Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (28)

3.
Драконовото кълбо.
Обещанието на Карамон.

Райстлин стоеше на вратата на фургона и се взираше в слънчевата гора. Цареше тишина. Нищо не помръдваше в безбрежния сняг. Спътниците му бяха поели по най-различни задачи. Магьосникът влезе във фургона и затвори добре дървената врата.

От няколко дни лагеруваха тук, в подножието на Кендърмор.

Пътуването им, учудващо безпроблемно и успешно, наближаваше края си. Тази нощ, под прикритието на тъмнината, щяха да тръгнат за Флотсам. Имаха достатъчно пари, за да наемат кораб и да им останат за провизии и за едноседмичен престой в града. Днес следобед щяха да дадат последното представление.

Той отиде в дъното на фургона, яркочервената му сценична роба висеше на един пирон. Сутринта Тика бе понечила да я опакова, но Райстлин беше изръмжал и тя излезе в гората, защото знаеше, че Карамон ще я намери. Магьосникът протегна хилавата си ръка и докосна робата. Тънките му пръсти погладиха с копнеж финото сукно и той съжали, че този период от живота му свърши.

— Бях щастлив — промълви на себе си. — Странно. Малко са моментите, когато съм го казвал, но никога не съм се надявал на щастие. То е толкова мимолетно в сравнение с магията! Но… но последните седмици бяха мирни. Мирни и щастливи. Не знам дали някога отново ще има такива. Не и след това, което трябва да сторя…

Той подържа още малко робата, захвърли я на пода и влезе в преграденото със завеса място, което бе само негово. Сега разполагаше с няколко часа уединение, всъщност чак до вечерта. Танис и Ривъруайнд бяха отишли на лов. Карамон заяви същото, но всички знаеха, че това е само предлог, за да се уедини някъде с Тика. Златна Луна приготвяше храната за пътуването. Никой нямаше да го безпокои. Магьосникът кимна и се отпусна доволно. Той седна зад малката сгъваема масичка, която Карамон му беше направил, и внимателно извади от най-вътрешния джоб на робата си една неугледна чанта — чантата, в която се намираше драконовото кълбо, — развърза връвта с треперещи пръсти и я отвори. Райстлин бръкна вътре и извади кълбото. Подържа го в дланта си и се опита да разбере дали не е настъпила някаква промяна. Зеленикавата светлина все още мъждукаше, а то продължаваше да е студено като късче лед. Той се усмихна, остави го настрани и започна да рови под масата. Накрая намери онова, което търсеше — грубоват дялан триножник, — взе го и го разпъна. Уредът бе съвсем примитивен. Ако го видеше Флинт, щеше да подскочи от отвращение, но Райстлин не притежаваше нито търпението, нито любовта, необходими при работата с дърво. Беше го направил тайно в дъното на клатушкащия се фургон, докато пътуваха по безкрайните пътища, и се надяваше да свърши работа.

Магьосникът постави върху триножника драконовото кълбо.

Кристалната сфера го мамеше, но Райстлин се облегна и търпеливо зачака. Не след дълго кълбото се уголеми, точно както беше очаквал. Или не? Може би самият той се беше смалил? Не знаеше. Единствената разлика се състоеше в това, че бе твърде малък и твърде незначителен, за да се намира в една стая с него.

Магьосникът поклати глава. Не трябваше да се поддава на властта му. В същия миг почувства първите, едва доловими опити на кълбото да го обсеби, които скоро щяха да станат съвсем явни. Гърлото му се сви и той се разкашля. Прокле болните си дробове, пое дълбоко дъх и се насили да диша спокойно и равномерно.

„Трябва да се отпусна — заповяда си мислено. — Не трябва да се страхувам. — Той отправи безмълвен зов към кълбото: — Погледни с каква сила се сдобих! Виж какво направих в Черната гора и в Силванести. Аз съм силен. Не ме е страх.“

Цветовете на кълбото бавно се завъртяха и той притвори очи, за да не го гледа. Когато възвърна самоконтрола си, ги отвори и въздъхна дълбоко. Моментът наближаваше.

Драконовото кълбо беше възстановило напълно първоначалния си размер. Райстлин видя съвсем ясно съсухрените ръце на Лорак, които не можеха да се откъснат от него, и потрепери неволно. „Не! Престани!“ — каза си решително и моментално прогони образа от съзнанието си. Той отново успокои дишането си и прикова необикновените си очи в кълбото. След това протегна тънките си пръсти — много бавно, — поколеба се за последно, обхвана с длани студения кристал и изговори древните думи:

— Аст билак моипаралан/Су аквилар тантангусар.

Откъде знаеше какво да каже? Как накара кълбото да осъзнае присъствието му? Райстлин не знаеше. Думите сами изникнаха някъде вътре в него.

Той ги повтори:

— Аст билак моипаралан/Су аквилар тантангусар! Зеленият цвят се превърна във вихрушка от най-различни цветове, които го замаяха. Кристалът стана толкова студен, че дланите му се вледениха. Райстлин с ужас помисли, че ако ги отдръпне, плътта му ще остане върху кълбото. Той стисна зъби, преодоля болката и за трети път изговори магическите думи.

Цветовете спряха вихреното си движение. В центъра се появи светлина, съставена от всички цветове и от нито един. Той преглътна и опита да потисне спазъма, който се надигаше в гърдите му.

В светлината се появиха две ръце! Магьосникът изпита неистово желание да отдръпне своите, но още преди да помръдне те го хванаха в силна и здрава хватка. Кълбото изчезна! Стаята изчезна!

Райстлин не виждаше нищо — никаква светлина, никакъв мрак.

Нищо! Нищо… освен двете ръце, които стискаха неговите. Той се съсредоточи в тях с ужас.

Човешки? Елфски? Стари? Млади? Не знаеше. Пръстите бяха дълги и тънки, но хватката им бе смъртоносна. Ако го пуснеха, щеше да отплува в нищото, докато мракът милостиво го погълне. Единствено страхът му даваше сила да се държи за тези ръце. Но тогава усети, че те го придърпват по-близо, придърпват го в… в…

Изведнъж Райстлин се пробуди, сякаш някой плисна студена вода в лицето му. „Не! — обърна се той към съзнанието, което контролираше тези ръце. — Няма да дойда!“ — Страхуваше се да се пусне, но много повече се страхуваше да не бъде придърпан там, където не искаше да отива. „Ще запазя самоконтрол“ — заяви на съзнанието и стисна ръцете, като вложи цялата си сила, цялата си воля и магически умения, за да ги придърпа към себе си!

Те застинаха. За един миг двете съзнания се вкопчиха в схватка на живот и смърт. След малко Райстлин почувства как силата изтича от тялото му и ръцете отново взеха надмощие, но този път съвсем малко. Агонизиращият маг призова на помощ всяка капка кръв, съсредоточи се във всеки нерв и всеки мускул, за да им попречи.

Бавно… полека… точно когато мислеше, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите и мозъкът му ще се взриви, те отпуснаха мъртвата си хватка. Все още го стискаха здраво, но вече Райстлин контролираше ситуацията.

Екстазът от победата и от магията потече по тялото му, в един момент избухна и го обви топла златиста светлина. Той се разтрепери и почувства как ръцете го обгръщат нежно и му вливат от силата си.

„Какво си ти? — попита без думи. — Добро ли си? Или зло?“ Нито едното, нито другото. Аз съм нищо и всичко. Аз съм същността на драконите, уловена в кълбото преди много време.

„Какво можеш да правиш? Как управляваш драконите?“ Ако заповядаш, ще ги повикам. Те ми се подчиняват безпрекословно.

„Ще се обърнат ли срещу господарите си? Ще ми се подчиняват ли“

Зависи от силата на господаря и духовната връзка помежду им. Понякога тя е много силна и господарят ще продължи да контролира своя дракон. Но повечето ще сторят онова, което им заповядаш. Това е в природата им.

„Трябва да опитам — промълви Райстлин, но не му беше останала почти никаква сила. — Не разбирам…“

Аз ще ти помогна. Сега, когато се съединихме, можеш, винаги да разчиташ на помощта ми. Зная отдавна забравени тайни, които да използваш.

„Какви тайни?…“ — Райстлин почувства, че губи съзнание. Напрежението се бе оказало твърде голямо. Той се помъчи да задържи дланите си, но те се изплъзнаха.

Ръцете го поеха нежно, като майка детето си.

Отпусни се. Няма да те оставя да паднеш. Спи. Уморен си.

„Кажи ми! Трябва да знам!“ — изкрещя без глас Райстлин.

Ще ти кажа само едно нещо, но след това трябва да спиш. В библиотеката на Палантас има книги, стотици книги, които магьосниците от миналите времена отнесоха там в дните на Изгубената битка. Всеки, който ги погледне, вижда в тях единствено магически енциклопедии и скучни истории за отдавна изгубени в пещерите на времето магьосници.

Райстлин видя мрака, който пълзеше към него, и се вкопчи в ръцете.

„Какво има в тези книги?“

Тогава узна, но заедно със знанието върху него се стовари мракът и го помете като гигантска вълна. Тика и Карамон лежаха прегърнати в една пещера близо до фургона. Пламенната им страст стопляше студения въздух. Мекото й тяло се притискаше до Карамон, а ръцете й милваха лицето му.

— Моля те, Карамон, това е мъчение! Желая те и ти ме желаеш. Не ме е страх. Нека го направим!

Воинът затвори очи. Болката беше непоносима. Знаеше, че може да я премахне завинаги в един сладък миг на екстаз.

Уханната й коса гъделичкаше носа му, а меките й устни галеха врата му. Беше толкова лесно… толкова прекрасно…

Карамон въздъхна. Силните му ръце хванаха здраво китките й и той отблъсна решително момичето от себе си.

— Не — изрече, преобърна се и се изправи. — Не! Извинявай. Не исках… да стигам чак дотук.

— Е, аз исках! — изкрещя Тика и очите й се замъглиха от сълзи. — Не ме е страх! Вече не ме е страх!

„Не — помисли си той и стисна с две ръце кънтящата си глава. — Ти трепереше в ръцете ми като подплашен заек.“ Тика пристегна връзките на бялата си блуза, но дръпна толкова силно едната, че тя се скъса.

— Ето! Видя ли какво стана! — Тя захвърли копринената връв на пода на пещерата. — Съсипах си блузата и сега всички ще разберат какво сме правили! Или поне ще си мислят, че сме го правили! Аз… аз… Ох, какво ли говоря! — Тика се разплака и в безсилието си зарови лице в дланите си и се залюля назад-напред.

— Не ме интересува какво ще си помислят! — Гласът на Карамон отекна в пещерата, но не посмя да я успокои, защото знаеше, че ако я докосне, страстта им отново ще се разгори. — Освен това не си мислят нищо. Те са ни приятели и… Искат да сме щастливи и не разбират защо още не сме… ъъ… ами любовници. Танис дори ми каза в лицето, че съм глупак…

— И е прав. — Гласът на Тика едвам се чуваше изпод мокрите от сълзи къдрици.

— Може би. А може би не.

— Тогава е заради Райстлин, нали? Той не ме харесва и ме мрази!

— Ти не знаеш какво се случи с Райстлин в Кулите на Висшата магия! Никой не знае. И никой никога няма да узнае. Но аз знам! Аз бях там! Аз видях! Накараха ме да видя! — Карамон потрепери, закри лицето си и въздъхна дълбоко. — Казаха: „неговата сила ще спаси света.“ Каква сила? Вътрешна ли? Аз съм външната му сила! Аз… не разбирам, но в онзи сън Райст ми каза, че ние сме една личност, прокълната от боговете да обитава две тела. Ние имаме нужда един от друг — поне засега. — Лицето му помръкна. — Това сигурно няма да трае вечно. Може би някой ден той ще намери външната си сила…

Тика преглътна и прокара ръка по лицето си.