Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (19)

НОВИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ И НЕГОВИЯТ СИН

Ян и Мелиса пе се спряха да хапнат в гората и пристигнаха в станцията за обяд. Жан дьо Гравоа и Кроасе излязоха от магазина да ги посрещнат.

— Имаш гости, драга моя! — обърна се Жан към Мелиса. — Двама господа от Лондон. Пристигнали с последния параход. Единият е по-млад и по-хубав от твоя Ян Торо. Чакат те в хижата, където баща ти приготвя обеда и разправя какво хубаво кафе би им направила, ако си тук.

— Двама! Кои са? — попита Ян, когато Мелиса се отдалечи.

— Новият представител, господин Тимоти Диксън и синът му, дошъл с него за развлечение. И мисля, че ще намери каквото търси, ако се задържи за по-дълго време, Ян Торо. Да знаеш как нахално изгледа моята Йовака в магазина!

— Господи! — засмя се Ян, като гледаше нервните жестове на французина. — Как можете да го осъждате! Да си призная, и аз гледам Йовака винаги, когато ми се удаде случай.

— И не си ли струва да я гледаш? — възкликна Жан. — Ти можеш да я гледаш, колкото си искаш. Но ако чужденецът си позволи да я погледне още веднъж както в магазина, ще го одера жив.

В разговора се намеси и Кроасе:

— Някога тук имаше един чужденец, спомняш ли си?

— Спомням си — отговори Ян, кьм когото бе отправен въпросът.

В сянката на голямата елха се белееше кръстът на Муки.

— И… умря! — поясни Жан дьо Гравоа. — Господ да ми прости, но мразя хората с червени вратове, дето идат отвъд морето.

Кроасе повдигна рамене:

— Мърши с два крака! Нищо друго освен мърши. Има двама в Нелсън Хаус, двама в Холдая и един…

От устата на Ян се изтръгна остър вик. Кроасе се обърна и го видя сред кучетата, бледен като платно и с яростни черни очи.

— Светиите да ни закрилят, това е лоша поличба! — притича Жан. — Друг път, когато кучетата не са разпрегнати, обръщай шейната отстрани, а не отпред.

После се престори, че се навежда да види ръката на Ян и прошепна:

— Дявол да го вземе! Искаш и той да узнае? Кроасе се приближи да разбере какво става.

— Ще се заемеш ли с кучетата, Анри? — попита Жан. — Ян си е изкълчил малко китката, но ще му мине веднага от мехлема на Йовака.

— Ти си луд, Ян Торо. В твоята хижа има много хора. Ще обядваш с мене — настоя Жан.

— Мърши! Мърши! — процеди през зъби Ян. Жан го хвана под ръка:

— Казвам ти, няма никакво значение. Ти си мъж и трябва да забравиш. Никой не го знае освен ти и аз.

— Няма ли да кажете никога за онова, което прочетохте в свитъка? Ще се закълнете ли?

— Кълна се в Света Богородица!

— Тогава Мелиса няма да го узнае никога.

— Никога! — потвърди Жан.

До тях стигна гласът на Йовака, която пееше.

— Някой ден и Мелиса ще пее така за тебе, Ян Торо, както моята Йовака пее за мене.

Час по-късно Ян прекоси площада и отиде в хижата на Къминс. Още отвън чу смях, който му се стори непознат. Щом отвори вратата, той се стъписа. Мелиса стана от стола си и очите на Ян моментално се пренесоха от зачервените й бузи към младежа, седнал срещу нея.

— Господин Диксън, това е брат ми Ян! — представи го с трепетен глас Мелиса.

Чужденецът стана и му протегна ръка:

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Къминс.

— Торо — поправи го Ян, като стисна ръката му. — Ян Торо.

— О! Моля за извинение, мислех…

Той погледна въпросително към Мелиса, която се изчерви повече от госта и почна да разтребва масата.

— Не сме роднини — продължи Ян. — Само че сме живели под един покрив и сме като брат и сестра.

— Госпожица Мелиса ми разказа за великолепната ви разходка тази сутрин — възкликна младият англичанин. — Завиждам, че не съм бил и аз!

— Ще правим и занапред такива разходки — отвърна Ян, победен от изисканите обноски на госта. — Нашите бегачи ще идат при ловците след петнадесетина дни.

— Ще искат ли да вземат и мене?

— Можете да дойдете и с нас, ако тичате. Ние тръгваме вдруги ден.

— Благодаря! — каза Диксън и се отправи към вратата. Мелиса не го изпроводи с поглед.

— Запазих ти закуската, Ян. Защо не дойде по-рано?

— Ядох у Гравоа. Жан ми каза, че може би не си готова да нахраниш петима души и затова приех поканата му.

Откачи от стената една кожена дреха, която Мелиса му бе закърпила преди ден-два, и тръгна към вратата.

— Ян!

Той се обърна, съзнавайки, че се държи странно.

— Защо тръгваш две седмици преди другите? Не си ми казвал.

— Отивам на сто мили оттук.

— По пътя за Нелсън Хаус?

— Да.

— Ах!

Мелиса сви леко устните си.

— Разбирам, братко, извинявай, че те попитах. Забравих, че дъщерята на Маквей живее по пътя за Нелсън. Йовака ми я описа като грациозно диво цвете. Бих искала да я поканиш да ни посети.

Закачката бе подхвърлена случайно и Мелиса продължи да прибира съдовете.

„Ще завия към езерото Кри, преди да стигна до Маквей“ — искаше да каже Ян, но думите замряха на устните му.

След няколко минути той разговаряше с Жан дьо Гравоа. Когато чу, че Ян иска да замине веднага на юг, дребният французин се намръщи и мълчаливо задими с лулата си.

— Бягаш! — произнесе на френски той. — Съжалявам, че ти дадох оная клетва, Ян Торо, иначе щях да отида при Мелиса и да й кажа какво съм прочел в свитька. Пфу! Защо не можеш да забравиш?

— Може би… един ден — каза Ян. — Затова отивам на две седмици по-рано и ще се върна чак след празника на карибу. Ако остана тук още една седмица, ще кажа всичко на Мелиса и тогава…

— Тогава какво?

— Ще си отида завинаги. Жан се засмя тихо.

— Тогава остани още една седмица, Ян Торо, и ако всичко стане така, както казваш, кълна се, ще дам на вълците двете ми Йоваки и малкия Жан!

— Ще тръгна вдруги ден.

На следващата сутрин Йовака се оплака на Мелиса, че Жан бил начумерен като мечка.

— Ужасно се е променил — каза тя. — Само вдига рамене и мърмори: „По дяволите, по дяволите!“ И сетне: „Какъв безумец!“ Снощи не можах да заспя от него. Питам се какво го е прихванало моя Жан!

Мелиса също недоумяваше какво става с Ян. По пладне Диксън й каза, че няма да придружава Торо в пътуването му на юг.

Ян замина, преди тя да бе се събудила. Това я натъжи много. Никога досега не бе постъпвал така. Беше казала на баща си да задържи представителя и сина му в магазина, за да може Ян да я намери сама, когато дойдеше да се сбогува.

Въпреки всичко, следващите дни и вечери бяха доста приятни за Мелиса. Новият представител се оказа много весел човек и проявяваше голяма симпатия към нея. Диксьн бе хубав, жизнерадостен младеж и те прекарваха заедно по-голямата част от времето. Тя с часове слушаше разказите му за непознатия свят отвъд морето. Както Макдоналд бе описал тоя живот на Ян, така гостът го описваше на Мелиса. Беше й интересно да слуша за големите градове и въображението й бе възбудено до краен предел.

Един ден, седмица след заминаването на Ян, младежът й разказа за тамошните жени.

— Хубави ли са? — не скриваше любопитството си Мелиса.

— Много от тях са хубави, но никоя не е хубава като вас, Мелиса! — призна искрено Диксън. — Знаете ли, че наистина сте много хубава?

Тия думи я уплашиха и тя наведе глава да скрие смущението си. Ян й бе казвал същото хиляди пъти но сърцето й никога не бе се вълнувало тъй.

Мелиса не криеше почти нищо от Йовака. Тя сподели с приятелката си и това, което й бе казал Диксън. Йовака от своя страна за пръв път злоупотреби с оказаното й доверие и сподели всичко с Жан.

— Дявол! — изръмжа Гравоа.

И мълча докато си легнаха децата. Едва когато седнаха на пейката до печката, той попита жена си:

— Ангеле мой, ако някой даде клетва пред Света Богородица и после я наруши, какво ще стане?

Жената не знаеше какво да каже.

— Значи, че ще е осъден вечно, освен ако не се изповяда скоро пред свещеник, нали така, драга? А ако няма свещеник на по-малко от четиристотин мили, работата става опасна, а? Но щом клетвата може да се наруши от друг, тогава?

— Не знам — каза Йовака.

— И аз не знам — запали лулата си Жан. — Но Гравоа е достатъчно хитър, за да наруши хиляди клетви, ако се отнася за тебе, Йовака!

Тя му кимна с признателност.

— Душата на една девойка изоставя тялото й, щом се омъжи за обичан човек — продума нежно Йовака и сложи чернокосата си глава на рамото му. — Ако съм ти дала душата си, защо да не наруша една клетва за тебе?

Жан се трогна от това разсъждение и прегърна жена си.

Яростен лай и ръмжене на кучета накараха Гравоа да отиде до вратата. Чу се дрезгавият глас на Кроасе и свистенето на дългия му камшик.

— Ще се върна веднага! — каза Жан и изскочи навън.

Не отиде при Кроасе и кучетата, а тръгна към хижата на Къминс.

— По дяволите клетвите! — мърмореше си той. — Никой Бог не ми забранява да се заема с тая работа, най-малко Йовака.

Като чу силния смях на младия Диксън в хижата, французинът настръхна:

— Къминс и Ян Торо са безумци!