Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (8)

СРАЖЕНИЕТО ПРИЗОРИ

Ян стоеше с гръб към хижата и с лице към празненството около големия огън. Току-що бяха свалили от шиша третия карибу и кучетата настървено се разлаяха.

Злостната кучешка свада накара Ян да притаи дъх. Липсваше само едно нещо, за да бъде тази картина досущ като онази, която се бе запечатала завинаги в паметта му.

Възбуденият му мозък с трескава бързина преобразяваше сцената пред него в някогашната сцена. Чу глас на момче — своя глас. Видя като насън бясното нападение на мъжете и блясъка на ножовете. После, от мястото, където лежеше, изпотъпкан и окървавен на снега, зърна дългите и тънки кучета, отнасящи с луд бяг човека, чийто живот бе застрашен от ножовете.

Уилямс бе там и бе видял сражението. И неговият нож бе заблестял с другите в опита за убийство. Но сега, в празничната нощ, Уилямс явно не бе успял да разпознае цигуларя.

Ян бързо тръгна към огъня, но се спря по средата на площада. От гората зад хижата на Къминс бавно пристигаше една шейна, теглена от кучета. Шейната се спря при елхата, скрита от погледите на пируващите. Ян чу ниски мъжки гласове. Една фигура с вид на смъртно уморен човек се насочи към празненството.

Шейната бе нова. Идеше от изток и сърцето на Ян се преобърна при мисълта за мисионера, когото очакваха да пристигне с пощата.

Отначало Ян тръгна срещу непознатия, за да го пресрещне сред площада, но без видима причина промени намерението си и се отправи към шейната.

Оттам се надигна втора фигура и тръгна кьм Ян:

— Кучетата ни са толкова изтощени, че ни е страх да идем по-близо до огньовете: ще си изпатят от вашата глутница!

Тоя глас накара Ян да изтръпне. Той се взря кьм чужденеца.

— От Чърчил ли идете.

— Да, напуснахме Етоней точно преди една седмица. Чужденецът се загледа в сухото и гордо лице на момчето.

Извика изненадано и се дръпна назад. Ян изпусна цигулката на снега.

Настъпи зловещо мълчание, което трая само един миг. Мъжът се отмести в сянката, последван от момчето. После от гърдите на Ян се изтръгна яростен вик и той се нахвърли с блеснал нож срещу мъжа.

Чужденецът бе по-пъргав. Избегна опасността и когато ножът на Ян раздра ръкава му, той го повали на земята със силен удар. Замаян и окървавен, Ян с мъка се изправи на колене. Мъжът вече бе подкарал кучетата по пътеката из гората. Ян се втурна подир шейната, олюлявайки се от слабост.

Забрави, че ножът му остана на снега и че наблизо има други кучета и други хора. Знаеше само, че бягащият е същият, който и тогава му избяга, и то пак по този начин. Бе изпълнен с омраза и жажда за отмъщение.

От тичането силите му сякаш се възвръщаха. Чуваше пред себе си шума на шейната и плющенето на камшика по гърба на хъските. Избърса кръвта по бузата си и продължи с вълчия ход на горските бегачи, притискайки лакти до гърдите си.

С тия стъпки би могъл да преследва шейната с часове, зовейки неумолимата Немезида. Ала в неговия бяг липсваше хладнокръвието на Муки и умението на Жан дьо Гравоа. Когато плющенето на камшика започна да се чува по-слабо, Ян отпусна ръцете си и ускори тичането, възпламенен от лудото желание да настигне шейната, да измъкне човека, който го удари и да смаже това лице, което гневеше ума му, надсмивайки се и унижавайки го с погледа си зад нежния образ на жената, все тъй жива в неговия призрачен свят.

Докато тичаше, сянката на жената го тласкаше към отмъщението: искаха го от него големите й пламенни очи, хубавото й лице, което щеше да помни завинаги.

На Ян Торо му се струваше, че гласът на сянката го моли да стисне пръстите си около врата на бягащия и да го удуши.

Той не чувстваше снега под краката си, нито ударите на провисналите клони. Имаше нужда само от въздух и тичаше с отворена уста. Ако Жан дьо Гравоа би го видял така, би го сметнал за луд.

Шумът на шейната се изгуби. Ян събра последните си сили, но коленете му се подгънаха и той падна по очи на земята.

Посъвзе се от допира до снега и пак се изправи на колене. Чуваше далечните гласове на петдесетината души около огньовете. Значи тържеството продължаваше. Случилото се с него нямаше свидетели. Умът му скоро се проясни. Бе останал без оръжие, но като докосна празната ножница върху бедрото си, изведнъж си спомни как Муки бе отмъстил за жената на Къминс и отново пое по следите на шейната. Сега не позволяваше да го шибат провиснали клони. Движеше се като сянка — безшумно, предпазливо и пъргаво.

На едно място, където дърветата бяха разредени, откри под светлината на звездите кървави следи от стъпките на кучетата. По-нататък едно от кучетата съвсем бе кривнало от пътеката, личеше, че е падало в снега. Той откри и други признаци за изтощението на беглеца.

Когато пътеката бе мъчно проходима, човекът беше ходил пеш покрай шейната, сетне на равното пак се бе качвал. От дълбокото врязване на токовете му по снега ставаше ясно, че човекът е изморен и тежък. Това окуражаваше Ян.

Той пробягваше миля след миля, но шейната беше все тъй много далеч от зрението и слуха му.

Звездите и сенките вече предвещаваха пукването на зората.

Ян дишаше все по-тежко, често се препъваше, краката му отмаляваха и скоро почна да го обзема страх.

Никога ли нямаше да настигне кучетата? Нима те щяха да успеят да спасят от отмъщението дебелия си господар? Събра всичките си сили и с един нов устрем стигна до мястото, където големите елхи отстъпваха на храстите. Открои се гол каменист склон. Зад една голяма скала ясно личеше пътеката. Стъпи на нея, направи няколко крачки и падна, безсилен да се помръдне. Лежа така, стенейки от болка под сивото и студено небе, от което звездите вече бяха изчезнали.

Приличаше на почернял дънер в снега.

Един гладен вълк подуши въздуха и с печален вой наруши мълчанието в края на нощта. Ян Торо не трепна.

Вълкът се отдалечи. Ян обърна поглед към следите на шейната и кучетата. Там, където хребетът на скалата се очертаваше върху хладното небе, забеляза нещо, което се движеше. Не бе нито храст, нито вълк.

В дрезгавата светлината на зората пред очите му играеха причудливи сенки. Той запълзя напред. Постопли се от движението и като се изправи на крака, подуши въздуха. Вятърът духаше от юг, откъм скалата.

Миризмите му подсказваха близостта на човешко същество. Благоухаеше на огън от зелен балсам и смолист бор. Сред скалите блещукаше малък огън. Навярно бягащият мисионер приготвяше закуската си.

Ян бе обхванат от предишната лудост. Наблизо до скалата намери едно късо и дебело криво дърво.

От височината той видя покритата със сняг равнина. Бе осеяна с камъни и храсти. Лицето му съвсем побледня, когато ясно различи огъня, кучетата и човека.

Той слагаше на огъня някаква тухла. Кучетата лежаха около шейната като мъртви.

Ян пропълзя по скалите. Виждал бе някога как един рис пълзеше към една будна лисица. Така и той се промъкваше към човека. Едно от кучетата го усети и се размърда. Ян замря на снега. И щом песът отпусна муцуна на лапите си, той продължи още по-бързо. А човекът все тъй бе наведен над огъня. В очите на момчето се разгоря безумен пламък. Неспокойното куче пак вдигна глава и заръмжа. Човекът тревожно се озърна. Ян връхлетя със светкавична бързина и запрати дървото право по главата му. Мисионерът падна на земята. С още един скок момчето сграбчи падналия за гърлото и изрева:

— Аз съм Ян Торо, аз съм Ян Торо и дойдох да те убия! Пръстите му смъртоносно стискаха бичия врат на противника:

— Ще те убия, ще ти извадя душата!

Едрото тяло се привдигна изпод Ян. Нещо го удари няколко пъти по лицето. Момчето не усети никаква болка. Човекът задърпа косите му, но Ян не откъсваше поглед от почервенялото лице на мисионера, което вече посиняваше, а очите му се пълнеха с отчаяние.

— Аз съм Ян Торо! Ще те убия! Ще те убия!

Кръв течеше по лицето на Ян и той вече не виждаше очите на човека, когото искаше да удуши. Тежкото тяло успя да се обърне и момчето почти се намери под него, но пръстите му не отпускаха бичия врат. Така жестоко невестулката се впива във вратните жили на жертвата си.

Мисионерът надделя, тялото му смазваше с тежестта си момчето, по чиято глава продължаваха да се сипят удари, после и неговата шия бе стисната от яки пръсти. Ян едвам дишаше, искаше му се отново да извика, но от устата му излизаше само едно пъхтене, както впрочем и от устата на другия. И двамата стискаха, ала мъжът бе по-силен, а и шията му бе по-дебела и по-яка. След малко мисионерът успя да се опре на колене, а Ян, целият окървавен, лежеше под него с широко отворени очи. Победителят погледна ужасен жертвата си, после, олюлявайки се, отиде и впрегна кучетата, за да се спусне към равнината.

Едно птиче, свидетел на ужасната борба, кацна на главата на Ян, сякаш искаше да разгледа това странно лице, изцапано с кръв и измъчено от страданието.

Сивите мъгли се стопиха в бялото сияние на деня и над замръзналата северна земя бавно се появи изгряващото слънце.