Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.

История

  1. — Добавяне

IV

Същия ден вълците напуснаха теснината. Не се прибраха да нощуват в бърлогата, завинаги я изоставиха и започнаха да бродят по други места — унило почиваха където им падне, след което пак тръгваха напосоки, без да се крият. Държаха се нагло, сякаш вече нямаха страх от хората. През тия дни мнозина от околните чобани ги виждаха по най-неочаквани места. И винаги вълчицата вървеше отпред с ниско сведена глава, като че обзета от безумие, а вълкът неизменно я следваше. Сякаш тези вълци насила търсеха гибелта си — така очевидно и дръзко пренебрегваха всякаква опасност. На няколко пъти минаха съвсем близо покрай жилищата и кошарите и предизвикваха страшна суматоха сред кучетата, които се заливаха от злобен лай, яростно скачаха, мятаха се към тях, уж че ще ги нападнат, но вълците упорито не им обръщаха внимание, а когато се стреляше подире им, не ускоряваха крачки, продължаваха пътя си, сякаш не са чули изстрелите. Странното безумие на тези два вълка стана прословуто. И още повече се заприказва за Акбара и Ташчайнар, когато те нарушиха вълчето табу и започнаха да нападат хора. Веднъж посред бял ден нападнаха един тракторист направо на пътя. Той прекарвал сено с прикаченото към трактора ремарке. Но по едно време кормилото на трактора блокирало и трактористът, млад момък, слязъл да види каква е повредата. Дълго я оправял с разни ключове, когато изведнъж съзрял, че към него се приближават два вълка. Те бавно пристъпвали по разтапящия се сняг. И както по-късно разказваше момъкът, най-ужасно впечатление му направили очите им — със свиреп и втренчен поглед. Вълчицата била малко по-дребна и синеока. Очите й били влажни и безжизнени. Добре, че момъкът не загубил самообладание, бързо се качил в кабината на трактора и хлопнал вратата. И добре, че успял да запали мотора от стартера, защото обикновено се налагало да го задвижва с манивелата. Този път направо имал късмет. Тракторът със силен пукот потеглил и вълците отскочили, но не си отишли, а все гледали как да се приближат ту от едната, ту от другата страна.

Друг път по някакво чудо успя да се спаси едно пастирче. И пак се случи през деня. Пастирчето отишло с магарето за дърва, недалече от кошарите. Докато кършело и рязало със сърпа вършинак в храсталака, отнякъде изскочили двата вълка. Магарето дори не успяло да гъкне. Нападението се извършило мълком, светкавично и кръвожадно. Момчето побягнало както било със сърпа в ръка и чак когато стигнало кошарите, се строполило на земята от умора и взело да крещи. Мъжете наизскачали с пушки и се втурнали към храсталаците, но там видели само как вълците с бавен тръс изчезват зад хълма. Дори изстрелите не ги накарали да ускорят ход…

А по-късно вълците превърнали в истинска кланица близкото пасище, където били изкарани на паша бременните овци. Никой не видял какво и как станало. Усетили се едва когато оцелелите и подлудели от страх животни дотичали в двора. Петнайсетина бременни овци останали да лежат с прегризани гърла на пасището. Всички били зверски убити, с безсмислена жестокост — не за утоляване на глада, а заради самото умъртвяване.

И се заредиха злодеянията на Акбара и Ташчайнар. Понесе им се страшната слава. Но хората виждаха само външната страна на нещата, не знаеха истинската причина за това отмъщение — не подозираха за безумното отчаяние и мъката на майката вълчица по отвлечените й от бърлогата вълчета…

А Базарбай гуляеше на поразия, с широка ръка пилееше спечелените пари, обикаляше по ресторантите на крайбрежните курорти, пусти и неприветливи през мъртвия сезон, затова пък предоставящи колкото щеш водка. И навсякъде, след като се напиеше така, че дори голото му теме ставаше тъмночервено, Базарбай приказваше за едно и също — как здравата е натрил носа на оня надут пуяк Бостон, скръндза и алчна ламя, неразобличен, скрит кулак, когото едно време биха пратили на разстрел като класов враг без много приказки. Жалко, че това време е минало. Да му теглиш куршума на такъв тип, е свята работа! И защо не! През двайсетте и трийсетте години всеки милиционер, било на село, било в града, е могъл да пречука богаташа направо в къщата му. И книги са били писани, и по радиото е било съобщено как един кулак, който използвал и грабел бедняка, бил ликвидиран посред бял ден пред очите на всички, та да се знае, че никой няма право да тъпче бедняците. Но най-много обичаше да разказва Базарбай, въодушевявайки се от собствените си думи, как отрязал квитанцията на Бостон, как го псувал и ругал, когато дошъл при него в Таман. Базарбайевите приятели по чашка, хайлазуващите през зимата работници от почивните домове, така гръмогласно се смееха, че стъклата на прозорците в задушните и вмирисани на тютюнев дим гостилници звънтяха и току подпитваха и насърчаваха пияния Базарбай, с което още повече разпалваха неговото самохвалство. Тези разговори стигнаха и до ушите на Бостон. Ето защо по този повод стана голям скандал на едно съвещание при директора на совхоза.

Предишната нощ Бостон се въртя в леглото, без да мигне, измъчван от тягостни мисли. А причината за това беше, че вълците отново дойдоха да обикалят край зимовището и непоносимо да вият, и отново разтрепераната от страх Гулюмкан се притискаше до мъжа си, като по едно време не издържа и пак донесе спящия Кенджеш в леглото и надвесена над детето, взе да го милва, сякаш го заплашваше някаква опасност. От всичко това Бостон много се разстрои, макар да разбираше, че е нещо съвсем естествено жената да се страхува от мрака и от необичайните звуци.

На няколко пъти понечи да излезе и да стреля с пушката, но жена му не го пусна, не искаше дори за миг да остане сама. По-късно тя все пак позадряма, унесена в тревожен сън, но Бостон така и не можа да мигне. Най-различни мисли му минаваха през главата. И стигаше до заключение, че колкото повече живее на този свят, толкова по-трудно и по-сложно му става да живее, и не толкова да живее, колкото да разбере смисъла на живота. Онова, за което по-рано не се беше замислял, или по-скоро бе усещал някак несъзнателно, дълбоко в душата си, сега се появи в мислите му с настоятелната необходимост да намери обяснение.

Бостон още от дете бе принуден да живее от собствения си труд. Тежка се случи съдбата му: баща му загина през войната, когато той беше ученик във втори клас, по-късно умря и майка му, по-големите му братя и сестри живееха поотделно — някои дори вече не бяха между живите, и той за всичко разчиташе само на себе си, на своя труд и вървеше, както сега го разбираше — към някаква цел, упорито и неотклонно, ден след ден, работеше, без да подвива крак, и смяташе, че само в това е смисълът на живота. Същото изискваше и от подчинените си. Мнозина от миналите през неговата школа станаха истински хора, научиха се да работят, а по този начин да ценят живота в труд. А онези, които не се стремяха към тази цел, Бостон най-откровено не обичаше и не можеше да разбере. Смяташе ги за безполезни хора. Беше сух и неприветлив с тях. Знаеше, че мнозина го одумват и ругаят за това, наричат го скъперник и кулак, съжаляват, че се е родил късно, иначе кокалите му щели да гният нейде из снеговете на Сибир. Обикновено Бостон не обръщаше внимание на тези хули, защото никога не се съмняваше, че истината е на негова страна, другояче не можеше и да бъде, тъй като светът би се обърнал наопаки. Той беше сигурен в това така, както бе сигурен, че слънцето изгрява от изток. И само веднъж съдбата го прекърши и го накара горчиво да съжалява и от този миг нататък той узна тежестта и горчивината на съмненията…