Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 14 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.


III

На следващата заран към десет часа Базарбай Нойгутов тъкмо се готвеше да оседлае коня си, за да отиде до районния център, когато забеляза, че към кошарите се е запътил някакъв конник. Интересно, какво ли можеше да търси в Таманското зимовище? Конникът с разкопчан жълтеникав кожух от щавена кожа и лисичи калпак на главата се приближаваше в лек тръс по подножието на малкия склон откъм западната страна. Той яздеше великолепно и имаше красива стойка на седлото. Базарбай веднага се досети кой може да е и като се позагледа в златистия дончак, се увери, че не беше се излъгал — това бе наистина Бостон Уркунчиев със своя Донкулюк. Неочакваната му поява неприятно изненада Базарбай, толкова неприятно, че той остави настрана седлото и реши да изчака своя съсед и противник. А за да не си помисли Бостон, че е излязъл да го посрещне, започна старателно да разтрива коня си с шепа слама, като се преструваше, че е изцяло погълнат от тази работа. Изпитваше някакво странно притеснение, сякаш Бостон го заварваше по бели гащи. Обгърна с поглед двора, кошарите, пастирите, заети със сутрешната си работа — дали всичко е наред. Разбира се, в зимовището на Бостон има много по-голям ред, Бостон е звяр в работата, работи като луд, ама нали затова го направиха трудов първенец (злите езици разправят, че през миналите славни години можело да го пратят заедно с кулаците в Сибир), а Базарбай какво е — най-обикновен азиатски чобанин. Такива като него чет нямат по степите и планините, именно те пасат милионите стада, от копитата на които тревата не може да порасте, стъпкана до корен. Пък и изискванията са според човека. От Бостон се иска едно, от него — друго. Докато Бостон се приближаваше, през главата на Базарбай минаха най-различни мисли. Защо ли е решил нашият кулак да ни споходи на ранина? Нивга досега не се е случвало такова нещо! — недоумяваше Базарбай. — Защо ли идва? Какво иска? Реши да го покани вкъщи, все пак гост е, няма как, но като си представи как изглежда отвътре това занемарено бригадно жилище и най-вече жена му, нещастната, озлобена Кок Турсун (мигар можеш я сравни с Гулюмкан!), се отказа от тази си мисъл.

Преди да влезе в Таманското зимовище, Бостон поспря коня, огледа се наоколо и като съзря край плевнята самия стопанин, насочи се към него. Чобаните сдържано се поздравиха — Бостон, без дори да слезе от коня. А Базарбай продължи да се занимава със своята работа. Впрочем никой от двамата не се почувствува обиден на другия.

— Добре, че те сварих — каза Бостон и поглади с длан мустаците си.

— Както виждаш, тука съм. Какво те води насам, ако не е тайна?

— Каква ти тайна, по работа съм дошъл.

— Е, човек като тебе няма току-тъй да бие толкоз път — надменно пророни Базарбай. — Така ли е?

— Така е.

— Тогава слизай от коня, щом си дошъл по работа.

Бостон мълчаливо слезе и завърза Донкулюк за коневръза. Както винаги и този път не забрави да разхлаби коланите на седлото, за да диша животното по-свободно. След това се огледа наоколо, сякаш преценяваше как върви работата в зимовището.

— Защо стоиш? Какво гледаш? — със зле прикрито раздразнение подвикна Базарбай. — Сядай там на оня пън — предложи той, а сам приседна върху тракторната гума, която се търкаляше в краката му.

Двамата се изгледаха с глухо взаимно неодобрение. Всичко в Бостон дразнеше Базарбай — и това, че има красив кожух, гарниран по краищата с черен астраган, и е разкопчан на широката му гръд, и това, че Бостон е снажен мъжага с бистър поглед и мургаво лице с цвят на потъмняла мед, а всъщност е по-стар от Базарбай с пет години. Дразнеше се Базарбай и от това, че снощи Бостон сигурно е спал с жена си Гулюмкан, макар че него самия това не би трябвало да го засяга.

— Казвай сега какво има, слушам те — кимна с глава Базарбай.

— Знаеш ли защо съм дошъл — започна Бостон, — и дисаги съм взел, ей ги там на седлото. Дай ми ония вълчета, Базарбай. Трябва да ги върна на мястото им.

— Как на мястото им?

— Ами в бърлогата.

— Виж ти каква била работата — ехидно се усмихна Базарбай. — А пък аз се чудех защо рано-рано ме спохожда нашият трудов първенец. Зарязал овцете си и довтасал. Сигурно забравяш, Бостон, че не съм ти подчинен. И аз съм старши чобанин като тебе. И не си ти тоя, който ще ми нарежда какво да правя.

— Че кой ти нарежда, това не е нареждане! Не можеш ли по-спокойно да ме изслушаш? Много се лъжеш, Базарбай, ако мислиш, че вълците ще прежалят малките си.

— Е, та какво? И да не ги прежалят, мен какво ме засяга това, пък и тебе какво те засяга?

— Засяга ме, защото цяла нощ не мигнахме, вълците се съдраха да вият с цяло гърло. Тия зверове няма да мирясат, докато не им върнеш малките. Познавам вълчата натура.

Бостон бе дошъл да го моли за услуга. Това даваше кураж на Базарбай да си придава важност, да се подиграва. Лично Бостон да ти дойде на крака — за такова нещо можеш само да мечтаеш. И Базарбай реши, че щом като му се е паднал такъв удобен случай, трябва да го използува. Мярна му се и злорадата мисъл: добре, че снощи вълците са ги безпокоили и Бостон не е бил в настроение за нежности с Гулюмкан. Дано така да продължи! И като го погледна под око, каза:

— Не ми ги разправяй тия, Бостон! Нямаш глупак насреща си! Не съм вземал вълчетата, че да ги връщам едва ли не с метани. Много си въобразяваш! Пък и всеки гледа себе си. Все ми е тая спали ли сте тая нощ с жена ти, и за туй ли да се тревожа?

— Помисли, Базарбай, не бързай да отказваш.

— Че какво има толкоз да му мисля?

— Не бива тъй — каза Бостон, като едва се сдържаше да не избухне. Съзнаваше, че бе направил голяма грешка. Сега му оставаше да прибегне до последното средство. — В такъв случай — продължи той, като все още опитваше да запази самообладание — хайде да се спазарим: ти ги продаваш, аз ги купувам! На тебе ти е все едно на кого ще ги продадеш, така че продай ги на мене. Казвай цената и да сключваме сделката!

— И дума да не става! — Базарбай дори подскочи. — На тебе за нищо на света няма да ги продам! Виж ти какво измислил — да му ги продам! Сиреч той е богаташът, пък аз съм сиромахът! Плюя аз на парите. За водка ще разменя вълчетата, ама ти няма да ги видиш, чу ли? Хич не ме е еня кой си, що си! А сега се качвай по-скоро на коня и се омитай по живо, по здраво!

— Не говори глупости, Базарбай. Дай да се разберем като мъже. Не е ли все едно на кого ще продадеш вълчетата?

— Не е все едно! Не искам от тебе акъл. Имам си достатъчно. И ако много знаеш, тъй ще те накисна, че на твойто там партийно събрание, дето все на лично място сядаш — сиреч гледайте ме какъв съм първенец над първенците, всички на ум и разум уча, та тъй ще те накисна, че името си ще забравиш. А мене цял живот има да ме помниш!

— Брей, по-полека! — искрено се изненада Бостон и неволно вдигна ръка, сякаш да се предпази от него. — Не бързай да се заканваш, обясни ми първо защо така се инатиш?

— Защо ли? Ами, затуй, че вървиш против властта. Разбра ли! Ти се извъди най-големия умник! Началството, нека хищниците да се унищожават навсякъде, а ти реши да жалиш вълците, реши да ги размножаваш — така ли! Я помисли малко с твойта кулашка глава! Аз цяло котило вълчета отнесох, ще рече, за благото на държавата съм рискувал, а ти искаш да ги върнеш в бърлогата. Значи нека: си растат, да се плодят — така ли? А на всичкото отгоре искаш и да ме подкупиш!

— Да не мръдна от мястото си, ако съм искал да те подкупвам, исках да купя вълчетата. И напразно ме заплашваш едва ли не със съд. Ти първо помисли, размърдай си мозъка, да разбереш какво си направил. Като си толкоз ербап, вземи първо да очистиш възрастните вълци. И най-напред вълчицата, щом си намерил бърлогата. Ако видиш, че няма да се справиш, кажи на другите, и нека с тая работа да се заеме онзи, който ще има сили да я свърши.

— И кой ще е това — да не би ти?

— Защо не, може и аз да съм! А сега къде ще ги убиеш тия вълци — иди ги търси, ако си нямаш работа. След като си опустошил бърлогата им, нито можеш да ги проследиш, нито да ги убиеш. Те ще тръгнат да разкъсват всичко живо, опитай се да им излезеш насреща. Не помисли ли за това?

— Хайде, хайде, я какъв вълчи адвокат се извъди. Тия ги разказвай на старата ми шапка. Говориш за вълците като да са хора, свикнал си наляво и надясно да баламосваш. Ама аз ти знам и зъбите! И друго ще ти река. Щом като си се домъкнал тука да ме изнудваш… — без да се доизкаже, Базарбай свали калпака от плешивата си глава и като разярен бик подскочи към Бостон — двамата плътно се приближиха един до друг, като сумтяха и се задушаваха от омраза.

— Та какво искаше да ми кажеш? — с прегракнал от напрежение глас попита Бостон. — Защото нямам време да чакам!

— Че си скръндза и сметкаджия, че гледаш само как да се вредиш и затуй се влачиш по събранията, сакън да не минат без тебе, чобанина. Но никой не знае, че си като кучетата — ще се пукнеш от завист, ако друг докопа кокала. Не можа, видиш ли, ти да пипнеш плячката, не прибра вълчетата, и затуй място не можеш да си намериш, по цели нощи не спиш, когато някой случи в нещо!

— Тю брей! — не се стърпя Бостон. — И аз продължавам да говоря с такъв мерзавец! Ама аз съм глупакът! Ако знаех, нямаше да стъпя тука! Стига приказки! Край! Сега и да ми даваш вълчетата, няма да ги взема. Гледай си работата!

Ядосан не на шега, Бостон отиде при коневръза, рязко измъкна юлара, поривисто стегна коланите на седлото, при което конят се олюля, като престъпи от крак на крак, и с един скок се озова на седлото. Той беше толкова ядосан, че не чу, когато го извика жената на Базарбай. Горката жена за съвсем малко беше закъсняла. Излизайки от къщи, тя забеляза, че мъжът й разговаря с някого високо, размахва ръце. „С кого ли приказва? — помисли си тя. — Мигар самият Бостон е решил да ги посети? Ама какво ще търси тук?“ Но в същия миг разбра, че мъжете се карат за нещо и забърза към тях. Не успя обаче да стигне навреме — Бостон потегли със своя златист дончак, види се, много разгневен. Нахлупи лисичия калпак, шибна коня и се понесе в галоп. Пешовете на кожуха му се развяха като крила.

— Бостон! Бостон! Чакай! Чуй ме! — викна Кок Турсун, но той не се обърна — дали не чу, или не пожела да отговори, кой знае.

— Ти с какво обиди човека, бе? Защо се карахте? — пристъпи Кок Турсун към Базарбай.

— Не е твоя работа! И не го викай, какво си хукнала да го гониш? Какъв ти е той на тебе?

— Ами че човекът от толкоз време веднъж се е наканил да дойде, а ти! И отде се пръкна такъв? Изрод, а не човек!

Думите на жена му само още повече го разядосаха и Базарбай се стрелна към кютука, скочи върху него и закрещя след Бостон:

— Твойта мама недна. Яде-ец, на камък удари! Свикнал си всички метани да ти правят. Твойта мама…

— Стига бе! Престани! — Кок Турсун храбро се втурна към мъжа си и го задърпа да слезе от кютука. — По-добре на мен си изкарай яда, защо срамиш човека? Защо?

— Махай се, кучко! — блъсна я Базарбай. — Какво те засяга? Той, видиш ли, решил, че Базарбай шапка ще му сваля, ще му сервира вълчетата на тепсия, та пак неговото да бъде! Ядец!

— Ти заради вълчетата ли се скара с човека? — изненада се Турсун. — Намерил за какво! Чудо голямо! Свърши се светът! Срамота…