Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 14 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.


IV

В жалпаксазската болница, където настаниха Авдий Калистратов, лекарката Алия Исмаиловна, понамръщена казашка, след като го прегледа, строго каза:

— Състоянието ви е доста сериозно. Травмата на крака трябва да се прегледа от специалист. А засега ще ви лекуваме с антибиотици, за да локализираме инфекцията. Вие обаче ще трябва да ми разкажете как сте стигнали до това положение. Питам ви не от любопитство, а като лекар…

Сред всевъзможните срещи и раздели поне веднъж в живота се случва онова, което не може да се нарече иначе освен среща, пратена от Бога. Но колко голям е рискът тя до нищо да не доведе, човек осъзнава едва по-късно — и тогава го обзема за миг страх при мисълта, че може би всичко е било напразно… Защото резултатът от срещите зависи вече не от Бога, а от самите хора.

Нещо подобно се случи и с Авдий Калистратов. На третия ден вечерта в болницата дойде тя — онази, за която можеше само да мечтае, защото не я познаваше, а да си мечтае, човек може за какво ли не…

Същия ден температурата му бе спаднала от инжекциите и хапчетата и привечер се задържа на трийсет и седем градуса. Но отокът на крака все още не се разнасяше, а и от рентгеновата снимка се бе разбрало, че има пукнато ребро от дясната страна на гръдния кош. Но, общо взето, здравето на Авдий се подобряваше. Не можеше да се оплаче и от субективното си душевно и физическо състояние. Оказа се, че Алия Исмаиловна е лекар в пълния смисъл на думата — лекуваше не само със знания, но и със самото си присъствие. Всичките й предписания и начинът, по който разговаряше с пациентите, вдъхваха спокойствие и увереност, помагаха да се превъзмогне болестта. Нейната психотерапия бе сдържана и мъдра и след всички премеждия и сътресения Авдий с особена острота усети колко необходими са понякога на човека грижите и вниманието на околните. Той дори се радваше, че се беше разболял и бе попаднал в ръцете на добър лекар — толкова спокойно и приятно бе в тихата болница, разположена сред малък парк.

Прозорецът с бели завеси и с изглед към една алея беше отворен. Навън все още бе доста горещо. Двамата съседи на Авдий бяха излезли да се поразходят и да изпушат по някоя цигара, а той, останал сам, лежеше и час по час си мереше температурата. Никак не му се искаше тя да се покачи. По едно време чу, че под прозореца изтракаха остри женски токчета и някакъв женски глас попита дежурната сестра за него. Кой ли можеше да го търси? Гласът му се стори познат. Скоро сестрата отвори вратата на стаята.

— Тук е.

— Здравейте! — каза посетителката. — Вие ли сте Калистратов?

— Аз съм — отговори Авдий и не можеше да повярва на очите си.

Това беше девойката с мотоциклета, която му бе направила силно впечатление в Учкудук. Той така се смути, че почти не чуваше гласа й, а долавяше смисъла на думите само защото отдавна бе готов да я разбере от половин дума. Разбра, че девойката се казва Инга Фьодоровна. И е дошла да го посети, защото Алия Исмаиловна, с която дружела вече трета година — откакто пристигнала тук да се занимава с научна работа, й разказала за него и той много я заинтересувал: в известна степен те двамата, както той, така и тя — Инга Фьодоровна, се занимавали с един общ въпрос — анашата; Инга Фьодоровна проучвала моюнкумската популация на… — следваше някакво сложно латинско наименование на степния див коноп — и затова решила да се запознае с него и, стига да е в състояние, да му помогне с някои научни данни… Защото според нея всеки журналист би трябвало да разполага и с научна информация.

О, Боже, каква ти научна информация, когато зашеметен от неочакваната й поява, той само по някакво чудо отгатваше за какво става дума и виждаше само очите й, очарован и уверен, че никой друг няма такива очи — също като астроном, открил непозната звезда сред милионите звезди, които за всеки непросветен са абсолютно еднакви. И един-единствен поглед на тези очи го окриляше с неземно щастие…

Всичко това Авдий си припомни по-късно, когато остана сам и се поуспокои, но в първите мигове след нейното идване той се бе държал като пълен идиот. Наистина Инга Фьодоровна можеше да отдаде това поведение на високата температура. Защото само един идиот можеше да изтърси ни в клин, ни в ръкав: „Откъде разбрахте, че постоянно мисля за вас?“ В отговор тя само вдигна учудено вежди, от което стана още по-красива, и неопределено се усмихна. Ако беше приела тази глупашка по своята примитивност фраза за банален или просташки комплимент, Авдий никога нямаше да си прости. Но, слава Богу, тя бе достатъчно тактична, за да не обърне внимание на тези думи. И двамата с удоволствие си поприказваха за своята първа среща в Учкудук, посмяха се за онзи кратък, но запомнен и от двамата разговор. А най-много се развесели Инга Фьодоровна, когато й разказа случая с хеликоптера, как тримата — той, Петруха и Льонка, се бяха крили сред тревите в степта. Оказа се, че в същия хеликоптер била и тя — Инга Фьодоровна, включена в състава на малка научна експедиция от Ташкент: един ташкентски научноизследователски институт се занимавал с химико-биологичното унищожаване на дивия коноп — анашата, по местата, където вирее. И Авдий разбра, че борбата с това зло се води в две посоки: чрез изкореняване на наркоманията и чрез изкореняване на растенията, съдържащи наркотик. Но както обикновено се случва при взаимоотношенията с природата, този проблем се оказал доста трудно разрешим. Инга Фьодоровна обясни, че лесно би могло да се намерят химикали, с които да се унищожи конопът не само в периода на неговата вегетация, но изобщо като растителен вид, при положение че се наруши системата на размножение, но този метод водел до още по-голямо зло — разрушавал почвата; тя ставала негодна най-малко за двеста години. А да се погубва природата заради борбата с наркоманията, е нож с две остриета. И задачата на Инга Фьодоровна била да направи изследвания, чрез които да се открие най-подходящият начин за разрешаване на този сложен екологичен проблем. О, Боже, помисли си Авдий, ако природата можеше да разсъждава, колко ли тежки угризения би изпитвала заради тази чудовищна взаимовръзка между диворастящата флора и нравствената деградация на човека?

 

 

Като наричаше познанството с Инга Фьодоровна „нова епоха в своята съдба“, Авдий Калистратов не стигаше ни най-малко до романтично преувеличение. Буквално на другия ден след завръщането си в Приокск той й написа дълго писмо, без да се смята това, че почти на всяка гара, където влакът бе имал престой за повече от пет минути, й бе пращал по една картичка. Имаше нещо неудържимо, непобиращо се в обикновеното понятие „влюбеност“, в онова напрежение на чувствата, в онази страст, която изпитваше Авдий, откакто срещна Инга Фьодоровна на своя житейски път.

Той й пишеше:

Просто не мога да се позная! Та аз се смятах за доста сдържан човек, смятах, че разумът и чувствата ми са в определено равновесие, а ето че вече не съм в състояние да анализирам какво става в мен. Впрочем за свое учудване нямам никакво желание за това. Аз съм изцяло завладян от необикновеното щастие, погълнало ме като лавина — в някакъв документален филм бях гледал как снежна лавина повлича и затрупва всичко по пътя си, — и аз се радвам, че подобна лавина връхлетя и мен. Няма и не може да има на света толкова щастлив човек, само на мен се падна такова щастие и аз като екзалтиран дивак, танцуващ край огъня под звуците на тарамбуки, благодаря на съдбата за всички изпитания, които тя ми изпрати това лято, като ме остави жив и ми даде възможност да узная онова, което може да се узнае само във водовъртежа на живота. Бих казал, че в рамките на една личност любовта е същинска революция на духа! Да живее революцията на духа! Едновременно съкрушаваща и възраждаща!

Прости ми, Инга, за тази бъркотия. Но аз те обичам и нямам нито сили, нито думи да изразя всичко, което означаваш за мен…

Позволи ми сега да си поема дъх. Ходих вече в редакцията. Накратко разказах какво и как се случи. Настояват да побързам с очерка си, чакат го. Дори може би ще излезе серия от очерци на тази актуална тема. И ако надеждите ми се оправдаят, ще мога да разчитам на постоянна работа във вестника. Но засега е рано да се говори по този въпрос. Най-важното е, че от утре сядам да пиша. Нали в степта нарочно не си водих никакви записки. Ще трябва последователно да възстановя всичките си впечатления.

Така или иначе съдбата на контрабандистите, които ще бъдат справедливо и строго съдени за разпространяване на наркотици, не ми дава мира и това си е в реда на нещата. Защото за мен те са живи хора със свой горчив, осакатен живот. Най-много ми е жал за Льонка. Загива това момче. И тук вече се стига до онзи нравствен проблем, за който много говорихме с теб. Ти си напълно права, Инга, че всяко злодеяние, всяко човешко престъпление, извършено в която и да е точка на земното кълбо, засяга всички ни, дори да се намираме далече от него и да не подозираме за него, дори и да не искаме да знаем нищо за него. Пък и откровено казано, случва се понякога и да се подсмиваме: я виж колко са изпаднали ония, които обикновено наричаме свои противници. Правилно е вестниците да пишат за престъпления, станали извън нашата страна, това има дълбок смисъл. Защото в света съществува някакъв общ баланс на човешкото бреме, хората са единствените мислещи същества във вселената и това тяхно свойство стои над всичко, което ги разединява. Ние ще го проумеем, независимо от всички наши противоречия и това ще спаси разума на земята.

Как се радвам, Инга, че мога да ти пиша за нещата, които най-много ме вълнуват, тъй като ще намеря в душата ти нужния ми отклик — сигурен съм в това. Страх ме е да не ти омръзна с честите си писма — чувствувам неопределимо желание да ги пиша едно след друго, без да спирам, иначе няма да издържа. През цялото време трябва да съм с теб, макар и мислено. Как ми се иска пак да се озова в Моюнкумските степи и пак да те видя на онзи мотоциклет, с който дойде в Учкудук и веднага ме покори, мен, поборника за църковно новомислие. Неудобно е да го призная, но аз бях толкова поразен от твоята поява, че още не мога да се освободя от онова чувство на боязън, примесена с възторг. Ти дойде като богиня от небесата, богиня в съвременен облик…

И сега, като си спомням онези дни, не мога да си простя, че докато бях заедно с контрабандистите, не съумях да постигна в баланса на човешките страдания да се отнеме поне една съвсем нищожна частица от злото и да се прибави към доброто. Разчитах, че те ще се побоят от Бога, но за тях парите се оказаха над всичко. И сега се измъчвам от мисълта, как да помогна поне на онези контрабандисти, с които ме сблъска съдбата и с които бях в някакви отношения. Под помощ разбирам преди всичко разкаяние. Именно към него ми се иска да им посоча пътя. Разкаянието — едно от най-великите постижения в историята на човешкия дух — в наши дни е дискредитирано. Дори би могло да се каже, че е напълно заличено от нравствения свят на съвременния човек. Но как е възможно човекът да запази човешкото у себе си без разкаяние, без онова сътресение и прозрение, които се постигат чрез осъзнаване на вината — било в постъпките, било в помислите, чрез поривите на самобичуването или самоосъждането?… Пътят към истината е всекидневен път към съвършенството…

Ох, пак започнах да те занимавам с моите проблеми! Прости ми, Инга. Това е, защото чувствата ме преизпълват, защото постоянно мисля за тебе. Всеки път ми се струва, че не съм изказал дори една хилядна от онова, което бих искал да ти кажа…

Как ми се иска час по-скоро отново да те видя — та нали вече цяла седмица сме разделени…

И сега тази нарастваща тъга е единственото, което ме тревожи. Всички останали житейски проблеми някак изведнъж загубиха своето значение и ми се струват съвсем маловажни…

 

Един ден в края на юли излязох от редакцията на вестника съвсем потиснат. Бях огорчен, тъй като в отношението на главния редактор към степните ми очерци бе настъпила някаква внезапна промяна. Пък и колегите от редакцията, които с такъв възторг ме бяха накарали да замина за този ударел материал, също се държаха странно, сякаш се бяха провинили за нещо пред мен.

А това ми действуваше много тягостно. Когато разбера, че някой се чувствува виновен пред мен, започвам така да се измъчвам, че ми се иска час по-скоро да го освободя от тези угризения и нищо да не го смущава при нова среща с мен. Защото в такива случаи аз самият се чувствувам виновен за неговата вина…

На тръгване от редакцията си дадох дума никога вече да не стъпя тук, на никого да не досаждам с присъствието си — нека те ме повикат, когато им потрябвам. Ако ли не — какво да се прави. Ще зная, че всичко е загубено и няма на какво да се надявам.

Вървях по булеварда, времето беше прекрасно през този най-хубав месец от руското лято, ала нищо не ме радваше. Колко усилия и старания положих, за да напиша степните си очерци, да изкажа в тях своята гражданска болка, писах ги като откровение и изповед, но ето че неочаквано изникнаха някакви съображения за престижа на страната (просто необяснимо е защо се ограждаме с такава тайнственост?), които щяха да погребат целия ми труд, да обезсмислят преживените страдания. Бях неописуемо огорчен. И най-странното беше, че главният редактор си позволи да каже:

— Впрочем може би няма да е зле да изложите всичко това в докладна записка до висшестоящите инстанции. За да се вземат съответните мерки.

Да, точно така каза.

А аз не се стърпях и му отговорих:

— Докога ще твърдим, че дори катастрофите у нас са най-добрите?

— Какво общо имат с този въпрос катастрофите? — намръщи се той.

— Ами общото е това, че наркоманията е социална катастрофа.

И си отидох. Единствената радост в живота ми бяха писмата на Инга, които препрочитах всеки път, щом ми домъчнееше за нея. Има, сигурен съм, че има телепатия — иначе как би могъл да се обясни фактът, че писмата й изпреварваха онова, за което мислех и страдах аз, което най-много ме вълнуваше и тревожеше. Тези писма все повече подхранваха надеждите ми, вдъхваха ми самочувствие — не, съдбата не ме бе излъгала, не се бе погаврила с мен, макар че съвременните млади жени изобщо не харесват мъже като мен, несретника, семинариста с архаични църковни представи за нравствените ценности. В сравнение с модерните млади супермени аз бях нищо. В писмата на Инга намирах толкова доверие, дори бих казал, уважение, и главното — искрено споделена любов, която ме окриляше и издигаше в собствените ми очи. Какво щастие, че срещнах тъкмо нея, моята Инга! И вълшебната сила на любовта се изразява във взаимния стремеж един към друг…

Житейските проблеми не ни интересуваха. Все пак аз се радвах, че те съществуват и трябва да се решават. Трябваше например да си намеря постоянна работа, от която да имам сигурен доход. Засега все още преживявах с парите от продажбата на бащините ми старинни книги, което страшно ме потискаше. Минаваше ми мисълта да замина в Азия при Инга, да се настаня на работа, да бъда заедно с нея. Бях готов да стана общ работник в нейната експедиция, да върша най-черната работа, за да може тя успешно да извършва своите изследвания. Още повече че тези изследвания никак не ми бяха безразлични. В тях се сливаха общите ни интереси: аз се стремях да изкореня наркоманията чрез нравствени усилия, а тя се опитваше да реши същия проблем по научен път. И много ми допадаше нейният ентусиазъм. Защото не можеше да се каже, че работата й бе модерна, особено престижна или да й обещава със сигурност бърза служебна кариера. Всъщност Инга беше едва ли не единственият човек, който се занимаваше сериозно с въпроса за унищожаването на диворастящия коноп — анашата, като с научен проблем. Според мен не малка роля при избора на нейната работа бе изиграло и това, че тя беше местна, джамбулска жителка, завършила в Ташкент, което, общо взето, не можеше да не повлияе при оформянето на интересите й. Инга имаше свои, лични проблеми. Вече трета година не живееше с предишния си съпруг, някакъв военен летец. Бяха се развели след раждането на сина им. Изглежда, сега летецът имаше намерение да се жени повторно. Ето защо трябваше да се срещнат за последен път, за да се разберат окончателно най-вече за сина им. Игорьок живееше при баба си и дядо си, и двамата лекари, в Джамбул, но Инга много искаше момченцето да живее постоянно с нея. И когато ми писа в едно писмо, че се надява през есента да вземе малкия при себе си в Жалпак-Саз — обещали й били място в детския дом на железничарите, аз много се зарадвах и й отговорих, че може изцяло да разчита на мен.

След това ми писа, че много й се иска през есента, когато излезе в отпуск, да заминем заедно за Джамбул, да посетим малкия и нейните родители. Естествено, тази идея за съвместно пътуване дълбоко ме трогна. Отговорих, че съм готов всеки миг да тръгна и да бъда на нейно разположение и че изобщо бих искал през целия си живот да изхождам от нашите общи интереси, най-вече от нейните, че виждам щастието си в това, да й бъда полезен и необходим.

Вероятно тази есен щяхме да определим общата си съдба. Живеех с тази мисъл. И с голямо вълнение си представях как ще заминем за Джамбул при Игорьок и родителите на Инга. От това пътуване зависеха много неща. За него обаче трябваха пари. Каква внушителна сума представляваха дори пътните разноски. За тях бях разчитал на серията си от моюмкумски очерци, но за жалост всичко се провали, и то не по моя вина. Временно постъпих на работа в областната печатница като нощен коректор, което ми осигуряваше известни доходи…

И ето че настъпи денят, когато получих писмо от Инга, в което тя ме питаше имам ли възможност да замина за Жалпак-Саз в края на октомври — през ноемврийските празници бихме могли да заминем за Джамбул…

Хукнах като луд към градската поща, за да й пратя телеграма… Трябваше час по-скоро да продам книги и с тези пари да тръгна на път.