Джеймс Оливър Кърууд
Честта на дълбоките снегове (23)

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЯН

Цялата пролет и цялата зима Ян прекара сред блатата и по ниските скали по границата на Пустинните земи. Два месеца след заминаването си той отново се появи за малко в станцията, колкото да му закърпят дрехите и да се снабди с нови припаси.

Докато Ян отсъстваше, Мелиса бе страдала безнадеждно, но никой не знаеше какво става в душата й. Дори и пред Йовака не се изповядваше като преди, за да й олекне. Разбира се, каквато й да бе мъката й, надеждата я крепеше. Тази надежда не умря и при последната им среща.

Щом се върна за малко от блатата, Ян веднага отиде в хижата на Къминс. Беше си пуснал отново брада и косите му бяха поизрасли. Върху лицето му се бе отпечатало вековното мълчание на горския жител. Държеше се резервирано дори спрямо себе си.

Тоя път Мелиса почувства, че не й е останала нито искра надежда. Ян бе изчезнал завинаги от нейния живот. Бе й оставил само старата си цигулка.

В отсъствието му цигулката бе за нея това, което някога беше за Ян. Тя свиреше, изливайки в музиката отчаянието и тъгата си. Говореше си с цигулката, както едно време беше разговарял и той.

— Ако можеше да ми кажеш какво трябва да направя за него, скъпа цигулко! — шепнеше с болка Мелиса.

Веднъж Ян пристигна да се снабди с припаси и капани и да вземе кучетата и шейната. Възнамеряваше да отиде да зимува в Атабаска, на двеста мили от станцията. На езерото Бейн остана една седмица. През това време Пристигна куриер от форт Чърчил.

Куриерът донесе неочакван подарък на Мелиса: първото писмо в живота й. Беше от младия Диксън. Той й беше написал повече от двадесет страници, за да каже, че ще прекара част от зимата на езерото Бейн.

Мелиса четеше последната страница, когато Ян влезе в хижата.

— Писмо! — похвали се тя, стиснала листовете в ръка и очевидно развълнувана от току-що прочетеното.

— Кой дявол… — усмихна се Ян, без да се доизкаже.

— Господин Диксън — изчерви се тя — иска да прекара част от зимата при нас.

— Приятно ми е, Мелиса — каза със спокоен глас Ян. — Господинът ми е симпатичен и бих искал да го познавам по-добре. Надявам се да ти донесе някоя нова книга и струни за цигулката. Свириш ли?

— Много често. Не искаш ли да ми посвириш нещо, Ян?

— Забравил съм май всичко, което знаех.

— Нима и музиката от моето детство?

— Така ми се струва. Но ти не трябва да забравяш…

— Как бих могла! — прошепна Мелиса. — Може би един ден аз ще те науча.

След шест месеца Ян се завърна отново за празника на карибу. Носеше и събраните кожи. Тоя път узна, че Мелиса получила и друго писмо и че Диксън не е идвал на езерото Бейн, бил в Лондон.

След празника Ян се завърна в Атабаска. През пролетта не се мярна на езерото Бейн. Не дойде и в началото на лятото. По времето, когато прииждаха реките, Жан отиде с лодка в Атабаска и намери хижата на Торо изоставена. Индианците му казаха, че отдавна не са виждали Ян. Във Фон дьо Лак един метис му разказа, че намерил край реката на Бобрите коси на белолик, а до тях — пушка от Хъдзъновия залив и нож с кокалена дръжка.

Жан се прибра в станцията със свито сърце.

— Сигурно е умрял — съобщи той на Йовака. — Може би трябва да кажеш на Мелиса.

Един ден по обяд в началото на септември в станцията пристигна самотен човек. На гърба си носеше чувал, а подире му вървяха шест кучета.

Този човек беше Ян Торо.

— Бях сред цивилизацията — обясни той на чиновниците. — Дойдох да прекарам зимата на езерото Бейн.