Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (40)

15.
Погребението.

Нощта се спусна над Кулата на Висшите Клерикали. Черни облаци закриваха луните, дори една звезда не проблясваше на небето. Вятърът беше преминал в ураган и навяваше сняг и лед, които пронизваха броните като стрели. Никой не стоеше на пост. Всеки, осмелил се да застане на бойниците, рискуваше да измръзне. Но постове не бяха и нужни. През целия ден, чак докато слънцето залезе, те се бяха взирали в снежните равнини, но нямаше и следа от драконовите войски. Дори когато се смрачи, на хоризонта не се виждаха никакви лагерни огньове.

В тази студена зимна нощ рицарите погребаха загиналите си другари.

Те отнесоха телата в една крипта под основата на Кулата, която в далечното минало е била използвана за погребения. Едва ли щяха да я открият, ако не бе любопитството на кендера. Навремето рицарите я бяха поддържали, но сега всичко бе покрито с дебел слой прах. Огромното квадратно помещение, наричано „Покоите на Паладин“, се намираше дълбоко в земята. Към него водеха стръмни стъпала, които започваха от две огромни стоманени порти с гравиран върху тях знакът на Паладин — платинен дракон, древният символ на смъртта и възраждането.

Рицарите влязоха в криптата и закрепиха факлите в прашните свещници на стените. Каменните ковчези бяха подредени покрай стените и над всеки от тях имаше закована желязна табела с името на мъртвия и датата на смъртта му. Между тях имаше проход, който стигаше чак до мраморния олтар в средата на криптата.

Рицарите поставиха телата и се събраха около тях. Всеки застана до убития си приятел, другар, брат и се умълча. Според Мярата това трябваше да бъде погребение на държавно равнище с всички полагащи се тържествени ритуали — при олтара да стои Великият учител, облечен в церемониални доспехи, до него Върховният клерикал в бялата роба на Паладин върху бойното снаряжение и Върховният съдия с черната си церемониална роба. Олтарът трябваше да е покрит с рози, а върху тях да стоят златните емблеми на кралското рибарче, короната и меча.

Но сега там бе застанала само Лорана, облечена в броня, покрита със засъхнала кръв и с вдлъбнатини от удари, а до нея стояха, съсипани от скръб, Флинт и Тас с безкрайно тъжно изражение. Единствената роза бе черната, която бяха намерили в пояса на Стърм, а украсата бе сребърно драконово копие, почерняло от засъхналата кръв на убития дракон.

Стражата внесе последните три тела и ги положи внимателно пред приятелите. Вдясно лежеше обезглавеното тяло на лорд Алфред МарКенин, увито в бяло платно. Отляво поставиха лорд Дерек Краунгард, чийто труп също бе увит в бяло платно, за да прикрие зловещата му усмивка.

В средата положиха тялото на Стърм Брайтблейд, облечено в доспехите, с които беше загинал. Старинният му бащин меч лежеше в скръстените му студени ръце, а върху гърдите му бе поставен предмет, непознат на рицарите — Звездата, която Лорана намери в снега. Бижуто беше потъмняло още в момента, когато го взе в ръка, и докато го гледаше, разбра защо всички бяха сънували един и същ сън в Силванести.

Осъзнавал ли е Стърм неговата сила? Знаеше ли за неразрушимата връзка между него и Алхана, любовта, която символизираше звездата? Не, помисли тъжно Лорана, едва ли. Когато го слагаше върху гърдите му, мислеше за онази, която вече знаеше, че сърцето, върху което лежеше Звездата, бе спряло навеки.

Почетната стража отстъпи и зачака, а рицарите погледнаха Лорана в очите. Това бе моментът, в който се изговаряха тържествените речи и се изброяваха героичните дела на загиналите рицари. Но в криптата се чуваха единствено риданията на джуджето и тъжното подсмърчане на Таселхоф. Лорана сведе поглед към спокойното лице на Стърм и разбра, че не може да изрече и една дума. В този миг му завидя. Той се намираше отвъд болката, отвъд страданието и самотата. Беше спечелил своята война.

„Ти ме изостави, както ме изоставиха Танис и Елистан! — изкрещя безмълвно тя. — Остави ме да се боря сама! Но аз нямам достатъчно сила! Смъртта ти бе безсмислена и безполезна! Няма да се примиря! Боли ме!“

Лорана вдигна глава и очите й заблестяха от пламъка на факлите.

— Очаквате тържествена и благородна реч. — Гласът й бе студен като въздуха в криптата. — Реч, в която да изброя героичните дела на тези загинали мъже… Но няма да я чуете. Не и от мен!

Рицарите се спогледаха с мрачни лица.

— Тези мъже загинаха в грозна разпра, породена от гордост, амбиции и алчност. Но Дерек Краунгард не е единственият виновник. Всички имате вина. Всички, които взехте нечия страна в тази нескончаема битка за власт. Някои от рицарите сведоха глави, пребледнели от срам и ярост. Лорана усети ръката на Флинт, която стисна нейната в знак на подкрепа, преглътна сълзите си и продължи:

— Само един мъж се издигна над всичко това и стриктно следвайки Кодекса, изживя всеки ден от живота си. И въпреки че не беше рицар, носеше рицарството в душата и в сърцето си.

Лорана взе окървавеното драконово копие от олтара, вдигна го високо и извиси глас:

— Утре всички тръгваме оттук. Аз отивам в Палантас заедно с това копие и главата на дракона, за да разкажа какво се случи днес. Ще хвърля тази зловеща кървава глава на стъпалата на великолепния им дворец и ще ги накарам да ме изслушат и да разберат в каква опасност се намират! След това ще отида в Санкрист, в Ергот и във всяко друго място, защото, докато не се преборим със злото вътре в нас — както го стори този мъж, — никога няма да се преборим с огромното зло, което е на път да ни погълне! Лорана вдигна ръце и погледна нагоре.

— Паладин! Идваме при теб, за да придружим душите на благородните рицари, които загинаха в Кулата на Върховните Клерикали. Дари нас, които останахме в този измъчен свят, със същия благороден дух, който притежаваше този мъж!

Тя затвори очи и по лицето й потекоха сълзи. Вече не скърбеше за Стърм, а за себе си, останала сама, след като най-благородният човек, който й вдъхваше смелост в този свят, я напусна, а също и затова, че трябваше да разкаже на Танис за смъртта на приятеля му.

Тя остави бавно копието върху олтара и коленичи. В отговор на молитвата й се извисиха гласовете на рицарите, които отправиха своя зов към великия древен бог Паладин.

Върни тоз мъж в прегръдката на Хума

и нека го обгърне светлина!

В божествен хор, де всеки дъх е звук,

да го приемат тези небеса.

Отвъд жестокото безчувствено небе,

където са покоите ти вечни,

където са рояците звезди,

де стихва мечът.

Дари му воински покой,

обезсмъртен със песен.

И вековете му да станат ден

в сърцето ти небесно.

И угаси искрата във очите му на място най-свещено,

отвъд любимата родина.

Ний помним миналото!

Далеч от облаците на войната —

тъй, както бе във нашто детство…

И нека го обгърне светлината…

О, Господарю Хума, приеми го.

Отвъд луните и звездите,

де се простира споменът за детството,

далеч от грешната и грозната земя.

О, Господарю Хума, приеми го.

И нека сетният му дъх превърне се

във вино и във рози.

Това остава от голямата любов.

О, Господарю Хума, приеми го.

Във люлката небесна приюти го,

далеч от меча и от битките.

О, Господарю Хума, приеми го.

Отвъд копнежите на алчността,

що не докоснаха мечтите,

отвъд ламтежа на войната…

О, Господарю Хума, приеми го.

Единствен соколът ще помни смъртта.

В забравена страна, на зазоряване,

когато сетивата ни притихнат,

ще ти благодарим.

О, Господарю Хума, приеми го.

И нека сянката му стигне теб!

Отвъд смъртта и младите жита,

отвъд великото. Благодарим ти!

О, Господарю Хума, приеми го.

Отвъд жестокото безчувствено небе, където са покоите ти вечни, където са рояците звезди, де стихва мечът…

Върни тоз мъж в прегръдката на Хума отвъд жестокото безчувствено небе.

Дари му воински покой и угаси искрата във очите му, далеч от облаците на войната, отвъд луните и звездите.

И нека сетният му дъх във люлката небесна приюти се, отвъд копнежите на алчността.

Единствен соколът ще помни смъртта!

И нека сянката му стигне теб — отвъд жестокото безчувствено небе.

Песента заглъхна и рицарите се приближиха мълчаливо, един по един, за да отдадат почит на мъртвите, коленичейки пред олтара, след което напуснаха Покоите на Паладин.

Лорана, Флинт и Таселхоф останаха до тялото на приятеля си с насълзени очи и се прегърнаха. Леденият вятър виеше в отвора на криптата, където Почетната стража ги чакаше да излязат, за да я запечата.

— Кхара беа Реоркс — продума Флинт на своя език и поясни:

— Приятелите се срещат при Реоркс. — Той порови в торбата си, извади една прекрасна дървена роза, която беше издялал сам, и я постави върху гърдите на Стърм до Звездата на Алхана.

— Довиждане, приятелю — продума Тас. — Аз нямам друг подарък освен този, но мисля, че ще му се зарадваш, стига да го разбереш. Но ти вече сигурно разбираш всичко, и то по-добре от мен. — Той сложи едно бяло перце в дланта на Стърм.

— Куисалан елевас — прошепна Лорана и повтори на общия: — Любовта ни е вечна.

— Хайде! — подкани я Флинт. — Всички се сбогуваха с него и сега трябва да го оставим. Реоркс го чака.

Далеч, далеч от скованата в ледове Соламния още една личност се сбогува със Стърм Брайтблейд.

През изминалите месеци в Силванести все още нямаше промяна. Въпреки че тялото на Лорак лежеше дълбоко в земята на обичната му родина, тя още помнеше страшния му сън. Във въздуха се носеше мирис на смърт и разложение, а дърветата продължаваха да се огъват и гърчат в агония. Уродливите зверове все още бродеха в гората, очаквайки края на жестокото си съществуване.

Алхана напразно се взираше от прозореца на стаята си в Кулата на звездите, очаквайки промяна. Тя бе решила да отиде при народа си в Южен Ергот, но грифоните, които се завърнаха след бягството на дракона, й донесоха страшната вест за войната между хората и елфите. Преди няколко месеца щеше да посрещне тази новина с безразличие, дори щеше да се зарадва, но сега, когато познаваше Танис и приятелите му, разбираше, че тя е плод на световното зло.

Осъзнаваше, че трябва да се върне при народа си и да предотврати тази лудост, но си каза, че времето не е подходящо за път. А истината бе, че се страхуваше да се изправи пред хората си и да им разкаже за поруганата земя и за обещанието, което даде на умиращия си баща — елфите да се върнат и да построят наново прекрасната си родина, след като помогнат на хората да победят Кралицата на мрака и нейните войски.

Не че се съмняваше в успеха си, но се ужасяваше от мисълта да напусне тихото си убежище в Силванести и отново да се изправи в центъра на войната, затова непрекъснато отлагаше заминаването си. Освен това се страхуваше и едновременно копнееше да види човека, когото обичаше — благородния и горд рицар, който всяка нощ се явяваше в сънищата й и чиято душа бе обвързана с нейната посредством Звездата. С всеки изминал ден любовта й се засилваше, както се засилваше и страхът й от тази любов. Най-накрая реши да тръгне само когато може да им даде някаква надежда. В противен случай те нямаше да се върнат и щяха да се предадат на отчаянието.

И така, ден след ден, тя продължи да се взира през прозореца. Но надеждата не идваше.

Зимните нощи ставаха все по-дълги, а мракът — все по-дълбок. Докато една вечер я обзе странна слабост и светът сякаш престана да съществува. Неимоверна болка прониза тялото й, тя се свлече върху каменните плочи и сграбчи своята Звезда, която премигна и помръкна.

— Няма надежда! — изплака горчиво и размаха ръка към небесата. — Няма нищо освен смърт и отчаяние!

Тя стисна украшението и острите му ръбове порязаха дланта й.

Не помнеше как се прибра в стаята си, но когато влезе, погледна за последно умиращата земя, след това се разрида и заключи дървените капаци на прозореца.

„Светът да се оправя сам, а народът ми да погине така, както сам е избрал. Злото е по-силно и никой не може да го спре. А аз ще умра тук, при моя баща.“

Същата нощ реши да предприеме последната си прощална разходка из своята земя, наметна някаква дреха и се отправи към гроба на баща си под изкривеното дърво. В ръката си държеше Звездата. Тя се хвърли на земята и започна да копае трескаво замръзналата почва с голи ръце. Скоро те се разкървавиха и изтръпнаха, но това не я интересуваше. Тази болка бе добре дошла, защото можеше да я понесе по-леко от другата, която разяждаше сърцето й.

Накрая успя да изкопае една малка дупка, сложи в нея Звездата и се разплака. След известно време избърса сълзите си и започна да зарива дупката, но изведнъж се спря. Ръцете й се разтрепериха. Тя посегна неуверено, взе отново бижуто и избърна калта, чудейки се дали не полудява от скръб. Не, в центъра на Звездата блещукаше малко пламъче, което се разгоря буквално през очите й.

— Но той е мъртъв! — възкликна, без да откъсва поглед от украшението, което сияеше в сребърната светлина на Солинари. Само че тази светлина…

Изведнъж някакъв шум я сепна. Алхана се отдръпна, защото се уплаши, че разкривеното дърво над гроба иска да я сграбчи с уродливите си клони, но то престана да се гърчи и за миг остана неподвижно, след което сякаш въздъхна и се обърна към небето. Стволът му се изправи, а кората се изглади и заблестя на сребристата светлина. Кръвта престана да тече и листата оживяха.

Алхана се изправи неуверено и погледна земята, но друга промяна нямаше. Останалите дървета си бяха все същите. Всички, освен това на гроба на Лорак. Тя се втренчи невярващо в него. Да! То се беше променило и дори бе станало още по-красиво. Алхана вдигна бижуто, внимателно го постави на верижката до сърцето си и тръгна към Кулата. Очакваше я много работа, преди да тръгне за Ергот.

На следващата сутрин, когато бледото зимно слънце огря поруганата земя на Силванести, тя погледна с надежда към гората, но промяна нямаше — злокобното зеленикаво сияние все още тегнеше над гърчещите се дървета. И тогава разбра, че докато елфите не се върнат и не го променят с труда си, всичко ще си остане същото, освен дървото над гроба на баща й.

— Сбогом, татко, скоро ще се видим.

Тя призова грифона си, качи се на силния му гръб и му заповяда да поеме на запад. Така започна дългият й път към Ергот. Някъде долу едно зелено дърво се издигаше във великолепен контраст на фона на черната опустошена гора. То се поклащаше от зимния вятър и пееше, заслонило с клоните си гроба на Лорак, предпазвайки го от мрака на зимата и в очакване на пролетта.