Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (20)

ЕДНА ЦЕЛУВКА И ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ НЕЯ

По-нататък очите на Жан не се откъсваха от хижата на Къминс. Той предпазливо следеше Мелиса и Диксън, но тоя път дори пред Йовака не загатна за подозренията си. Диксън бе много симпатичен на всички с искреността и обноските си, с широките си плещи. Навярно можете да бъде добър другар. Затова завладяваше всекиго, но не и Жан.

Бегачите от станцията заминаваха един по един и Мелиса и младият англичанин бяха все по-често заедно. Диксън не прояви никакво желание да придружава чиято и да било шейна и когато времето бе топло, излизаха с Мелиса на разходка из гората.

Ведньж Жан бе поел по границата на едно блато, което се намираше между Пустинните земи и най-високите гори. Спря се да разгледа пресните следи на една лисица по утъпканата от шейни и кучета пътека. Внезапно чу гласове. След малко разпозна смеха на Мелиса, а сетне и гласа на Диксън. Очите му светнаха застрашително. Французинът направо побесня.

— Ах! Ако бях Ян Торо! Но Ян Торо със сърцето на Жан дьо Гравоа. Каква изненада бих поднесъл на тоя чужденец! — каза си той, отдръпна се от пътеката и навлезе в гъсталака.

През шубраците зърна как Диксън се осмели да сложи ръка върху рамото на Мелиса и почтеното му сърце възропта. Двамата млади вървяха полека, англичанинът бе навел глава към девойката и говореше нещо сериозно, а тя гледаше в земята. Изведнъж той се наведе и я целуна.

Мелиса се отдръпна със сподавен вик. Диксън се изсмя срещу искрящите й очи. Когато видя Гравоа на пътеката срещу себе си, момичето отново извика от изненада. Очите на французина горяха от гняв.

— Жан, Жан! — изхълца Мелиса и се втурна към него.

— Ти си оскърбена! — каза той. — Бягай вкъщи, хубава Мелиса!

Гледаше подире й, докато изчезна. Сетне се обърна към Диксън:

— За пръв път нашата Мелиса е оскърбена. Ако Ян Торо бе тука, щеше да ви убие. Но него го няма, затова ще ви убия аз!

Хвърли се като дива котка срещу бялото гърло на Диксън. Нападнатият се отдръпна настрана, стовари един удар по глатата му и французинът падна.

Гравоа се изправи замаян и не чу изплашения глас зад завоя на пътеката, по която изчезна Мелиса. Диксън се изсмя надменно и подигравателно, понеже Жан продължаваше да налита, макар и по-предпазливо от първия път.

Противникът бе опитен. Жан го нападна по своя си котешки начин и получи втори удар, но сега се задържа на краката си.

— Струва ми се, че удрям малко момче — обади се хладнокръвно Диксън. — Защо искате да се биете, Гравоа? Престъпление ли е тук да се целуне една хубава девойка?

— Ще ви убия! — отвърна му Жан със студено спокойствие.

Макар и по-дребен, той беше опасно решителен. Не проявяваше страх, ръката му не се докосна до дългия нож в пояса. Ироничната усмивка изчезна от устните на Диксън. Жан не преставаше да се върти в кръг около него.

— Да си вървим, не си струва да се караме — предложи миролюбиво Диксън. — Съжалявам, ако Мелиса се е почувствала оскърбена.

— Ще ви убия! — напомни му Жан.

Беше толкова самоуверен, че Диксън започна да отстъпва. Две тъмночервени петна избиха по лицето на Жан. Той се спусна така внезапно, че англичанинът не смогна да нанесе удара си. По време на лов Гравоа неведнъж се беше надхитрял с лисици и бе придобил неподозирана ловкост.

На два-три пъти избегна ударите. Извади наполовина ножа си. Диксън се отдръпна назад и се намери с гръб срещу храсталаците. Гравоа изтегли ножа докрай и го хвърли зад гърба си. Очите му бяха неподвижни като на змия. Мускулите му се втвърдиха.

Начинът му на борба криеше изненади. Диксън забеляза това, отпусна ръце и прикани Жан да напада. Пъргавият французин с един скок се оказа в шубраците зад него, нададе вик и като връхлетя, зверски заудря коляното на противника.

И двамата паднаха на земята. Силните пръсти, удушили не една лисица, стиснаха гърлото на англичанина.

Ръцете на Диксън безсилно се отпуснаха. Очите му изскочиха от орбитите, устата му се отвори, но Жан не виждаше нищо. И нямаше да вдигне глава поне още една минута, ако не бе чул ужасения глас на Мелиса, която се опитваше да разхлаби хватката му.

— Мъртъв е, Жан! — крещеше момичето. — Вие го убихте! Пръстите на французина се отпуснаха. Мелиса залитна назад, по-бяла от снега.

Жан погледна очите на Диксън.

— Не е умрял. Върви, драга, върви у дома при Йовака. Няма да го убия.

Той я придружи я донякъде по пътеката, защото Мелиса се тресеше от плач.

Върна се при Диксън и разтри лицето му със сняг.

— Господи! Прекалил съм. Още малко и е щял да отиде при мисионера.

Издърпа англичанина и го сложи да седне с гръб към едно дърво. Като видя, че дишането на младежа се възстановява, заряза го и се спусна по пътеката към станцията.

Влезе незабелязано в магазина и се зае да се измие. Погледна се в огледалото над умивалника и самодоволно се засмя:

— Ах, сладка ми Йовака, как би могла да отгатнеш сега, че твоят Жан дьо Гравоа е получил два удара по главата, които насмалко щяха да го изпратят при Твореца? Не бих желал да си свидетелка на тази сцена, дори за всичкото злато на света.

Йовака и децата бяха при Кроасе. Тъкмо Жан запали лулата си, вратата се отвори и влезе Мелиса.

— Добре дошла, драга моя! — поздрави я весело Гравоа. Тя отметна шала си и коленичи пред него.

— Жан, Жан! — прошепна момичето и погали ръката му. — Обещайте ми, че никога няма да кажете това на Ян!

— Няма да му кажа нищо, Мелиса.

— Благодаря, Жан, за всичко, което направихте за мене! — развълнувано каза тя и го целуна.

— Боже мой! — сепна се Жан, когато Мелиса си отиде. — Ами ако ни беше видяла Йовака!