на насрещния вятър като бушуващ огън в ушите. Тялото му сякаш се наливаше с олово и се смъкваше все по-надолу, в страшната, гибелна пустота, а влакът устремно се носеше по степта, и никой на света не се интересуваше от момъка, обречен, увиснал на косъм от смъртта. И залезът на този безкрайно дълъг ден ослепяваше с лъчите си изблещените му от ужас и страдание очи и се сриваше заедно с него в черната бездна на небитието. Но колкото и да го ритаха, Авдий не откопчваше ръце, тогава Петруха му нанесе последния, решаващ удар с тоягата на Гришан, който уж несъзнателно си играеше с нея — сиреч заповядай, бий през ръцете, за да се пусне…

Като някаква топка от болка и страдание Авдий полетя надолу, без вече да усети как се търколи по насипа, как профуча влакът, отнасяйки бившите му спътници, как изчезна от погледа последният вагон, как заглъхна грохотът на колелата.

Скоро залезът угасна, настъпи мрак и в оловносивото небе на запад се натрупаха още буреносни облаци…

Край злополучното място минаваха вече други влакове, а онзи, който не пожела да моли за пощада, да спаси живота си, лежеше изхвърлен на дъното на железопътната канавка. И всички мечти в неистовото търсене на истината, всички отстоявани идеи бяха сега смазани, погубени. И струваше ли си, без сам да се щади, да пренебрегва шанса да оцелее? Защото така или иначе ставаше дума за собствения му живот и трябваше да каже само: „Спаси ме, Гришан!“ Но не го каза…

Нямат граници Божиите парадокси… Та нали в историята е имало вече подобен случай — оня галилеянин, който пак така от гордост не поискал да произнесе такива думи и се отрекъл от живота. След което, разбира се, загинал. И макар че оттогава са минали вече хиляда деветстотин и петдесет години, хората още не могат да си обяснят — все обсъждат, спорят и скърбят как и защо се е случило това. И винаги им се струва, че е станало буквално вчера — толкова поразяващо е впечатлението. И всяко поколение — а оттогава те нямат чет — отново се връща към тоя случай и чедата му заявяват, че ако през оня ден и в оня час са били на Голия хълм, за нищо на света не биха допуснали разправата над мъченика от Галилея. Ето как мислят хората. Но кой ли по онова време е могъл да предположи, че всичко, всичко ще се забрави през вековете, само не и тоя ден…

Впрочем и тогава е било петък и оня, който е могъл да се спаси, не пожелал да моли за пощада…