Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 14 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.


V

Измина половин ден, влакът се движеше вече по крайречието на Волга и в спалните вагони се бе установил, доколкото е възможно, някакъв своеобразен пасажерски бит, нагоден към едно многодневно пътуване, а в общия вагон, където беше Авдий Калистратов, настъпи, тъй да се каже, комунален живот. Пътуваха най-различни хора и всеки по някаква своя работа. Пък и много естествено — налага им се, пътуват хората. А сред тях и контрабандистите на анаша, спътниците на Авдий Калистратов. Той се досещаше, че в същия влак пътуват десетки като тях, но засега познаваше само онези двама, към които го присъедини на гарата хитрият носач Ютията. Това бяха двамата мурмански хъшлаци — по-големият, Петруха, на около двайсет години, и вторият, съвсем още дете, шестнайсетгодишният Льоня, който обаче за втори път отиваше за анаша. Затова се смяташе за печен в занаята и дори се перчеше с това. Отначало мурманчани бяха сдържани, макар да знаеха, че Авдий или Авдяй, както взеха да го наричат по северняшки, е свой човек и е включен в групата по препоръка на сигурни хора. Говореха за работата с недомлъвки най-често на платформата, където излизаха да пушат. Сега вече пътуващите не търпят пушачи във вагона — при такава тъпканица, когато и бездруго въздухът не стига. И те излизаха на платформата да поприказват, да изпушат по някоя цигара. Пръв Петруха забеляза, че Авдий не е пушач.

— А бе, Авдяй, ти май никога не си палил цигара? Като някоя мадама си, страх ли те е да дръпнеш по-дълбоко?

Наложи се да излъже:

— Пушех едно време, но ги отказах…

— Личи си, виж, аз от дете ги пафкам. А нашият Льонка ги припалва една от друга, дими като комин, пък и на чашката не прощава. Сега не бива, ама после здравата ще се натряскаме.

— Но той е още малък!

— Кой, Льонка ли? Малък, ама печен. Ти, дето се вика, за пръв път си тръгнал на сериозна работа, това не ти е детска залъгалка. А той е отворен на всички игри, не му бери грижата!

— А тревата пуши ли, или само я продава? — заинтересува се Авдий.

— Льонка ли? Че как иначе, пафка я. Сега всички я пафкат. Ама за това нещо се иска акъл — започна да философствува Петруха. — Има някои, дето я гълтат до умопобъркване, те, виж, не стават за работа. Мърши. Всичко ще оплескат. А тревата какво е — радост за душата, рай.

— И откъде тая радост?

— Ами гледаш, да речем, едно нищо и никакво поточе, плюнка, колко му е да го прекрачиш, а на тебе ти се вижда река, океан, благодат. И ти се радва сърцето. А радостта какво е, отде ще я получиш? Е, ще си купиш например хляб, дрехи, обувки ще си купиш, и водка всеки може да-си купи. А тревата, макар че струва бая мангизи, ти прави особен кеф: като че сънуваш, всичко наоколо ти е като на кино. Разликата е само, че в киното зяпат стотици, хиляди, а тука ти си си отделно, никой не ти пречи, а рече ли някой да ти досажда; можеш да го фраснеш по мутрата, сиреч я се разкарай — каквото искам, това ще правя, не си навирай гагата. Такива ми ти работи. — И след кратко мълчание, присвил изпитателно очи, подхвърли нагло:

— А ти защо не опиташ, Авдий, да си дръпнеш за кеф, мога да ти дам от моята трева…

— А, не, когато ще си имам своя, тогава ще опитам — отказа Авдий, — тогава ще е друго.

— Прав си — съгласи се Петруха, — своето си е свое. — Помълча и реши да продължи: — В нашата работа, Авдяй, най-важното е да си предпазлив, защото всичко живо е против нас: всяка бабичка, всеки ветеран с медалче, всеки пенсионер, да не говорим за другите. Само гледат как да ни пратят под съд, да ни натикат по каторги, в джендема, да се отърват от нас. Затова си имаме такова правило — дръж се хрисимо като най-безобидна буболечица, докато не пипнеш големите мангизи. А сетне шапка на тояга. Туриш ли мангизите в джоба, всички да вървят на майната си… Ама случи ли се нещо непредвидено, Авдяс, умри, пукни, но своите не издавай. Това е закон. Ако не издържиш и се раздрънкаш — край, ще те претрепят като куче. Ще те докопат, където и да се завреш. В тая работа няма тинтири-минтири…

Постепенно се разбра, че Петруха работи по разни строителни обекти, а щом наближи лятото, тръгва за Примоюнкумските степи, където знае местата, богати с анаша. Разправяше, че имало такива гъсталаци, особено по деретата, в които направо можеш да се изгубиш, с тонове да береш. Живеел с престарялата си майка алкохоличка. Братята му се запилели кой накъдето види, единият в Заполярието, другият на някакъв газопровод. Мъчат ги там, завалиите, както се изрази, ту студове, ту рояци комари. Пък той си направи една разходчица до Азия — фантазия, и година лежи на гръб и плюе в тавана, стига само да му стигне плюнката. Другият с него, Льонка, бе още по-зле със семейните работи. Той не познаваше майка си. Бил изпратен в сиропиталище. Когато станал на три годинки, някакъв мурмански капитан за далечно плаване, който имал обикновено курсове до Куба, дошъл с жена си в приюта и съвсем законно осиновил момчето. Нямал собствени деца. А след пет години всичко отишло по дяволите. Жената на капитана избягала с някакъв любовник в Ленинград. Капитанът се пропил и бил оставен на работа в пристанището. В училище Льонка се учил как да е, живеел ту при лелята на капитана, ту при брат му, някакъв счетоводител, чиято жена била същински цербер, и всичко вървяло от лошо по-лошо, момчето се разхайтило и озлобило. Завинаги напуснало капитана. Намерило подслон при един инвалид от войната, бивш подводник, самотник и добряк, но без каквото да било влияние над него. Льонка правел каквото си иска. Хрумне му и току изчезне нанякъде. След време пак се върне. И тъй, вече втори сезон Льонка отиваше да прекарва контрабанда анаша, пък и вероятно се беше пристрастил към тази проклета трева, а беше само на шестнайсет години, тепърва навлизаше в живота…

Авдий Калистратов пряко сили се стараеше да не реагира на крайно възмутителните подробности, тъй като си бе поставил за цел да вникне в същността на тези явления, повличащи към дъното нови и пови младежи. И колкото повече вникваше в тези тъжни истории, толкова повече се убеждаваше, че всичко това е като някакво подводно течение под привидно спокойната повърхност на житейското море и че освен личните причини, пораждащи склонността към порока, съществуват и обществени причини, благоприятствуващи възникването на подобна болест сред младежта. От пръв поглед бе трудно да се схванат тези причини — те бяха свързани като кръвоносните съдове, които разнасят болестта из целия организъм. И колкото и да се мъчиш да ги разбереш на лично равнище, почти нищо или абсолютно нищо няма да постигнеш. Тук се изискваше най-малкото един обстоен социологически трактат, или още по-добре — дискусия в печата и по телевизията. Виж ти какво му се приискало, сякаш е паднал от небето… Пък и донякъде си беше така, ако се вземе предвид неговата семинаристка ограниченост и житейска неопитност. По-късно щеше да се увери, че никой не е заинтересован открито да се говори за подобни неща и това винаги се обяснява уж с някакви съображения за престижа на нашето общество, макар всъщност въпросът да опира най-вече до нежеланието на мнозина излишно да рискуват общественото си положение, зависещо от мнението и настроението на други лица. Очевидно за да се вдигне тревога за неблагополучието сред известна част на обществото, е необходимо, освен всичко друго, човек да не се страхува, че с това би могъл да си навреди. За свое щастие или нещастие Авдий Калистратов не беше обременен от подобен страх. Но той бе още далече от тези житейски открития. Тепърва тръгваше по този път, тепърва влизаше в допир с тази страна на действителността, която жадуваше да опознае от състрадание към заблудените души с цената на собствения си опит, та поне на някои да помогне, и то не с нравоучения, укори и порицания, а с лично участие и с личния си пример да им докаже, че изходът от това пагубно състояние е само в нравственото прераждане и че в този смисъл на всекиго от тях предстои да извърши революция поне в мащабите на собствената си душа. Но дори и в това отношение той нямаше представа колко скъпо ще се наложи да плати за тези свои прекрасни намерения.

Беше млад. Но дали само защото беше млад… Та нали когато изучаваше в семинарията историята на Христа, така дълбоко преживяваше Неговите мъки, че когато прочете как Юда Го е предал в Гетсиманската градина, горчиво плака. О, каква катастрофа за мирозданието виждаше той в това, че през онзи горещ ден, на онзи гол хълм, на Голгота, Христос е бил разпнат на кръста. Но неопитният младеж не си бе помислил тогава: ами ако в живота съществува някаква закономерност, по силата на която светът наказва своите синове най-вече заради най-възвишените идеи и пориви на духа? Може би наистина е трябвало да си помисли: дали пък това не е формата на съществуване и начинът за възтържествуване на подобни идеи? Ами ако действително е така? Ако именно такава е цената за тази победа?

Всъщност за това бе ставало дума още в началото при един разговор с Виктор Городецки, към когото Авдий се обръщаше с бащиното му име — Никифорович, въпреки незначителната разлика в годините им. А разговорът се бе състоял в момента, когато младежът бе вече решил да скъса с духовната семинария.

— Какво да ти кажа, отче-отроче? Впрочем не се обиждай, Авдий, че понякога те наричам отче-отроче, но съчетанието е тъкмо на място — замислено каза Городецки, когато двамата седнаха да пият чай в дома му. — Ти ще напуснеш семинарията или по-скоро ще бъдеш отлъчен от църквата, сигурен съм, че твоите наставници няма да позволят да ги напуснеш и да им хвърлиш по този начин такова предизвикателство… Още повече че ти напускаш, тъй да се каже, по необичайна и доста неприятна за църквата причина — не защото се чувствуваш онеправдан, обиден, потиснат и не защото си влязъл в конфликт с някое духовно лице, не, отче-отроче, църквата няма вина пред тебе… Ти скъсваш, тъй да се каже, по чисто идейни съображения.

— Да, Виктор Никифорович, така е. Конкретен повод нямам, пък и би било твърде елементарно да се позова на някаква обида. Тук изобщо не става дума за мен, а за това, че традиционните религии са безнадеждно остарели за днешния ден, че не можем сериозно да говорим за една религия, която е била предвидена за родовото съзнание на пробуждащите се низини. Сам разбирате, че ако историята съумее да издигне нова централна фигура на всемирния хоризонт на вярванията — фигурата на един съвременен Бог — с нови божествени идеи, отговарящи на сегашните потребности на света, тогава все още бихме могли да се надяваме, че вероучението ще има някаква стойност. Това е причината за моето напускане.

— Разбирам, разбирам — снизходително се усмихна Городецки и посръбвайки чай, продължи: — Даа, всичко звучи някак потресаващо:. Но преди да засегна твоята теория, бих искал да ти кажа, че сега, както съм седнал с тебе и пия чай, сърцето ми се преизпълва с най-искрена радост, че не живеем в средните векове. Ами за подобна нечувана ерес някъде в католическа Европа — в Испания или Италия, само защото ти си дръзнал да я изречеш, а аз съм имал неблагоразумието да те изслушам, двамата с тебе, отче мой отроче, първо ще бъдем инквизирани, после изгорени на клада, след което останките ни ще бъдат стрити на прах и разнесени от вятъра. Ох, как свирепо би си разчистила сметките с нас светата инквизиция, и с какво удоволствие. Щом като е изгорила един нещастник само защото в доноса срещу него е било споменато, че уж си бил позволил загадъчно да се усмихне при споменаването на непорочното зачатие, то трябва да предполагаме…

— Прощавай, Виктор Никифорович, ще те прекъсна — усмихна се Авдий, нервно закопчавайки черния си семинаристки сюртук. — Разбирам, доста те развеселих, но да оставим шегата настрана, ако в наши дни съществуваше инквизиция и утре трябваше да бъда изгорен на клада заради моята ерес, пак не бих се отрекъл от нито една своя дума.

— Вярвам ти — кимна Городецки.

— Тази идея не ми дойде случайно. Стигнах до нея, след като изучих историята на християнството и след наблюдения над нашата съвременност. И ще търся нова, съвременна форма на Бога, дори ако никога не успея да я намеря…

— Добре, че спомена историята — прекъсна го Городецки. — Изслушай ме сега. Идеята ти за нов Бог е абстрактна теория, макар в известно отношение да е извънредно актуална, казано на езика на нашите интелектуалци. Това са твои лични съждения, умозрения, както обичаха да се изразяват по-рано. Ти програмираш Бога, по Бог не може да бъде умозрително създаден, колкото съблазнително и убедително да изглежда това. Разбираш ли, ако Христос не беше разпнат, нямаше да бъде обожествен. Тази уникална личност, обладана от идеята за всеобщо царство на справедливостта, първо е била зверски убита от хората, а после издигната в култ, възпята, оплакана, изстрадана, ако щеш. Тук са съчетани преклонението и самообвинението, разкаянието и надеждата, наказанието и милостта, най-сетне човеколюбието. Друг е въпросът, че по-късно всичко е било изопачено и приспособено към интересите на определени сили, такава е съдбата на всички вселенски идеи. Така че прецени кое е по-силно, по-могъщо и по-завладяващо, по-близко — култът към Бога-мъченик, приел мъченическо разпятие заради идеята, или култът към някакво върховно същество, което, макар и в съответствие със съвременните разбирания, ще бъде абстрактен идеал.

— Мислил съм за това, Виктор Никифорович. Имате право. Но не мога да се освободя от мисълта, че е настъпило време да се преразгледат традиционните представи за Бога, колкото и непоклатими да са, представи, които отдавна вече не отговарят на новите познания за света. Та това е очевидно. Няма да спорим. Съгласен съм, че може би изхождам от абстракция, че търся нещо, което не подлежи на търсене. Тъй да бъде. Нека мислите ми да са несъвместими с каноничното богословие. Какво да направя, не мога да ги избия от главата си. Бих се радвал, ако някой можеше да ме разубеди.

Городецки съчувствено разпери ръце:

— Разбирам те, отче Авдий. Но трябва да те предупредя, че за духовниците реформаторството е най-страшното престъпление срещу църквата, все едно че си решил да обърнеш света наопаки.

— Знам — спокойно отговори Авдий.

— Да, но в светския живот реформаторството още по-малко се обича. Мислил ли си по този въпрос?

— Та това е парадоксално — изненада се Авдий.

— Тепърва ще го разбереш…

— Как така? Да не би позициите им тук да се схождат?

— Не толкова, че се схождат, колкото това, че никому не е нужно…

— Странно, излиза, че най-нужното на никого не е нужно…

— Струва ми се, че ще ти бъде много тежко, отче Авдий. Не ти завиждам, но и не искам да те спирам — каза накрая Городецки.

Прав беше. За всичко се оказа прав. След известно време Авдий Калистратов има възможност сам да се увери в това.

Такъв случай му се удаде малко преди да бъде изключен от семинарията. Същия ден в градчето им пристигна важно лице, посрещнато на гарата с големи почести от ректората — координаторът на патриаршията по учебните заведения отец Димитрий. Семинаристите го наричаха помежду си отец Координатора. Благообразен и благоразумен мъж на средна възраст, какъвто всъщност би трябвало да бъде за своя сан, този път отец Координатора идваше във връзка с едно извънредно произшествие, виновник за което бе един от най-добрите семинаристи — Авдий Калистратов, тръгнал по пътя на ереста — открита ревизия на Светото писание, предлагайки съмнителната идея за Бог-съвременник. Разбира се, отец Координатора бе дошъл в качеството си на наставник и миротворец с оглед да съдействува чрез своя авторитет за връщането на заблудения младеж в лоното на църквата, без да се разчува случаят извън нейните стени. В този смисъл църквата почти не се различава от светските заведения, където честта на мундира е най-важна от всичко. Ако Авдий Калистратов бе по-опитен в живота, именно така би възприел бащинското намерение на отец Координатора, но Авдий съвсем искрено не разбра видния църковник, с което доста обърка сметките му.

Авдий бе извикан на разговор при отец Координатора в средата на деня и остана при него не по-малко от три часа. Отначало отец Координатора предложи заедно да се помолят пред олтара в академичната черква, която заемаше една от залите в централната сграда.

— Сине мой, сигурно се досещаш, че ни предстои сериозен разговор, ала да не бързаме, бъди така добър да ме придружиш до Божия олтар — предложи той на Авдий, като го гледаше с изпъкналите си позачервени очи, — чувствувам, че първо трябва заедно да се помолим.

— Спаси вас, Господи, владико — каза Авдий, — на драго сърце. За мен лично молитвата е контрапункт на постоянните ми размисли за Всевишния. Струва ми се, че никога не ме напуска мисълта за Бог-съвременник.

— Да не избързваме, сине мой — сдържано промълви отец Координатора и стана от креслото. Дългогодишният опитен свещенослужител се престори, че не е чул дръзките думи за контрапункта, за Бог-съвременник и не пожела да изостря разговора още в началото. — Нека се помолим. Трябва да ти кажа — продължи той, — че колкото повече живея на този свят, толкоз повече се убеждавам в Божията милост, в безпределното милосърдие на Господа към нас. И съм щастлив, че е дадено да се почувствува това в самовглъбена молитва. Безкрайно е всеопрощението Господне. Безкраен е Всевишният в своята любов към нас. Може би за него нашите молитви са само празнословие, но в тях е нашето неразривно единство с Бога.

— Имате право, владико — проговори Авдий, застанал до вратата.

И след това, понеже беше още млад и нетърпелив, пренебрегна изискваната от благоприличието пауза в разговора и веднага изложи своята теза:

— Осмелявам се обаче да отбележа: в нашето разбиране Бог е безкраен, но тъй като мисълта на земята се развива от познание към познание, то неизбежно се налага изводът, че Бог също би трябвало да има свойството да се развива. Как мислите, владико?

Този път отец Координатора не можа да избегне отговора.

— Горещиш се, сине мой — започна той, като се поизкашля глухо и пооправи гънките на плътното си одеяние. — Непристойно е да се говори така за Бога, макар и от младежко недомислие. На нас не ни е съдено да познаем безначалния Творец. Той съществува извън нас. Дори материализмът признава, че светът съществува извън нашето съзнание. А какво остава за Бога.

— Прощавайте, владико, но нека приказваме открито. Няма Бог извън нашето съзнание.

— Сигурен ли си в това?

— Да, затова го казвам.

— Е добре тогава, да не бързаме със заключенията.

Ще проведем например нещо като малка учебна дискусия. Но след молитвата. А сега, ако обичаш, ела с мене в храма.

Дори само фактът, че отец Координатора оказа на Авдий честта да се помолят заедно в академичната църква, по логиката на нещата трябваше да се изтълкува като проява на доброжелателство и семинаристът, застрашен от изключване, може би трябваше да се възползува от тази благоприятна за него ситуация.

Тръгнаха по коридора — отпред отец Координатора, а отстрани, на половин крачка зад него, Авдий Калистратов, който, като гледаше изправената осанка на свещеника, уверената му походка, свободното черно расо, стигащо до пода и придаващо му особена величественост, усети в него онази натрупана от вековете сила, която във всяко човешко дело охранява каноните на вярата, за да опази преди всичко собствените интереси. Именно с нея, с тази изконно противостояща сила, му предстоеше да се сблъска при търсенето на истината в живота. Но засега те двамата отиваха при Онзи, в когото вярваха, макар и всеки по свой начин, и в името на когото бяха длъжни да внушават на другите хора общи за всички мисли за света и мястото на човека в него. И единият, и другият се уповаваха на Него, защото Той бе всезнаещ и всемилостив. И тъй, те вървяха…

По това време на деня академичната черква бе празна и не изглеждаше толкова малка. Във всичко останало тя си беше черква като черква, ако се изключи обстоятелството, че в дъното на затъмнения олтар ликът на Христос, открояващ се ясно с тъмните коси, със строгия и изпитателен поглед, твърде много се белееше на специалното матово осветление. Към Него отправиха взор и мисли двамата коленичили мъже — свещенослужителят и младият семинарист, засега все още не лишен от свободата на собствените си съждения. Всеки от тях бе дошъл тук с надеждата да поговори някак насаме с Него, защото Той можеше да води синхронен диалог по всяко време на денонощието с безброй желаещи да се обърнат към Него, фактически едновременно с цялото човечество във всяка точка от земното пространство. Именно това Го правеше вездесъщ.

И този път всичко отново се повтаряше: заедно с молитвата всеки искаше да изкаже и личните си тревоги и скърби, и оправданията за своите постъпки, произтичащи от вярата в Него, и да открие съотношение между себе си и въображаемата вселена, в която заемаше толкова нищожно място за толкова нищожно кратък срок, и осенявайки се с кръст, всеки благодареше на Твореца, че му е отредил да се роди на света, и го молеше в последния си час да намери сили да умре с Неговото име на уста…

После се върнаха в същия кабинет, където имаха откровен разговор на четири очи.

— Ето какво, сине мой, няма да ти чета нравоучения — започна отец Координатора и се разположи удобно в коженото кресло срещу Авдий Калистратов, който седна на един стол и смирено сложи ръце на мършавите си колене, остро очертали се под сивото семинаристко расо.

Авдий очакваше строги назидания и се изненада, че в очите На владиката не виждаше нито гняв, нито някакви други недобри чувства, напротив, отец Координатора изглеждаше доста спокоен.

— Слушам ви, владико — покорно отговори той.

— И тъй, ще повторя, няма да се карам и да ти чета нотации. Тези примитивни мерки за въздействие не са подходящи за тебе. Но нещата, които си позволяваш да говориш, и то не от лекомислие или някаква несдържаност, не могат да не будят досада. И въпреки това сигурно забелязваш, че аз приказвам с тебе като с равен. Нещо повече, ти си доста умен… Няма да скрия, че в интерес на църквата е твоят ум да не противостои на нейното учение, а да служи безрезервно и всеотдайно на заветите на Господа. И аз не крия това. Но мога и бащински да ти поизтегля ушите, защото добре познавах покойния ти баща, с когото чудесно се разбирахме. Той бе наистина човек с християнски добродетели и твърде образован. Но ето че съдбата ме срещна и с тебе, Авдий, със сина на покойния дякон Инокентий Калистратов, бивш дългогодишен служител на църквата, казано на канцеларски език. И какво излиза? Признавам, в началото чувах положителни отзиви за тебе, но сега ме доведоха тук, както сам разбираш, обстоятелства от тревожно естество. Излиза, че си тръгнал по грешен път, искаш да ревизираш вероучението, а фактически ти си още само ученик. От твоите дори съвсем случайни изказвания стигнах до заключение, че както изглежда, твоите заблуди имат по-скоро възрастов характер. Ще ми се така да мисля. Всъщност по силата на редица причини за младостта е свойствена особена самонадеяност, която при различните хора се проявява различно в зависимост от техния темперамент и възпитание. Чувал ли си някога възрастен човек, минал през немалко житейски изпитания, в залеза на живота си да изгуби вяра в Бога и да започне по свой начин да тълкува божествените понятия? Не, дори да има такива случаи, безспорно е, че те са извънредно редки. Божествената същност се опознава все по-дълбоко именно с възрастта. Впрочем всички европейски философи, по-специално така наречените френски енциклопедисти, предприели в смутната предреволюционна епоха атеистичен щурм срещу религията, който продължава повече от двеста години, са били всъщност млади хора, нали така?

— Да, владико, млади са били — потвърди Авдий.

— Ето на, сам виждаш. А не показва ли това, че за младостта е характерен такъв — сега тази дума е на мода — екстремизъм, преди всичко защото е нейна възрастова особеност?

— Да, но и не може да се отрече, че тези млади хора, владико, които смятате за екстремисти, са имали и доста сериозни убеждения — допълни Авдий.

— Безусловно, безусловно — побърза да се съгласи отец Координатора, — но това е отделен въпрос. Все пак те не са били свещенослужители и отношението им към религията си е било тяхна лична работа, така че няма какво да им се придиря, а ти, сине мой, си бъдещ божи пастир.

— Още повече заради това — прекъсна го Авдий, — защото поначало хората трябва да имат пълно доверие в мен и в моите познания.

— Не бързай — намръщи се отец Координатора, — щом като не искаш да разбереш онова, което ти казвам за твое добро, да говорим другояче. И тъй, ти не си нито първият, нито последният, който е обзет от противоречия при постигане на вярата. През своята история църквата е видяла мнозина като тебе, разколебани в представите за Бога. И какво? Във всяко велико дело неминуемо се срещат, несполуки. Подобни преходни моменти, подобни случайности е имало и ще има. Важното е, че те завършват с неизбежен край: или субектът веднъж завинаги се отказва и безрезервно, с още по-голямо усърдие и ревност се отдава на истинската вяра, което предполага опрощението му от страна на висшестоящите отци, или пък, в случай че упорствува и не иска да се съгласи, този еретик бива прогонен от лоното на църквата и анатемосан. Разбираш ли, друг изход няма, трети път е недопустим. Твоето новомислие не може да се приеме. Разбираш ли?

— Да, владико, но аз смятам, че трети път е необходим не толкова на мен, колкото на самата църква.

— И таз добра — насмешливо поклати глава отец Координатора. — Какви ги говориш! — възкликна той и с горчива ирония предложи: — Ами бъди тогава така любезен да обясниш какъв е този трети път, който си подготвил за Светата църква. Може би някаква революция? Защото подобно нещо досега историята не познава…

— Да преодолее вековечната закостенялост, да се разкрепости от догматизма, да предостави на човешкия дух свобода в познанието за Бога като най-висша същност на собственото битие…

— Замълчи, замълчи! — запротестира отец Координатора. — Смешна е тази самодейност, драги!

— Е, щом по същество изключвате самостоятелното мислене, то значи за жалост, владико, няма какво повече да говорим!…

— Точно така — няма! — разгорещи Се отец Координатора и стана от креслото. Гласът му заехтя: — Опомни се, момче, отърси се от това високомерие! По гибелен път вървиш! Ти смяташ, нещастнико, че Бог е само плод на въображението, от което следва, че човекът е, кажи-речи, Бог над Бога, докато фактически именно небесната сила е създала човешкото съзнание. Дадеш ли воля на това новомислие, ти ще унищожиш божествените устои, хилядолетните завети и забрани, които хората с цената на толкова прозрения и мъки са познали и пренесли през всички поколения. Ето към какво се стремиш в стремежа си към разкрепостяване от догматизма, а догматите са дадени и благословени от Бога. Без новомислия църквата ще се държи, както се е държала, но без догмати вероучение не може да има. Впрочем запомни: догматизмът е главната опора на всички постулати и власти. Запомни го. В желанието да осъвремениш Бога чрез нови понятия ти фактически го игнорираш. И си готов да го подмениш със себе си! Но за щастие нито от тебе, нито от подобните на тебе зависи по какъв начин Бог ще пребъде неизменно и вечно! Амин.

Авдий Калистратов стоеше пред отец Координатора с побелели устни — страдаше от неговото бурно негодувание. И въпреки това не отстъпваше:

— Простете ми, владико, но няма смисъл да се приписва на небесните сили онова, което произтича от нас самите. Защо е трябвало на Господа да ни създава толкова несъвършени и противоречиви, съчетаващи в себе си две контрастни сили — доброто и злото, след като е могъл да избегне това? Защо Му е трябвало да ни прави толкова податливи на съмнения, пороци, коварство дори в отношенията си с Него? Вие ратувате за абсолют на вероучението, за едно крайно, веднъж завинаги постигнато знание за света и нашия дух, но това е нелогично — нима след две хиляди години християнство ние не сме в състояние да добавим нито дума към казаното едва ли не в предбиблейски времена? Вие ратувате за монопол върху истината, но това е най-малко самоизмама, защото не може да има учение, дори от Бога дадено, което веднъж завинаги да е познало истината докрай. Иначе това учение е мъртво.

Той замълча и в настъпилата тишина се чу как забиха камбаните на градската черква. Толкова близък и познат бе този камбанен звън — символична връзка между човека и Бога, че Авдий изпита желание също като неговите звуци да се понесе, да отлети, да изчезне в безкрайността…

— Прекаляваш, млади момко — промълви отец Координатора с надменен и студен тон. — Не биваше да влизам в богословски спорове с тебе, защото знанията ти са твърде недостатъчни, дори подозрителни — дали не говориш по внушение на дявола, врага на човешкия род? Едно обаче ще ти кажа на сбогуване: тези мисли ще те погубят, защото и в живота никой не обича онези, които подлагат на съмнение основополагащите учения — всяка идеология претендира за окончателна установена истина и ти непременно ще се сблъскаш с това. А мирският живот е много по-жесток, отколкото изглежда, скъпо ще платиш за своето недомислие и ще си спомниш нашия разговор. Но стига вече, приготви се да напуснеш семинарията, ти ще бъдеш отлъчен от църквата — от Божия дом!

— Моята църква ще бъде винаги с мен — не отстъпваше Авдий Калистратов. — Моята църква съм аз самият. Не признавам храмовете, а още по-малко свещенослужителите, особено в съвременния им вид.

— Е добре, момче, дано е рекъл Господ много да не страдаш, но бъди сигурен, че животът ще те научи на послушание, защото в живота съществува една насъщна необходимост — да си изкарваш хляба. До ден-днешен тази необходимост диктува съществуването на милиони като тебе.

По-късно Авдий Калистратов наистина често си спомняше тези предупреждения, но винаги си мислеше, че тепърва предстои основното в неговото предопределение — някакъв висш смисъл като видима линия на хоризонт, че всички пречки и житейски несгоди по пътя към него са временни и ще дойде ден, когато много хора ще последват примера му, а нали това именно е целта на неговия живот?

Докато пътуваше с контрабандистите на анаша за степите с див коноп и гледаше от сутрин до вечер необятната пустош от прозореца на влака, той си мислеше: „Сега вече си самостоятелен, с нищо необвързан, освен с редакционната задача, за всичко друго си свободен да разполагаш със себе си, както намериш за добре. И какво, какво откри при това ходене по мъките? Ето го живота такъв, какъвто е, виждаш го отблизо. Пътуват хората отнякъде за някъде както преди сто години и ти си един от тях, сред тях са и контрабандистите, пътници като всички други, но потенциално безнадеждни хора, паразити — спекулират с един от най-страшните пороци. Горчивият дим, който е сякаш безобиден, само някакво сладостно опиянение, разрушава човешкото у човека. И как да ги предпазиш, след като сами не се щадят? Знаеш ли откъде идва всичко това? Къде се крият причините? Мълчиш — не ти е ясно какъв подход да избереш, как да обясниш, какво да предприемеш? А нали така неудържимо се стремеше да излезеш извън стените на семинарията и да се впуснеш в бързея на живота, че поне в нещо отмалко да го промениш, да го направиш по-хубав? Съучениците от семинарията те наричаха идеалист. Сигурно е имало защо. А ти сега започваш да се питаш имат ли нужда контрабандистите от тебе, трябва ли да се намесваш в техните дела и начинания? И какво можеш да сториш за тях? Да ги разубедиш, да ги накараш да живеят другояче? А докато ти се измъчваш от мисли какво и как да предприемеш, те пътуват с твърдо набелязана цел, жадуват за успех и виждат в него своето щастие. Но как ще ги разубедиш, как ще им отвориш очите за истината? Ако пък не се намесиш, не помогнеш, рано или късно те ще бъдат съдени, разпратени в колонии, и това те ще възприемат не като вина, а като нещастие. Друг въпрос е, ако съумееш да ги отбиеш от злото и те да се пречистят с покаяние, да ги накараш сами да се отрекат от това престъпно занимание и да открият истинското си щастие в друго. Би било прекрасно! А в какво да видят своето щастие? В нашите рекламни ценности? Но те са вече доста обезценени и вулгаризирани. Или в Бога, когото от деца смятат за бабини деветини, приказки, и нищо повече? В крайна сметка каква е силата на словото пред реалната възможност без никакво усилие да се печелят много пари? Сега навред се шири изтърканият афоризъм — голата слава не храни, друго си е да те бие парата! А може би контрабандистите печелят валута, я виж колко от тях идват от пристанищни градове — от Мурманск, Одеса, Прибалтика, дори от Далечния изток, както разправят. Къде ли се препродава анашата и така нареченият пластилин, екстрата? Но има ли значение къде се препродава? По-важен е самият факт и защо това явление намира място в нашия живот, в нашето общество, обявило пред целия свят, че в нашата социална система пороците са недопустими. О, ако успееш да напишеш такъв материал, че на него да откликнат много, много хора, да вземат въпроса присърце, като свое кръвно дело, като пожар в собствения си дом, като нещастие на собствените си деца, само тогава словото, подето от множество неравнодушни хора, може да победи парите и порока! Дай Боже именно така да стане, че словото да не бъде казано напразно и ако наистина «В начале беше словото», то да запази изначалната си сила… Тъй да се живее, тъй да се мисли…“

(„Но, Боже, пак се обръщам към тебе: какво е думата пред звъна на парите? Какво е проповедта пред скрития порок? Как да се преодолее чрез слово материята на злото? Дай ми сили, не ме изоставяй по моя път, аз съм сам, все още сам, а те, обзетите от жажда за леки печалби, нямат брой…“

Вече второ денонощие влакът Москва — Алма Ата, напуснал границите на Саратовска област, се движеше по казахстанската земя. Озовал се за първи път в Туранската част на континента, Авдий Калистратов бе поразен от огромните мащаби на този край, от географските пространства, придобити някога от Русия — пред погледа се откриваше действително необятна шир: като се включи и Сибир, мислено си представяше той, излиза, кажи-речи, половината суша на земята… И колко нарядко са тук населените места… Градове, села и селца, гари, спирки и кантони, тук-таме скотовъдни ферми и къщи се стрелваха край железопътната линия, като случайни мазвания от четка на художник върху необятното платно на степта, само грундирано и оставено в неоцветено сиво еднообразие… Навсякъде се простираха голи степи — сега те бяха в периода на цъфтежа, когато големи и малки треви достигат своя апотеоз, за да преобразят земята само за няколко дни, след което пак да изсъхнат под лъчите на безжалостното слънце и цяла година да чакат пролетта…

През спуснатите прозорци нахлуваше на вълни силен аромат от цъфналите степни треви, особено наситен, когато влакът спираше на някоя малка, самотна гара, открита отвсякъде, откъм четирите посоки на света, и тогава човек изпитваше желание да изскочи от задушния вагон и да хукне на воля из тези треви, невзрачни на вид, но толкова благоуханни, с тръпчив дъх на сок и нагрята суха почва. Интересно, мислеше си Авдий, дали и онзи див коноп — проклетата анаша, не расте в такива количества и не мирише така примамливо? Но, изглежда, миризмата й е много по-силна и остра, ако се съди по разказите на контрабандистите в моменти на откровение и най-важното, както я описват, имала високо плътно стъбло и стигала чак до пояса. Тя обаче не расте навсякъде, има си места, където може да вирее и слава богу, че е така, че трябва да я търсиш надалече, иначе човек би могъл да си представи какво щеше да бъде… И ето, пътуват контрабандистите от далечни пристанищни градове от единия край на света до другия, тръгнали като хипнотизирани да търсят опияняващата анаша… Но има още много път и не се знае какво ще стане, какво ще излезе от това начинание.

На моменти Авдий Калистратов забравяше целта на своето тайно пътуване и мислено си представяше какви хора и в какво време са населявали тези краища, това пък го караше да си спомни за прочетените книги и филмите, гледани през ученическите години, и се радваше, че все още се откриват белези и следи от миналия живот: стада тъмнокафяви камили, пръснати по степта като изоставени градове, гробища-мазари[1], селца от няколко къщурки, а понякога току се мерне и самотна юрта — сам-самичка, додето погледът стига, и го обземаше страх за обитателите на това допотопно жилище, запиляно сред големия свят, тук-таме съзираше ездачи — ту отделни, ту на групи, някои с островърхи шапки, каквито са носили едно време, а конете им обяздени със старинни такъми. И си мислеше: как е възможно тук да живеят хора, не умират ли от скука и безводие сред тези огромни пространства? Ами нощем? Какво ли изпитва човек под нощния звезден космос, колко ли странно и зловещо е усещането за пълна самота в безкрая на света, сигурно затова минаващите тук влакове са радост за него, не му действуват на нервите, както е в големите градове. А може би напротив, може би величието на степните нощи поражда в душата велики стихове, защото какво е поезията ако не самоутвърждение на човешкия дух в световното пространство…

Но подобни мисли го разсейваха за малко, след което пак си спомняше, че пътува с контрабандисти на анаша, че има работа с престъпници от гледна точка на закона и че засега в интерес на замисления социално-нравствен репортаж за вестника ще трябва да се примирява с този живот, със злото, което анашистите носят в себе си. При мисълта за това усещане някакво бодване под лъжичката, неприятни спазми в стомаха, смътна вледеняваща тревога, сякаш той самият беше контрабандист, замесен в тези престъпни дела. И тогава разбираше вътрешното състояние на онези, които живеят с тайно бреме в душата, разбираше, че необятните простори на земята и радостта от новите впечатления нямат никаква стойност, нищо не дават на ума и на сърцето, ако в съзнанието има някаква дори съвсем миниатюрна болезнена точка, която лека-полека определя и самочувствието на човека, и отношението му с околните. Като наблюдаваше контрабандистите, с които пътуваше сега за степите, и се опитваше да ги заприказва, да ги предразположи към откровеност, Авдий Калистратов си мислеше, че въпреки привидната самоувереност, може би всеки от тях е угнетен от своето занимание и от постоянен страх пред неизбежното възмездие и ги съжаляваше. С нищо друго не можеше да се обясни наглата им дързост, предизвикателният жаргон, комарът и пиенето, отчаяното безстрашие — „или всичко, или нищо“, тъй като не виждат друг живот за себе си. Да спаси душите им от властта на порока, да ги разкрепости, да им отвори очите за злините, които вършат, да ги освободи от вечния страх, който ги убива като отрова, наситила въздуха — ето какво искаше Авдий Калистратов и като призоваваше на помощ всичките си знания и своя макар и небогат, но все пак някакъв житейски опит, той се мъчеше да намери начин за осъществяването на това възвишено намерение. И сега осъзнаваше, че дори след напускането на семинарията и отлъчването му от официалната църква в душата си бе останал проповедник и че най-полезното, което би могъл да извърши по своя жизнен път, е да проповядва на хората словото на истината и доброто така, както го разбира. А за тази цел не е задължително да бъде ръкоположен, трябва само да бъде предан на идеалите си. Впрочем той все още нямаше ясна представа какво всъщност бе дръзнал да предприеме по повелята на разума и на сърцето, воден от най-добри пориви. Защото едно е възторжено да мечтаеш и в мечтите си да носиш спасение от пороците, и съвсем друго — да вкореняваш доброто сред реални хора, които изобщо не горят от желание да ги учи на добродетели някой си Авдий, контрабандист като тях, хукнал накрай света да гони кьоравото. Какво ги засяга, че имал благородни намерения да преобрази техните съдби, да им отвори очите към светлината чрез силата на словото, защото твърдо вярва, че Бог живее в словото и то трябва да бъде подчинено на чистата и безупречна истина, за да има божествено въздействие. В това той вярваше като в закон на природата. Но засега още не знаеше едно: че злото противостои на доброто дори тогава, когато в името на доброто човек иска да помогне на тръгналите по пътя на злото… Тепърва щеше да го узнае.

Бележки

[1] Мазар — култово съоръжение у мюсюлманите над гробниците на светиите. — Б.пр.