Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 14 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.


II

Гулюмкан с много увещания и милувки едва успя да приспи малкия Кенджеш и седна да чака мъжа си, който всеки миг трябваше да си дойде. И когато навън залаяха кучетата, тя наметна топъл шал на раменете си и долепи чело до прозореца. Прорязала мрака с фарове, директорската газка спря до голямата кошара, където бяха овцете майки. Гулюмкан видя как от газката слезе Бостон, сбогува се с някого и хлопна вратничката, след което газката потегли, направи остър завой и продължи по обратния път. Гулюмкан знаеше, че мъжът й няма веднага да се прибере вкъщи. В такива случаи обикаляше първо кошарите и бараките, отбиваше се в плевнята, разпитваше нощния гледач Кудурмат какво е положението, как е минал денят, дали няма смъртни случаи, помятане или новородени агнета…

Докато засилваше огъня в печката с отрано приготвените за тая цел дърва, за да посрещне мъжа си с горещо ядене и хубав пресен чай, без който Бостон не минаваше, Гулюмкан се ослушваше да чуе стъпките му и с радост си представяше как мъничкият Кенджеш неспокойно ще се размърда в топлите завивки и ще примляска с устнички от допира на студените мустаци на баща си. Обикновено Бостон сам слагаше момченцето да спи, преди това дълго се занимаваше с него, понякога дори го изкъпваше в коритото, като предварително добре затопляше къщата и затваряше всички врати и прозорци. Съседите смятаха, че на стари години Бостон е станал голям детишар — по-рано не бе такъв, тогава отделяше повече време за работата, отколкото за децата си, пък и сега бяха пораснали, имаха вече свои деца, свой живот и идваха само от време на време, а изтърсакът винаги е най-свиден и най-любим. Тъй си е то, но всъщност Гулюмкан знаеше истинската и горчива причина за тази привързаност на Бостон към малкия Кенджеш. Защото те двамата никога не бяха предполагали — нито той, нито тя, — че ще станат мъж и жена и ще си имат син: та нали ако не беше загинал на превала предишният й мъж Ерназар и ако не беше умряла по-късно първата жена на Бостон — Арзъгул, това никога нямаше да стане. Избягваха да мислят и да говорят за миналото, макар да знаеха, че насаме всеки си мисли за него… А малчуганът беше онова общо свързващо ги звено, което им се беше паднало на доста скъпа цена. Та нали Бостон бе повел Ерназар към превала, където Ерназар бе загинал пред очите му, завинаги бе останал там, на дъното на дълбоката цепнатина… Само малкият можеше да запълни тази празнота в душата му, защото от време оно е казано — само раждането може да замести смъртта.

Но ето че се чуха стъпки и Гулюмкан чевръсто излезе да посрещне мъжа си, помогна му да си събуе ботушите, донесе вода, сапун, пешкир. Мълчаливо му поля да се измие, но не бързаха да поведат разговор, по-късно, когато засърбаше чая, Бостон сам щеше да го поведе с обичайните си думи: „А сега чуй какви работи стават по света“, и подробно щеше да разкаже кое как е било, какво ново е научил, и в такива мигове двамата се чувствуваха щастливи. Това беше разговор между близки хора — като познат пристан, където предварително знаеш къде е плитко и къде дълбоко. Гулюмкан си спомняше, че година след смъртта на Арзъгул, когато решиха да се оженят, Бостон слезе от планините и дойде да я вземе от вдовишкия й дом в края на града, недалеч от езерото, за да отидат да се разпишат. Оставиха коня на Бостон в двора на къщичката й, след което се качиха в местния автобус, с доста голямо неудобство, понеже за пръв път се появяваха заедно на публично място, и отидоха в гражданското отделение, където набързо подписаха необходимите документи, а после решиха да се върнат пеша по брега на езерото, за да избегнат срещите със свои познати по улиците или в автобуса. В сухия безветрен есенен ден ярката синева на Исък-Кул беше чиста и спокойна. И както вървяха по пътечката през широколистната гора край езерото, Бостон видя във водата две лодки, вързани на пристан. Лодките се полюшваха от тихия прибой, под тях се виждаше пясъчното дъно.

„Виж, наоколо е вода, планини, земя — това е животът. А ние с тебе сме като тези две лодки — накъде ще ги понесе вълната, не се знае. Всичко, което се случи и преживяхме, няма да си отиде от нас, докато сме живи. Но нека бъдем заедно завинаги. Може да се каже, че аз вече остарях. През зимата ще навърша четирийсет и девет години. А ти имаш още малки деца, трябва да ги изучим, да им намерим място в живота… Хайде да идем да ти приготвим багажа. Ти, рибарската дъщеря, отново ще дойдеш в планините, но този път с мене. Не мога да живея сам…“

Кой знае защо, Гулюмкан се разплака и той дълго не можа да я успокои… И по-късно, когато двамата оставаха насаме и си приказваха за живота, тя често си спомняше онези две лодки в езерото. Именно затова си представяше разговора с близкия човек като уютен познат пристан. Този път обаче забеляза при светлината на мъждукащата лампичка в антрето, че лицето на мъжа й е някак по-угрижено от обикновено. Бостон, който беше снажен мъжага, с цяла глава по-висок от нея, току мачкаше пешкира и нарочно бършеше бавно големите си загрубели ръце. Погледът на присвитите му зеленикави очи беше мрачен, загорялото, обветрено лице с едра волева брадичка беше добило цвета на потъмняла мед. Какво ли означаваше това? След като обърса ръцете си, той влезе най-напред в стаята, където спеше синът му, коленичи до дървеното креватче, което сам беше сковал, целуна детето с изпръхнали от вятъра устни, като гальовно му зашепна нещо, и неволно се усмихна, когато Кенджеш, усетил целувката, се размърда насън.

— Кудурмат ми каза, че докато ме е нямало, тук е идвал Базарбай — пророни той, сядайки да вечеря. — Не ми харесва тая работа…

Вложила в думите му друг смисъл, Гулюмкан се изчерви и едва не кипна от обида:

— А какво можех да сторя? Нахълтаха у дома цяла сюрия — искали да покажат вълчетата. Кенджеш само това и чакаше — много се радва, беше му забавно… Е, почерпих ги с чай…

— Не ми е думата за това. Майната му, както дошъл, тъй си отишъл, но струва ми се, че тая работа не е на хубаво…

— Че какво лошо виждаш в това? — без да го разбере какво иска да каже, възкликна Гулюмкан. — И ти самият си стрелял по вълци. Ей я, виси кожата на миналогодишния вълк, обработиха я чудесно — кимна тя към кожата на стената.

— Че съм стрелял, стрелял съм — отговори Бостон и подаде празната чаша на жена си. — Права си, случвало се и аз да убия вълк, след като тъй е устроен светът, че да има вълци и хора. Но вълча бърлога нивга не съм опустошавал. А Базарбай, подлецът му неден, е откраднал вълчетата, като е оставил живи старите вълци, тия люти зверове. С това ни е докарал голяма беда на главите. Вълците живеят тук, няма къде да се дянат, и сега, разбираш ли, са побеснели от мъка…

Думите му силно разтревожиха Гулюмкан. Тя започна по женски да въздиша, да презаплита плитката си, паднала на рамото й.

— Гледай ти какво нещастие! И кой дявол го докара тоя хаймана по нашите краища? Защо му трябваше да закача вълчата бърлога? Пък и жал ми е за вълците — всяка твар си обича чедата, кой не знае това. Как не съобразих веднага.

— Аз и друго си мисля — загрижено продължи Бостон. — Дали бърлогата не е на ония вълци, пришълците? — Бостон помълча и добави: — Кудурмат каза, че Базарбай е идвал откъм Башатската теснина.

— Че какво от туй?

— Ами това, че може да излязат същите вълци — Ташчайнар и Акбара! Има такава двойка.

— Ох, и ти с твоите шеги! — прихна Гулюмкан. — И таз добра! Мигар вълците може да имат имена като хората?

— Хич не се шегувам. Сега не ми е до шеги. Тия вълци са известни. Не приличат на тукашните. Дори някои чобани са ги виждали. Свирепи, силни зверове, в капан не се хващат, не можеш да ги застреляш. И много ще загазим, ако Базарбай, тоя безделник и пияница, е попаднал на тяхната бърлога и е опустошил до корен цялото им потомство. А ти се чудиш, че имат имена! Мъжкарят — Ташчайнар, е толкова силен, че може кон да повали. А вълчицата Акбара — анабаша[1], е умен звяр, ох, колко е умна тя! И затова е много опасна.

— Престани вече, не се шегувай! На подбив ли ме вземаш? — недоверчиво се усмихна Гулюмкан. — Така ми разказваше, сякаш от дете си расъл с тях… Мигар са възможни тия работи?

Бостон снизходително се усмихна, но като поразмисли, реши да успокои жена си.

— Е, добре — каза той след малка пауза, — забрави каквото ти казах. Просто исках да те поразвеселя. Хайде оправяй леглото да си лягаме. Стана доста късно. Утре ще трябва да се дигна в зори, нали знаеш, че след ден-два започва агненето. А някои овци може още нощеска или на заранта да почнат да раждат, особено ония, дето ще близнят по две, че и по три агнета!

И чак в леглото, когато вече, кажи-речи, се унасяше в сън, Бостон взе накратко да разказва за събранието в района, на което за пореден път са обсъждали въпроса защо съвременната младеж не иска да работи в овцевъдството и какви мерки би трябвало да се вземат, и в същия миг навън се чу тропот от конски копита. Гулюмкан скочи от леглото и като се наметна с един шал, притича до прозореца — пред голямата кошара слизаха от конете си двамата мъже с пушки.

— Ръскул и Марат си дойдоха — каза тя. — Ходиха да изпращат Базарбай.

— Глупаци! — промърмори Бостон, след което заспа.

Гулюмкан не можа веднага да заспи. Оправи завивките на малкия Кенджеш и ги подпъхна под дюшечето.

Това дете вечно се отвива, непрекъснато се върти насън. Живак, а не дете — вечно не те оставя на мира, особено когато най-много ти се спи. А сега сън не я хваща. Денят се случи доста тревожен, някак лош. И за всичко е причина Базарбай. Изтърси им се най-неочаквано. Бостон хич не го обича. Такъв човек си е той, не може да търпи приказките и хвалбите, не обича такива простаци като Базарбай, макар че нищо лошо не е видял от него. Но и Базарбай, разбира се, не му мисли доброто, завижда, че всичко му е наред. А не знае Базарбай колко труд хвърля Бостон за това. Ей го, утре, като се дигне от зори, та чак до късна нощ няма да подвие крак, всичко да мине през неговата ръка, навсякъде да надникне като добър стопанин…

Час по час Гулюмкан отиваше до прозореца и се взираше в алуминиевия мрак на нощта, луната светеше ярко над гърбатите планини и звездите — всички до една — искряха с пълна сила. Призори луната щеше да залезе, звездите да угаснат, но в този късен час нощта изглеждаше вечна и нескончаема. В дълбоката тишина наоколо се чуваше само равномерното тракане на агрегата, монтиран в края на зимовището.

Трудно е да се каже дълго ли беше спала Гулюмкан, или бе само позадрямала, когато долови в съня си някакъв продължителен вой, при който кучетата високо се разлаяха. Гулюмкан неволно се събуди и сега вече съвсем ясно чу тягостен и зловещ вълчи вой. Потръпнала от ужас, Гулюмкан се премести и се притисна до мъжа си. Но в този миг воят премина в горестен плач — в него звучаха нестихваща болка, стон и вопли на страдащ звяр.

— Тя е, Акбара! — с дрезгав от съня глас се обади Бостон и сепнато надигна глава от възглавницата.

— Коя Акбара? — Гулюмкан дори не разбра за какво става дума.

— Вълчицата! — каза Бостон, заслушан във вълчия вой, сетне добави: — И Ташчайнар й приглася. Чуваш ли го, реве като бик в кланица.

Двамата замряха с притаен дъх.

„Оу-у-у-у-уа-а-а-а!“ — и отново безумни, диви, преизпълнени с мъка ридания се понесоха в безкрайната нощ.

— Но защо вие? — уплашено прошепна Гулюмкан.

— Как защо? Тъгува животното, страда.

Те замълчаха.

— Тю, дявол да го вземе! — ядно изруга Бостон. — Ти леж тук и гледай да не се събуди детето. Не се бой, не си малка! Е, вие вълчицата нейде наблизо, плаче за рожбите си, ама какво да правим сега. Ще ида да проверя какво е положението в кошарите.

Той набързо се облече и без да гаси светлината, отиде да се обуе в антрето, после се върна в стаята, угаси лампата и захлопна външната врата след себе си. Гулюмкан го чу как мина под прозорците, като си мърмореше някакви ругатни, как повика кучето: „Жайсан, Жайсан! Ела тук!“ — след което стъпките му постепенно заглъхнаха. И тогава отново се разнесе продължителният вой на вълчицата, а вълкът гърлено и басово й пригласяше. В този вой клокочещата ярост и заплахата преминаваха в плач, при който безумното отчаяние стигаше до злоба и отново преминаваше в ридания…

Страхотен, непоносим беше този вой. Гулюмкан запуши уши, после отиде и сложи куката на вратата, сякаш вълците можеха да нахълтат, и като се увиваше зиморничаво с вълнения шал, се върна в леглото. Не знаеше какво да прави, опасяваше се, че вълците ще събудят малкия Кенджеш и той ужасно ще се уплаши.

А вълците все така продължаваха да вият и тя имаше чувството, че непрекъснато обикалят от място на място, бродят околовръст. В отговор на техния вой кучетата злобно и пискливо лаеха, но не се решаваха да излязат от двора. Внезапно изтрещя изстрел, след него втори. Гулюмкан разбра, че Бостон и Кудурмат стрелят по вълците, за да ги сплашат.

После всичко утихна. И вълците, и кучетата бяха млъкнали. „Ох, слава богу, просто щях да полудея!“ — помисли си с облекчение Гулюмкан. Но сърцето й все още бе свито от тревога. Тя взе малкия Кенджеш при себе си на леглото, като го сложи да спи по средата — нека бъде между майка си и баща си. През това време се върна и Бостон.

— Разбиха ни съня, дявол да ги вземе всички — сърдито мърмореше той, може би имайки предвид и вълците, и кучетата, и всичко, свързано с тях. — Ама че говедо е тоя Базарбай, голямо говедо! — възмущаваше се той, докато си лягаше отново.

Гулюмкан реши да не му досажда с въпроси, и бездруго вълците не го бяха оставили да се наспи. А утре от ранни зори трябваше да отиде в кошарите — той не беше от ония чобани, които си позволяват да се излежават до късно.

Сърцето й се поотпусна, когато видя, че мъжът й, вече успокоен, радостно притиска момченцето до себе си и му приказва гальовни думи. Бостон обичаше своя малък син, затова му беше дал такова име — Кенджебек, ще рече, най-малкият бек, най-малкият княз в рода. Във всички времена пастирите са мечтали да станат князе, но в това всъщност била иронията на съдбата, че във всички времена пастирите са си оставали пастири. И в това отношение Бостон не правеше изключение.

Те отново заспаха, сега вече с момченцето помежду им, но скоро пак се събудиха от горестния вълчи вой. И отново тревожно се разлаяха кучетата.

— На какво прилича това! Не можеш да мигнеш! — ядно възкликна Гулюмкан, но веднага съжали за думите си: Бостон мълчаливо стана и започна да се облича на тъмно. — Недей излиза — помоли тя. — Нека си вият. Страх ме е. Стой тука, не излизай!

Бостон реши да не й възразява. И тъй двамата останаха да лежат на тъмно, неволно заслушани във воя на вълците. Отдавна бе минало полунощ, наближаваше зората, а вълците продължаваха да ги измъчват с отчаяния си злобен вой.

— Изтормозиха ме, и защо толкова дълго вият? — не издържа Гулюмкан.

— Как защо? Искат си малките — отговори Бостон.

— Че тях ги няма тука. Базарбай отдавна ги отнесе.

— Ами животните отде да знаят? — каза Бостон. — Те знаят само едно: дотук ги е довела следата и край — тук свършва за тях светът. Иди им обясни. Жалко, че не си бях вкъщи. Щях да му извия врата на онова говедо Базарбай. Отмъкнал вълчетата, а всички неприятности струпа на нашите глави…

И в потвърждение на думите му над кошарите ехтеше вой, ту провлачен и тягостен, ту яростен и злобен — обезумелите от мъка вълци непрекъснато сновяха наоколо. С особена горест виеше Акбара. Оплакваше като жена на гробища, и Гулюмкан си спомни как Тя самата се беше тръшкала и плакала, когато Ерназар загина на превала — обзе я непоносима мъка, едва се сдържаше да не разкаже на Бостон какво мислеше и чувствуваше в тези мигове.

И тъй лежаха двамата, без да могат да мигнат, само малкият Кенджеш продължаваше невинния си детски сън. И заслушана в нестихващия вой на Акбара за откраднатите й вълчета, Гулюмкан тръпнеше от тревога за своето дете, макар с нищо да не беше застрашено.

Над планините започна да просветва зората. Отслужил нощната си служба, мракът си отиваше, разтапяйки се в небесата, звездите постепенно избледняваха, все по-ясно се очертаваха далечните и близки хълмове, наоколо се развиделяваше…

В този час Акбара и Ташчайнар се оттегляха нагоре в планините по посока на Башатската теснина. Силуетите им ту се мярваха по възвишенията, ту изчезваха в мъглата. Вълците унило ситнеха, смазани от загубата на вълчетата и от непрестанния си вой през нощта. Оттук можеха да свърнат към оная долина, където бе останала част от трупа на разкъсания як. При други обстоятелства нямаше да пропуснат отново да се наядат до пръсване, но сега Акбара не пожела да се върне при законната плячка, а Ташчайнар не посмя да го стори без нея, майката предводителка.

При изгрев-слънце, когато вече наближаваха бърлогата, Акбара изведнъж се затича, сякаш я чакала нейните сукалчета. Тази самоизмама се предаде и на Ташчайнар и двамата стремглаво препуснаха по теснината, обзети от надеждата, че скоро ще видят малките си.

И всичко се повтори — Акбара се шмугна през храстите и влезе в пукнатината под скалния навес, отново подуши всяко ъгълче в празната бърлога и в студената шума, натрупана за постеля на вълчетата, отново се увери, че рожбите й ги няма, и непримиримо хукна да ги търси навън, като в безумната си мъка отново ухапа Ташчайнар, несръчно изпречил се на входа, и отново заснова край ручея, душейки следите от престоя на Базарбай. Всичко тук беше враждебно и отвратително, най-вече наченатата бутилка водка, оставена до камъка. Острата лютива миризма наоколо подлуди вълчицата, тя ръмжеше, хапеше се, гризеше пръстта, а след малко, вдигнала муцуна, жално заскимтя, заплака на глас, сякаш жестоко я бяха ударили, и от необикновено сините й очи се зарониха едри горчиви сълзи.

И нямаше кой да я утеши в мъката й, нямаше кой да отговори на риданията й с ридания. Студени бяха високите планини наоколо…

Бележки

[1] Майка предводителка. — Б. а.