Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (30)

5.
Гномови пръсти.

— Запомни. На този свят няма и никога не е имало гном, който да е успял да завърши изречението си. Единственият начин да разбереш нещо е да ги прекъснеш. Не се притеснявай, че ще те сметнат за невъзпитан. Те точно това очакват.

Тирадата на магьосника бе прекъсната от появата на един гном в дълга кафява роба, който се поклони почтително. Таселхоф го огледа с нескрито любопитство — никога не беше виждал гном, макар древните легенди за Сивия скъпоценен камък на Гаргат определено да свидетелстваха, че двете раси са далечни братовчеди. В този млад гном определено имаше нещо кендерско — тънките ръце, любознателното изражение и зорките блеснали очички, които не пропускаха нищо. Но приликата свършваше дотук. Той не притежаваше нищо от лекомисленото отношение на кендерите към живота, беше нервен, сериозен и делови.

— Таселхоф Бърфут. — Кендерът протегна любезно ръка, гномът я пое, огледа я с интерес и след като не откри нищо впечатляващо, я раздруса вяло. — А това е… — Тас понечи да представи Физбан, но млъкна, защото гномът най-спокойно се пресегна и взе хупака му.

— О…! — Очите му блеснаха при вида на оръжието. — Пратетеданякойчленна Оръжейнатагилдия…

Пазачът на входа на приземното ниво не го изчака да довърши, натисна някакъв лост и се разнесе пронизителен звук. Тас реши, че зад гърба му се е приземил дракон и подскочи, готов за отбрана.

— Сирена — поясни Физбан. — Свиквай отсега.

— Сирена? Но от нея излиза дим! Как става… Ей! Върни се! Дай си ми хупака! — Но тоягата му вече се отдалечаваше по коридора, понесена от три ентусиазирани гнома.

— Изпитателнатазала — изрече гномът — приСкимбош…

— Какво?

— Спомена нещо за изпитателна зала — преведе Физбан, — но последното не го разбрах. Говори малко по-бавно! — Той размаха жезъла си към гнома.

Той кимна, без да откъсва жаден поглед от жезъла му, но когато разбра, че това е едно съвсем обикновено, леко очукано дърво, отново се обърна към мага и кендера.

— Чужденци — започна той, — ще ’с ’питам д’сиспомня… — Изведнъж започна да говори бавно и отчетливо. — Ще се опитам да си спомня, затова не се притеснявайте, защото вашето оръжие няма да бъде повредено. Ние само ще му направим чертеж…

— Наистина ли? — прекъсна го Тас, ужасно поласкан — Ако искате, мога да ви демонстрирам действието му. — Товабибилонай… — светнаха очите на гнома.

— Я кажи как се казваш — отново го прекъсна кендерът, доволен, че се е научил да общува. Физбан направи бърз жест, но късно.

— Гношошаламарионининиллисиилфанитдисслишксди… — Той спря, за да си поеме дъх.

— Това името ти ли е? — впечатли се Тас не на шега. Джуджето изпусна шумно въздуха си.

— Да — отсече с леко раздразнение. — Това е първото ми име и ако ме оставиш да се доизкажа…

— Стой! — викна Физбан. — Приятелите ти как ти викат? Гномът отново си пое дъх.

— Гношошаламарионининиллис…

— А рицарите как ти викат?

— О! — Гномът изглеждаше разочарован. — Гнош, ако нямате…

— Благодаря ти — отсече Физбан. — Виж сега, Гнош, ние много бързаме. Нали разбираш, война и какво ли още не. Както пише в писмото си лорд Гюнтар, трябва да видим драконовото кълбо.

Черните очички на Гнош проблеснаха тревожно и той закърши нервно ръце.

— Щом лорд Гюнтар изисква това, ще го видите, но — ако смея да попитам — с какво интересът ви към него се различава от обикновено любопит…

— Аз съм магьосник… — започна Физбан.

— Магьосник! — Гномът толкова се въодушеви, че забрави да говори бавно. — Елатогаваетоотуккъм изпитателната — залазащотодраконовотокълбоеделонамноговеликимагьосници…

Тас и Физбан премигнаха неразбиращо.

— О, просто елате… — подкани ги нетърпеливо гномът.

И преди да разберат какво става, той — без да спира да дърдори — ги подкара през входа на планината, задействайки безброй звънци и сирени.

— Изпитателна зала? — обърна се полугласно кендерът към Физбан, докато подтичваха след Гнош. — Какво ще рече това? Нали няма да го повредят?

— Не мисля. — Рошавите бели вежди на магьосника се събраха внушително над носа му. — Не забравяй, че Гюнтар е изпратил двама рицари да го охраняват.

— Тогава защо се тревожиш?

— Драконовите кълба са странни и много могъщи. Страхувам се — магьосникът говореше по-скоро на себе си, — че ще се опитат да използват нас!

— Но в книгата, която прочетох в Тарсис, пишеше, че те дават власт над драконите! — прошепна Тас. — Това не е ли добро? Искам да кажа, нали драконовите кълба не са зло?

— Зло? О, не! — Физбан поклати глава. — Точно в това е проблемът. Те не са нито добро, нито зло. Те не са нищо! Или може би трябваше да кажа, те са всичко.

Тас реши, че едва ли ще получи ясен отговор от магьосника, чиито мисли явно бяха заети с нещо друго, и затова реши да се разнообрази, като поговори с домакина им.

— Какво означава името ти? — попита Тас. Гнош се усмихна щастливо.

— В Началото Боговете Създали Гномовете И Един От Първите, Когото Създали, Бил Наречен Гнош Първи И Такива Били Забележителните Събития, Които Се Случили През Неговия Живот: Той Се Оженил За Мариониниллис…

На Тас му се зави свят.

— Чакай малко. Колко дълго е името ти?

— Заема една ей такава книга в библиотеката — Гнош разпери гордо ръце, — защото ние сме много древен род, както ще разбереш, когато продъл…

— Добре, добре — побърза да го прекъсне Тас и се спъна в някакво въже, тъй като не гледаше в краката си. Гнош му помогна да се изправи. Когато кендерът вдигна глава, видя, че то водеше към някакво въжено гнездо, където въжетата бяха свързани и отиваха в различни посоки. Тас се зачуди накъде отиваха. — Ще ми кажеш друг път.

— Ама има някои наистина интересни моменти — опита се да го придума Гнош, докато минаваха през огромната стоманена врата — и мога да се спра на някои от тях, като например онази част, където пра-пра-пра-прабаба Гнош изобретява горещата вода…

— Много ще се радвам да ги чуя — задави се Тас, — но няма време.

— Да, предположих нещо подобно — натъжи се гномът. — И без това се намираме пред входа към главната камера и затова, ако ме извиниш…

Той продължи да говори и докато дърпаше някакво въже. Отново изсвири сирена. Прозвучаха два звънеца и един гонг и отнякъде изригна мощен облак пара, която едва не ги свари. Стоманените врати бавно започнаха да се отварят, но буквално в същия миг блокираха и само след минути мястото се изпълни с гномове, които крещяха и спореха кой е виновен за аварията.

Таселхоф Бърфут обичаше да крои планове за бъдещето, за времето, когато тази война щеше да е свършила и драконите избити (кендерът определено запазваше позитивния си мироглед).

Беше решил първо да посети Сестън, джуджето-земеров от Пакс Таркас. Земеровите живееха интересно и той щеше да е много щастлив, стига да не се наложеше да яде храната им. Но в мига, в който влезе в планината Зарежи, твърдо реши, че ще се върне и ще остане тук, при гномовете. Кендерът за пръв път в живота си виждаше нещо толкова прекрасно. По някое време просто застина на място, без да може да откъсне поглед от онова, което го заобикаляше. Гнош го погледна.

— Нали е внушително?

— Едва ли бих употребил точно тази дума — измърмори Физбан.

Намираха се в централната част на града на гномите, построен стъпаловидно по повърхността на изгаснал вулкан. Тас се загледа нагоре… и нагоре… и нагоре…

— Колко нива има? — попита кендерът и едва не падна по гръб, докато се опитваше да види последното.

— Трийсет и пет и…

— Трийсет и пет! — повтори изумено Тас. — Изобщо не си представям какво е да живееш на трийсет и петото. И колко стъпала има дотам?

Гнош изсумтя.

— О, това са примитивни приспособления и ние ги заменихме много отдавна и продължаваме ги да усъвършенстваме. А сега погледни някоиотнайвеликолепнитетехнологиикоитосмевключиливупотреба…

— Виждам. — Тас сведе поглед. — Вие да не се подготвяте за някоя грандиозна битка? През целия си живот не съм виждал толкова катапулти… — Гласът му замря. Още докато говореше, прозвуча сирена, един катапулт се задейства с грохот и някакъв гном се понесе във въздуха. Това не бяха военни машини, а устройства, които заместваха стъпалата.

Приземният етаж бе претъпкан с всички видове катапулти, които беше родила техническата мисъл на гномовете. Имаше катапулти-прашки, катапулти-арбалети, катапулти-трамплини, катапулти с парно задвижване (експериментални, в момента се работеше по регулирането на температурата на водата).

Около катапултите, над катапултите, под катапултите и през катапултите бяха прокарани километри и километри въжета, които минаваха през невиждано разнообразие от зъбни колела и макари и всички те се въртяха, скърцаха и тракаха. От машинариите и от стените стърчаха огромни лостове, които множество гномове бутаха или дърпаха, в съответствие с желаното от тях движение.

— Прекалено е да се надявам, че Изпитателната зала е на приземния етаж, нали? — запита безпомощно Физбан. Гнош поклати глава.

— Изпитателната зала е на ниво петнайсет… Възрастният магьосник издаде покъртителен стон, Изведнъж се чу ужасен звук, от който зъбите на Тас изтръпнаха.

— А, чакат ни. Елате… — каза Гнош и Тас заподскача ентусиазирано подире му.

Стигнаха до някакъв гигантски катапулт. Един гном им махна нетърпеливо и посочи опашката от гноми, които чакаха да им дойде редът. Тас скочи в креслото на катапулта-прашка и загледа с очакване лоста, но Гнош отиде при него и го сгълча.

— Първо възрастните, млади човече, затова станиведнагаипусни… — той извлече Тас от креслото с учудваща сила — магьосникадаминепредтеб…

— А, не, няма проблем — възпротиви се Физбан и отстъпи, но се спъна в някаква купчина въжета. — Аз… май си спомних едно заклинание, дето ще ме отнесе чак догоре. Ще левитирам. К-как беше? Само секунда да си го спомня.

— Ти беше този, който бързаше — спомена безмилостно Гнош и се вторачи в магьосника. Джуджетата на опашката се Развикаха и започнаха да ги бутат грубо.

— Ох добре де — измърмори старецът и се остави гномът да му помогне да се качи в креслото. Джуджето на лоста изкрещя нещо, което прозвуча като „коенво?“

Гнош посочи нагоре и изкрещя в отговор:

— Скимбош!

Началникът застана пред първата поредица от пет лоста, от които излизаха безброй въжета и изчезваха в безкрайността, Физбан седеше в креслото с нещастен вид и се опитваше да си припомни заклинанието.

— Сега! — изкрещя Гнош и дръпна Тас, за да му покаже великолепната гледка. — Само след секунда началникът ще даде сигнал, да, ето го…

— Какво прави това въже? — прекъсна го Тас, като видя началника да дърпа първото въже.

— Задейства звънеца в Скимбош… ъъ… ниво петнайсет… и им сигнализира да очакват пристигане…

— А какво ще стане, ако звънецът не се задейства? — настоя да разбере Физбан.

— Тогава се задейства втори звънец, който им казва, че първият звънец не е…

— А какво става тук долу, ако звънецът не задейства?

— Нищо. Това е проблемнаСкимбошаненаш…

— Ако те не знаят, че идвам, проблемът е мой! — изрева Физбан. — А може би просто ще тупна там и ще ги изненадам!

— А — изрече гордо Гнош, — сегащевидите…

— Аз слизам… — заяви магьосникът.

— Не, чакай! — От вълнение гномът съвсем забрави паузите между думите. — Тевечесаготови…

— Кой е готов? — Физбан се ядоса не на шега.

— Скимбош! Мрежата, коятощетеулови, щевидиш…

— Мрежа! — Физбан пребледня. — Това вече е прекалено! — Той се надигна и понечи да слезе, но в това време началникът се пресегна и натисна първия лост. Катапултът изскърца и започна да се издига към най-високата точка. Внезапното движение отхвърли Физбан в креслото и шапката падна над очите му.

— Какво става? — Тас се опита да надвика скърцането.

— Нагласяват позицията! — изкрещя в отговор Гнош. — Дължината и ширината са изчислени предварително и катапултът е настроен така, че да се озове в правилната позиция за изпращането — на пасажера…

— А каква е тази мрежа? — кресна отново Тас.

— Магьосникът ще прелети до Скимбош. О, съвсем безопасно е, уверявам те. Провеждали сме изследвания, всъщност доказахме, че летенето е по-безопасно от ходенето. Точно когато се намира в най-високата точка от траекторията си, Скимбош хвърля под него мрежа, която го хваща ей така… — Гнош демонстрира с ръце и замахна, сякаш ловеше муха — и го издърпва…

— Каква невероятна точност се изисква!

— Точността е поразителна, защото се постига чрез една кука, която изобретихме, макар че… — Гнош стисна устни и веждите му се събраха в една — нещо разстройва съвсем незначително настройката, но ние създадохме комитет…

Той натисна лоста и Физбан полетя с писък.

— Олеле, майко! — Гномът зяпаше машинарията. — Струва ми се, че…

— Какво? Какво? — Тас подскачаше и се опитваше да види какво става.

— Мрежата пак се отвори твърде рано. — Гнош поклати глава. — И това се случва за втори път днес само на Скимбош и товаопределенощебъдепоставенонадневенреднаследващотосъб-раниенаГилдиятанамрежар…

Тас гледаше със зяпнала уста Физбан, който пореше въздуха с огромна скорост, и изведнъж разбра за какво говореше гномът. Мрежата на петнайсето ниво — която трябваше да се отвори малко след като магьосникът започнеше да пада и която трябваше да го улови — се е отворила преди Физбан да беше достигнал нивото. Той се удари в нея и заприлича на размазан на стената паяк. Задържа се за миг с разперени ръце и крака и след това падна. Моментално задрънчаха звънци и гонгове.

— Не ми казвай — продума нещастно Тас. — Това е алармата, която сигнализира, че мрежата не го е хванала.

— Точно така, но не се притеснявай — Гнош се засмя, — защото алармата задейства един уред, който отваря мрежата на ниво тринайсет точно навреме — опа, малко късно… ами, тогава остава ниво дванайсет…

— Направи нещо! — изкрещя в ухото му Тас.

— Я не се стягай! Акоискашдатикажаоновакоетоискахда-тикажазакрайната аварийнаспасителнасистема атяе, ох етоя…

Кендерът наблюдаваше изумено как дъната на шестте огромни варела, които висяха на стените на ниво три, се отвориха и изсипаха хиляди сюнгери в центъра на пода. Това явно се правеше в случай, че откажеха всички мрежи на всички нива. За щастие мрежата на девето ниво сработи и се отвори под магьосника точно навреме. След това го уви и го издърпа на балкона, където гномите демонстрираха явно нежелание да го освободят от мрежата, когато чуха пороя от ругатни и клетви.

— Сегавечевсичкоенаредиетвойред — каза Гнош.

— Може ли един последен въпрос? — извика Тас, докато се настаняваше в креслото. — Какво става, ако откаже аварийната система със сюнгерите?

— Много просто. — Гнош се усмихна щастливо. — Виждащ ли, ако паднат много късно, тогава алармата изключва и освобождава точно в центъра водата от един огромен варел и след като сюнгерите така и така вече са там, е много по-лесно да се почисти…

Началникът натисна лоста.

Тас очакваше да открие в Изпитателната зала какви ли не чудесии, но за негова най-голяма изненада тя бе почти празна. Осветяваше се само от един отвор, прооит в склона на планината.

На това просто, но хитроумно устройство ги научи едно пътуващо джудже, което го наричаше „прозорец“. Гномовете много се гордееха с него. В залата имаше три маси. На средната, около която се тълпяха множество джуджета, бяха сложени драконовото кълбо и хупакът на Тас.

Кендерът забеляза, че кълбото бе възстановило първоначалния си размер. Иначе си беше същото — кръгло парче кристал с млечнобял оттенък отвътре. До него стоеше млад солам-нийски рицар с ужасно отегчено изражение, който го охраняваше.

Настроението му се промени рязко, когато новодошлите нахълтаха в залата.

— Всичкоенаред — успокои го Гнош. — Това са двамата, за които ни предупреди лорд Гюнтар… — Той ги поведе към масата, без да спира да дърдори. Когато погледна кълбото, очите му светнаха. — Драконово кълбо — промълви щастливо, — след всички тези години.

— Какви години? — изръмжа Физбан и спря на известно разстояние от масата.

— Вижте сега — започна да обяснява Гнош, — всеки гном има Мисия на живота, която е определена още при раждането му. От този момент нататък единственият му стремеж е да я изпълни. Моята Мисия е да изследвам драконовото кълбо, още откакто…

— Но драконовите кълба ги няма от стотици години насам! — възкликна невярващо Тас. — Никой не знаеше за тях! Откъде накъде това е твоята Мисия на живота?

— О, ние знаехме за тях — възрази Гнош, — защото това е била Мисията на живота на дядо ми, а след това на баща ми, но и двамата си отидоха, без дори да видят драконово кълбо, и аз се боях, че това ще се случи и с мен, но най-накрая се появи това и аз ще мога да намеря място на моя род в отвъдното…

— Искаш да кажеш, че ако не изпълниш Мисията на живота си, няма да стигнеш до… ъъ… отвъдното, така ли? Да, ама дядо ти и баща ти…

— Навярно сега са на някое много неудобно място — натъжи се Гнош, — където и да е то… Майчице! С кълбото се случваше нещо удивително. То започна да излъчва вихри от най-различна светлина, сякаш подканяше някого, Физбан промълви някакви странни думи, пристъпи към него и сложи длани отгоре му. То моментално почерня. Старецът огледа присъстващите с толкова мрачно и сериозно изражение, че дори Тас побърза да се отдръпне.

— Излезте! — прогърмя гласът на магьосника. — Всички!

— Имам заповед да не напускам залата и няма… — Рицарят посегна към меча си, но Физбан изрече бързо няколко думи и мъжът се строполи на пода.

Гномовете се изпариха и оставиха Гнош сам.

— Хайде, Гнош! — подкани го Тас. — Никога не съм го виждал такъв. По-добре да го послушаме, в противен случай може да ни превърне в земерови или нещо още по-гадно!

Хлипащият гном позволи на кендера да го изведе от залата, но не откъсна очи от кълбото, докато вратата се захлопна.

— Мисията на живота ми… — изстена той.

— Няма страшно — увери го Тас, макар да не бе много сигурен, по-точно изобщо не беше сигурен. Изражението на Физбан не му хареса. Всъщност лицето му не приличаше на неговото, нито на някой, с когото би желал да има нещо общо!

На Тас му стана студено и усети, че стомахът му става на топка. Гномовете мърмореха нещо помежду си и хвърляха по някой и друг предпазлив поглед към него. Кендерът преглътна и се опита да прогони горчилката от устата си. След малко придърпа Гнош към себе си.

— Разбра ли нещо за това кълбо, докато го изучаваше? — попита тихо.

— Ами — Гнош се замисли, — открих, че вътре в него има нещо — или изглежда, че има, — защото се взирах дълго време и отначало не виждах нищо, но тогава, тъкмо когато се канех да се откажа, видях в мъглявината някакви думи…

— Какви думи? — прекъсна го жадно Тас. Гномът поклати глава.

— Не знам. Не можах да ги прочета. Никой не можа да ги прочете, даже членовете на Гилдията за Чуждестранни Езици…

— Сигурно са били магически — измърмори Тас.

— Да. И аз така реших…

Вратата се отвори с трясък и Физбан излезе, стиснал малка черна чанта в едната си ръка и жезъла си и хупака на Тас в другата. Гнош се промуши покрай него.

— Кълбото! — изпищя той. Беше толкова потресен, че за пръв път в живота си довърши изречение. — Ти си го взел!

— Да.

Тас го погледна внимателно и разбра, че е на края на силите си — кожата му беше посивяла, клепачите му бяха подпухнали и се подпираше тежко на жезъла си.

— Ела с мен, момчето ми — каза на гнома, — и не се притеснявай. Мисията на живота ти ще бъде изпълнена. Но сега трябва да отнесем това кълбо на Съвета на Белия камък.

— И аз ще дойда с теб? Пред Съвета? — Гнош плесна с ръце от възторг. — Навярно ще ми разрешат да докладвам, как мислиш…

— Без никакво съмнение — увери го Физбан. — Ей сегичка, само да си приготвя нещата, къде са ми записките… Гнош изхвърча нанякъде. Магьосникът се извърна и огледа толкова страховито останалите гномове, които се промъкваха зад гърба му, протегнали жадно ръце към жезъла, че те побързаха да отстъпят и да се скрият в Изпитателната зала.

— Какво откри? — попита Тас и се приближи предпазливо. Около магьосника сякаш се бе сгъстил облак от мрак. — Гномовете не са му направили нищо, нали?

— Не, за техен късмет, защото още работи и е страшно могъщо. От действията на някои ще зависи много — може би съдбата на света.

— Какво имаш предвид? Нали Съветът ще вземе решението?

— Нищо не разбираш, момчето ми — заключи нежно магьосникът. — Спри малко, трябва да си почина. — Физбан седна на пода и се подпря на стената. След малко тръсна глава и продължи: — Аз съсредоточих цялата си воля върху това кълбо. О, не за да властвам над драконите — добави, като видя широко отворените му очи. — Погледнах в бъдещето.

— И какво видя? — попита неохотно Тас, защото от тъжното му изражение разбра, че може би е по-добре да не знае.

— Видях, че пред нас има два пътя. Ако поемем по лекия, отначало всичко ще изглежда наред, но в края му ще се спусне мрак, който никога повече няма да се вдигне. Ако тръгнем по другия път, ще ни бъде много трудно и може да заплатим с живота на хора, които обичаме, дори да заплатим с душите им. Но само чрез тези скъпи жертви ще открием надеждата. — Физбан затвори очи.

— И кълбото има нещо общо с всичко това, така ли? — потръпна Тас.

— Да.

— Ти знаеш ли какво трябва да се направи… за да поемем… по трудния път? — попита кендерът, макар че се страхуваше от отговора до смърт.

— Знам — отвърна тихо Физбан. — Но нещата не зависят от мен, а от други.

— Ясно — въздъхна Тас. — От някои важни клечки, предполагам. Като крале, елфи, рицари. — Изведнъж думите на Физбан отекнаха в съзнанието му. Живота на хора, които обичаме.

В гърлото му се надигна топка, която го задави, и той наведе глава. Това приключение не се развиваше според очакванията му!

Къде е сега Танис? Ами добрият стар Карамон? А хубавата Тика? Беше се опитвал да не мисли за тях, особено след като сънува онзи сън.

Ами Флинт? Не трябваше да тръгвам без него, помисли тъжно Тас Той можеше да умре, може би дори вече е мъртъв! Живота на хора, които обичаме! Винаги беше смятал, че докато са заедно, могат да победят всичко и всеки! Но сега се бяха разпилели и съдбата се обърна наопаки!

Той усети, че Физбан го гали по перчема, единствената му голяма суета, и за пръв път в живота си се почувства изгубен, самотен и много изплашен. Магьосникът го прегърна нежно, Тас зарови лице в ръкава му и се разплака.

— Да — потупа го окуражаващо Физбан, — важни клечки.