Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (9)

ЖАН И ЯН

На половин миля от скалата, която постепенно се спускаше към гората и равнината, един впряг от силни малемути теглеше на бегом тежък тобоган. В шейната беше седнала млада метиска кри, а Жан дьо Гравоа тичаше ту край нея, ту пред кучетата, размахал весело камшика.

— Не е ли красиво, Йовака? — питаше с възторг за стотен път Жан. — Не е ли чудесен тоя край призори, когато се запролетява? Тук не е като в Чърчил, където студеният въздух иде от ледените блокове и се задържа през цялото лято. Какво мислиш сега за твоя Жан дьо Гравоа и за неговата страна?

Той водеше със себе си тази великолепна девойка за радост на душата си. Тя беше с големи искрящи очи и с коси като гарваново крило. Метиската се усмихваше, изпълнена с гордост, и нежно му отговаряше на наречието кри — най-хубавия език на света.

Жан тичаше и подскачаше, размахваше камшика от кожа на карибу и пееше до задъхване. Тъкмо Йовака му подвикна да спрат, за да си почине, когато малемутите се дръпнаха назад и клекнаха на снега: пред тях лежеше окървавеният Ян Торо.

— Какво се е случило? — недоумяваше Жан.

Подхвана главата и раменете на Ян и повика Йовака, която едва се измъкна от тежките кожи, с които я бе наметнал.

— Това е цигуларят, за когото ти разказвах. Живееше с Къминс в станцията на езерото Бейн — поясни Жан. — Убит е! Удушен е и лицето му е съвсем смазано, като че ли го е газило животно.

Очите на Жан шареха наоколо, докато Йовака приклекна до него.

— Каква неравна борба е била! — въздъхна той. — Виждам по снега следите на огромен мъж и на едно момче. Убиецът е избягал с шейната!

— Топъл е. Може би не е умрял! — каза Йовака.

Жан дьо Гравоа се изправи на крака и в малките му черни очи блесна опасен пламък. Върна се при шейната, изхвърли от нея кожите, вързопите и всичко останало. Остави само пушката.

Кучетата възвиха послушно и бързо поеха по пътеката. Когато слезе в равнината, Жан приклекна в шейната с готова за стрелба пушка и под тихите му, но властни просъсквания кучетата изопнаха тела по следите на мисионера и неговите хъски.

Жан знаеше, че оня, който бе пред него, който и да е той, не можеше да е стигнал твърде далеч. Неговите малемути бяха три пъти по-бързи от хъските.

Гонитбата не трая дълго. Пътеката пресече тясната равнина, после кучетата си отвориха път и навлязоха в гъста гора от балсамови и борови дървета. Половин миля по-нататък пътеката се разшири и се насочи към едно замръзнало езеро, по което беглецът бе изминал доста голямо разстояние.

Челният малемут нададе тържествуващ лай. Жан опърли гърба му с камшика. Беглецът беше пред тях. Французинът се наведе напред да насърчи кучетата, но те не ускориха хода си.

Нещо проблясна на слънцето и над главата му просвири куршум.

— А! — промълви Жан. — Ти стреляш срещу мене? Той вдигна пушката над гърбовете на малемутите.

— Стреляш срещу Жан дьо Гравоа, а не знаеш, че той е способен да прикове на място един бягащ карибу на триста мили разстояние!

Той натисна спусъка. В първия миг нищо не се помръдна пред него. Сетне нещо се смъкна от шейната и падна на снега. След стотина крачки хъските се спряха и се обърнаха да видят какво става.

Когато приближи, Жан се хвана за главата, изненадан и уплашен:

— В името на всички небесни светци, това е мисионерът от Чърчил!

Преобърна мъжа и намери дупката от куршума, минал през тялото му. Мисионерът не даваше никакви признаци на живот.

— Мисионерът от Чърчил! — повтори сподавено Жан. Погледна слънцето и започна да тъпче с мокасините си по снега.

— Ледът скоро ще се разтопи и трупът ще иде на дъното на езерото — каза си той.

Подкара малемутите към гората, после се върна да пресече ремъците на изтощените хъски и ги разгони с камшика си:

— Вървете при вълците! Не припарвайте в станцията на Жан дьо Гравоа, че ще ви отреже езика и ще ви одере живи!

Горе, на високото, Йовака правеше кафе, а Ян лежеше близо до огъня, увит в кожи.

— Имала съм право, жив е! — усмихна се Йовака.

Връщането на Жан дьо Гравоа в станцията се оказа по-драматично, отколкото беше предполагал самият той, не само защото водеше от Чърчил една хубава девойка, а защото караше и полумъртвия Ян Торо.

Няколко дни Жан се забавляваше да дразни любопитството на хората. На никого не каза нито дума за мъртвия при езерото отвъд гората. Хъските не се върнаха и нямаше никакви улики за изчезването на мисионера.