Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (22)

7.
Трудно пътешествие.

Снегът се срина с грохот надолу по склона. Преспите затрупаха прохода и заличиха следите им. Ехото от магическата гръмотевица на Гилтанас дълго отекваше във въздуха. Групата, начело със Силвара, пое бавно на изток, като стъпваха по камъните, за да оставят възможно най-малко следи.

Бяха толкова внимателни, че накрая Лорана се изнерви.

— Нали не си забравила, че искаме да открият нас? — обърна се тя към Силвара, докато прекосяваха някакво дефиле.

— Не се притеснявай. Ще ни намерят.

— Защо си толкова сигурна? — попита Лорана и се втренчи в нея. Вече всички я подозираха заради внезапната промяна, настъпила след отпътуването на рицарите, но нямаха друг избор, освен да я следват.

— Защото знаят накъде сме тръгнали. Онова в пещерата наистина беше знак, но ти не го откри. Под клоните, които разрита бях нарисувала карта и когато я открият, ще разберат къде отиваме. — Гласът й бе доста язвителен, но в момента, в който срещна погледа на Гилтанас, тя заекна от вълнение. — Имаше причина да постъпя така — основателна причина. Когато видях следите, разбрах, че трябва да се разделим.

— Ами драконовото кълбо? Какво правеше с него? — попита рязко Лорана.

— Н-нищо. Трябва да ми повярвате!

— И на какво основание?

— Не съм ви сторила нищо лошо…

— Да, освен че изпрати рицарите на сигурна смърт! — повиши глас Лорана.

— Не! — Силвара закърши ръце. — Не съм! Те ще стигнат до Санкрист. Планът ми беше такъв от самото начало. Кълбото не трябва да попада в ръцете на елфите. Затова ги отпратих и ви помогнах да избягате. — Тя погледна Гилтанас с толкова обич че той само поклати глава и се обърна. Силвара хвана ръката му. — Моля те, любими, повярвай ми! Спомни си какво ти казах при езерцето!

— Вярвам ти — отвърна тихо Гилтанас, придърпа я към себе си и целуна косата й. — Ще дойдем с теб. — Двамата закрачиха прегърнати през снега.

Лорана изгледа останалите, но те отбягнаха погледа й. Тогава Терос пристъпи към нея.

— Живея на този свят вече петдесет години и знам, че за вас, елфите, това не е много, но ние, хората, изживяваме годините си, а не ги оставяме просто да минават покрай нас. Ще ти кажа само едно — Силвара наистина обича брат ти, а и той я обича. Такава любов не може да ни причини зло и аз смятам, че е най-добре да тръгнем след тях.

— В името на измръзналите си крака, ще ги последвам и в бърлогата на дракон, ако той стопли пръстите ми! — промърмори Флинт, потропвайки от студ, сграбчи кендера и тръгна след ковача.

Лорана остана сама и се замисли. Навремето щеше да повярва на Терос, но много от нещата, в които беше вярвала, се оказаха лъжа. Какво основание имаше да повярва в искреността на тази любов?

Пътуваха им изток. Замръзналите скали отстъпиха мястото си на заскрежени борове и накрая Силвара ги поведе към някаква долина, пад която се стелеше гъста мъгла.

Вече не обръщаше внимание на следите, които оставят, и единствената й грижа беше да се движат бързо. Тя непрекъснато им подвикваше да вървят, сякаш се състезаваше със залязващото слънце. Нощта се спусна и те насядаха под дърветата, но Силвара им позволи само няколко часа сън. Когато сребърната и червената луна изгряха пълни, тя отново ги пришпори да тръгват. Когато я попитаха защо бърчат толкова, отговаряше само: „Те са наблизо. Много близо.“

Всички мислеха, че има предвид елфите, но Лорана от много време не виждаше тъмните сенки на преследвачите.

Мъглата беше толкова гъста, че Таселхоф си помисли дали да не вземе една шепа и да я пъхне в някоя от торбите си. Те вървяха един зад друг и дори се държаха за ръце, за да не се изгубят. Силвара водеше и слабото сияние на сребристата й коса бе единственият им ориентир.

По някое време пътят стана равен и дърветата се разредиха.

Макар да не виждаха па повече от няколко метра пред себе си, имаха усещането, че вървят през някаква широка поляна.

— Тази долина се нарича Пристанът на мъглите — осведоми ги Силвара. — Преди много години, още преди Катаклизма, тя е била едно от най-красивите места в Крин… поне така разказват легендите.

— Нищо чудно още да е красива — измърмори Флинт, — само че от тази мъгла не мога да я видя.

— Така е — отвърна тъжно Силвара. — Красотата й вече я няма, както ги няма и много други неща на този свят. Едно време крепостта в долината се извисяваше като планински връх над облаците. Изгряващото слънце обагряше мъглата в розово, а но обед позлатяваше изящните й кули, които се виждаха от километри. Вечер мъглата се завръщаше и обвиваше крепостта като одеяло. От всички краища па Крин идваха поклонници… — Силвара внезапно замълча. — Тази нощ ще спим тук.

— Какви поклонници? — попита Лорана и остави торбата си на земята.

— Просто разказах една легенда на моя народ. Дори не знам дали наистина е било така. Но тук вече не идва никой. — Плътният и мелодичен глас на Силвара звучеше неестествено високо и странно в зловещата тишина.

Тя лъже, реши Лорана, но не каза нищо. Беше много уморена и искаше само да спи. Спътниците разстлаха мълчаливо постелките си. Дори кендерът не говореше. Единственият звук идваше от водата, която се процеждаше монотонно от клоните на дърветата и падаше върху килима от мъртви листа.

— А сега трябва да се наспим и отпочинем — Силвара постла одеялото си до Гилтанас, — защото, когато сребърната луна се издигне високо, потегляме отново.

— Тя така или иначе не се вижда — прозя се кендерът.

— Въпреки това ще тръгнем. Аз ще ви събудя.

— Когато се върнем от Санкрист, ще се оженим — прошепна в ухото й Гилтанас. Двамата лежаха заедно, увити в неговото одеяло. — Не се бой от баща ми. Той ще се намуси, ще покрещи, но ще му мине. В крайна сметка не е задължително да останем при куалинести. Не знам дали ще мога да живея при твоя народ, но мисля, че ще свикна. Освен това съм много добър ловец. Искам децата ни да израснат сред природата, свободни, щастливи и… Какво ти става… Силвара… защо плачеш? — Гилтанас я прегърна. — Стига, стига — прошепна нежно и се зачуди какво толкова беше казал. — Шшт. Всичко е наред.

— Време е. Трябва да тръгваме.

Лорана усети, че някой я разтърсва, стресна се и се събуди от кошмара, който я измъчваше. Видя Силвара, коленичила до нея.

— Сега ще събудя останалите.

Лорана се чувстваше още по-уморена, отколкото преди да заспи. Събра нещата си като насън и зачака останалите права, трепереща от студ в мрака. Чу стенанията на Флинт и си помисли, че това пътешествие наистина му се отразява зле. Та той бе почти на сто и петдесет години! Напоследък цветът беше изчезнал от лицето му, устните, които едва се виждаха от бялата брада, бяха посинели и той все по-често се хващаше за гърдите. Но неизменно казваше, че се чувства прекрасно и продължаваше да крачи наред с останалите.

— Готови сме! — провикна се Тас и пискливият му глас отекна странно в мъглата. — Олеле! Все едно, че съм в храм.

— Млъквай и тръгвай! — изръмжа Флинт.

Силвара запали факла и спътниците примижаха от силната светлина.

— Не се бойте. В тази долина не може да влезе никой. Преди много време имаше два прохода — един откъм земите на хората, където сега е крепостта на рицарите, а другият откъм земите на човекоядците. И двата са затрупани още от времето на Катаклизма, затова няма от какво да се боим. Доведох ви по един път, който знам само аз.

— И каганести — добави Лорана.

— Да… така е… — Силвара пребледня.

— Къде ни водиш?

— Ще видиш. Остава ни по-малко от един час път. Спътниците се спогледаха и след това като по команда впериха погледи в Лорана.

— Не ме гледайте. Не знам отговора! Какво очаквате от мен? Да останем тук и да се изгубим в мъглата?

— Няма да те подведа! — промълви едва чуто Силвара. — Моля те, имай ми още малко доверие.

— Тръгвай — съгласи се уморено Лорана. — Знаеш, че ще те последваме.

Мъглата се сгъсти още повече и никой нямаше представа в каква посока се движат. Нямаше следа от птици и животни, а във въздуха се усещаше нещо, което ги караше да бързат.

Изведнъж Силвара спря и вдигна високо факлата.

— Пристигнахме.

Видяха някакво тъмно очертание и се упътиха към него със свити от страх сърца. Тишината на нощта изчезна в звуците, наподобяващи бълбукане на огромен кипнал чайник. Мъглата се сгъсти още повече, а въздухът стана много топъл и влажен.

— Горещи извори! — учуди се Терос. — Ами да, това обяснява вечната мъгла! А тъмният силует…

— Е мостът, който води до отсрещния бряг. Наричат го Мост-пазач — поясни Силвара.

— И трябва да минем по него? — възкликна Флинт и се втренчи с ужас в черната вода. — Трябва да минем… — Джуджето едва не се задуши.

Мостът представляваше продълговата, гладка арка от снежно бял мрамор. По протежение на двете му страни стояха колони от горди рицари, които сякаш символично прекосяваха тъмната вода Дъгата на арката се издигаше толкова високо, че горната й част се губеше в мъглата. Беше толкова древен, че дори Флинт който докосна със страхопочитание обветрения камък, не можа да разпознае изработката. Във всеки случай не бе дело на джуджетата.

Изведнъж той забеляза, че липсват перила и стъпала — само една мраморна арка, мокра и хлъзгава от изпаренията.

— Не можем да преминем отсреща — заяви Лорана с треперещ глас.

— Ще успеем — отвърна Силвара, — защото бяхме призовани.

— Призовани? От кого?

— Чакайте! — заповяда девойката.

То и без това нямаше какво друго да правят. Огледаха се наоколо, но освен парата, която се издигаше от горещите извори, не видяха нищо.

— Времето на Солинари настъпи — изрече тържествено Силвара и хвърли факлата във водата.

Мракът ги обгърна и те се скупчиха един до друг. Изведнъж мъглата се превърна в трепкащо сребро и видяха тъмния й силует, който стоеше в началото на моста и се взираше в небето.

След това бавно вдигна ръце, мъглата се раздели и откри пълната и ярка сребърна луна на звездното небе. Силвара прошепна някакви странни думи, бълбукащата вода оживя и затанцува в сребърно, а рицарите сякаш оживяха.

Но не тази прекрасна гледка накара спътниците да се притиснат още по-близо един до друг Флинт започна да повтаря името на Реоркс в най-пламенната молитва, която беше изричал някога, а Лорана подпря глава на рамото на брат си с насълзени очи. Гилтанас я прегърна силно, обзет от страх, преклонение и безмерна почит.

Високо горе, изваян в самата скала, се издигаше каменен дракон, облян от сребриста светлина.

— Къде сме? — попита едва чуто Лорана. — Кое е това място?

— След като прекосите Моста-пазач, ще застанете пред паметника на Сребърния дракон. Той пази Гробницата на Хума, Рицар на Соламния.