Чингиз Айтматов
Голгота (8)

II

Горещо беше онова утро в Йерусалим и предвещаваше още по-горещ ден. На Сводестата тераса в двореца на Ирод, под мраморната колонада, където прокураторът Пилат Понтийски бе наредил да изнесат скамейка, подухваше слаб ветрец и прохлаждаше краката му, обути в сандали. Високите пирамидални тополи в огромната градина едва чуто шумоляха и поклащаха върхари. Тази година листата преждевременно бяха пожълтели.

Оттук, от Сводестата тераса на двореца, построен на скалисто възвишение, се откриваше гледка към града, чиито очертания се различаваха в трепкащата мараня — въздухът все повече се нажежаваше — дори околностите на Йерусалим, винаги ясно различими, сега само смътно се долавяха на границата с бялата пустиня.

В онова утро, прелитайки през равни интервали над просторната градина, беззвучно и плавно кръжеше самотна птица, разперила криле, сякаш закачена с невидима нишка за небето. Орел или ястреб, освен тях никоя друга птица не би имала търпение така продължително и еднообразно да лети в горещите небеса. Уловил беглия поглед, с който сподири птицата застаналият пред него Иисус Назарянина, пристъпващ от крак на крак, прокураторът възнегодува, дори се почувствува оскърбен. И с остра язвителност каза:

— Накъде вдигаш очи, царю Юдейски? Там твоята смърт кръжи!

— Тя кръжи над всички нас — тихо отвърна Иисус, като че говореше на себе си, и неволно докосна с длан затвореното си от черен оток око: когато го бяха повели на съд пред синедриона, тълпата на пазара, насъсквана от свещениците и старейшините, се бе нахвърлила да го бие. Едни жестоко го бяха налагали с юмруци, други го бяха плюли в лицето и в оня час той бе разбрал каква люта омраза изпитват към него хората на първосвещеника Каиафа и че никаква милост не би могъл да чака от йерусалимското съдилище, и въпреки това бе потресен, с най-човешка наивност се беше чудил колко свирепа и непоследователна е тълпата, сякаш дотогава тези хора не бяха подозирали, че той е скитник, сякаш дотогава не бяха слушали със затаен дъх проповедите му в храмовете и по площадите, сякаш не бяха ликували, когато той бе влязъл през градската врата, възседнал сивата магарица с припкащо сукалче отзад, сякаш не бяха крещели, хвърляйки в краката на магарицата цветя: „Осанна сину Давидову! Осанна в вишних!“

Сега, в изпокъсани дрехи, мрачен и посърнал, той стоеше пред Пилат Понтийски в очакване на по-нататъшната си участ.

Прокураторът беше в твърде лошо настроение и преди всичко, колкото и странно да изглеждаше това, се ядосваше на себе си — на своята мудност и необяснима мекушавост. Никога не му се беше случвало подобно нещо, нито в действуващите римски войски, нито по-късно, когато стана прокуратор. Пък и беше някак смешно — вместо тутакси да потвърди присъдата на синедриона и да си спести излишен труд, той продължаваше разпита, губеше време и сили. А колко по-лесно би било да извика очакващия постановлението му йерусалимски първосвещеник и неговите хора и да каже: вземайте си подсъдимия и се разпореждайте с него както сте решили. И все пак нещо го възпираше. Всъщност заслужаваше ли така да се церемони с този шут?

Пък и какъв необикновен чудак излезе! Уж бил цар юдейски, възлюбен от Господа и пратен на юдеите от Господа да им проповядва благовестието на царството Божие. А в това царство нямало да има власт на кесаря и кесарите, на техните наместници и раболепни синагоги, всички щели да бъдат равни и щастливи от нине и во веки веков. Какви ли не хора са се домогвали до върховната власт, но толкова умен, хитър и коварен властолюбец до ден-днешен никой не е срещал — та нали ако случайно се добере до властта, навярно би управлявал по същия начин, защото друг ход на живота няма и не може да има. Този злосторник отлично го знае и все пак продължава играта! Подкупва наивниците с обещания за Ново Царство. Ако наистина е вярно, че всеки съди за другите според себе си, то в случая бе точно така: прокураторът приписваше на Иисус помисли, каквито той самият, без да се надява на тяхното осъществяване, таеше дълбоко в душата си. Именно това най-много разпалваше и любопитството, и омразата му. Сигурен беше, че е разбрал към какво се стреми Иисус Назарянина: тоя скитник ясновидец е намислил да предизвика смут в земите, като обещава на хората Ново Царство и да унищожи онова, което впоследствие сам иска да притежава. Я виж ти! Кой би предположил, че тоя жалък юдей е дръзнал да мечтае за нещо, за което не можеше, или по-скоро не си позволяваше да мечтае дори повелителят в малоазиатските провинции на Римската империя Пилат Понтийски. Така си внушаваше, така се самонадъхваше, до такова заключение стигаше хитрият и опитен прокуратор, докато разпитваше скитника Иисус по доста необичаен начин — за всяко нещо се поставяше на негово място и изпадаше в негодувание от намеренията на този безподобен узурпатор. И все повече се разпалваше, все повече се терзаеше от съмнения — хем му се искаше незабавно да потвърди с прокураторския си подпис смъртната присъда, издадена предишната вечер от старейшините на йерусалимския синедрион, хем да отложи този миг, да се наслади, докрай да изясни с какво мислите и действията на Иисус са застрашавали римската власт.

Отговорът на обречения скитник при забележката за птицата в небето бе шокирал прокуратора със своята откровеност и непочтителност. Можеше и да премълчи или да каже нещо смирено, ама не, намерил, виждате ли, с какво да се утешава: смъртта кръжала над всички. „Виж го ти, сам си навлича нещастието, сякаш наистина няма страх от смъртното наказание“ — ядосваше се Пилат Понтийски.

— Е, да се върнем на думата си. Знаеш ли, нещастнико, какво те чака? — с дрезгав глас попита прокураторът, и за кой ли път обърса с кърпа потта от кафявото си лъснало лице, плешивото теме и якия дебел врат. Докато Иисус отвори уста да му отговори, той изпука потните си пръсти, като извиваше всеки един поотделно — имаше тоя лош навик. — Питам те, знаеш ли какво те чака?

Иисус тежко въздъхна и пребледня при мисълта за онова, което му предстоеше:

— Да, наместнико римски, зная, днес трябва да ме екзекутират — с усилие проговори той.

— „Зная!“ — подигравателно повтори прокураторът с усмивка, пълна с презрение и жалост, като огледа от глава до пети злополучния пророк.

Той стоеше посърнал, неугледен, дългокрак и дългокос, с разрошени къдрици и изпокъсани дрехи, бос — сигурно бе изгубил сандалите си, когато тълпата го бе нападнала, — а зад него, през арките на дворцовата тераса, се виждаха къщите по далечните хълмове на града. Този гнусен град чакаше осъдения на смърт, изправен на разпит пред прокуратора, чакаше жертвата си. В днешния зноен ден жадуваше за кръв, мрачните като нощ инстинкти имаха нужда от силни преживявания, когато уличните тълпи ще се задъхват от рев и плач като виещи и злобно лаещи глутници чакали, наблюдаващи как разярен лъв разкъсва зебра в Либийската пустиня. Пилат Понтийски бе виждал такива сцени и сред дивите животни, и сред хората и вътрешно се ужаси, представил си за миг как ще протече разпятието. И укорително повтори не без известно съчувствие:

— Ти каза — знам! „Знам“ не е точната дума. Ти ще го узнаеш напълно, когато те отведат там…

— Да, наместнико римски, знам и тръпна при мисълта за това.

— А ти не ме прекъсвай, не бързай да идеш на оня свят, имаш време — промърмори прокураторът, на когото не бе дадена възможност да довърши мисълта си.

— Покорно моля за извинение, наместнико, ако, без да искам, съм те прекъснал — извини се Иисус. — Аз изобщо не бързам. Бих искал още да поживея.

— И не мислиш да се отречеш от своите излишни думи? — веднага попита прокураторът.

Иисус разпери ръце с безпомощен, детски поглед.

— Нямам от какво да се отрека, наместнико, тези думи са предопределени от моя Отец и аз бях длъжен да ги предам на хората, за да изпълня Неговата воля.

— Ти само едно си знаеш и баеш — повиши раздразнено тон Пилат Понтийски. Лицето му с едър гърбав нос и тънки волеви устни, с две дълбоки бръчки отстрани, доби презрителен и студен израз. — О, аз те виждам като на длан, колкото и да се преструваш — каза той с тон, нетърпящ възражение. — Всъщност какво ще рече да предадеш на хората думите на твоя Отец? Това ще рече да заблуждаваш, да подчиниш простолюдието на волята си. Да го подтикваш към безредици. Може би е трябвало и на мен да предадеш неговото слово — нали и аз съм човек!

— Засега ти нямаш нужда от това, наместнико римски, защото не страдаш и нямаш причина да копнееш за друго устройство на живота. За тебе властта е Бог и съвест. А тя е изцяло в твои ръце. И за тебе няма нищо по-висше от нея на земята.

— Вярно е. Нищо по-висше от властта на Рим. Надявам се, че това искаш да кажеш?

— Така си мислиш ти, наместнико.

— Винаги са мислили така умните хора — не без снизходителност го поправи прокураторът. — Ето защо се казва — назидателно допълни той: — кесарят не е Бог, но Бог е като кесаря. Докажи ми обратното, щом си сигурен, че не е така. Хайде! — И впери насмешлив поглед в Иисус. — Аз мога от името на римския император Тиберий, чийто наместник съм, да внеса някои промени в положението на нещата във времето и пространството. А ти се опитваш да ни противопоставиш някаква върховна сила, някаква друга истина, която уж носиш със себе си. За мене това е твърде любопитно, извънредно любопитно. Иначе не бих те държал тук излишно време. Целият град гори от нетърпение да види изпълнена присъдата на синедриона. Така че отговаряй!

— Какво да отговарям?

— Сигурен ли си, че кесарят е по-незначителен от Бога?

— Той е смъртен.

— Ясно е, че е смъртен. Но докато е жив, има ли за хората друг Бог, който да стои по-високо от кесаря?

— Има, наместнико римски, ако се вземе друго измерение на битието.

— Не бих казал, че ме забавляваш — пророни Пилат Понтийски, като намръщи чело с престорено оскърбление и вдигна четинестите си вежди. — Не можеш да ме убедиш в това по простата причина, че то дори не е смешно. Не знам, не мога да си обясня кой и защо ти вярва.

— Вярват ми онези, които са угнетени и идват при мен, водени от вековна жажда за справедливост — тогава семената на моето учение попадат в благодатна почва, наторена от страдания и напоена със сълзи — поясни Иисус.

— Стига! — обезсърчено махна с ръка прокураторът. — Безполезна загуба на време.

Двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Бледото чело на Иисус бе оросено от обилни капчици пот. Но той не посягаше да ги обърше нито с длан, нито с разкъсания ръкав на хламидата, не му беше до това — от страх започна да му се гади, и потта се застича на вадички по лицето, капейки върху мраморните плочи до мършавите му жилести нозе.

— И след всичко, което каза — с внезапно прегракнал глас продължи Пилат Понтийски, — искаш аз, римският прокуратор, да ти даря живота?

— Да, наместнико великодушен, пусни ме на свобода.

— И какво ще правиш?

— Ще тръгна с Божието слово по земите.

— За глупак ли ме вземаш? — викна прокураторът и скочи на крака, побеснял от гняв. — Сега вече се уверих, че мястото ти е на кръста, само смъртта може да те усмири!

— Грешиш, наместнико благороден, смъртта е безсилна пред духа — твърдо и отчетливо произнесе Иисус.

— Какво? Какво каза? — втрещи се Пилат Понтийски, не вярвайки на ушите си, и пристъпи към Иисус; по учуденото му, изкривено от гняв лице избиха тъмноморави петна.

— Това, което чу, наместнико.

Поел дълбоко въздух, Пилат Понтийски рязко вдигна ръце, готвейки се нещо да каже, но в същия миг отекнаха шумните стъпки на подковани кавалерийски ботуши.

— Какво искаш? — строго се обърна прокураторът към въоръжения легионер, дошъл с някакъв пергамент в ръка.

— Наредено ми е да ви го предам — кратко отговори той и се оттегли.

Това беше бележка до Пилат Понтийски от жена му: „Прокураторе, съпруже мой, не причинявай, моля те, непоправимо зло на тоя скиталец, наричан Христос. Всички разправят, че бил безобиден праведник и чудесен изцелител от всякакви недъзи. А това, че бил уж син Божий, месия и едва ли не цар Юдейски, навярно са слухове. Не е моя работа да съдя има ли Истина в тях. Сам знаеш колко раздорен и смахнат народ са юдеите. Представи си, че всичко е вярно, тогава? Много често онова, което е в устата на презряната тълпа, след време се потвърждава. Ако и сега излезе така, знай, че после ще те проклинат. Говори се, че свещенослужителите от тукашните синагоги и градските старейшини се уплашили и намразили тоя Иисус Христос, задето народът тръгнал с него. От завист свещениците го оклеветили и насъскали срещу него невежата тълпа. Онези, които до вчера са падали на колене пред него, днес го замерят с камъни. Струва ми се, че ако позволиш да накажат със смърт юродивия, по-късно всички лоши приказки ще се обърнат срещу тебе, съпруже мой. А нали няма вечно да останем в Юдея? Аз искам да се върнеш в Рим с достойни за тебе високи почести и слава. Не върши това. Одеве, когато стражата го водеше, видях колко е красив, същински млад бог. А и снощи сънувах сън. После ще ти го разкажа. Много е важен. Не навличай проклятия върху себе си и своите потомци!“

— О, богове, богове! С какво ви разгневих? — изстена Пилат Понтийски и за кой ли път съжали, че не отпрати под стража веднага, без излишни думи и протакане, този невменяем и неистов лъжепророк при палачите, там на хълма, отвъд градските градини, където трябваше да се изпълни смъртната присъда, издадена от йерусалимското съдилище. Ето че сега и жена му се бърка в неговите прокураторски работи, в което той виждаше ако не скрита намеса на силите, стоящи зад Иисус Христос, то във всеки случай неодобрение от страна на небесните сили. Но жителите на небето малко се интересуват от земните дела, а жена му — какво разбира тя с женския си ум от политика, защо пък той заради тоя подозрителен скитник Иисус, който хули кесарите, да си навлича омразата и враждата на първосвещеника Каиафа и на йерусалимските управници. Отде си го е измислила, че тоя тип бил красив като млад бог? Вярно, млад е. И толкова. Но за красив, и дума да не става. Ей го на, стои смазан от бой като пребито псе. И какво ли е могла да намери в него? Прокураторът замислено се поразходи напред-назад, обмисляйки съдържанието на писъмцето, и отново седна с въздишка на мястото си. А междувременно му мина и мисълта, която често пъти вече го беше занимавала: колко жалки изглеждат хората — ходят по нужда, пикаят, съвъкупляват се, раждат се и умират, пак се раждат и умират, какви ли не низости и злодеяния носят в себе си и сред цялата тая гадост и мръсотия току се пръкне някой пророк о провидения, с пориви на духа. Да вземем макар и тоя скитник — толкова е уверен в своето предопределение, че сякаш живее насън, а не наяве. Но стига толкова, ще трябва да бъде отрезвен! Време е да се свършва с това!

— И все пак едно искам да знам — обърна се прокураторът към Иисус, който все така мълчаливо стоеше пред него, — да допуснем, че си праведник, а не злоумишленик, всяващ размирие сред доверчивите хора да допуснем, че с думите си за Царството на справедливостта оспорваш правото на кесаря да владее света, да допуснем, че и аз ти повярвам, тогава — какво те кара да отиваш на смърт? Открий ми какви са подбудите ти! Ако смяташ по тоя начин да се възцариш над народа Израилев, аз лично не бих одобрил това, но ще те разбера. Защо обаче режеш клона, на който се готвиш да седиш? Как ще станеш кесар, щом като отричаш кесаревата власт? Сам разбираш, че сега от мен зависи да те оставя жив или да те изпратя на смърт. Защо мълчиш? Онемя ли от страх?

— Да, наместнико римски, страхувам се от жестокото наказание. И кесар изобщо не се готвя да ставам.

— Тогава покай се на всички градски площади, осъди поведението си. Признай, че не си ясновидец и пророк, че не си цар Юдейски, за да се откаже простолюдието от тебе, да не го съблазняваш с напразни и престъпни надежди. Никакво Царство на справедливостта не може да има. Справедливо е само онова, което съществува. На света съществува император Тиберий и на него се гради цялото мироустройство. А Царството на справедливостта, за което говориш и надъхваш лекомислените да роптаят, е илюзия. Помисли! И не заблуждавай нито себе си, нито другите. Впрочем кой си ти, че римският император да се опасява от тебе — неизвестен скитник, съмнителен пророк, пазарски дърдорко, с каквито е пълна земята на Юдея. Но с учението си ти сееш изкушение и вашият първосвещеник е много загрижен, затова трябва да разобличиш своята лъжа. После се махни, иди в Сирия или в други страни, а аз като римски прокуратор ще се опитам да ти помогна. Съгласи се, докато не е късно. Но защо пак мълчиш?

— Мисля си, наместнико римски, че двамата сме толкова различни, че едва ли ще можем да се разберем. Нали ако взема да се отричам от учението на Господа и да си кривя душата в твой и на кесаря интерес, истината ще пострада?

— Не увъртай, интересите на Рим са над всичко.

— Над всичко е истината, а тя е една. Две истини няма.

— Пак хитруваш, скитнико!

— Не съм хитрувал нито преди, нито сега. И отговорът ми е такъв: първо, недостойно е да се отричам от онова, което съм казал в името на истината, само защото ти го искаш. И второ, недостойно е човек да взема на душата си грях за нещо, което не е извършил, да се бие в гърдите и да го доказва само за да се очисти от позорящата го мълва. Ако мълвата е лъжлива, от само себе си ще умре.

— Но най-напред ще умреш ти, царю юдейски! И така, ти приемаш смъртта, прекъсвайки всякакви пътища към спасението си?

— На мен ми е оставен само този път за спасение.

— Какво спасение? — не разбра прокураторът.

— Спасението на света.

— Стига се прави на смахнат! — загуби търпение Пилат Понтийски. — Значи доброволно отиваш на гибел?

— Така излиза, щом нямам друг път.

— О, богове, богове! — уморено въздъхна прокураторът и прекара ръка по дълбоките бръчки, набраздили челото му. — Каква жега, дали не предвещава промяна във времето? — промърмори под нос. И стигна до окончателно решение: „За какво ми е всичко това? Защо се мъча да го спася, щом като той не вижда полза от това! И аз съм чудак!“ И каза: — В такъв случай си измивам ръцете!

— Твоя воля, наместнико — отговори Иисус и сведе глава.

Те пак замълчаха, като може би и двамата почувствуваха как отвъд границите на дворцовата ограда, отвъд пищните градини, там, където изнемогваха от зной и пек градските улици в низините и по възвишенията на Йерусалим, сякаш набъбваше глуха, зловеща тишина, готова всеки миг да избухне. Засега долитаха само неясни звуци — от гълчавата на големите пазари, които от сутринта гъмжаха от хора, стоки, впрегатни и товарни животни. А между тези два свята беше онова, което ги разделяше и пазеше горния от долния: зад оградата се разхождаха легионери, а малко по-надолу, в горичката, имаше кордон от кавалеристи. Виждаше се как конете размахват опашки да прогонят мухите.

Заявил, че си измива ръцете, прокураторът усети известно облекчение, защото вече можеше да си каже: „Направих всичко, което зависеше от мен. Боговете са ми свидетели, че не съм го насилвал да остане на думата си, да предпочете своето учение пред собствения си живот. Щом тъй е решил, тъй да бъде. За нас дори е по-добре. Сам подписа смъртната си присъда…“ В такива мисли Пилат Понтийски подготвяше и отговор за жена си. И си помисли още, като поглеждаше под око Иисус Назарянина, който мълчаливо, с едва доловима тревожна усмивка очакваше своята участ, отредена много по-отрано: „Какво ли му е на сърцето? Може би вече горчиво съжалява, разбрал е какво ще му коства неговото премъдро учение, от което не смее да се отрече. Попадна в собствения си капан. Нека опита сега да се отметне: Един е Бог за всички — за всички земи, за целия човешки род, за всички времена. Една вяра. Едно Царство на справедливостта за всички. Какво ли цели? Не ще и дума, че хората мечтаят за такова нещо и той разчита именно на това! Но ето какви уроци ни дава животът, как ни наказва за прекаленото желание да хитруваме. Ето как се обръща срещу теб самия покушението срещу трона, който не ти е предназначен от рождение. И какво му се приискало! Наумил си да разбуни простолюдието, да го вдигне против кесарите, и тая зараза от тълпа на тълпа да тръгне по света. Решил да обърне наопаки целия изконен ред в мироустройството. Безразсъден смелчага! Не ще и дума! О, такива като него изобщо не бива да се оставят да живеят. Гледаш го кротък, пребит от бой, а каква сила крие в себе си — ами че това начинание може да е плод само на един голям ум. Кой би могъл да го допусне в тоя скитник!“

С тези мисли прокураторът Пилат Понтийски се мъчеше да облекчи съвестта си. Успокояваше го и това, че сега няма да се наложи да води неприятен разговор с първосвещеника Каиафа, който от името на синедриона открито настояваше да се потвърди присъдата на Иисус Назарянина.

— Бъди спокоен, мъдри наместнико, съвестта ти ще бъде чиста, за всичко ще излезеш прав — пророни Иисус, сякаш отгатнал мислите на прокуратора.

— Ти за мен не се тревожи — грубо се нахвърли той срещу Иисус, — за мене делото на Рим стои над всичко, по-добре за себе си помисли, нещастнико!

— Прощавай, благородни велможе, не биваше да изричам на глас тези слова.

— Точно така. И още веднъж помисли, за да не съжаляваш, когато вече ще бъде късно, помисли. Аз ще поизляза, но ако до моето завръщане не промениш решението си, тогава ще произнеса своята последна дума. И не си въобразявай, че си цар юдейски, че без тебе ще загине светът. Напротив, сега вече обстоятелствата се оформят не в твоя полза. И времето ти отдавна изтече. Само в случай, че се отречеш от всичко, все още би могъл да се спасиш. Разбра ли?

— Разбрах, наместнико…

Пилат Понтийски стана и се запъти към покоите си, оправяйки широката тога върху раменете си. Кокалест, с едра плешива глава и царствена осанка, уверен в своето достойнство и всесилие. Докато вървеше през аркадата на терасата, неволно вдигни очи и отново съзря онази птица, която величествено се рееше в небето. Не можеше да определи орел ли беше или негов събрат от същата порода пернати, но не това го вълнуваше, а фактът, че птицата беше недостижима, неподвластна на него — не можеше да я уплаши, както и да я повика или прогони. Вдигнал високо вежди, прокураторът я проследи с яден поглед: Виж ти, кръжи ли, кръжи, и от нищо не се интересува. Хрумна му мисълта, че тази птица е като някакъв император в небето. Изглежда, не случайно орелът символизира императорското величие — мощен клюн, хищно око, яки като желязо криле. Именно такъв трябва да бъде всеки император! Във висините — виждан отвсякъде Й абсолютно недостъпен… И оттам да управлява света — никакво равенство с никого и за нищо, дори би трябвало да има свои богове, различни от тези на другите, безучастни и презиращи поданиците. Ето какво крепи силата и кара хората да се страхуват от властта, ето на какво се държи редът на нещата в света. А Иисус Назарянина, който упорствува в своето учение и който е решил да изравнява всички от императора до роба, понеже Бог бил един и всички хора били равни пред Бога, твърди, че Царството на справедливостта щяло да настъпи за всички. Той е смутил умовете, разбунил е низините, иска да преустрои света по свой начин. И какво излезе от това? След време същата тълпа се нахвърли да го бие, да храчи в лицето на тоя лъжеясновидец, лъжепророк, измамник и хитрец… И все пак що за човек е? Въпреки цялата безнадеждност на своето положение, се държи така, сякаш не той търпи поражение, а онези, които го съдят…

Така си мислеше прокураторът Пилат Понтийски, наместник на римския император, дори би могло да се каже, той самият полуимператор, поне в тази част на Средиземноморието, когато прекъсна разпита на Иисус Назарянина и за няколко минути го остави насаме със себе си — да проумее над каква бездна е застанал. Трябваше да сломи духа му, да го накара унизено да пълзи в краката му, отрекъл се от този единствен за всички Бог, от всеобщото равенство и после, вече като змия с пречупен гръбнак, да го изхвърли от израилските земи, че да се влачи немил-недраг и да загине някъде безславно, защото няма дълго да изкара — собствените му ученици ще загубят вяра в него и ще го убият…

Така си мислеше, докато се бореше със своите съмнения, твърде вещият управник Пилат Понтийски, който търсеше най-сигурното, най-удобното и назидателно средство за изкореняване на новопоявилата се размирна напаст. И се оттегляше от Сводестата тераса сигурен, че като остане сам и поразмисли, осъденият ще разбере какво го чака и при неговото завръщане ще падне в краката му. Но прокураторът не знаеше, че в предоставените му кратки мигове този странен човек изобщо не мислеше за това или по-скоро не по тоя начин, а се отдаде на спомени, защото и спомените са жребий на живите, едно от последните блага преди раздялата с живота.

Веднага щом прокураторът се отдалечи, от страничните ниши излязоха четирима стражници и застанаха в четирите края на терасата, сякаш осъденият би могъл да избяга. И той си позволи да се обърне към най-близкия от тях:

— Може ли да седна, добри ми стражнико?

— Седни — отговори легионерът, като удари с копието по каменния под.

А Иисус приседна на мраморния перваз до стената — прегърбен, с бледо, изострено лице и падаща на вълни дълга тъмна коса. И заслонил с ръка очи, се унесе в мисли, изпадна в забрава. „Да можех да пийна малко вода — мислеше си той — или да се изкъпя в някоя река.“ И живо си представи речните води — как струят и мият бреговете и крайбрежните треви, дори му се стори, че чува плисък, сякаш към него се приближаваше лодка, сякаш някой идваше да го вземе и отведе оттук. Да, това беше майка му, тревожна и уплашена. „Майко! — едва чуто прошепна той. — Да знаеш само колко ми е тежко, майко! Още снощи в Гетсимания, на Елеонската планина, се терзаех от ужасна мъка, връхлетяла ме като черна нощ, място не можех да си намеря и безутешен бодърствувах с учениците си, тръпнех от страшни предчувствия. Тогава се обърнах към Господа, Отеца мой небесен. «Отче мой — рекох аз. — Ако е възможно, нека ме отмине тая чаша: не обаче както искам аз, но както искаш Ти.» И ето я чашата, препълнена догоре, не отминава, няма да ме отмине, безвъзвратно приближава и ще се случи онова, което навярно и ти предчувствуваш. И ако е така, значи ти си знаела какво ще стане с мене, но тогава как си живяла през всички тия години, майко моя, родителко, дала ми живот, с каква мисъл и надежда си отглеждала чедото си, предопределено от волята Господна за този велик и ужасен ден, най-нещастния от всичките ми дни, защото няма по-голяма скръб за човека от собствената му смърт, а за майката, която гледа как пред очите й загива плодът на нейната утроба, семето на нейния род, скръбта е двойно по-голяма. Прости ми, майко, не аз определих твоята съдба, а Всевишният мой Отец и нека възведем смирено взор към Него и нека бъде Неговата воля!“

Докато мислеше за майка си Мария, в паметта му изплува един детски спомен, странната история, която му се беше случила на четири-пет годинки. По онова време семейството им живееше в Египет, където беше избягало от цар Ирод, който търсеше да убие новородения младенец — бъдещия Иисус Христос, защото влъхвите бяха казали, че се е родил цар на Юдея. Момченцето вече беше пораснало. Недалеч от дома им течеше голяма пълноводна река, възможно да е била Нил — защото беше голяма, широка. Мария ходеше там с детето да пере, както повечето жени от околността. А един ден, когато бяха на реката, пристигна някакъв старец с лодка, приближи се до тях и ласкаво ги поздрави. „Дядо — обърна се към него Мария. — Ще дадеш ли лодката да повозя на нея синчето си? Плаче глупавичкият, иска да се вози на лодка.“ — „Да, Мария — отговори старецът, — тъкмо затуй съм я докарал, да повозиш малкия Иисус.“ Мария не се учуди, че старецът знаеше имената им, взе го за някой от тукашните жители. Но когато се реши да го помоли той да седне на веслата, старецът внезапно изчезна, сякаш се беше разтворил във въздуха. Но и това не смути Мария — момченцето й толкова искаше да се повози, така се радваше и тичаше наоколо, дори подскачаше от възбуда и я дърпаше за ръка. Тя остави прането на камъните край реката, качи детето на лодката и като я отвърза и блъсна от брега, скочи в нея, взе момченцето на коленете си и така заплуваха по течението. Колко приятно беше бавно да се носиш над пробляскващата повърхност на водата, съвсем близо до брега — по крайбрежните плитчини се полюшваха тръстики, тук-таме се виждаха ярки цветя, в храсталаците шумно пърхаха, чуруликаха и подсвиркваха пъстропери птици, в топлия влажен въздух летяха на рояци с бръмчене и цвъртене насекоми. Беше чудесно! Мария бе щастлива и тихичко затананика, а синчето й, доволно, че се вози на лодка, с интерес се оглеждаше наоколо. И това още повече радваше Мария. В същото време — а те не бяха отплували далече от мястото, където се качиха, пък и все още се движеха близо до брега — големият дънер в крайбрежната тиня оживя и като разцепваше водата наоколо, бързо и застрашително се насочи към тях. Това беше грамаден крокодил — изпъкналите му очи хищно се бяха втренчили в тях. Момченцето се уплаши и изпищя. Мария се вцепени от ужас, без да знае какво да предприеме. Крокодилът изпляска с опашка и едва не преобърна лодката. Мария пусна греблата и здраво притисна детето до гърдите си. „Господи! — взе да се моли тя. — Това е той! Твоят син Иисус! Дарен от тебе! Не го оставяй, Господи! Спаси го!“

Толкова се беше уплашила, че само затвори очи и продължи да отправя горещи молби към Онзи, който бе Всичко във Вселената и Отец небесен на сина й. „Не ни оставяй, Господи, отсега нататък той ще ти бъде нужен!“ — изкрещя тя. А лодката, останала без управление, се понесе, тласкана отдолу от крокодила. Когато най-сетне Мария се осмели да отвори очи, вик на радост се откъсна от гърдите й — лодката спря до брега, сякаш някой я беше изтеглил там, а крокодилът заплува обратно и изчезна. Обезумяла от уплаха, Мария скочи на брега и хукна, като плачеше от силното вълнение и се смееше от щастие. Тичаше, притиснала момченцето до гърдите си и като го обсипваше с целувки и обливаше със сълзи, непрекъснато повтаряше: „Иисусе! Иисусе! Ненагледното ми чедо! Той те призна и те спаси! Само Той те спаси! Той те възлюби, Иисусе, ти си Неговият възлюбен син! Ти ще станеш премъдър, Иисусе! И ще станеш Учител! Ще отвориш очите на хората, Иисусе! Хората ще те следват, Иисусе, и ти никога няма да се отречеш от тях, никога, никога!“ Така ликуваше благословената между жените.

Така нареждаше и ликуваше тя от радост, че Синът Божий по чудо се бе спасил, без дори да подозира, че това е знамение Господне, за да знаят хората кой е всъщност малкият Иисус, синът на дърводелеца Йосиф, преселил се в Египет само за да спаси от Ирод този младенец. Защото лодката тутакси изчезна, още щом Мария скочи на брега, а жените, дошли да перат на реката, притичали на нейния вик, после твърдяха, че докато тя бягала с детето на ръце, около главата му имало златисто сияние. И всички много се радваха на това. И бяха трогнати до сълзи, когато малкият Иисус, с две ръце прегърнал майка си през шията, нежно приближи лице до нейното и каза: „Мамо, като порасна, ще хвана за опашката оня крокодил, за да не ни плаши вече!“ Всички се засмяха на неговите детски думи, а сетне взеха да правят догадки, кой би могъл да бъде стопанинът на лодката. Тогава се разбра, че никой от околността не го познава и от този ден нататък никой никога вече не го видя. Дърводелецът Йосиф седмици наред обикаля да търси този тайнствен лодкар, за да му се извини и да плати щетите, но така и не можа да го намери…

Ето какво премеждие се беше случило на малкия Иисус в Египет и сега той си го спомни на Сводестата тераса, когато молеше майка си да му прости заради причинената мъка и страдания. „В този миг се сбогувам с тебе, майко — шепнеше той. — Не ми се сърди, ако не успея или не ще мога да се обърна към тебе в предсмъртния си час. Страх ме е от смъртта и краката ми се вледеняват, макар че днес е такава непоносима горещина. Прости ми и събери кураж, не оплаквай злочестата си участ в този тежък за мене час. Аз нямам път към истината у хората, които са най-тежкото бреме за Твореца, освен да я утвърдя чрез собствената си смърт. Друг път към хората не е отреден. И аз отивам при тях. Прости и сбогом, майко! Все пак съжалявам, че така и не можах да хвана оня крокодил за опашката. Говори се, че крокодилите живеели много дълго — два-три човешки живота. Но и дори да бях го хванал, сигурно отново щях да го пусна… Нека си живее… И ето какво още си помислих, майко, ако онзи лодкар е бил ангел, предрешен на старец, може би ми е съдено да го срещна на оня свят… Дали ще си спомни тоя случай? Чувам стъпки, идва моят палач по неволя — Пилат Понтийски. Сбогом, майко, отсега и завинаги, сбогом.“

Пилат Понтийски се върна на Сводестата тераса със същата твърда стъпка, с каквато я беше напуснал. Стражата моментално се оттегли и двамата пак останаха на четири очи. Хвърлил бърз изпитателен поглед към Иисус, който стана от мястото си при неговата поява, прокураторът разбра, че всичко се развива така, както му се искаше и на него — жертвата сама и неотклонно вървеше към гибелта си, пренебрегвайки последния си шанс, Ала той и сега реши да не избързва. И бездруго нещата се развиваха в желаната насока.

— И тъй, дойде краят на нашия разговор — каза Пилат Понтийски. — Отказваш ли се от учението си?

— Не.

— Напразно! Помисли още!

— Не — поклати глава Иисус. — Нека бъде тъй, както е отредено.

— Напразно! — повтори Пилат Понтийски, макар и не съвсем уверено. В него нещо трепна — беше го разколебал категоричният отговор на Иисус Назарянина. Същевременно не му се искаше осъденият да се прекърши и да търси спасение, да моли за пощада. И Иисус разбра всичко.

— Не съжалявай — кротко се усмихна той. — Вярвам, че думите ти са чистосърдечни. И те разбирам. На мен също ми се иска да живея. Едва пред прага на небитието човек разбира колко скъп му е животът. Жал ми е и за майка ми — толкова я обичам, винаги съм я обичал, още от най-малък, макар да не съм го казвал. Но така или иначе, наместнико римски, запомни: ти например би могъл да спасиш една жива душа, за което ще имаш голяма благодарност, а аз съм длъжен да спася много-много души, дори душите на онези, които ще се появят — след нас на този свят.

— Да ги спасиш? Когато няма да те има вече на земята?

— Да, когато няма да съм вече сред хората.

— Никой не ти е виновен, втори път няма да се връщаме към този разговор — твърдо заяви Пилат Понтийски, решил повече да не рискува. — Искам обаче да отговориш на един последен въпрос… — каза той и млъкна, като остана прав и се замисли, намръщил рунтавите си вежди. — Но в състояние ли си сега да разговаряш? — неочаквано попита той доверително. — Ако нямаш желание, не се затруднявай, няма да те задържам. Чакат те на хълма.

— Както кажеш, наместнико, аз съм на твое разположение — отговори събеседникът му и вдигна към него бистрите си сини очи, които смаяха прокуратора с мъдрия си проникновен поглед — сякаш Иисус не беше обречен, не го чакаше неминуемото на онзи хълм.

— Благодаря — пак така неочаквано поблагодари Пилат Понтийски. — В такъв случай отговори на последния ми въпрос, който ще ти задам вече само от любопитство. Нека поговорим като свободни хора — аз съм абсолютно независим от тебе, а и ти, както сам разбираш, сега си пред прага на пълната свобода, така че да бъдем откровени — предложи той и седна на мястото си. — Кажи ми, говорил ли си на своите привърженици, твърдял ли си, че щом те разпнат, на третия ден ще възкръснеш, а по-късно, някой ден, отново ще дойдеш на земята и ще устроиш Страшен съд и над онези, които сега живеят, и над онези, които тепърва ще се раждат на света, с други думи, над всички души, над всички поколения от самото сътворение на света? И това щяло да се нарича второ твое пришествие. Вярно ли е?

Иисус странно се усмихна, сякаш си казваше: виж ти какво било — и като пристъпи на място с босите си крака по мрамора, няколко секунди мълча, сякаш решаваше има ли смисъл да отговаря.

— Всичко това ти го е наприказвал Юда Искариотски, нали? — насмешливо попита той. — И то много те безпокои, наместнико римски.

— Аз не знам кой е този Юда, но така ми беше предадено от уважавани хора, от старейшините. Значи излиза, че са празни думи?

— Мисли си каквото искаш, наместнико — студено отговори Иисус. — Никой не ти натрапва нещо, което е чуждо за твоя ум.

— Но аз те питам сериозно, без подигравка — побърза да го увери прокураторът. — Просто реших, че никога вече няма да имаме такава възможност да поговорим. Отведат ли те оттука, обратен път за тебе няма. А аз искам да разбера, как е възможно след смъртта отново да дойдеш на земята, без да си се родил, и да извършиш съд над всички души? И къде ще бъде този съд — на небето ли, къде? И колко време ще трябва да чакат този ден хората, които са ти повярвали, че после да се радват на вечен покой? Позволи ми първо аз да кажа как го схващам. Чисто и просто ти разчиташ на това, че всеки иска да има удобен живот на оня свят. Ах, тези смъртни хора, човекът вечно се стреми към нещо, вечно жадува за нещо. Толкова лесно е да го подмамиш с обещания — дори там, в задгробния живот, ще хукне подире ти като куче. Но да приемем, че учението ти е вярно и че ти си пророк, твоят живот обаче е към края си и ти можеш да го продължиш само с разговор…

— Аз мога изобщо да не го продължавам.

— Но ти няма да идеш на хълма и да оставиш въпроса ми без отговор. Струва ми се, че за теб това би било по-лошо от смъртта.

— Довърши мисълта си.

— И тъй, да допуснем, че учението ти е вярно, кажи ми тогава кога ще настъпи денят на това твое второ пришествие? И ако очакването му продължи дълго, невъобразимо дълго, какъв смисъл ще има то за отделния човек? Никакъв, щом няма да го дочака през своя живот. Пък и откровено казано, дори не бих могъл да си представя подобно невероятно събитие. Или човек трябва да го чака, сляпо вярвайки в него? И какво ще постигне? Каква полза ще има от това?

— Твоите съмнения са понятни, наместнико римски, ти разсъждаваш грубо, като земен човек, подобно на твоите учители гърците. Не се обиждай от забележката ми. Докато стоя пред тебе като тленен човек, ти си в правото да спориш. Още повече, че двамата с тебе сме различни — както водата и огънят. И нашите съждения се разминават, към всяко нещо подхождаме от различни краища. А сега да се върнем на въпроса, който те вълнува, наместнико… Вярно е, че второто пришествие трябва да се чака безкрайно дълго. Тук имаш право. Кога ще настъпи този ден, никой не може да предскаже, защото той е набелязан в замислите на Онзи, който е сътворил света. Това, което за нас ще продължи хилядолетия, за Него е може би само кратък миг. Но смисълът е в друго. Създателят ни е дарил с най-висшето благо на света — разума. И ни е дал възможността да живеем с разбиране. И от това, как ще постъпим с този небесен дар, ще се определи съдържанието на човешката история. Защото ти не би могъл да отречеш, наместнико римски, че смисълът на човешкото съществувание е в самоусъвършенствуването на човешкия дух — човекът няма по-висша цел на света. Именно това е красотата на разумното му битие — ден след ден все по-високо да възхожда по нескончаеми стъпала към сияещото съвършенство на духа. Най-тежкото за човека е да бъде човек — ден след ден. И затова от самите хора зависи кога ще настъпи денят, в който ти, наместнико, не вярваш.

— Я виж ти! — Пилат Понтийски възбудено скочи. — Чакай, чакай, как ще зависи от хората, та това е абсурдно! Аз не вярвам в твоето учение и не мога да проумея думите ти. Ако хората можеха по собствена воля да отлагат или ускоряват подобни явления, няма ли да заприличат на богове?

— Донякъде си прав, наместнико римски, но най-напред бих искал да разгранича мълвата от истината. Мълвата за истината е голяма злина. Тя е като тинята във водата, която след време превръща дълбокото езеро в плитка локва. В живота е винаги така — всяка мисъл, родена за благото на хората, постигната в прозрение и страдания, но подета от мълвата и предавана от уста на уста, винаги се превръща в злина както за самата себе си, така и за истината. И аз искам да подчертая, наместнико, че тези измислици, на които вярваш, са мълва, а истината е друга.

— И каква е тя, ще я разкриеш ли?

— Да, ще се опитам. Няма да отклоня разговора. Още повече, че ще говоря за това последен път. И тъй, наместнико римски, знай, че Промисълът Господен не е в това, че някога подобно гръм от ясно небе ще настъпи денят, в който Синът човешки, след като е възкръснал, ще слезе от небесата и ще извика народите на съд. Всичко ще бъде съвсем различно, макар че целта ще остане същата. Не аз, комуто е останало да живее колкото да се измине пътят през града до Голия хълм, ще дойда, след като съм възкръснал, а вие, хората, прихождащи да живеете во Христе, във висока праведност, вие в незнайните бъдни поколения, ще дойдете при мене. И това ще бъде второто мое пришествие. Или, другояче казано, в хората аз ще се върна при себе си чрез моите страдания, в хората ще се върна при хората. Това е същността. Останал във времето хилядолетия назад, аз ще бъда вашето бъдеще, такъв е Промисълът на Всевишния, та да се въздигне човекът върху престола на своето призвание — призванието за добро и красота. Това е смисълът на моите проповеди, това е истината, а не плъзналата мълва и най-различните измислици, опошляващи високите идеи. А сред всички пътища за човешкия род този ще бъде най-тежък и безкрайно дълъг и твоите опасения, наместнико римски, са съвсем основателни. Този път ще започне от съдбовния ден с умъртвяването на Сина Божий и оттогаз нататък ще пребъдат във вечно покаяние всички поколения, всяко ново, потресено от цената, която ще платя аз за изкупление греховността човешка, за прозрение у хората, за пробуждане на божествените начала в тях. Ето за какво съм роден на този свят, и ще служа като непомръкващ пример. Та хората да се уповават на моето име и да шествуват към мен чрез страдания, чрез всекидневна борба със злото в себе си, чрез отвращение към пороците, насилието и жестокостта, така пагубно опустошаващи душите, неизпълнени с любов към Бога, а значи и към своите себеподобни — хората!

— Почакай, Иисусе Назарянино, ами че ти отъждествяваш хората с Бога?

— В известен смисъл да. Дори би могло да се каже, че всички хора, взети заедно, са подобие на Бога на земята. И името на този образ на Бога е Бог-Утре, Бог на безкрайността, дарена на света още в мига на неговото сътворяване. Навярно ти, наместнико римски, неведнъж си се усещал, че твоите желания винаги са обърнати към утрешния ден. Днес ще приемеш живота такъв, какъвто е, но непременно искаш утре той да бъде различен, и дори ако и днес ти е добре, искаш утре да ти бъде още по-добре, затова живеят в нас надежди неугасими като Божията светлина. Бог-Утре е духът на безкрайността, в него е събрана цялата същност, цялата съвкупност от човешки дела и стремежи, ето защо какъв ще бъде Бог-Утре — прекрасен или страшен, милосърден или жесток, — зависи от самите хора. Така да се мисли, е допустимо и необходимо, това иска от разумните същества самият Бог-Творец, затуй нека хората сами се грижат за утрешния ден на земята, тъй като всеки от тях е някаква частица от Бога-Утре. Човекът е съдия и творец на всеки наш ден…

— Чакай де, ами Страшният съд, така заплашително прогласяван от тебе?

— Страшният съд… А ти не си ли мислил, наместнико римски, че ние отдавна вече сме изправени пред Него?

— Да не искаш да кажеш, че сега целият ни живот е Страшен съд?

— Не си далеч от истината, наместнико римски. Да се измине пътят, започнал сред мъки и терзания от проклятието върху Адама и продължил през злодеяния, които векове наред едни хора са вършели над други, пораждали са зло от злото, неправда от неправдата — това навярно представлява нещо за онези, които са пребивавали и пребивават на белия свят. Каква огромна бездна от злини се е разтворила, какви ли не войни, жестокости, убийства, гонения, несправедливости, огорчения са познали хората! Ами всички страшни прегрешения спрямо доброто, спрямо естеството още от сътворението на света — какво са ако не наказание, по-голямо от Страшния съд? А всъщност изначалното предназначение на историята е да приближи разумните същества до божествените висоти на любовта и състраданието! Колко ужасни изпитания е имало в историята на хората, а краят на злодеянията, бушуващи като океански вълни, все още не се вижда. Не е ли животът в такъв ад по-ужасен дори от Страшния съд?

— И ти, Иисусе Назарянино, имаш намерение да спреш историята в злото!?

— Историята! Нея никой не може да я спре, аз искам да изкореня злото в деянията и умовете на хората.

— Тогава няма да има и история.

— Каква история!? Тази ли, за която ти радееш, наместнико римски? За съжаление тя не може да бъде заличена от паметта, но ако я нямаше, ние щяхме да бъдем много по-близо до Бога. Аз те разбирам, наместнико. Но истинската история, историята на разцвета на човечността, все още не е започнала на този свят.

— Слушай, Иисусе Назарянино, да не говорим сега за мен. Кажи ми как смяташ да доведеш хората и народите до тази цел?

— Чрез провъзгласяване Царството на справедливостта без кесарева власт, ето каК!

— И мислиш, че това е достатъчно!?

— Да, ако всички го поискат…

— Интересно. Е, изслушах те внимателно, Иисусе Назарянино. Ти гледаш надалече, но не си ли твърде самонадеян, не разчиташ ли твърде много на човешката вяра, забравяйки коварната природа на тълпата? Съвсем скоро ще се убедиш в това отвъд градските стени и знай, че няма да обърнеш историята, защото тя е като река и никой не е в състояние да я обърне. Едно обаче не мога да си обясня: защо подпалваш пожар, в който първо ти ще изгориш? Без кесари не може да просъществува светът, който се държи върху могъществото на едни и покорството на други, и напразно се мъчиш да натрапиш някакъв различен, от тебе измислен ред като тази нова история. Кесарите имат свои богове — те почитат не твоя отвлечен Бог-Утре, който в безкрайността на всички „утре“ няма ясен облик и като въздуха принадлежи на всички, понеже всяко нещо, което се получава еднакво, е нула, не струва пукнат грош, та тъкмо затова на кесарите е отредено да господствуват с името си над всеки и над всички. А измежду всички кесари в света избраник на боговете е достославният Тиберий — неговата държава, Римската империя, заема половината свят. И ето защо под егидата на Тиберий аз властвувам над Юдея, в което виждам смисъла на своя живот, така че съвестта ми е спокойна. Няма нищо по-достойно от честта да служиш на непобедимия Рим!

— Ти не правиш изключение, наместнико римски, едва ли не всеки жадува за власт, па макар само и над един себеподобен. Тъкмо в това е нещастието. Ще кажеш, така е устроен светът. За порока лесно се намира оправдание. На никого обаче не минава през ума, че това е проклятие за човешкия род, че злото на властолюбието, с което са заразени всички — от старшията на пазарските метачи до могъщите императори, — е най-страшната от всички злини и някой ден човешкият род скъпо ще заплати за нея. Ще загинат народи в борба за господство, ще се унищожат взаимно до корен.

Пилат Понтийски нетърпеливо вдигна ръка да прекъсне събеседника си:

— Спри, аз не съм ти ученик, за да слушам с благоговение твоите проповеди. Спри! На думи може да се унищожи всичко, което пожелаеш. Ала каквото и да предричаш, Иисусе Назарянино, усилията ти са напразни. Светът, който се държи на властта, не може да бъде друг. Както е съществувал досега, така ще продължи да съществува: властта е била винаги на по-силния, така че и занапред силните ще управляват света. И този ред е неизменен, както звездите на небето. Тях никой не може да ги размести. Напразно толкова милееш за човешкия род и си готов да го спасиш с цената на живота си. Хората на нищо няма да се научат нито от проповедите в храмовете, нито от небесните внушения! Винаги ще следват кесарите както стадата овчарите си и в преклонението си пред силата и благата ще почитат онзи, който се окаже най-безпощаден и най-могъщ от всички, ще славят пълководците и техните битки, в които ще се леят реки от кръв заради господството на едни и подчинението и унижението на други. Именно това ще се смята за доблест на духа, възпявана, предавана от поколение на поколение, в памет на това ще се развяват знамена и ще тръбят фанфари, кръвта ще кипва в жилите и ще се полагат клетви — да не се отстъпва нито педя земя; и от името на народа ще се обявяват войни, ще се насажда омраза към враговете: нека нашият владетел да благоденствува, а другият да бъде поробен заедно с народа си и земите му да бъдат отнети — тъкмо това е сладостта на живота, смисълът на битието от незапомнени времена, а ти, Назарянино, искаш да го осъдиш и прокълнеш, ти славиш бедните и слабите, искаш навсякъде да има доброта, но забравяш, че човекът е звяр, че той не може без войни, както плътта не може без сол. Помисли къде са твоите грешки и заблуждения, поне сега, преди да тръгнеш под стража към Голия хълм. А на сбогуване ще ти кажа: ти виждаш корена на злото в голямото властолюбие, в покоряването на земи и народи чрез сила, но с това ти само увеличаваш вината си, защото всеки, който е против силата, е враг на силните. С проповедите си за Царството на справедливостта ти намекваш за нашата Римска империя, искаш да попречиш на нарастващата сила, на всемогъщото господство на Рим над света — ами че само заради това заслужаваш трижди да бъдеш умъртвен!

— Защо така щедро, наместнико великодушен, стига ми и само веднъж. Но нека продължим нашия разговор и макар че зная как се потят сега под знойното слънце палачите, очаквайки ме на Голия хълм, нека продължим, този път вече по мое последно, предсмъртно желание. И тъй, наместнико римски, ти си уверен, че силата е именно това, което ти смяташ за сила. Но има друг вид сила — сила на доброто, която може би по-трудно, по-сложно се постига. За добродетелите се изисква голямо мъжество, не по-малко, отколкото за войните. Чуй какво ще ти кажа, наместнико, впрочем така стана, че ти си последният човек, с когото разговарям, преди да ме закарат на Голия хълм. Имам желание да споделя нещо, но не мисли, че ще моля за милост…

— Би било просто смешно.

— Тъкмо затова бързам да го заявя, наместнико римски, за да бъдеш спокоен в това отношение. Сега вече ти единствен ще знаеш онова, което ще кажа. Миналата нощ изпитвах душевни терзания, които отначало ми се струваха безпричинни. Не, не бе задушно в Гетсимания — на извънградските хълмове имаше ветрец. А аз не можех място да си намеря, тежки предчувствия, страх и тъга ме обземаха и сякаш мъчителни стенания се изтръгваха от сърцето ми и се отправяха към небесата. Моите ученици се опитваха да бодърствуват заедно с мене, ала облекчение не намерих, знаех, че последният ми час настъпва, че идва неизбежната смърт. И изпаднах в ужас… Защото за всеки човек собствената му смърт означава свършек на света.

— Че как така? — не без злорадство го изгледа Пилат Понтийски. — А къде остана идеята ти за задгробния живот, Назарянино? Нали именно ти си твърдял, че след смъртта животът не свършва…

— Пак съдиш по мълвата, наместнико! В задгробния свят духът витае беззвучно като сянка във водата — това е отражение на неуловимата мисъл в извънпределното пространство и за плътта там няма място. Това е съвсем друга сфера, друго битие, което не подлежи на познание. И там ходът на времето е друг, не подлежи на земни измерения. А аз имам предвид измеримия живот, живота на земята. И тъй, измъчвах се от странното усещане за пълна самота в света, бродех като привидение по Гетсимания, без да намеря покой, сякаш бях единственото разумно същество, останало само в цялата вселена, сякаш летях над земята и жива душа не виждах — навсякъде беше мъртвило, всичко тънеше в черна пепел от бушували пожари, земята беше покрита с развалини — нямаше поля и гори, нито кораби в морето, само едва чуто отдалече се долавяше някакъв монотонен звън, като ехо от печален стон, като писък на желязо от дълбините на земята, като погребален камбанен звън, а аз летях подобен на самотна перушинка в небето, измъчван от страх и лоши предчувствия, и си мислех — ето го края на света, и сърцето ми се късаше от скръб: къде са хората, къде ще приел оня сега глава? И възроптах в душата си: ето го съдбоносния край, Господи, който всички поколения очакваха, дойде Апокалипсиса, завърши историята на разумните същества — но защо, как е възможно да загине човечеството, да изчезне още в зародиша си, изтребило потомството в себе си, и се ужасих от страшната догадка: това е разплатата, задето обичах хората и им се принесох в жертва. Нима жестокият човешки свят се е самоубил в своята жестокост, както скорпионът се самоумъртвява с отровата си? Нима причина за този чудовищен край е била несъвместимостта между хората, несъвместимостта на имперските граници, несъвместимостта между идеите, между властолюбивите стремежи, между преситените от неограничена власт велики владетели и следващите ги в сляпо подчинение и лицемерно славословие народи, въоръжени до зъби, горди с победите си в братоубийствените войни? Така ли ще си отиде човечеството от земята, отнесло със себе си в небитието божествения дар на съзнанието. О, Господи, възроптах аз, защо надари с разум и реч, със свободни за съзидание ръце онези, които се убиха сами в себе си и превърнаха земята в гробница на всеобщия позор! Така плаках и стенех самотен в безмълвния свят и проклинах своята участ, и говорех на Бога: онова, за което Твоята ръка не би се вдигнала, сам човекът престъпно го извърши… Така че знай, наместнико римски, краят на света няма да дойде от мен, нито от стихийни бедствия, а от враждата между хората. От онази вражда и онези победи, които ти славиш в своето властолюбиво опиянение…

Иисус си пое дъх и продължи:

— Ето какво видение имах снощи и дълго размишлявах върху него, не спах, прекарах цялата нощ в молитви и добил сила чрез тях, тъкмо имах намерение да разкажа на учениците си това изпратено ми от моя Отец видение, когато в Гетсимания се появи голяма тълпа, а с нея и Юда Искариотски. Юда бързо ме прегърна и целуна със студени устни. „Радвай се, рави“ — рече той, а на дошлите с него преди това бил рекъл: „Когото целуна, той е: заловете го.“ И те ме заловиха. Сега, както виждаш, наместнико римски, стоя пред тебе. Зная, че вече трябваше да съм на Голия хълм. Но ти беше милостив към мене, наместнико, и аз съм доволен, че преди смъртта си успях да разкажа онова, което вчера преживях в Гетсимания.

— Макар да те изслушах, сигурен ли си, че на всичко ти повярвах?

— Твоя работа си е, наместнико, да ми вярваш или да не ми вярваш. По-скоро не ми вярваш, защото ние с тебе сме като две различни стихии. Но все пак ти ме изслуша. А и не можеш да си кажеш, че нищо не си чул, и не можеш да си забраниш да мислиш за това. Аз пък мога да си кажа, че не съм отнесъл в гроба онова, което ми се разкри в Гетсимания. Сега съвестта ми е спокойна.

— Слушай, Назарянино, да не си правил предсказания по пазарите?

— Не съм, наместнико, защо питаш?

— Не мога да разбера игра ли някаква ми разиграваш, или наистина не се страхуваш от най-мъчителното наказание. Нима за теб е толкова важно, след като вече няма да те има, какво си успял да кажеш и кой те е изслушал? Кому е нужно всичко това! Не е ли то суета, все същата суета на суетите!

— Не, наместнико, не е суета! Защото преди смъртта мислите се възнасят право към Бога, за Бог е важно какво мисли човекът преди смъртта си, и по мислите му съди за хората, сътворени някога от Него като най-висши създания сред всичко живо, последните от най-последните мисли са винаги чисти и съвсем искрени, без никакво хитруване, в тях има само истина. Така че, наместнико, да прощаваш, ала ти напразно мислиш, че разигравам някаква игра. Играл съм като малък с играчки, и никога с нищо друго. А колкото до това, дали се страхувам от изтезанията, тук нямам какво да крия, казах ти го вече. Страх ме е, много ме е страх! И моля Господа, Отеца мой всеблаг, да ми даде сили достойно да понеса предопределената ми участ, да не изпадна до животински вопли или някак другояче да се посрамя… Е, готов съм, наместнико римски, не ме задържай повече, няма смисъл. Време е…

— Да, сега ще тръгнеш към Голия хълм. А на колко години си, Иисусе Назарянино?

— На трийсет и три, наместнико.

— Колко си млад! С двайсет години по-млад от мене — състрадателно поклати глава Пилат Понтийски и като се позамисли, рече: — Доколкото ми е известно, не си женен, значи нямаш деца, няма да оставиш сираци, тъй и ще запишем. — И млъкна, след секунда отвори уста да кажа още нещо, но размисли и премълча. Добре, че премълча. За малко да се изложи. „А жена познал ли си?“ — бе решил да го попита, но изпита неудобство: що за женско любопитство — солиден мъж да пита за такива неща.

И срещнал в същия миг погледа на Иисус Назарянина, прокураторът по очите му разбра, че той се е досетил какво искаше да го попита и сигурно няма да отговори на такъв въпрос. Бистрите сини очи на Иисус бяха потъмнели и той се бе затворил в себе си. „Изглежда толкова кротък, а каква сила има в него!“ — удиви се Пилат Понтийски, докато търсеше с крак изхлузилия се сандал.

— Е, добре — реши той да зададе друг въпрос, сякаш да замени с него несъстоялия се разговор за жените. — Чух, че си бил подхвърлено дете, вярно ли е?

Иисус оголи в открита и добродушна усмивка равните си бели зъби.

— Донякъде би могло и така да се каже.

— А по-точно, така ли е, или не е така?

— Така е, добри ми наместнико, така е — потвърди Иисус, усетил, че Пилат Понтийски започва да се дразни, понеже и този въпрос не подхождаше много за един прокуратор. — Аз бях „подхвърлен“ чрез Светия дух от небесния мой Отец.

— Добре, че никому няма да мътиш повече главата — уморено процеди през зъби прокураторът. — И все пак, коя е майка ти, жената, която те е родила?

— Мария се казва, живее в Галилея. Чувствувам, че днес ще дойде. Цяла нощ е пътувала. Знам го.

— Не мисля, че смъртта на сина й ще я зарадва — мрачно изрече Пилат Понтийски, готвейки се най-сетне да приключи разговора с тоя смахнат скитник от Назарет.

И Пилат Понтийски се изправи в цял ръст под арките на терасата, величествен в снежнобялата си тога, с едра глава, широко лице и твърд властен поглед.

— И тъй, да уточним, както му е редът — отсече той и взе да изброява. — Баща — как беше? — Йосиф. Майка — Мария. Родом от Назарет. Трийсет и три годишен. Неженен. Деца не оставя. Подсторвал народа за бунт и размирици. Заплашвал да разруши големия Йерусалимски храм и за три дни да издигне нов. Представял се за пророк, за цар юдейски. Ето накратко и цялата ти история.

— Да не говорим, прокураторе, за моята история, ала за тебе ще кажа: ти, Пилат Понтийски, ще останеш в историята — тихо изрече Иисус Назарянина, като го погледна втренчено и сериозно в очите. — Ще останеш завинаги.

— Ами! — небрежно възкликна Пилат Понтийски. Въпреки това се почувствува поласкан и променяйки внезапно тона си, тържествено изрече: — В историята ще остане великият император Тиберий. Нека бъде славно неговото име. А ние сме само верни сподвижници на императора, нищо повече.

— И все пак в историята ще останеш ти, Пилат Понтийски — упорито повтори осъденият, преди да тръгне към Голия хълм, извън стените на Йерусалим…

А птицата — дали ястреб или орел, която от Сутринта кръжеше сякаш в някакво очакване, най-сетне се отклони и бавно полетя натам, накъдето поведоха под многоброен конен конвой завързан като опасен престъпник онзи, с когото води толкова дълъг разговор лично прокураторът на цяла Юдея — Пилат Понтийски.

А прокураторът все така стоеше на Сводестата тераса и с удивление и ужас следеше странната птица, полетяла след човека, който отиваше на Голия хълм.

— Какво ли означава това? — прошепна прокураторът в недоумение и тревога…