Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (25)

ДЖЕК ТОРТЪН

Тая вечер в Прохода ехтеше музика. Ян я чу, преди да бе стигнал до малкото светлини, пръснати наоколо. Кучетата наостриха уши. Едноокият Казан излая глухо и тревогата на Ян се засили. Кучето вдигна глава да го погледне под светлината на звездите. Музиката бе особена и съвсем не приличаше на тая, която Ян познаваше. Тя бе особена и за Казан. Кучето пак излая и навря муцуна в господаря си, сякаш искаше да го попита нещо.

Минаха като сенки покрай една голяма осветена сграда. Отвътре се разнасяше музика, примесена с гръмки смехове, тропане на крака и груби викове. Една врата се отвори. Излязоха мъж и жена. Мъжът псуваше, а жената се смееше. Ян никога не бе чувал жена да се смее така. Заслуша се в подигравателния кикот. Излязоха и други хора. Друга жена с двама мъже се кискаше неудържимо, повлякла нещо, което се блъсна шумно в шейната. Казан изръмжа. Другите кучета се струпаха около него, но ниският глас на Ян ги подсети да си вървят по пътя.

Близо до реката, където Саскачеван образуваше полукръг от юг на запад, той намери една широка и ниска сграда. На външната й врата светеше окачена лампа. На табелката под светлината се четеше гръмкият и сметен за това място надпис: „Хотел «Крал Едуард»“. Шубраците на гората бяха на не повече от стотина крачки. Ян завърза кучетата си и остави шейната. Не му и мина през ума, че вече се намира сред цивилизацията, в страната на ключалките, крадците и обирите. Не от подозрение, а от чувство на самотност той се върна да отвърже Казан и го поведе със себе си.

Влезе в хотела заедно с кучето. Вратата водеше в ниска стая, слабо осветена от петролна лампа. В стаята имаше само един човек. Бе седнал пред големия прозорец с изглед на север. Ян тихо седна пред същия прозорец. Казан подпря муцуната си на коленете на своя господар и вдигна въпросително единственото си око. Никога през живота си Ян не се беше чувствал толкова самотен както в тоя момент.

Саскачеван спеше, бял и мълчалив, а отвъд реката се виждаше краят на гората. Далеч, ниско на небосклона, мъждеше Полярната звезда, почти като хилядите други звезди.

Ян усети непоносима мъка. Затвори очи и сложи ръка върху главата на Казан. Връщаше се мислено назад, в безкрайните мълчаливи пространства на планините. Полярната звезда блесна във въображението му с цялото си великолепие и той се видя на езерото Бейн. Не изпитваше ни глад, ни изтощение, както след тринадесетдневното приключение из гората. Струваше му се, че е отново с Мелиса, със старата цигулка, с нещата, които обичаше. Забрави за присъствието на чужденеца в стаята. Дори не забеляза как тоя човек промени мястото си, за да може да наблюдава скришом него и Казан. Ян изстена в просъница и се сепна от собствения си глас.

Скочи и видя озъбения Казан. Чужденецът бе станал и се беше приближил, наведен над него в полумрака. Ян видя върху лицето му скръб като своята.

Двамата мъже безмълвно се спогледаха. Казан бдеше с настръхнала козина. Странно вълнение обзе Ян. Непознатият не бе горски жител. Беше човек от цивилизацията на юга. Но между тях мина някакъв ток и ги направи приятели, преди да са проговорили. Чужденецът протегна ръка и Ян я прие. В ръкостискането вложиха цялата си тъга и горещо желание за приятелство.

— Сега ли пристигате? Ваша ли е онази шейна? — попита непознатият.

— Да.

Чужденецът седна до него.

— От лагера ли идвате?

— Какъв лагер, господине?

— Железопътният лагер, който строи нова линия отвъд Уекуско.

— Нищо не знам — отговори просто Ян. — Идвам от езерото Бейн.

— За пръв път ли сте тук?

Очите на чужденеца бяха с особен блясък.

— Идвал съм веднъж за един ден. Беше много отдавна. Целия си живот съм прекарал… горе.

Ян посочи с ръка на север, където Полярната звезда вече гаснеше на небето.

— А аз съм прекарал целия си живот долу, на юг — кимна с глава чужденецът и се засмя самоиронично. — Преди година дойдох тук, за да възстановя здравето и щастието си. Намерих и едното, и другото и сега си отивам. Заминавам утре. Казвам се Тортън. Дойдох от Чикаго.

— Моето име е Торо, Ян Торо. Чел съм за Чикаго в една книга и съм виждал картинки. По-голям ли е от град Уинипег?

Тортън извърна малко настрана главата си, за да не пада светлина на лицето му.

— Да, много по-голям.

— Бюрата на компанията са в Уинипег, както и комисарството, нали, господине?

— На компанията на Хъдзъновия залив ли?

— Да.

— В комисарството ли трябва да отиде човек, ако има важна работа?

Тортън внимателно погледна разтревожения Ян.

— Главната квартира е в Принц Албърт.

— Не е далеч — стана Ян. — Дали се занимават там с важни работи?

Ян се обърна към вратата, сякаш искаше да излезе.

— Може би повече, отколкото в комисарството — отвърна Тортън.

В настъпилото кратко мълчание се чу проточеният вой на куче в нощта.

— Викат Казан — каза Ян. — Лека нощ, господине! Кучетата бяха клекнали на хълбоците си, когато Ян и Казан се завърнаха в горичката. Ян ги премести по-навътре в гъсталака и запали огън. Сложи в котлето къс месо от карибу, а на изгладнелите кучета раздаде замразена риба. После насъбра елхови клонки, постла ги с покривката си и седна да чака да се свари месото. Кучетата излапаха рибата си и се изтегнаха в краката на господаря си с надежда да им подхвърли нещо от своето месо. Докато дъвчеше, Ян забеляза, че у тях не е останало нищо от бойкия им дух. Не лаеха, не показваха зъбите си и не се давеха помежду си, когато им подхвърлеше кокал. Май и тях ги беше налегнала същата мъка, която гнетеше неговата душа.

На Ян му идеше да впрегне кучетата и да тръгне веднага за Принц Албърт, за да се освободи от онова, което го потискаше от нощта преди много години, когато пристигна изнемощял на езерото Бейн и свиреше на цигулката си за умиращата жена на Къминс.

Попипа джоба на кожената си дреха, където бе свитъкът, изваден от дупката на голото дърво. В продължение на двадесет години беше пазил тия листове и утре смяташе да ги занесе на компанията в Принц Албърт.

Какво още му оставаше? Може би компанията ще го приеме на служба в тоя цивилизован край. Това би било най-доброто. Щеше да се бори срещу зова на горите, както преди много години се беше борил срещу зова на цивилизования свят, с който беше свикнал. Ако се завърнеше в горите, щеше да отиде на запад или на изток. Никой от познатите нямаше да чуе вече за Ян Торо.

Казан се настани предпазливо на покривката до господаря си. Преди десет години Казан бе полусляпо куче, което Ян и Мелиса бяха избрали между другите кучета, всички по-едри и поздрави от него. Казан бе всичко, останало му от предишния живот. Погали главата на кучето. Унесе се от топлината на огъня и скоро заспа.

След няколко часа се събуди. Огънят гореше с хубав силен пламък. До него седеше Тортън. По небето и по изчезващите звезди Ян позна, че се зазоряваше. Изправи се. Тортън се засмя, задимил с лулата си.

— Вие зъзнехте и въпреки това спяхте непробудно. Напразно ви чаках да се върнете в хотела. Слушайте, драги ми приятелю, ако сте закъсал и ви трябват пари, ще позволите ли да ви помогна?

— Благодаря ви, господине! Имам достатъчно пари, но предпочитам да спя на открито с кучетата си. Боже мой! Вярно е, че щях да замръзна, ако не бяхте дошъл. Отдавна ли сте тук? Тортън кимна утвърдително.

— Вече е ден — стана Ян и погледна върховете на елховите дървета. — Много сте любезен, господине, бих искал да ви се отплатя по някакъв начин.

— Можете. Къде отивате сега?

— В Принц Албърт. Ще тръгна след час.

— Бихте ли ме взели със себе си?

— С удоволствие. Но пътуването ще бъде уморително, господине. Аз бързам, а може би вие не сте свикнал да тичате след кучетата.

Тортън му протегна ръка.

— Пътуването не може да бъде много уморително за мене. Бих искал…

Тортън замълча и нещо в тихия му глас накара Ян да го погледне право в очите. Това бе същият глас на тъга и самотност, който Ян чу в полумрака на хотела.

— Имам месо, кафе и сухари. Бихте ли похапнали с мен, Тортън?

Тоя ден Ян и Тортън изминаха петдесет мили по гладката повърхност на Саскеран и се разположиха на бивак в Саскачеван. На другия ден тръгнаха край реката, преминаха Сипанок и се отправиха на югозапад по заледената река към Принц Албърт.

На четвъртия ден пристигнаха в града.

— Да отидем веднага в бюрата на голямата компания! — предложи Ян. — Не трябва да губим време.

Тортън го заведе в една много стара сграда в западната част на града, а после в едно бюро, пълно с девойки и тракащи пишещи машини. Тортън показа бяла картичка на един човек с посивели коси, който стана от писалището си, поклони се и му подаде ръка. След малко Ян Торо влезе сам през една врата със своя заветен свитък в джоба си.

Тортън остана да го чака. Човекът зад писалището хвърляше любопитни погледи към него. Две машинописки си шепнеха нещо, питайки се навярно кой ли е този полудив човек, който щеше да отнеме от скъпоценното време на подкомисаря.

Изминаха два часа и Ян не се появяваше. Когато вратата най-после се отвори, търпеливият Тортън се изправи. Първо се показа подкомисарят, а след това и Ян. На Тортън му се стори, че за тия два часа Торо е остарял с пет години. Лицето му бе станало още по-изпито.

Ян вървеше с наведена глава. Като прекрачиха прага на последната врата и бяха вече вън, Тортън чу лекото му хълцане.

— Ако тук ви онеправдават, ако сте имали неприятности и тези ви смучат кръвта, кажете ми и аз ще им дам да се разберат! — блеснаха очите на Тортън. — Заклевам се пред Бога! Трябват ли пари, готов съм да хвърля половин милион долара!

— Благодаря, господине! — преглътна сълзите си Ян. — Не се касае за пари, нямам нужда от тях. Но за половин милион долара може да се купи онова, което им връчих преди малко.

Ян бръкна в празния си джоб, където преди държеше свитъка.