Чингиз Айтматов
Голгота (1)

I

След краткото, леко като детско дихание, дневно позатопляне на обърнатите към слънцето планински склонове времето бързо и неусетно се промени — откъм ледниците задуха вятър и в теснините вече крадешком се запромъква внезапният ранен здрач, носещ след себе си студената сивота на предстоящата снежна нощ.

Наоколо се стелеха дълбоки снегове. По цялата дължина на Приисъккулското бърдо планините бяха затрупани от виелиците, бушували преди два дни по тези места като внезапно избухнал пожар по каприза на своенравната стихия. То беше някакъв ад — в непрогледната фъртуна изчезнаха планините, изчезна небето, изчезна целият видим преди това свят. После всичко утихна и времето се проясни. Оттогава, заглъхнали след снежния ураган, сковани от огромни преспи, планините стояха смълчани сред вцепеняващата и безразлична ледена тишина.

И само упоритото бръмчене на тежкотонажен хеликоптер, който в този предвечерен час лавираше през каньона Узун-Чат към ледения, обвит във ветровитите висини от тъмни облаци превал Ала-Монгю, все повече нарастваше и приближаваше, засилваше се с всяка секунда, докато накрая властно заля цялото пространство и заплува с угнетяващ гръмотевичен грохот над недостъпните освен за звука и светлината хребети, върхове и ледници. Умножаван сред скали и падини от многократно ехо, грохотът прииждаше с такава неотклонна и страшна сила, че сякаш още миг и ще се случи нещо ужасно, както тогава — при земетресението…

В един критичен момент така и стана — по стръмен, оголен от ветровете каменист скат, попаднал в курса на полета, малък сипей потрепера от звуковия удар, тръгна и тутакси спря като съсирила се кръв. Но за неустойчивия терен този тласък бе достатъчен, за да се откъртят от урвата няколко тежки камъка, които се устремиха надолу, като набираха все по-голяма скорост и вдигаха след себе си прах и чакъл, а в подножието се сгромолясаха като топовни гюлета през храсталака и трънаците, пробиха преспите и се изтърколиха до стъкмената тук от вълците бърлога под скалния навес в една затулена зад гъсталака пукнатина, близо до малкия полузамръзнал ручей.

Вълчицата Акбара отскочи от падащите камъни и посипалия се сняг, взе да отстъпва навътре в пукнатината и се сви като пружина, с настръхнала козина, диво втренчила напред горящи в полумрака фосфоресциращи очи, готова всеки миг за схватка. Но опасенията й бяха напразни. Само в откритата степ е страшно, когато няма къде да се денеш от преследващия те хеликоптер, когато те застига и неотстъпно те гони по петите, оглушава те с писъка на перките и сее смърт с картечницата, когато в целия свят няма спасение от него, няма такава теснинка, в която да опазиш дръзката си вълча глава — защото няма да се разтвори земята, за да даде убежище на преследваните.

А в планините е друго — тук винаги можеш да избягаш, винаги ще намериш къде да се притаиш, да изчакаш да мине опасността. Тук хеликоптерът не е опасен, за самия него е опасно в планините. И все пак стражът е безразсъден, още повече когато е познат и преживян отпреди. При наближаването на хеликоптера вълчицата високо заскимтя, сви се на топка, прибра глава, но нервите й не издържаха, изтърва се Акбара — яростно зави, обзета от безсилен, необясним страх, и трескаво запълзя към изхода, злобно и отчаяно затрака със зъби, готова неотстъпно да се бие, сякаш с това се надяваше да уплаши и пропъди боботещото над каньона желязно чудовище, с появата на което започнаха да падат дори камъни, както при земетресение.

Паническите вопли на Акбара накараха нейния вълк Ташчайнар да се вмъкне в бърлогата — откакто вълчицата наедря в корема, той повечето време се спотайваше в храсталака. Ташчайнар, ще рече, Каменотрошача — тъй го наричаха чобаните в околността заради яките му челюсти, припълзя до нея и успокоително заръмжа, сякаш я прикриваше с тяло от опасността. Притискайки се с хълбок до него все по-силно и по-силно, вълчицата продължи да скимти, като да отправяше жалби я към несправедливото небе, я към злочестата си съдба или кой знае към кого, и дълго още цялата трепери и не можа да се успокои, дори когато хеликоптерът изчезна в облаците зад величествения глетчер Ала-Монгю и изобщо престана да се чува.

И в тази планинска тишина, настъпила внезапно като лавина от космическо беззвучие, вълчицата изведнъж ясно долови в себе си, по-скоро в утробата си, живи тласъци. Така беше и когато, веднъж, още в началото на своя ловен живот, Акбара с един скок задуши някаква едра зайка: тогава усети в корема й точно такива помръдвания на някакви невидими същества, скрити от очите, и това странно обстоятелство изненада и заинтересува младата любопитна вълчица, удивено наострила уши и вперила недоверчив поглед в своята удушена жертва. Всичко бе толкова чудно и непонятно, че тя се опита дори да си поиграе с невидимите телца, както котка с полумъртва мишка. А сега бе усетила и в собствената си утроба също такова живо бреме — обаждаха се онези, които след седмица-две при благополучно стечение на обстоятелствата трябваше да се появят на бял свят. Засега обаче неродените малки бяха свързани с майчиния организъм, представляваха неделима част от него, ето защо и те бяха изживели в своето зараждащо се, все още смътно утробно подсъзнание същия шок, същото отчаяние. Това бе първият им задочен контакт с външния свят, с очакващата ги враждебна действителност. Именно затова се раздвижиха в утробата на майка си, реагирайки на нейните страдания. Те също бяха разтревожени и тази тревога се предаваше чрез майчината кръв.

Акбара взе да се ослушва в това, което ставаше извън волята й в нейната оживяла утроба, и се развълнува. Сърцето й ускорено затупа, изпълни се с храброст и решителност на всяка цена да защити, да опази онова, което носеше в себе си. Сега бе готова, без да се замисли, да влезе в схватка с всякакъв звяр. В нея бе заговорил великият природен инстинкт за запазване на поколението. И в същия миг Акбара почувствува като нахлула гореща вълна потребност да приласкае, да съгрее бъдещите сукалчета, да им дава млякото си, сякаш бяха вече до нея. Това бе предусещане за щастие. И притворила очи, тя застена от нежност, от очакване на млякото в набъбналите и зачервени едри бозки, щръкнали на два реда по корема й, и разтапяйки се от блаженство, бавно-бавно се изтегна, доколкото позволяваше бърлогата, и вече напълно успокоена, отново се сгуши до своя сивогрив Ташчайнар. Той беше едър и як, козината му — топла, гъста и мека. Дори той, навъсеният Ташчайнар, долови какво изпитва тя, вълчицата майка, някак инстинктивно разбра какво става в утробата й и може би също се разнежи. Наострил ухо, Ташчайнар понадигна ъгловатата си тежка глава и в мрачния му поглед, в студените зеници на дълбоко хлътналите му тъмни очи се мярна някаква сянка, някакво смътно радостно предчувствие. И той сдържано заръмжа, като похъркваше и пръхтеше, за да изрази доброто си разположение и готовност безропотно да се подчинява на своята синеока вълчица, да я закриля, и се зае старателно и нежно да облизва главата й, най-вече сияещите сини очи и муцуната, с широкия си топъл и влажен език. Акбара обичаше езика на Ташчайнар и тогава, когато закачливо й се галеше, тръпнейки от нетърпение, а езикът му, парещ от буйния прилив на кръв, ставаше гъвкав, бърз и пъргав като змия, макар в началото тя да се правеше на безразлична, и тогава, когато беше мек и влажен в мигове на спокойно задоволство след обилна храна.

В тази двойка хищници Акбара бе главата и умът, нейно беше правото да започне лова, а той бе преданата сила, сигурна и неизтощима, строго следваща нейната воля. Тези отношения никога не се нарушаваха. Само веднъж се случи един странен и неочакван инцидент, когато нейният вълк изчезна до разсъмване и се върна с чуждата миризма на друга самка — отвратителния мирис на разгонена безсрамница, който възбужда и привлича самците от десет версти, и предизвика у Акбара неудържима злоба и раздразнение, тя тутакси го отблъсна, забивайки дълбоко зъби в плешката му, и за наказание го остави дни наред да се влачи подир нея. Държеше този глупак на разстояние и макар че той непрекъснато виеше, нито веднъж не му отговори, не се спря, сякаш той, Ташчайнар, не беше нейният вълк, сякаш не съществуваше за нея и ако дръзнеше отново да се приближи, за да я покори, да й достави удоволствие, Акбара сериозно би премерила силите си с него, не случайно именно тя бе главата, а той краката в тази сива двойка пришълци.

Сега, след като се поуспокои и позатопли до широкия гръб на Ташчайнар, Акбара му беше благодарна, задето бе споделил страха й, с което й възвърна увереността, и затова не се противеше на усърдните му ласки, дори в отговор го близна един-два пъти по муцуната и като превъзмогваше тревогата, която все още се обаждаше с неочаквано потреперване, се съсредоточи в себе си, ослушвайки се колко чудновато и неспокойно се държаха неродените вълчета, примирена вече с всичко наоколо: и с тази бърлога, и с дългата зима в планините, и с постепенно настъпващата мразовита нощ.

Така завършваше денят, донесъл на вълчицата страшно сътресение. Подвластна на неизкоренимия майчински инстинкт, тя се тревожеше не толкова за себе си, колкото за онези, които скоро трябваше да се появят в тази бърлога и заради които двамата с вълка търсиха и подредиха тук, в дълбоката пукнатина под скалния навес, затулена от най-различни храсти и срутили се камъни, семейно гнездо, за да има къде да си създадат потомство, за да имат и те свое убежище на земята.

Още повече че Акбара и Ташчайнар бяха пришълци в тези краища. За опитното око те дори външно се различаваха от своите местни събратя. Първото, което ги отличаваше, бе характерната за степните вълци светла козина на врата, опасваща като разкошна сребристосива мантия раменете и гърдите. Пък и на ръст акджалите, ще рече, сивогривите, бяха по-високи от вълците, срещащи се на Приисъккулското плато. А ако някой видеше Акбара отблизо, би останал изумен от прозрачносините й очи — съвсем рядък, а може би единствен по рода си екземпляр. Тукашните чобани бяха нарекли вълчицата Акдалъ, с други думи, Белошия, но скоро по законите на езиковата трансформация тя стана Акбаръ, а по-късно Акбара — Велика, и всъщност никой не подозираше, че в това има нещо като предсказание.

Допреди година тук нямаше и помен от сивогривите. Появили се веднъж, те останаха, но заживяха уединено. Отначало пришълците обикаляха повече из неутралните зони в местните вълчи владения, за да избегнат схватките с тукашните господари, преживяваха както можеха и в търсене на плячка отиваха дори в низините, населени с хора, но не се присъединяваха към местните глутници — твърде независим характер имаше синеоката вълчица Акбара, за да се приобщава към други вълци и да живее под чужда власт.

Времето е съдник на всичко. След време сивогривите пришълци съумяха да се наложат и в многобройни жестоки схватки си извоюваха земя на Приисъккулското плато, така че сега вече те, пришълците, станаха господари и тукашните вълци не се осмеляваха да навлизат в техните владения. И би могло да се каже, че животът на новопоявилите се в Исък-Кул сиви вълци сполучливо се уреждаше, но всичко това имаше своя предистория и ако зверовете можеха да си спомнят миналото, необикновено интелигентната и впечатлителна Акбара би трябвало отново да изстрада онова, за което — кой знае — може понякога и да си спомняше до сълзи и тежък стон.

В онзи вече загубен свят, в далечната оттук Моюнкумска савана, течеше напрегнат ловен живот — в безкрайна гонитба, по безкрайните моюнкумски простори след безкрайните сайгачи стада. Когато антилопите сайгаци, обитаващи от незапомнени времена саванните степи, обрасли с вечно сухи саксаулови храсти, когато тези древни като времето, най-древни двукопитни гърбоноси стадни животни, неуморими в бягането, с необикновено широки ноздри като тръби, пропускащи въздуха в дробовете със същата сила, с каквато китовете изхвърлят фонтани океанска вода, и поради това надарени със способността да тичат без отдих от изгрев до залез-слънце, когато хукваха, преследвани от постоянните си неотлъчни врагове — вълците, когато едно подплашено стадо увличаше в паника съседното, а то — друго и трето, когато в това всеобщо бягство се включваха срещаните по пътя големи и малки стада, когато сайгаците препускаха по Моюнкумите — по хълмове, равнини и пясъци подобно водите на връхлитащ потоп, и земята се огъваше и тътнеше под краката им, както при поройна градушка, и въздухът се изпълваше с вихрен дух на движение, прах и кремъчни искри, излитащи изпод копитата, с мирис на животинска пот, с мирис на безумно състезание на живот и смърт, тогава вълците се разгръщаха във верига, тичаха отзад и отстрани в старанието си да насочат стадата сайгаци към своите вълчи засади, където сред саксаула ги чакаха едри опитни зверове, които се хвърляха от засада върху шията на стремително преминаващата жертва и премятайки се заедно с нея, успяваха да й прегризат гърлото, да пуснат кръв, след което се включваха в преследването; често обаче сайгаците по някакъв начин разпознаваха къде ги чакат вълчите засади и успяваха да ги заобиколят, а хайката от новия кръг продължаваше с още по-голяма ярост и скорост и всички те, преследвани и преследвачи — едно звено в жестокото битие, — хвърляха всичките си сили в този бяг, сякаш в предсмъртна агония, без да се щадят, едните — за да се нахранят, а другите — за да се спасят, и може би само господ-бог би могъл да ги спре — преследвани и преследвачи, защото ставаше въпрос за живота и смъртта на жадуващите да оцелеят твари, защото вълците, които не издържаха на този бесен темп, които не бяха родени да се състезават в борбата за съществувание — в борбата-бяг, — падаха и оставаха да издъхнат в прахта на отдалечаващата се като буря гонитба или ако останеха живи, отиваха по други места, където преживяваха от плячкосване в безобидните овчи стада, които дори не се опитваха да се спасят с бягство, наистина там имаше друга опасност, най-страшна от всичките възможни — там, при тия стада, имаше хора, богове на овците и всъщност овчи роби, които живееха, без да дават на другите да преживеят, най-вече на онези, които са независими от тях и искат да живеят на свобода…

Хора, хора — човекобогове! Хората също ходеха на лов за сайгаци в Моюнкумската савана. В началото идваха на коне, облечени в кожи, въоръжени със стрели, по-късно идваха с бумтящи пушки, крещяха, препускаха насам-натам, а сайгачите стада се мятаха ту в една, ту в друга посока — иди ги търси в саксауловите гъсталаци, но дойде време и човекобоговете взеха да правят хайки с автомобили и също като вълците предприемаха изтощителна гонитба, стреляха в движение и поваляха сайгаците, още по-късно започнаха да прелитат с хеликоптери, оглеждаха от въздуха най-напред местоположението на сайгачите стада в степта и тръгваха да ги обкръжават в посочените координати, докато в същото време наземните снайперисти се носеха в раницата със скорост от сто и повече километра в час, та сайгаците да нямат време да изчезнат, а хеликоптерите коригираха отгоре целта и движението: Коли, хеликоптери, скорострелни пушки — и животът в Моюнкумската савана се обърна наопаки…

Синеоката Акбара бе още съвсем млада вълчица, а бъдещият й съпруг Ташчайнар — малко по-голям от нея, когато им дойде времето да свикват с големите засадни хайки. Отначало не смогваха на темпото на потерята и разкъсваха повалените сайгаци, доубиваха неубитите, но по-късно надминаха по сила и издръжливост много опитни вълци, особено застаряващите. И ако всичко вървеше както е наредено от природата, скоро щяха да станат водачи на глутниците. Ала животът се обърна…

Една с друга годините не си приличат и през пролетта на онази година в сайгачите стада се случи особено богат приплод — много женски близнеха, тъй като есенес, през брачния период, сухите треви на два пъти се раззелениха след няколко обилни дъждове и затопляне на времето. Имаше богата паша, а от нея и богат приплод. За окозването сайгаците отиваха от ранна пролет в незаснежените големи пясъци, най-отдалечелата част на Моюнкумите, докъдето не бе лесно за вълците да се доберат, а и гонитбата на сайгаци през дюните беше безнадеждна работа. Ставаха неуловими по пясъците. Затова пък през есента и зимата, когато сезонната миграция на животните почваше, неизброими сайгачи стада идваха в полупустинните и степни простори, вълчите глутници вземаха своето с лихва. Именно тогава самият господ-бог бе определил вълците да вземат своя пай. А лете, най-вече по големите жеги, те предпочитаха да не закачат сайгаците, още повече че имаше в изобилие друга, по-достъпна плячка — множество мармоти сновяха из цялата степ, наваксвайки пропуснатото в зимния си сън, през лятото трябваше да сварят за всичко, което другите животни успяваха да свършат за цяла година. Така че наоколо гъмжеше от мармоти, презрели всяка опасност. Пък и те не бяха лоша прехрана — всяко нещо с времето си, зиме мармоти не се срещат — изчезват. И разни други животни и птици, особено яребиците, ставаха за храна на вълците през летните месеци, но главната им плячка беше през есента — големият лов за сайгаци, той продължаваше чак до края на зимата. И пак така всяко нещо с времето си. В това имаше своеобразна, дадена от природата целесъобразност на жизнения кръговрат в саваната. Само стихийните бедствия и човекът можеха да нарушат този изначален ход на нещата в. Моюнкумите…