Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (20)

5.
Силвара

Цялото тяло го болеше и Гилтанас помисли, че ще заспи веднага, но сега лежеше съвсем буден и се взираше в небето. Тежките облаци все още закриваха луните и звездите, но западният бриз беше започнал да ги разнася. От време на време проблясваше по някоя звезда, а веднъж се показа дори огненият пламък на червената луна.

Елфът се въртя и намества, докато накрая постелките му станаха на топка и се наложи да стане и да ги оправи. Накрая се отказа и реши, че няма да може да заспи на студената и твърда земя. Огледа се и разбра, че останалите нямаха подобни проблеми. Лорана спеше дълбоко, подпряла буза на дланта си, стар навик от детинство и той се замисли над странното й държание напоследък, но реши, че не може да я вини. Тя беше пожертвала всичко, за да направи онова, което смяташе за правилно. Баща им отново я бе приел в семейството, но сега всичките й пътища бяха отрязани завинаги.

Гилтанас въздъхна. Ами той? Искаше кълбото да остане в Куалин-Мори и смяташе, че баща му е прав… Или не? „Очевидно не, щом съм тук“ — помисли си елфът. Ценностите му се размиваха. Първо, омразата му към Танис, която в продължение на години бе смятал за напълно оправдана, беше започнала да се топи. Освен това вече приемаше другите раси. Стигна до извода, че малцина елфи бяха толкова благородни и самопожертвователни като Стърм Брайтблейд, а той беше човек.

И макар да не харесваше Райстлин, изпитваше благородна завист за магическите му способности. Самият той имаше някакви познания в магията, но не притежаваше неговите търпение и дързост. Накрая трябваше да признае, че харесва кендера и свадливото старо джудже, но никога не си бе помислял, че ще се влюби в див елф.

— Това е! — изрече на глас. — Признах го! Обичам я! — Но за любов ли ставаше въпрос, или за обикновено физическо привличане?

Тази мисъл го разсмя, защото си представи мръсното лице на Силвара, сплъстената й коса и опърпаните й дрехи. Той погледна с копнеж към мястото, където тя спеше, но за негова изненада нея я нямаше! Гилтанас се сепна и огледа лагера. Не бяха посмели да запалят огън не само заради преследвачите, но и заради драконяните, които, според Терос, бродеха нощем из гората.

Той скочи и тръгна да я търси. Придвижваше се съвсем безшумно, защото не искаше да се разправя със Стърм и Дерек, които стояха на пост. Изведнъж спря, защото една мисъл прониза съзнанието му — драконовото кълбо. Но то си стоеше там, където го беше оставила Силвара, а до него лежеше счупеното драконово копие.

Гилтанас се успокои, но в този момент острият му слух долови плискане на вода. Заслуша се и установи, че не бяха скачащи риби или нощни птици, тръгнали на лов. Той погледна към Дерек и Стърм, които бяха застанали при скалата срещу лагера и се караха шепнешком. Елфът се измъкна от лагера и тръгна по посока на звука.

Придвижваше се из гората съвсем безшумно и стигна до едно място, където реката беше образувала малко езерце. Гилтанас спря и сърнето му замря. Тишината на нощта се нарушаваше само от пляскането на сребристата вода, което беше привлякло вниманието му. Сега разбра какви са тези звуци — Силвара се къпеше. Мразовитият нощен въздух явно не я притесняваше. Дрехите й лежаха разпръснати на брега заедно с едно износено одеяло. Гилтанас виждаше раменете и косата й, която се носеше над водата като черна паяжина в още по-черната вода. Елфът затаи дъх. Знаеше, че не трябва да остава, но не можеше да откъсне поглед от нея.

Изведнъж облаците се разпръснаха и сребърната луна обля небето със студена светлина. Силвара се изправи. По кожата и блестяха сребърни капки, а по тялото й се стичаха сребърни ручейчета. Красотата и го накара да се задъха. Тя го усети и се огледа уплашено, изскочи от водата и се затича към дрехите си. Но когато стигна до тях, не започна да се облича, а се наведе, извади един нож, след което се изправи, готова за отбрана.

Гилтанас гледаше гъвкавото и сребристо тяло и то му напомни за сърната, която беше хванал в капан по време на един лов. Очите на животното издаваха същия страх, който съзираше сега в нейния поглед. Гилтанас за мит се зачуди защо не го вижда. За елфското зрение той стоеше открит като…

В този миг тя внезапно се обърна и побягна от опасността, която долавяше, но не виждаше. Гилтанас извика след нея:

— Силвара, чакай! Не се бой! Аз съм, Гилтанас! — Гласът му бе твърд, но тих — така беше говорил и на заловената сърна, — Не трябва да стоиш тук сама, опасно е…

Тя се спря, но тялото и остана напрегнато. Воден от инстинкта си на ловец, Гилтанас тръгна бавно към нея, продължавайки да й говори.

— Не трябва да излизаш сама. Ще остана при теб, за да си поговорим. Моля те, изслушай ме. Не си отивай! Гилтанас продължи да й говори и да пристъпва бавно и уверено до момента, в който видя, че тя отстъпи назад. Той вдигна ръце и побърза да седне на брега на езерцето. Сега ги разделяше единствено водата. Силвара го погледна, стиснала здраво ножа, но не се прикри с дрехите си. Очевидно смяташе, че отбраната е по-важна от свенливостта.

На Гилтанас му беше неудобно от голотата й, но се възхищаваше на хладнокръвието й. Знаеше, че трябва да отвърне поглед от нея, но не можеше. Той продължи да говори, но сам не осъзнаваше какво й казва. Изведнъж се усети, че й разказва най-съкровените си мисли.

— Какво правя тук? Народът ми е изгнаник. Намерих единственото средство, което може да им помогне — драконовото кълбо, — но сега рискувам живота си, за да го дам на хората и да помогна на тяхната битка със злото! Тази война не е моя, не е дори на моя народ! — Гилтанас се наведе към нея с копнеж. — Защо, Силвара? Защо се покрих с този позор? Какво сторих на народа си?

Тя погледна към гората, отново обърна очи към него и бавно свали ножа. От очите й струеше такава скръб, че Гилтанас се засрами от себе си и извърна поглед.

— Силвара, прости ми. Нямах намерение да те товаря с проблемите си. Просто вече не знам кое е правилно и кое не. Знам само…

— …че трябва да го направиш — довърши тя вместо него. Гилтанас вдигна глава и видя, че се е увила в износеното одеяло, което обгръщаше сребърната й кожа. Елфът се изправи бавно и тръгна към нея.

— Силвара, това, което направих, е в разрез с всички обичаи на елфите. Трябваше да предупредя баща ми още когато разбрах, че сестра ми е решила да открадне драконовото кълбо.

Трябваше да вдигна тревога.

Тя пристъпи към него, стиснала одеялото.

— Защо не го направи?

Гилтанас беше стигнал до праговете от северната страна на езерцето, където водата се спускаше като сребърна завеса.

— Защото знам, че Лорана е права. Нашите обичаи, законите ни, предразсъдъците ни, всичко е грешно. Знам го… със сърцето си, но не мога да накарам главата си да го проумее! Това ме измъчва…

Силвара тръгна бавно по брега и стигна до отсрещния край на сребърната завеса.

— Разбирам те. Моят… народ също не разбира какво правя и защо го правя. Но аз знам, че е правилно и вярвам в него.

— Завиждам ти — прошепна Гилтанас.

Елфът стъпи върху най-голямата скала, която се издигаше като остров над падащата вода. Тя стоеше само на метър от него и сребърната й коса обвиваше снагата й като бална рокля.

— Силвара, има още една причина, заради която изоставих хората си. Знаеш коя е. — Той протегна ръка към нея с обърната нагоре длан. Тя се отдръпна и поклати глава. Дишането й се учести. Гилтанас пристъпи още една крачка към нея.

— Обичам те — промълви едва чуто. — Ти си толкова самотна, но аз винаги ще съм до теб. Кълна се…

Силвара се поколеба, но протегна ръка, Гилтанас я подхвана и тя се озова до него на скалата. Осъзна колко силна е любовта й към този мъж. Но неговата дълбока и нежна обич й вдъхна сили.

Гилтанас усети, че тялото й трепери, но когато погледна очите й, разбра, че е от страст, а не от страх. Той я придърпа към себе си и я целуна нежно. Устните й бяха меки и пламенни. Елфът усети солен вкус, отдръпна се и я изгледа удивено.

— Силвара, не плачи. Извинявай…

— Не! Не плача, защото се страхувам от твоята любов. Плача за себе си, но ти няма да разбереш.

Тя протегна плахо ръка, обви я около шията му и го притегли към себе си. Докато я целуваше, той усети на лицето си милувката и на другата й ръка — тази, която дотогава стискаше одеялото. То се свлече от тялото й и сребърната вода го отнесе.