Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (11)

ЗА НЕЯ

По тоя начин върху Ян падна голяма отговорност. Мелиса бе силно привързана към него, но сега в отсъствието на баща си го обикна още повече. Ян имаше намерение да отиде до Атабаска, за да посети Жан дьо Гравоа, като остави за петнадесетина дни Мелиса на Мабела, но се отказа. Мелиса толкова се привърза към него, че беше готова да заплаче, ако той дори само за минута се откъснете от нея. Така твърдеше Мабела, пък и това се потвърждаваше от бурната радост на детето при появата на Ян.

Есента, когато Къминс се завърна в къщи от форт Чърчил, донесе цял пакет с подаръци за Мелиса, включително нови книги и нови илюстровани вестници, за които бе похарчил част от печалбата си.

Докато изваждаше и развиваше подаръците пред очите на Ян и Мелиса, както бе на колене, той обърна се към момчето:

— В Чърчил се питат какво се е случило с мисионера, който бил заминал с пощата. Казват, че бил видян за последен път в Етоней.

— А някой видял ли го е тук? — поинтересува се Ян.

— Не, доколкото имат сведение — каза Къминс. — Човекът, който го карал, също не се завърнал в Чърчил, та не се знае какво е станало и с него. Един чиновник от компанията отиде в Етоней и може би ще дойде и на езерото Бейн, но не ми се вярва да намери мисионера.

— На мен също — каза студено Ян. — Може би е умрял и вълците и лисиците вече са го изяли… Или пък рибите.

Къминс все още развързваше пакета. Две от книгите даде на Ян.

— Докато бях в Чърчил, от Лондон пристигна параходът с храни и докара доста и от тези книги. Това са учебници. През зимата в Чърчил ще бъде открито едно училище, а по-късно и в Йорк фактъри, в Хейес.

Къминс продължи:

— Това ще е първото училище, което отстои на по-малко от четиристотин мили от нас, тоест в Принц Албърт.

През следващите дни Ян често се разхождаше сам из гората и размишляваше по въпросите, които му постави Къминс. Трябваше ли да осведоми Жан дьо Гравоа за чиновника от компанията, който беше натоварен да извърши разследване по изчезването на мисионера?

Първата му мисъл бе да отиде веднага при Жан отвъд Фон дьо Лак, за да го предупреди. Но дори чиновникът да дойдеше на езерото Бейн, той нямаше как да узнае, че мисионерът е на дъното. Не си струваше повече да се занимава с чиновника на компанията, който бе отишъл в Етоней. По-скоро го смущаваше новината за училището, защото това засягаше и Мелиса. Тая година училището щеше бъде в Чърчил, а идната година — в Йорк фактъри. Ако той изкараше това училище, докато Мелиса беше малка, после можеше да й стане преподавател…

Проектът бе сред най-големите от всички в живота на Ян. Ще се научи да чете и пише, ще усвои и много други знания, които после ще обогатят и Мелиса и тя ще заприлича по образованост на майка си.

При първите студове, предвестници на зимата, Ян окончателно премисли хубавата идея и я сподели с Къминс.

След като бе взел своето решение, Ян не можеше да не го изпълни. Муки познаваше пътя за Чърчил и се съгласи да замине с него. Трябваха им само три дни, докато жената на Уилямс ушие на Ян нова дреха от кожа на карибу.

И ето, че момчето свиреше за последен път в хижата. Мелиса заспа. Ян я подържа на ръце и пак я сложи в детското легло до стената. Къминс тури ръка на рамото на момчето и го изведе навън, където се очертаваше гората, черна и мълчалива под звездното небе. Върхът на самотната елха се извисяваше над всички дървета и сякаш сочеше право към небето.

— Тя първа те чу в онази нощ, Ян! Много по-рано от мене почувства, че се приближаваш. Вярвам, че и сега… знае…

Той с трогателна нежност се опря на рамото на Ян:

— Момче, няма ли най-сетне да ми кажеш кой си и защо дойде в онази нощ?

— Ще ви кажа. Ида от Голямата мечка. Казвам се просто Ян Торо. Добрият Бог ме накара да дойда в оная нощ, защото… — сърцето му заби лудо, — защото тук е малката Мелиса.

Къминс не каза нищо. Прибраха се в хижата и той извади от сандъка една кесия от еленова кожа:

— Отиваш в Чърчил заради двете! — прошепна Джон, за да не събуди детето. — Вземи това!

Ян се отдръпна леко:

— Не, ще си намеря работа в компанията в Чърчил. Парите са за Мелиса, когато порасне. Ян Торо не е… как се казваше?

Зъбите му пробляснаха в къса усмивка. Лицето на Къминс потъмня:

— Тогава Ян Торо да не се връща при Мелиса! — каза решително той. — Отиваш да се учиш, а не да работиш! Какво решаваш? Ще вземеш ли кесията, или няма да се връщаш на езерото Бейн?

Ян взе кесията и се изчерви, а Къминс се изненада от странния блясък на очите му.

— Ще ви върна тия пари, на вас и на Мелиса! Кълна се, ще ги върна. Ян Торо не лъже.

На другия ден Ян замина. Никой не чу последните му думи към Мелиса. Никой не бе свидетел на раздялата им. Къминс, който разбираше скръбта на момчето, се бе отдалечил от хижата, преди Муки да е приготвил кучетата за път. Къминс можа да чуе отдалеч само тихата и нежна музика, която Ян свиреше на раздяла с детето.

След три седмици Муки се завърна. Разказа, че през цялото пътуване до Чърчил Ян не отронил нито дума. И всяка нощ до късно свирел тъжни песни на цигулката си.