Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (28)

ОТНОВО МУЗИКА

Тая вечер Ян Торо отново навлезе в гората. През цялата нощ вървя и при всяка измината миля нещо по-широко и по-открито изпълваше гърдите му. Пак развъртя камшика, както едно време. Душата му пееше в съзвучие с вихрения дух на гората. Пак беше в стихията си. Гората с шепнещите ветрове и гъсти дървета сега беше негов дом повече отвсякога. Както бе тъжен, не изпитваше друго желание, освен да потъне в нея. Тя беше самият живот, съчувствие и любов, топлина и надежда. Беше пълна с приятелството на цялата природа. Звездите изгряваха една подир друга и осветяваха пътя му. Тези звезди му бяха дали музиката. Бяха му шептяли за мълчаливата власт на Бога. Винаги бе обичал гората. Сега я обожаваше. Тя му говореше за любовта на Мелиса, за дните и годините на щастие.

Изтече месец, преди да стигне в Оксфорд Хаус, където намери обичаната от Тортън девойка. Каза й, каквото бе обещал да каже, и продължи пътя си на североизток. Отиде чак до Хейес. Храна си набавяше от индианските лагери. В началото ва пролетта се спря до Кътуей. Тук известно време копа трапове — капани за мечките. После пое пак на север, после пак на изток. Гледаше да се държи по-далеч от езерото Бейн. А щом първите студени ветрове предизвестиха настъпването на зимата, обзе го желание да се завърне още веднъж в Пустинните земи. Обаче се залута на юг и се случи така, че година след напускането на езерото Бейн повторно стана ловец и си построи хижа край Божията река, на петдесет мили от Оксфорд Хаус. Тоя път съгласно уговорката с Тортън съобщи на момичето от своето племе къде може да бъде намерен.

Посред зима Ян отиде в Оксфорд Хаус със събраните кожи. Още с пристигането си чу един французин да говори за езерото Бейн. Малко по-късно последва французина навън и двамата се спряха там, където никой не можеше да ги подслушва.

— Господине, говорехте за езерото Бейн, бяхте ли там? — попита го на френски Ян Торо.

— Да, престоях една седмица в очакване на снегове за шейната — отговори другият.

— Аз някога живях на езерото Бейн — потискаше вълнението си Ян. — Кой знае дали са станали много промени след моето заминаване! Видяхте ли Къминс, агента?

— Там беше.

— А Жан дьо Гравоа, началника на станцията?

— Той беше на път. Господи, тия кучета ще се разкъсат!

— Един момент, господине! — помоли Ян, готов да се затича към сборичкалите се кучета. — Агентът имаше една дъщеря, Мелиса!

— Тя е напуснала езерото Бейн, господине — рече вежливо ловецът. — Къминс ми каза, че не я е виждал от доста време, от една година, струва ми се. Ей богу, тия кучета ще се разкъсат! Моите са, бих познал ръмженето им между хиляди кучета.

Французинът тичешком изчезна в тъмнината. Ян тръгна подире му, но сетне се върна в магазина. Отнесе торбата си при шейната и заведе кучетата при края на елховата гора. Казан се спусна по дължината на ремъка, за да го поздрави.

Тоя път Ян вървеше през гората, без да се любува на звездите и сенките.

— Ах! Казан, нашата Мелиса е заминала с англичанина. Нека Бог им даде щастие!

Той не стъпи повече в Оксфорд Хаус. Продаде кожите на един метис и тръгна на запад. Чак през януари се завърна в хижата си. Бяха навалели дълбоки снегове. Отиде да се снабди с провизии от станцията на Хъдзъновия залив. Когато минаваше през Божието езеро, Казан изопна ремъците настрана и взе със зъбите си нещо от снега.

Ян не обърна внимание на станалото. Но сетне Казан легна по корем и заскимтя от болка. Ян приклекна до кучето. Вдигна голямата му вълча глава. Той не издаваше никакъв звук. Взе го на ръце като дете. Казан го гледаше с единственото си око, чиято червенина се сгъстяваше. Така се случваше с лисиците и вълците, убити с отровни примамки.

Ян притисна лице до още топлата кучешка муцуна и тихо заплака.

Казан беше мъртъв.

Той взе една покривка от шейната и зави кучето с нея, като го премести на стотина крачки от пътеката. После тръгна с шейната за Божията къща. По пътя размисли, върна се пак в гората и намери мястото, където остави Казан. Натовари го в шейната и четирите хъски усетиха след себе си дъха на смъртта.

В гъсталака на гората Ян запали огън. Придърпа към себе си Казан. Другите кучета подозрително се отдалечиха от него и мълчанието на гората бе нарушавано само от пращенето на огъня и от свиренето на вятъра в клоните на дърветата. Пламъците хвърляха сенки наоколо. Стори му се, че те плътно го заобиколиха, сякаш му се подиграваха и повтаряха, че е останал сам, сам, сам…

Огънят загасна. Ян се вкочани от студ и го раздуха отново. Най-сетне заспа неспокоен сън и му се счу върховете на дърветата да шепнат, че със смъртта на Казан се скъсва и последната тънка нишка, свързваща Ян Торо и Мелиса.

Призори продължи пътя си. По мръкване навлезе в тясната долина. Реката остана назад. Изкачи се бавно на голата скала, в подножието на която бе струпал хижата си. Приседна, на хиляда мили разстояние от светлините на Севера. Долу се простираше гората, черна и мълчалива. Хижата му също се бе смълчала в мрачината.

За пръв път помисли, че гората, тишината и малката хижа сред елхите имаха по-дълбоко значение за него, отколкото преди няколко часа, когато Казан скачаше, пълен с живот. Утре щеше да погребе кучето под елхата пред хижата. Изпита желание да съобщи на Мелиса, че той, Ян Торо, не ще има вече нищо друго на света освен гроба на техния общ приятел в игрите.

Горещи сълзи напираха в очите на Ян. Закри лицето си с ръце и заплака така, както бе плакал в гората на юг, когато узна, че Мелиса е болна.

— Мелиса, Мелиса! — простена Ян, загледан през сълзи на север, сякаш оттам пред него щеше да се появи милото й лице. И както я викаше, неочаквано долови тих глас. Сърцето му замря. Вдигна ръце към небето. Не бе ли звук на цигулка? Може би Мелиса бе чула молитвата му и сега свиреше за него и за Казан!

Изведнъж блесна светлината на всичките звезди: музиката се приближаваше.

Той грабна Казан и се спусна по склона на планината.

Звукът замря в гората, после се разнесе по-слаб и по-далечен, мамейки го да върви нататък.

Известно време Ян почти не съзнаваше какво става. Чуваше само тоя звук пред себе си. Както Джон Къминс бе призовал преди много години ангелите край езерото Бейн, дочул чудната музика, така и душата на Ян Торо сега беше един зов. Неочаквано се намери пред хижата си. Тя светеше.

Остави Казан на снега и се заслуша. Свиреш тиха, нежна цигулка. В хижата имаше някой. Навярно духът на Мелиса бе дошъл при него в часовете на най-голямото му отчаяние. Питаше се дали не е полудял, дали горските духове не му се подиграват, дали… дали…

Велики Боже! Вътре звучеше старата любовна песен на племето кри, пълна с тъги и радости, с обич и смърт! Разтвори вратата и се втурна в хижата с протегнати ръце, Ослепен от светлината. С вик като неговия някой се завтече насреща му: Мелиса! Беше все така хубава. Обви шията му с ръцете си и го молеше да я целуне както някога. Прегърна го и Жан дьо Гравоа. Стори му се, че пада в тъмен кладенец и промълви на онези, които не можеше да вижда вече:

— Тази нощ Казан умря!

Известно време Ян се бореше да надвие тъмнината. Отвори очи и видя Мелиса, която го галеше, сложила главата му на гърдите си. Мелиса с разпуснатите на раменете коси, с предишната обич, озарила лицето й.

— Ян, Ян! От толкова време те търсим! Ян, скъпи Ян, аз те обичам много и ти измъчи сърцето ми, като си отиде. Скъпи, скъпи Ян, знам защо си постъпил тъй и толкова те обичам, че бих умряла, ако си отидеш пак!

— Значи, знаеш! — прошепна Торо.

Повдигна се от леглото си, изпълнен с обич и нежност.

— Знаеш… и въпреки това си дошла!

— Обичам те! — каза Мелиса и се наведе да го целуне. — Много те обичам, Ян!

Навън, в края на гората, Жан дьо Гравоа подскачаше насам-натам и влюбено гледаше своята Йовака:

— А сега какво мислиш за Жан, хубавице моя? Нямах ли право да наруша клетвата си пред Света Богородица и да кажа на Мелиса защо Ян Торо бе избягал? И не постъпи ли Мелиса точно така, както бях казал на тоя глупак Ян? И не е ли мразила винаги англичанина? А? Не можеш ли да говориш, ангеле мой?

Прегърна Йовака и повдигна главата й към звездите.

— Дали Ян Торо мисли, че проклятието не го е изоставило вече? Нали ние се погрижихме за това — ти, моя сладка Йовака, и твоят съпруг Жан дьо Гравоа! Пазя писмото, подписано от подкомисаря, на когото разказах историята на Ян. В същото пиемо се известява, че другата жена умряла, преди бъдещият баща на Ян Торо да се свърже с майка му. А сега да те попитам пак — какво мислиш за Жан дьо Гравоа, ти, дъщеря на принцеса, ти… ти…

— Съпруга на най-великия човек на света! — засмя се Йовака. — Хайде, драги ми глупчо, няма да останем вечно тук, ще замръзна. Освен това не мислиш ли, че на Ян ще му бъде приятно да ме види?

— Глупчо, глупчо! — повтаряше Жан, докато вървяха хванати за ръце под звездите. — Моята Йовака, моята любима ме нарича глупчо… И то след всичко това. Господи! Какво трябва да направи един мъж, за да представлява нещо в очите на жена си?