Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 14 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.


V

Обера-Прангов откри Авдий Калистратов на гарата, когато събираше група за предстоящата хайка в Моюнкумите. Независимо кой му бе възложил тази работа, той гледаше съвсем сериозно на нея. Прангов беше опитен мъж, комендант на железопътната пожарна охрана, бивш военен, при това от наказателен батальон (което все пак не е без значение!) и донемайкъде подхождаше за тази екстрена операция в степта. Впрочем и Прангов си правеше тънки сметки. Разчиташе, че като се включи активно в изпълнението на плана на областното управление по месодоставките, ще се реабилитира и чрез ходатайство в нужните инстанции отново ще бъде приет в партията. Та нали го бяха изключили не заради някакви си там разхищения или груби злоупотреби, а само заради едно особено и, най-важното, неводещо до абсолютно никакви материални загуби за държавата провинение като хомосексуализъм, към който принуждаваше изпратените в наказателния батальон, използувайки служебното си положение. Е, имаше този грях, е, принуждавал бе в качеството си на старши някои идеологически съмнителни типове, най-вече разните му там сектанти и наркомани, ама какво имаше толкоз да ги жали? Пък и докога ще му се натяква за тия работи? Не му ли стигаше, че го напусна жена му и той се пропи на поразия, макар и по-рано да не беше от въздържателите. А ако погледнеш, той е много нужен човек. Ето, възложиха му сериозна задача и той за миг сформира група. Отиде през нощта на гарата, поогледа хората и с набитото си око установи кой е притиснат от нуждата и би се съгласил да отиде с него в Моюнкумите, за да припечели набързо хубави пари. Именно така попадна и на Авдий Калистратов.

Авдий се принуди да приеме предложението на Прангов не само от нужда. Случи се нещо съвсем непредвидено и тревожно — не завари Инга Фьодоровна в Жалпак-Саз, въпреки че пристигна по нейна молба, и изпадна в отчаяние, макар да не се знаеше още дали е оправдано да се безпокои толкова. Пътува със самолет, за целта трябваше да пристигне в Москва, а там пък цял ден си търси билет, от Алма Ата замина с влак. Пристигна, кажи-речи, за два дни, но когато най-сетне се добра до болницата, намери вратата заключена, а в ключалката бележка от Инга Фьодоровна. В тази бележка тя го молеше да вземе писмото й, оставено до поискване в пощата на гарата. И Авдий, разбира се, изтича дотам. Дадоха му веднага писмото. С примряло сърце отиде в близката градинка, седна на една пейка и го прочете:

 

Авдий, скъпи, прости ми. Ако знаех, че ще се случи такова недоразумение, щях веднага да ти съобщя да не тръгваш. Страхувам се, че телеграмата ми не те е заварила и ти си вече на път. В Джамбул съвсем неочаквано е пристигнал бившият ми съпруг, който иска да заведе дело във връзка с нашия Игорьок. Ето защо съм принудена незабавно да замина за Джамбул. Може би самата аз съм го подтикнала към това решение: писах му съвсем честно, че смятам да започна нов живот с човек, който ми допада във всяко отношение. Бях длъжна да го уведомя, тъй като имаме син.

Прости ми още веднъж, любими, че така се случи. Може би е за добро: рано или късно щеше да се наложи да решим този въпрос. Така че най-добре е това да стане още в самото начало.

Когато дойдеш, ще завариш вратата заключена. Оставям ключа у нашата лаборантка Саула Алимбаева. Тя е чудесен човек. Знаеш къде е лабораторията. Моля те, вземи ключа и живей в моята квартира. Чувствувай се като у дома си и ме чакай. Жалко, че Алия Исмаиловна е в отпуск и замина на почивка, щеше да ти е интересно да пообщуваш с нея. Защото тя много те цени като човек. Мисля, че след една седмица ще се върна. Ще се постарая да направя всичко възможно, та отсега нататък нищо да не ни пречи. Много искам да видиш Игорка. Сигурна съм, че ще станете приятели, мечтая да заживеем тримата заедно, а преди това да заминем при моите родители, както възнамерявахме — да се запознаеш с баща ми, Фьодор Кузмич, и с майка ми, Вероника Андреевна. Не се огорчавай, Авдий, любими мой, не тъжи. Ще се постарая да направя всичко колкото може по-добре.

Твоя Инга

 

P.S. Ако се случи да дойдеш в извънработно време, адресът на Алимбаева е: ул. „Абай“, №41. Мъжът й се казва Даурбек Иксанович.

 

Писмото, което Авдий прочете на един дъх, му навея най-различни мисли. Беше замаян от изненада: нещата вземаха нов, съвсем неочакван обрат. Решил най-напред да обмисли положението, той не тръгна веднага за ключа, а поседя в чакалнята на гарата. После остави куфара си на гардероб, за да не му пречи, отиде в градинката, поседя там, поброди край познатата болница и намерил една уединена пътечка между гарата и градчето, започна да се разхожда напред-назад по нея…

В степта бе настъпила късна есен, наближаваха студовете. По избледнялото октомврийско небе се белееха редки пухкави облаци, напомнящи пенести вълни в океанската шир, дърветата бяха голи, а наоколо осеяно с кафяви и огненочервени сухи листа. Зеленчуковите градини бяха пусти. Пусто и мрачно бе и по улиците на Жалпак-Саз. Във въздуха слабо проблясваха летящи паяжини, които сегиз-тогиз докосваха лицето на Авдий. Всичко наоколо навяваше тъга. А на гарата, потискаща с индустриалната си мощ огромното степно пространство, се носеше грохот, кипеше живот, който не спираше дори за секунда като сърдечен пулс. По многобройните линии маневрираха влакове, по пероните сновяха хора, ехтяха от високоговорителите дрезгавите гласове на диспечерите.

И Авдий отново си спомни онези летни дни, спомни си тъжната епопея на контрабандистите. И за кой ли път се върна към размислите си за разкаянието. Колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че разкаянието е понятие, което се развива с натрупването на житейския опит, величина на съвестта, величина, постигана, възпитавана, култивирана от разума, с който е надарен само човекът. На никого, освен на човека, не е познато разкаянието. То е вечна и неотменна грижа на човешкия дух за самия себе си. Оттук следва, че всяко наказание — за провинение, престъпление — би трябвало да породи разкаяние в душата на наказания, в противен случай то няма да се различава от наказанието спрямо някое диво животно.

С тези мисли Авдий се върна на гарата. Сети се за сприхавия лейтенант и като се питаше дали лейтенантът ще го познае, реши да разбере от него какво е станало с контрабандистите — Петруха, Льонка и другите. Пък и Авдий имаше още една причина за това: гледаше да позабрави тревогата, която го измъчваше и която растеше като сгъстяващи се буреносни облаци на хоризонта, искаше му се да не мисли за Инга Фьодоровна. Той виждаше целия си живот, цялото си бъдеще зависими от развоя на нещата в далечния Джамбул. А щом като не можеше нищо да предприеме, трябваше да бяга от тежките мисли. За съжаление не успя да намери сприхавия лейтенант. Когато почука на вратата на милиционерската стая, до него се приближи някакъв милиционер.

— Какво искате?

— Ами търся тук един лейтенант, щеше ми се да го видя — започна да обяснява Авдий, като предчувствуваше, че нищо няма да излезе.

— Как се казва? При нас има много лейтенанти.

— За съжаление не му знам името, но ако го видя, веднага ще го позная.

— А за какво го търсите?

— Как да ви обясня, просто така, да си поприказваме…

Милиционерът любопитно го измери с поглед:

— Ами погледни тогаз, може пък да намериш твоя лейтенант.

Този път обаче в стаята седеше непознат мъж и говореше по телефона. Авдий се извини и излезе обратно. Но преди да затвори вратата, бегло погледна към желязната клетка, в която по-рано бяха затворени контрабандистите. Сега тя беше празна.

Отново го обзеха тревожните мисли, макар че се стараеше да се освободи от тях. Нямаше желание да отиде за ключа, който Инга му беше оставила: знаеше, че в опустелия й дом с тези мъчителни мисли още по-силно ще почувствува своята самота. Можеше да чака Инга и на гарата, стига да знае кога тя ще се върне. Опитваше се да си представи какво става сега в Джамбул — какви ли неприятности преживява любимата жена, а той с нищо не може да й помогне. Току-виж, родителите й в желанието си да не лишат детето от баща вземат да настояват тя да се събере отново с мъжа си. Да, никак не е изключено нещата да вземат такъв обрат и тогава нищо друго не ще му остава, освен да си иде. Авдий живо си представи ефектната и привлекателна външност на военния летец с униформа и пагони най-малкото на майор, като съзнаваше, че при сравнение с него винаги би останал в сянка. Той беше сигурен, че за Инга не играят никаква роля званията и външният блясък, но за нейните родители може би е от значение кого ще имат за зет — военен летец, баща на Игорьок, или някакъв странен мъж с неопределена професия.

Свечеряваше се. Със сгъстяването на вечерния мрак и настроението на Авдий ставаше все по-мрачно. В претъпканата с хора чакалня беше тъмно, задушно и задимено и унинието на Авдий стигна до краен предел. Той имаше чувството, че се намира в мрачна зловеща гора. Съвсем сам. Есенният вятър бучи сред върхарите на дърветата, всеки миг ще завали сняг, който ще затрупа заедно с гората и него, Авдий, и всичко ще потъне в снега и забравата… Искаше му се да умре и ако в този миг узнаеше, че Инга няма да се върне или пък дойде със своя военен летец само за да прибере багажа и книгите си, а после пак да замине, той, без да се замисля, щеше да се хвърли под първия срещнат влак…

Тъкмо в това тягостно настроение го откри вече късно вечерта Обера-Прангов, който си подбираше хора за моюнкумското „сафари“. Изглежда, Обера-Прангов бе доста проницателен, тъй като безпогрешно разбра, че Авдий е отчаян и не знае какво да прави. И наистина, когато Обера-Прангов му предложи да заминат за ден-два до Моюнкумската савана, където да спечелят хубави пари в една изгодна работа, Авдий тутакси се съгласи. Той бе готов на всичко, стига час по-скоро да се отърве от мъчителната самота и безделие. При това му мина мисълта, че докато се върне от Моюнкумите със спечелените пари, Инга Фьодоровна може да си дойде, след което всичко ще се изясни: или той (какво щастие!) ще остане завинаги с любимата жена, или ще трябва да замине и да намери сили в себе си да живее… Но такъв завършек на нещата просто го ужасяваше…

Същата вечер Обера-Прангов заведе Авдий в едно от помещенията на пожарната охрана, където Авдий пренощува на едно свободно легло…

А на следващата сутрин всички заедно начело с Обера-Прангов заминаха с колоната камиони за хайка в Моюнкумската савана. На лека и весела работа…

 

 

И сега те съдеха самоволно Авдий Калистратов. Петимата отчаяни алкохолици — Обера-Прангов, Мишаша, Кепа, Хамлет-Галкин и Аборигена-Узюкбай. По-точно казано, Хамлет-Галкин и Аборигена-Узюкбай само присъствуваха и сегиз-тогиз се опитваха, наистина плахо и жалко, да посмекчат някак свирепостта на тримата самозвани съдии.

А повод за тази саморазправа стана това, че привечер Авдий изпадна в същото безумие както преди време във влака. Хайката и изтребването на моюнкумските сайгаци така страшно му подействуваха, че той започна да крещи на озверените ловци незабавно да спрат тази касапница, призоваваше ги да се покаят, да се обърнат с молитва към Бога, увещаваше Хамлет-Галкин и Узюкбай да се присъединят към него, след което тримата заедно да напуснат Обера-Прангов и неговите помагачи, да бият тревога и всеки от тях да се преизпълни с мисъл за Бога, Всеблагия Творец, да се уповава на Неговото безгранично милосърдие, да моли прошка за онова зло, което те, хората, причиняват на живата природа, защото само искреното разкаяние, може да ги облекчи.

Вдигнал ръце към небето, Авдий крещеше, призоваваше всички незабавно да се присъединят към него, за да се пречистят от злото с покаяние.

В своето изстъпление той бе нелеп и смешен, виеше и се мяташе, сякаш бе настъпил краят на света, сякаш всичко бе полетяло в бездънна огнена пропаст.

Той искаше да породи вяра в Бога у онези, които бяха дошли тук за лека печалба… Искаше да спре чудовищната машина за изтребление, тръгнала с пълна скорост по необятната шир на моюнкумската савана, да спре тази всесъкрушаваща, механизирана сила…

Искаше да преодолее непреодолимото…

И тогава по съвета на Мишаша го вързаха и хвърлиха в каросерията на камиона върху труповете на убитите сайгаци.

— Леж там, мамка ти мръсна, та дано пукнеш. Гълтай сайгачата смрад! — дрезгаво му викна Мишаша, задъхан от напрежение. — Викай сега твоя Бог! Може и да те чуе, мамка ти мръсна, да слезе при тебе от небето…

Настъпи нощта и луната изгря над прегазената от кървавата хайка савана, където всички живи твари, че дори и вълците, видяха със собствените си очи унищожението, свършека на света…

А неговите разрушители единодушно тържествуваха с изключение на Авдий Калистратов, попаднал за свое нещастие през този ден в Моюнкумите…

И заради това те се готвеха да го съдят…

 

 

Мишаша и Кепа смъкнаха Авдий от камиона, довлякоха го до Обера и насила го принудиха да се свлече на колене пред него. Обера-Прангов седеше върху празен сандък, широко разкрачен, с гумени ботуши, отметнал полите на шлифера си. В светлината на габаритите той изглеждаше неестествено огромен и зловещ. Отстрани, край гаснещия огън, откъдето все още се носеше миризма на попрегорели шишчета от прясно сайгаче месо, седяха свити Хамлет-Галкин и Аборигена-Узюкбай. Те бяха вече доста пияни и затова, докато чакаха предстоящата разправа на Обера с Авдий, се хилеха идиотски и си шушукаха нещо, като се побутваха един друг.

— Е какво? — най-сетне изрече Обера и погледна с презрение Авдий, поставен на колене пред него. — Размисли ли?

— Развържете ми ръцете — каза Авдий.

— Ръцете? Ами ти помисли ли защо са ти вързани? С вързани ръце се държат само метежниците, заговорниците, бунтовниците, нарушителите на реда и дисциплината! Нарушителите на реда, разбра ли? Нарушителите на реда.

Авдий мълчеше.

— Е добре, ще ти ги развържем, да видим тогава как ще се държиш — умилостиви се Обера. — Я му развържете ръцете — нареди той, — че сега ще му трябват.

— За какъв дявол да го развързваме, мамка му мръсна — недоволно мърмореше Мишаша, докато размотаваше въжетата зад гърба на Авдий. — Такива като него трябва веднага да ги давиш като слепи кутрета. На кайма да ги направиш и да ги размажеш.

Едва сега, когато го развързаха, Авдий усети колко са изтръпнали ръцете и раменете му.

— И така, изпълнихме молбата ти — каза Обера-Прангов. — Все още имаш шанс. А за начало вземи да пийнеш! — И подаде на Авдий чаша водка.

— Няма да пия — категорично отказа Авдий.

— На, копеле недно, дано се задавиш! — С рязко движение Обера плисна съдържанието на чашата право в лицето на Авдий, който от изненада едва не се задави и скочи на крака. Но Мишаша и Кепа се хвърлиха отгоре му и отново го притиснаха към земята.

— Лъжеш се, мамка ти мръсна, ще пиеш! — ръмжеше Мишаша. — Нали ти казах, че такива като тебе трябва да ги давят! Слушай, Обер, я напълни пак чашата. Ще му я наливам в гърлото, а ако не пие, ще го пречукам като куче.

Ръбът на чашата, изскърцала в ръката на Мишаша, поряза бузите на Авдий. И той, като се давеше от водката и от собствената си кръв, успя да се извърне и взе да се брани с ръце и крака от Мишаша и Кепа.

— Момчета, недейте, майната му, като не ще да пие, сами ще си я изпием — жално скимтеше Хамлет-Галкин и тичаше около боричкащите се. Аборигена-Узюк бай се стрелна зад ъгъла на камиона и уплашено занаднича оттам, без да знае какво да прави: да остане ли, защото още не си бе допил водката, или да си плюе на петите, за да не загази… И само Обера-Прангов, който важно седеше на сандъка като на трон, следеше всичко, сякаш беше на цирково представление.

Хамлет-Галкин притича до Обера:

— Спри ги бе, Обер, спри ги бе, миличък, ще го убият — ще идем под съд.

— Под съд! — високомерно подхвърли Обера. — Откъде съд в Моюнкумите? Тук аз съм съдът! Иди после доказвай кое как е станало. Да, може и вълци да са го разкъсали. Кой е видял, кой ще докаже?

Изгубил съзнание, Авдий се строполи в краката им и те го заритаха с ботуши. Последната му мисъл беше за Инга: какво ще стане с нея, защото никой никога няма да я обича така, както той я обича.

Авдий вече не чуваше нищо, пред очите му всичко се замъгли, само, кой знае защо, съвсем ясно видя сивата вълчица. Същата, която през оня горещ летен ден го прескочи в степите с див коноп…

— Спаси ме, вълчице — неочаквано промълви той.

Сякаш интуитивно бе почувствувал, че в момента Акбара и Ташчайнар се приближават към своето леговище, заето тази нощ от хората. Зверовете искаха да пренощуват на обичайното си място и затова се връщаха с надеждата, че хората вече са напуснали тяхната падинка…

Но тъмната грамада на камиона все така застрашително се извишаваше на същото място — чуваха се викове, тропот, тъпи удари…

И вълците отново трябваше да поемат към откритата степ. Измъчени и объркани, те се отдалечаваха напосоки, накъдето им видят очите… Нямаше за тях живот от хората нито през деня, нито през нощта… И бавно се влачеха те в лунната нощ, два тъмни силуета с подвити опашки…

А съдът, по-точно саморазправата продължаваше… Мъртвопияните хайкаджии не забелязваха, че техният подсъдим Авдий Калистратов, когото продължаваха да ритат и да удрят с юмруци, не правеше опит да се изправи на крака.

— Я ставай, попска мършо — ритаха го с псувни ту Мишаша, ту Кепа, но безсилно отпуснатият Авдий само тихо стенеше. Разярен, Обера-Прангов го сграбчи за яката, попривдигна го и взе да му говори, като все повече се настървяваше от всяка своя дума:

— Та значи ти, копеле мръсно, реши с Бога да ни стряскаш, носа да ни триеш с твоя Бог, червей такъв! Нас с Господа няма да ни уплашиш — не си познал, кучи сине. Че кой си ти бе? Ние тук изпълняваме държавна задача, а ти против плана се обявяваш, против областта, значи си мръсник, враг на народа, враг на народа и държавата. А за такива врагове, вредители и диверсанти, няма място на света! Още Сталин го е казал: „Който не е с нас, той е против нас“. Враговете на народа трябва да се изтребват до крак! Без пощада! Ако врагът не ще да се предаде, веднага бива унищожен. В армията за такава агитация те бутат зад решетките и край! За да се прочисти нашата земя от всякакви гадини. А ти, църковна дървеницо, с какво се занимаваш? Със саботаж! Искаше да ни провалиш задачата! Калугери да ни правиш. Ще те удуша, изрод такъв, като враг на народа и само ще ми благодарят, защото ти си агент на империализма! Да не мислиш, че като умря Сталин, няма да си намериш майстора? Хайде, попска мършо, заставай на колене. Сега си ми в ръцете — или ще се отречеш от твоя Бог, или ще те пречукаме като бясно куче!

Авдий не се задържа на колене, падна. Вдигнаха го отново.

— Хайде, мръснико — крещеше Обера-Прангов. — Отречи се от Бога! Кажи, че няма Бог!

— Има Бог! — слабо простена Авдий.

— Аа. Така значи! — скочи като ужилен Мишаша. — А бе виждаш ли, мамка му мръсна, ти му викаш едно, а той нарочно прави друго само за да те дразни!

Задъхан от злоба, Обера-Прангов отново зараздрусва Авдий за яката.

— Знай, боголюбецо, сега такъв номер ще ти погодим, че цял живот няма да го забравиш! Я го завлечете до онова дърво, ще окачим тоя гад да виси на него, хайде — крещеше Обера-Прангов. — А под краката му напалете огън. Нека му припари.

И всички задружно повлякоха Авдий към чепатия саксаул, разперил клони в края на падинката.

— Донеси въже! — заповяда Обера-Прангов на Кепа, Кепа се втурна към кабината на камиона.

— Ей, вие там! Узюкбай, твоята мамка туземска, и ти бе, пишман артиста, как ти беше името, защо стоите със скръстени ръце? Я елате тук, да помагате! Иначе няма да помиришете водка! — сплаши Обера-Прангов жалките пияници и те презглава се завтекоха да окачат нещастния Авдий на дървото.

Хулиганската разправа бе неочаквана и доби зловещ обрат. Пошлият фарс застрашително се превръщаше в линч.

— Жалко, че няма кръст и пирони в тая поганска степ, мамка му мръсна! Гледай ти беля — тюхкаше се Мишаша, като шумно трошеше клоните на саксаула. — Хубаво щеше да бъде да го разпънем на кръст!

— Нищо бе, с въжетата ще го стегнем! Ще се държи като закован с пирони! — намери изход от положението Обера-Прангов. — Ще го разчекнем за ръцете и за краката като жаба и така ще го овържем, че няма да мръдне! Нека виси до сутринта, нека поразмисли има ли Бог, няма ли! Такъв урок ще му дам, че цял живот ще помни къде зимуват раците! И по-лоши съм дресирал в армията! Хайде, момчета, хващайте да го вдигнем! Качете го на оня клон, ама по-високо! Ха сега му извийте ръцете и краката и да го вържем!

Всичко стана съвсем бързо, тъй като Авдий не бе в състояние да оказва съпротива. Вързан за чепатия саксаул с въжета, той увисна като одрана кожа, окачена да съхне. Все още чуваше гласовете и псувните, но вече някак отдалече. Страданията отнемаха дъха му, отнемаха всичките му сили. Отдясно в корема и по целия кръст усещаше нетърпими, изгарящи болки, сякаш някакъв нажежен нож го режеше късче по късче. Силите постепенно го напуснаха. Всичко му стана съвсем безразлично. Дори това, че пияните мъчители напразно се опитваха да запалят огън в краката му, не го разтревожи. С огъня обаче нищо не излезе: тревата и съчките, овлажнели от неотдавнашния сняг, не можеха да се разгорят… На никого не мина през ум да сипе бензин. Те бяха доволни и от това, че Авдий Калистратов висеше като бостанско плашило. И цялата гледка, напомняща бесило или разпятие, много оживи и възбуди всички. Обера-Прангов бе особено вдъхновен. Представяше си къде по-ярки и вълнуващи картини — какво е един обесен в степта!

— Тъй ще бъде с всеки твърдоглавец, имайте го за обеца на ухото! — заплашително каза той, като оглеждаше вързания за саксаула Авдий. — Ще му метна въжето, така че на секундата да си прехапе езика. Бих избесил всички, които са против нас, всички, че да опаша цялото земно кълбо с бесилки, тогаз вече никой няма да противоречи, всички ще вървят мирно и ще козируват… Хайде тръгвайте, комисари, да му ударим още по една, нашто се не губи…

След като бяха поклащали глава на всяка негова дума, те шумно тръгнаха към камиона, а Обера запя някаква може би само на него позната песен:

 

Ще намъкнем бричове, отстрани с кобур,

раз-два, раз-два

 

Разгорещените „приятелчета комисари“ подеха с него: „Раз-два, раз-два.“ Пуснаха в обръщение още две половинки водка и набързо ги изгълтаха направо от бутилките.

След известно време фаровете на камиона светнаха, моторът забръмча и като направи завой, камионът бавно потегли през степта. Настъпи пълен мрак. Всичко наоколо утихна. И Авдий остана сам, сам в целия свят. В гърдите и корема го изгаряше нетърпима, умопомрачаваща болка… И съзнанието му изчезваше като островче, затъващо под прииждащите пролетни води.

„Моето островче на Ока… Учителю, кой ще те спаси сега?“ — пламна и угасна като искра последната мисъл в него…

Това бяха последните прииждащи води на живота…

И пред гаснещия му поглед се простря сякаш необятна водна шир. Тя безшумно се люшкаше и плискаше и по нея като приземна мъгла из полето безшумно се плъзгаха бели вълни. Кой знае откъде и кой знае накъде. А на най-далечния, едва видим край на това беззвучно море се очертаваше смътно над водата силуетът на човек и Авдий позна в него баща си — дякон Калистратов. И неочаквано Авдий чу сякаш собствения си момчешки глас, който чете на бащата любимата молитва за потъналия кораб, както някога в гостната до старото пиано, само че сега от тях го делеше огромно разстояние. Момчешкият глас звънливо и вдъхновено ехтеше над световното пространство:

 

„Едва просветва зората на небето и преди още светът да се събуди…

… О, Всемилосърдни, Благословени, Справедливи, прости, че постоянно ти досаждам с неотстъпния си зов. Ала в мене няма корист — не Те моля за никакви блага, нито пък да продължиш земните ми дни. Но за спасението на хорските души не ще престана да Те моля. Ти, Всеопрощаващи, не ни оставяй в неведение, не позволявай да се лутаме между доброто и злото на този свят и да търсим оправдание в тяхното единство. Осени с прозрение човешкия род. За себе си нищо друго не желая. Покорно и без страх ще приема всеки жребий — дали в ада ще горя, или на блаженство вечно ще се радвам. Ти, Творецо Вездесъщ и Необятен, определяш нашия човешки жребий…

Но Те моля най-горещо само за едно…

Моля Те, о Господи, стори такова чудо, че онзи кораб да продължава своя път, ден след ден, нощ след нощ, дорде нощта с деня се сменя по определения от Тебе ред. Нека с мир да плува онзи кораб, на вахта неизменна от океан в океан и с незатихващ шум и грохот вълни да се разбиват о мощната му гръд. Нека пръските на океана го обсипват със свистящия си дъжд, нека диша той горчивата им ведра влага. Нека чува той боботенето на машините и крясъка на чайките, литнали след него. И нека се отправи към някой светъл град на далечен океански бряг, макар навеки да е съдено нивга да не стигне там… Амин.“

 

Момчешкият му глас постепенно заглъхваше и се отдалечаваше… И чуваше Авдий своя плач над океана…

През цялата нощ в тишината над необятната Моюнкумска савана обилно се лееше сребриста лунна светлина и озаряваше застиналата на саксаула разпната човешка фигура. Фигурата наподобяваше по нещо голяма птица с разперени криле, простреляна в полета й към висините и паднала върху дървото.

А на километър и половина от това място беше спрял същият камион военно производство, в който след извършеното престъпление спяха сред сивееща, повърната насън бълвоч оберпранговците, безразборно налягали върху сайгачите трупове. Въздухът наоколо трепереше от гръмкото им тежко хъркане. Те нарочно бяха оставили Авдий да прекара нощта в самота — искаха да му дадат урок: нека почувствува своята безпомощност, та да загуби вяра в Бога и да се преклони пред силата…

Този номер с Авдий го измисли артистът Хамлет-Галкин, след като безброй пъти бе надигал бутилката с водка и вече се наливаше сякаш с вода. В желанието си да угоди на Обера-Прангов той веднага предложи тази идея — сиреч нека боголюбецът се стресне, нека си помисли: вързаха ме за дървото и си заминаха. Ще иска да хукне след тях, ама ядец!

 

 

На разсъмване вълците предпазливо се приближиха до мястото на своето бивше леговище. Отпред вървеше Акбара — за една нощ козината й се бе проскубала, коремът й хлътна, след нея мрачно накуцваше едроглавият Ташчайнар. Наоколо не се виждаше никой, хората си бяха отишли. Но ако може да се употреби такова сравнение, вълците стъпваха по познатите пътеки така, сякаш вървяха през минно поле. На всяка крачка се натъкваха на нещо чуждо и враждебно: угасналия огън, празните консервени кутии, парчетата стъкло, острия дъх на гума и желязо, с който бяха просмукани следите, оставени от камиона, и отвратителната миризма на водка от изпитите бутилки, разхвърляни навсякъде. Решени завинаги да напуснат това замърсено място, вълците тръгнаха по края на падината, но изведнъж Акбара рязко отскочи и спря като закована — човек! Отсреща на саксаула, на две крачки от нея, висеше човек с разперени ръце и клюмнала глава. Акбара се шмугна в храсталака, след нея и Ташчайнар. Човекът на дървото не помръдваше. Сред сухите клони подсвиркваше ветрец и лекичко повдигаше косата на челото му. Акбара се притисна до земята и напрегната като пружина, се приготви за скок. Пред нея беше човекът, най-страшното същество, виновникът за вълчите им нещастия, техният най-жесток враг. Обзета от чудовищна злоба, Акбара яростно отстъпи назад, за да се метне върху човека и прегризе гърлото му. Изведнъж в тази решаваща секунда вълчицата се спря. Къде беше виждала този човек? Да, това е същият чудак, когото срещнаха през лятото, когато отидоха заедно с вълчетата да подишат омайните треви. Спомни си и онзи летен ден, и как вълчетата искаха да поиграят с човека, и как тя го пощади и го прескочи, когато той приклекна от страх на земята и прикри с ръце главата си. Спомни си объркания му израз и ужаса в очите и това как той, голокож и беззащитен, се втурна да бяга…

Сега този човек висеше някак странно на нискорастящия саксаул, като птица, заседнала сред клоните, и вълчицата не можеше да разбере жив ли е или мъртъв. Човекът не мърдаше, не издаваше нито звук, главата му беше клюмнала настрана и от ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв. Ташчайнар се приготви за скок, но Акбара го отблъсна. Приближи се до човека и като се вгледа в лицето му, тихо заскимтя: та нали всичките й вълчета от това лято загинаха. Целият живот в Моюнкумите се обърна. И тя нямаше пред кого да излее мъката си… Този човек с нищо не можеше да й помогне, той умираше, в него все още се задържаше искрица живот. Човекът с усилие повдигна клепачи и тихо й прошепна:

— Ти дойде… — И главата му безсилно увисна. Това бяха последните му думи.

В този миг се чу шум на мотор — откъм степта се зададе камионът военно производство. Той се приближаваше и ставаше все по-голям и по-голям, стъклата на кабината му матово проблясваха. Оберпранговците се връщаха на мястото на своето престъпление…

И вълците тутакси побягнаха, като все повече ускоряваха крачка. Бягаха, без да се обръщат — моюнкумските вълци завинаги напускаха Моюнкумите, своята необятна савана…

 

 

Цяла година Акбара и Ташчайнар живяха в крайалдашките тръстики. Там си отимаха най-голяма челяд — пет вълчета от едно котило. Малките им вече поотрастваха, когато ново нещастие ги сполетя — пламнаха тръстиките. По тези места се прокарваха пътища до открития рудодобивен обект, та затова трябваше всичко наоколо да се прочисти. И на стотици и хиляди хектари около езерото Алдаш древните тръстики бяха подложени на унищожение. След войната по тези места бяха открити богати находища от рядка суровина. И ето че в степта на свой ред се разля още един гигантски извор на злини. А в такъв случай какво са тръстиките, когато дори гибелта на най-уникалната природна красота не би спряла никого, щом става дума за дефицитна суровина. За такава цел може дори цялото земно кълбо да се издълбае като тиква.

Отначало над тръстиковите джунгли минаха с бръснещ полет самолети, които пръскаха отгоре някаква горивна смес, та в нужния момент тръстиките да пламнат отведнъж.

Пожарът бе предизвикан посред нощ. Обработените със запалително вещество тръстики пламваха като барут, с много по-голяма сила и мощ дори от гъста гора. Пламъците лумваха до небесата и димът като зимна мъгла плъзваше по цялата степ.

Още щом замириса на изгоряло и от различни страни пламна огън, вълците се защураха в тръстиките, опитвайки се да спасят малките си. Пренасяха ги със зъби от едно място на друго. И в крайалдашките тръстики настъпи ужасна суматоха. Като облаци над езерото полетяха птици, огласяйки с пронизителни крясъци степта на десетки километри наоколо. Всичко, живяло векове наред в тръстиките — от глиганите до змиите, изпадна в страхотна паника. Замятаха се и вълците: огънят прииждаше от всички страни, можеха да се спасят само с плуване. И като изоставиха три от вълчетата, Акбара и Ташчайнар грабнаха другите две със зъби и се хвърлиха в езерото да преплуват залива. Когато най-сетне излязоха на отсрещния бряг, оказа се, че двете вълчета, колкото и да се бяха старали да ги държат над водата, се бяха удавили.

И отново Акбара и Ташчайнар трябваше да търсят убежище по други краища. Сега вече пътят им водеше към планините. Инстинктът им подсказваше, че сега планините са единственото място на земята, където могат да оцелеят.

Вълците вървяха дълго и оставиха далече зад себе си димящите, застилащи хоризонта пожари, причинени от хората. Минаха през Курдайското плато, където на няколко пъти през нощта се наложи да прекосят големи автостради, по които профучаваха коли със запалени фарове, и за вълците нямаше нищо по-страшно в техния поход от тези стремително тичащи светлини. След Курдай вълчата двойка навлезе в Актюзските планини, но и тук им се видя, че е опасно и те решиха да идат още по-далече. Минаха Актюзския превал и се озоваха в Приисъккулската котловина. По-нататък вече нямаше накъде. Пред тях се разстилаше цяло море…

И тук Акбара и Ташчайнар за втори път започнаха нов живот…

И отново им се родиха вълчета — този път четири на брой.

Това беше последният им отчаян опит да продължат рода си.

Н там, на Исък-Кул, тази история на вълците завърши със страшна трагедия…