Гюстав Емар
Ранчото на свободата (9)

10

Нощта бе прекрасна, но страшно студена. Тук в планината, където се криеха въстаниците, на самата граница на вечните снегове, където еднички техни другари бяха орлите и хищните птици, от единайсет сутрин до четири следобед цари нетърпима горещина. Но щом изчезне слънцето зад хоризонта, настъпва такъв студ, че парите от дишането замръзват във въздуха.

Човек трябва да има желязно здраве, за да понесе безнаказано тези резки промени на температурата. Тъмносиньото небе е обсипано с безброй звезди, които блестят като елмази, а бледата месечина плува, лениво разлива студените си лъчи върху целия околен пейзаж и капризно мени формите. Редкият въздух е тъй чист и прозрачен, че на огромно разстояние може да се разпознаят и най-дребните предмети.

Завит със своето широко военно наметало, младият полковник в бърз тръс се спускаше от планината по съвсем тясна пътека. Добрият и як кон под него стъпваше твърдо и самоуверено, без да се бои от бездънната пропаст встрани, образувана от много проходи и клисури.

От време на време полковникът силно изпъшкваше „Хм!“, повтаряно надалеч от планинското ехо.

Понякога се чуваха далечни гърмежи, долитащи из дълбочините на прохода. Кукумявка, скрита в най-високите клони на гигантските кедри, огласяше въздуха със своя меланхоличен вик. Чуваше се и резкият зов на мексиканския пъдпъдък, а от низините долиташе свирепият вой на червения мексикански вълк.

Полковникът се движеше, без да забавя или ускорява ход. Няколко минути вече, откакто бе влязъл в гъста гора, където цареше пълен здрач. Изведнъж се намери на съвсем гол планински връх. Тук, сред камари и гигантски скали, струпани в пълно безредие, напомнящи някаква страхотна картина на хаоса, можеше да се укрие от вятъра, който беснееше по високото.

От върха на планината се виждаше всичко до самия хоризонт.

Стъпвайки смело по тясната пътека, която се извиваше между канари и скали, след петнайсет минути дон Рафаел видя най-после в една от скалите грамадна пещера, пред входа на която гореше огън. Изопнал крака към огъня, някакъв човек седеше и пушеше скъпа пура. Щом чу конски тропот, човекът се обърна и грабна пушката, която лежеше до него на земята. Но когато видя конника, изведнъж се усмихна. Тоя човек бе дон Лоп.

— Добре дошъл, братко! — извика той на Рафаел. — Днес доста закъсня. От два часа те чакам и почти бях изгубил надежда. Имам да ти съобщя нещо.

— И аз също. Какво ново? — запита дошлият, като скочи от коня и го зави с дебел чул.

След това веднага отиде при огъня и седна до брат си.

— Дявол да го вземе — извика той, — какво студено време, едва не измръзнах. Вярваш ли, всеки косъм от мустаците ми е заледен. Завиждам на прекрасната ти хаванска пура.

— Донесох ти цели четири пакета!

— Благодаря. Дай ми една от твоите.

Взе от ръката на брат си пурата, запали я и сладостно запуши.

— Нямаш представа какъв лош тютюн сме принудени да пушим. Ето, това се казва пура! Я ми кажи кога ще мине оттук конвоят с провизии?

— Тази нощ към четири сутринта.

— Прекрасно! Значи има време. А кой ще го придружава?

— Аз и няколко матадори.

— Аха! И тия ли мерзавци ще участват в днешното тържество? Отлично, познаваш ли началника им?

— Не! Видях го набързо и тъй изкусно се беше обвил със своята монашеска дреха, че само върхът на носа му се виждаше. Да ти кажа, братко, животът, който водя сега, е страшна мъка за мен, просто не е по силите ми! Да служиш на хора и интереси, които са ти противни, да се биеш срещу тези, за които си готов да пролееш и последната си капка кръв — това тъй ме измъчва, че повече не мога да търпя!

— Колко души са в твоя отряд! — попита дон Рафаел, като се престори, че не е чул последните думи на брат си.

— Шестстотин! — отвърна дон Лоп, като потисна въздишката си.

— Познаваш ли ги всичките?

— Да, доста добре. Избирах ги съвсем внимателно и предпазливо. Всички ония, които ти ми изпрати, приех без изключение.

— Значи във всичките имаш вяра?

— Да, както в теб и в себе си. Всичките са привързани към нашия дом и само чакат заповедта ми открита да минат към освободителите.

— Прекрасно! А Фрейл познава ли те?

— Да, както и всички други, които са под моята заповед.

— Толкова по-добре! А колко души са под командата на тоя глупчо?

— Триста, но истински дяволи!

— Отлично! Сега слушай внимателно: престорих се, че не съм чул оплакването ти от службата, макар че думите ти като с нож пронизаха сърцето ми. Но преди да поговорим за нашите лични работи, ще искам от теб някои сведения. За нашите работи не се тревожи — днес ще си говорим до насита. И тъй, кажи ми, много ли испански войски има около Анко Сеньорес?

— Общо взето повече от две хиляди и петстотин души, но годни за бой са не повече от хиляда и деветстотин. Всички са лоши войници с негодни началници. Главният им командир, полковник Итурбид, не се ползва с добро име сред испанците. Te са уверени, че той открито разполага с държавните средства като със своя законна собственост; освен това само от един месец командва тези войски.

— Има ли оръдия?

— Да, осем оръдия, а обозът му докарва още деветнайсет големи оръдия.

— Прекрасно! Значи твоите шестстотин души, моите осемстотин, главнокомандващият ще ми даде петстотин пехотинци, двеста кавалеристи и две оръдия, които правят, ако не се лъжа…

— Две хиляди и сто души и две оръдия. Хора имаме повече от тях, но оръдия — по-малко.

— Не, и оръдията ни са повече — каза дон Рафаел, — ти забравяш десетте оръдия от обоза.

— Да, вярно е! — засмя се дон Лоп.

— После не смяташ нашето неочаквано нападение. След един час комендантът на Анко Сеньорес ще получи известие за нашия план. Той има шестстотин войници, способни да направят пробив. Сега виждаш, че успехът ни е сигурен. Прочее, обозът ще трябва да бъде отблъснат без никакъв изстрел. Готов ли си?

— Напълно, бъди спокоен!

— Прекрасно! Знаеш ли дали полковник Итурбид познава Фрейл?

— Не вярвам. Нали Фрейл неотдавна дойде от провинцията Валядолид, където е формирал отряд от бандити. Тук е не повече от месец и сега за пръв път съпровожда обоз.

— А, това не е важно. Потърси някой човек от твоите хора, който донякъде да прилича на него. Ще трябва за няколко минути да заблуди Фрейл.

— Значи ще действаме според плана, който изработихме двамата с теб?

— Да, генералът напълно го одобри и го намира за отличен.

— Значи решено?

— Да! А сега, като свършихме работата на Конгреса, да поговорим за нашите лични въпроси. — И като извади от джоба си дадения му от дон Торибио пиастър, дон Рафаел го подаде на брат си.

— Ах! — извика силно развълнуван дон Лоп. — Това е пиастърът на покойния ни чичо! Ти ли го намери? По какъв начин?

— Успокой се, братко! Ако моите предчувствия не ме лъжат, и на твоите страдания скоро ще се тури край: убиецът на баща ни ще бъде в наши ръце.

— О, кажи ми по-скоро, искам всичко да зная!

— Слушай, не бива да губим напразно време, днес ни предстои тежка работа!

И дон Рафаел разказа подробно на брат си за станалото между него и дон Торибио Карвахал преди един час.

— Е, какво ще кажеш, братко?

— Мисля, че бог ни помага! — отвърна дон Лоп. — Този човек е убиецът на баща ни, който сега ще бъде отмъстен.

— Важното е да обърнем внимание на ръката му.

— О, бъди спокоен. Най-напред това ще сторя.

— Не забравяй, че аз и ти сме съдии отмъстители, а не убийци. Тоя човек трябва да получи възмездие за своето престъпление, а не просто да бъде убит, както може да бъде убит всеки от нас, разбираш ме, нали?

— Няма да падне косъм от главата му.

— Обещаваш ли ми?

— Заклевам се, братко! О, най-после баща ни ще бъде отмъстен!

— Е, сега, когато знаеш всичко, да се разделим, драги братко, и всеки от нас да отиде на мястото си. Утре в четири сутринта отново ще се видим, тъй че ще потърпиш още няколко часа.

— О, все едно, ще търпя: не забравяй пурите, ето ги!

— Не се безпокой, няма да ги забравя! Много ти благодаря за тях.

По време на тоя несвързан разговор братята оседлаха конете си, изведоха ги от пещерата, качиха се и като стиснаха още веднъж ръцете си, се разделиха.

Тоя път дон Рафаел в галоп се върна в лагера малко преди деветнайсет часа.

Той отсъства час и половина. Дон Торибио Карвахал го чакаше. След краткия, но сериозен разговор с полковника капитанът бързо се метна на седлото и без да се бави нито минута, се понесе към главната квартира.

След заминаването на адютанта полковникът свика всички офицери, на които разясни до най-малки подробности своя план, и като им заповяда да бъдат напълно внимателни и предпазливи, ги освободи.

Внезапното нападение на храбрия партизанин надмина всички очаквания. Както и сам дон Рафаел признаваше, задачата не бе лека, обаче той не губеше кураж и се надяваше на успех.

Само не им каза, че днес разчита да убие с един куршум два заека. Служейки на делото на либералната партия, в същото време служеше и на собствените си интереси. Трудно можеше да се каже дали общото дело е по-важно за него от личното, защото отмъщението сред населението пр крайбрежието на Тихия океан играе най-важна роля в живота му.

В два часа през нощта целият отряд, разбуден поединично от своите офицери и подофицери, се построи без шум в бойни редици, готов за настъпление.

Като предпазна мярка копитата на конете бяха обвити с парцали, а на ездачите бе поръчано да носят сабите си под лявата мишница, за да се избегне звънтенето им по време на похода.

Когато всичко бе готово, полковникът набързо прегледа всички войскови части, за да се убеди, че нито една предпазна мярка, заповядана от него, не е пропусната, и отправи към войниците по няколко насърчителни думи.

Най-после се прошепна заповедта за поход и отрядът потегли с бърз ход от мястото на бивака като легион нощни призраци.

Шестстотин войници, които дойдоха в лагера им преди половин час, вървяха мълчаливи след взводовете кавалеристи, командвани от трима офицери.

Тази войници бяха артилеристи, изпратени от главнокомандващия, за да заместят прислугата на пленените от врага оръдия.

Конницата авангард от тридесет души се движеше на двеста крачки пред отряда, а младият полковник — на още толкова разстояние пред авангарда с напълнени пистолети, като се нагърби с опасната и отговорна служба на разузнавач.

Нейде далеч часовникът на селска църквица удари четири часа сутринта, когато шепнешком се предаде командата: „Стой!“

Колоната спря като закована, само командирът и полковник дон Рафаел Кастильо, продължаваше да върви предпазливо напред.

Стигнал до един завой на пътя, той се подпря на коня и като извади от джобовете своите фойерверки, започна усилено да пръска искри. След миг на стотина крачки пред него се изви към небето тънката следа на ракета и веднага падна на земята.

Това бе отговор на сигнала на полковника.

Колоната отново тръгна напред.

След малко, пресичайки в галоп една твърде гъста гора, конницата излезе на голяма поляна, където пред очите им се показа необикновена гледка.

Сред поляната стоеше обоз, готов да потегли. Многобройна кавалерия, построена в боен ред, като че очакваше да пристигне отрядът на дон Рафаел. Тази конница, на брой около шестстотин души, представляваше отрядът на Мучачо, тоест на дон Лоп Кастильо.

В сенките на дърветата се виждаше някаква тъмна маса, простряна като черно петно на земята. Това бяха войници от групата на Ел Фрейл. Te изглеждаха като мъртви, защото спяха.

— Трябва им цяло денонощие! — насмешливо каза дон Лоп, като посочи към тях с презрителен жест.

— Ти се смееш, братко. Има ли нещо ново?

— Да, ела тук! — с нервен и треперещ глас каза той.

— Почакай една минутка!

Полковникът даде заповеди на офицерите си и като скочи от коня, тръгна пеша с брат си.

Дон Лоп го отведе на самия край на поляната, малко встрани от другите, където му посочи човек, който дълбоко спеше — вързан, както и останалите.

Дон Лоп взе факел и двамата млади хора ниско се наведоха към земята.

— Виж го добре! — каза дон Лоп и гласът му прозвуча като писък през стиснати зъби.

— Това е дон Хуан Педросо! — обади се дон Рафаел. — Същото ми каза и дон Торибио.

— Лицето не е важно! — нетърпеливо извика дон Лоп. — Виж лявата му ръка.

— Проклетник! — извика младият човек с глас, който трудно можеше да се опише. — Той е! Той е убиецът!

И наистина, на лявата ръка на тоя негодник, сложена върху гърдите му, липсваха двата последни пръста.

— Да, той е! — с глуха ярост потвърди дон Лоп. — Пипнахме го най-после.

— Сега вече няма да може да се изплъзне от ръцете ни — добави дон Рафаел, като нервно стискаше ръката на брат си.

— Какво ще правим сега? — попита дон Лоп.

— Не се безпокой повече за него, сега вече е моя грижа. Както е вързан, ще го хвърлят в една от артилерийските коли, а след сражението ще видим какво ще го правим. Двама мои доверени хора няма да се отделят от него.

— Внимавай да не избяга!

— Отдавна ли спи?

— Не повече от половин час.

— А кога трябва да се пробуди?

— След едно денонощие.

— Е, тогава няма защо да се безпокоиш за него. След четири-пет часа ще бъдем пълни господари на времето си, а сега нека побързаме, защото ни чакат.

Като изгледаха още веднъж убиеца на баща си, двамата братя с бързи крачки отидоха при своя отряд.

Докато командирите се занимаваха с частните си работи, офицерите от двата отряда не губеха време. Артилеристите подготвяха оръдията — те бяха съвсем нови и отлични във всяко отношение, току-що пристигнали с новите подрепления, изпратени от Испания, тъй че нито веднъж не бе стреляно с тях.

Триста души от отряда на дон Рафаел смениха своите кивера с шапките на матадорите, като скриха своите в паласките, та когато потрябва, да сложат своите и да изхвърлят чуждите.

Спящите бандити на Ел Фрей натовариха в празните артилерийски коли и здраво ги закриха с покривалата им. Ариергардът се готвеше да ги откара в лагера на мексиканците.

Един от офицерите на дон Лоп, човек твърде предан и умен, приличайки на дон Хуан Педросо, облече калугерско расо, престори се на Ел Фрейл и се готвеше да поеме командването на сложилия матадорски шапки отряд.

Оставаше само да се погрижат за убиеца.

Двама войници го вдигнаха на ръце и го хвърлиха в една от колите и според строгата заповед на своя началник трябваше да застанат от двете страни на колата и да не се отделят нито крачка от него. Когато се убеди, че всичко е в ред, дон Рафаел се обърна с няколко топли, сърдечни и прочувствени думи към своите офицери и войници. После, като стисна още веднъж ръката на брат си, излезе пред своя отряд от петстотин души и като обърна коня си, напусна поляната.

Първата част от замисления план бе вече изпълнена, сега оставаше втората, която бе доста по-трудна.

Атаката трябваше да започне в пет сутринта, тоест един час преди изгрев слънце.

Сега младият полковник трябваше да се присъедини към подкреплението, изпратено му от главнокомандващия и като чуе сигнал от оръдието на дон Лоп, да атакува врага внезапно от три страни. А дон Лоп се зае да предизвика суматоха в испанския лагер.

Временно ще оставим дон Рафаел с хората му, а ще проследим дон Лоп, на когото бе възложена най-трудната, най-важната и при това най-опасната задача от подготвения план.

От него се искаше да прояви небивала зрялост и ловкост.

Когато колите, които возеха пазачите, се скриха в горския мрак, дон Лоп се приготви да продължи напред.

Войниците, с които разполагаше, бяха разделени на две групи и поставени тъй, сякаш обозът все още се намира в ръцете на испанците. Това бе най-важното. Испанците, които по природа са крайно недоверчиви и свикнали с тази война, основана предимно на хитрости, засади и всяване смут у врага, на което бяха съвършени майстори, трябваше ни най-малко да не заподозрат какво им се готви.

Обозът тръгна напред в строен ред, с авангарда и разузнавачите на двата фланга. Всичко бе нагласено тъй, че всички, щом чуят командата, веднага да се съединят ведно и да се хвърлят в атака, ако се наложи.

Малко преди пет часа сутринта обозът се показа пред аванпостовете.

Обозът се очакваше, но испанците лошо пазеха лагера си. От небрежност ли, защото не се опасяваха от мексиканците или по други съображения, но целият лагер дълбоко спеше. Часовите се опитаха да извикат, но бяха пленени без бой, същото стана с аванпостовете, които се предадоха, без да гръмнат.

В тоя момент от Цитаделата на града се изви ракета, на която отговориха други две от две страни. Тогава се отвори една от градските врати, от която в траншеите се втурнаха храбрите защитници на града и откриха срещу врага ураганен огън.

Дон Лоп даде заповед да поставят оръдията и даде картечен залп.

Едновременно с това мексиканците откриха пушечна стрелба от другите две страни. Отвред се зачуха тържествени викове.

— Победа! Te са в ръцете ни! Мексико! Мексико! Няма милост!

Като остави триста бойци от отряда си да пазят оръдията, дон Лоп в бесен галоп се втурна с отряда си право в центъра на неприятелския лагер.

Изплашените испанци наскачаха от сън; грабнаха оръжието си и се опитаха да сплотят редици. Завързаха се отделни схватки; испанците се биеха като дяволи. Боят се водеше из целия лагер. Мексиканците, за да усилят паниката в неприятелския лагер, хвърлиха върху палатките запалени факли и за по-малко от половин час целият лагер пламна.

Скоро боят се превърна в същинска касапница. Мексиканците действаха безмилостно: колеха и убиваха бягащите обезумели от страх испанци. Виковете и охканията на ранените и умиращите заглушаваха шума от сражението. Испанските оръдия, които бяха насочени към града, бяха обърнати от мексиканците към лагера. Сега стреляха с всичко по нещастните испанци, които бягаха под град от куршуми, гранати и картечен огън.

Обаче полковник Итурбид, който пръв се пробуди, успя да събере около себе си около седем-осемстотин души и се опита да поведе по-организирано сражение.

Te бяха стари, опитни войници, храбри в бой и отлично дисциплинирани, готови по-скоро до един да умрат, отколкото да се предадат. Te проявиха чудеса от храброст и няколко пъти успяха да отблъснат противника, но бе твърде късно да спасят лагера: сражението бе загубено.

Целият този героизъм не можеше да доведе до нищо друго, освен да продължи отчаяния бой без полза и да бъдат избити всички.

Полковник Итурбид разбра всичко и изкомандва отстъпление. Испанците почнаха бавно да отстъпват, бранейки се отвсякъде от врага, като се разреждаха, за да прикриват своите другари, бягащи като безумни.

Тъй отстъпваха те под ужасния неприятелски огън, горди, надменни и безстрашни. Да си пробият път, за испанците не бе трудно, защото мексиканците само ги обстрелваха, без да ги преследват сериозно. Не се бояха от повторно връщане на испанците под стените на Анко Сеньорес, защото ония нямаха оръдия нито оръжие, нито бойни припаси, нито храна; всичко бе взето от врага им, както и петте знамена.

Като оставиха петстотин души ранени, които не можаха да приберат, мексиканците плениха осемстотин войници, като не сметнаха снабдителите и търговците, които не участваха в боевете. Освен това взеха и четиристотин коня. Тъй бе вдигната обсадата от малкото градче Анко Сеньорес, което имаше еднакво важно стратегическо значение и за двете воюващи страни.

Сега историята за освобождението от обсада на това малко градче премина в областта на легендата, но не толкова поради небивалата смелост на плана, колкото благодарение на това, че събитието е свързано с името на полковник Итурбид, което по-късно доби трагична известност в историята на мексиканското въстание.

След като испанците напълно очистиха околността на Анко Сеньорес, а преследващите ги групи мексиканци се прибраха в града и съобщиха, че врагът се е оттеглил в планината на Де ла Каленса на път за Манила, дон Рафаел вкара обоза в града; после, като съедини своя отряд с братовия си, с ускорен марш тръгна към главната квартира на мексиканските войски, като заповяда на отряда на дон Торибио да придружава пленниците, ранените и колите с оръжие и снаряди, знамената и неприятелските оръдия. Дон Хуан Педросо, добре свързан и конвоиран от двамата кавалеристи, бе заключен в една от колите и също следваше обоза. От предпазливост дон Лоп взе ключа от колата в себе си, да не би дон Торибио, проявявайки любопитство, да види тъста си и да се учуди на такова отношение към него. Подобна случайност трябваше на всяка цена да се избегне.

Главнокомандващият прие двамата братя твърде любезно и ги поздрави горещо за успешния край на боя и бързината, с която изпълниха своя опасен план.

Наистина сражението трая не повече от час, тъй че към изгрев слънце всичко бе свършено.

На другия ден в главната квартира се яви пратеник на Конгреса, за да предаде на тримата командири изпратените от Конгреса награди.

Дон Рафаел бе произведен генерал, дон Лоп — полковник, а дон Торибио Карвахал — дружинен командир. Това бойно отличие бе твърде справедливо, особено по отношение на дон Лоп, комуто се падна най-тежката и опасна роля и който сега, минавайки в освободителната армия, доведе отряд кавалеристи от шестстотин смели, храбри момчета, като командира си предани на освободителното дело.

Цялата армия одобри и се отнесе съчувствено към отличието, с което бе удостоен тоя млад човек.

Няколко дни след бягството на дъщеря си, отведена от дон Торибио Карвахал, дон Хуан Педросо напусна къщата си, като остави в нея само жена си, без да й каже причините, които го карат тъй неочаквано да замине, нито пък кога ще се върне.

Измина повече от година от внезапното му изчезване, което доня Мартина съвсем не знаеше на какво да отдаде. Това кротко и добро същество безропотно понасяше зверското държание на мъжа си и не можеше да разбере с какво се е провинила пред него, та толкова време да не й се обажда. Тя дори не знаеше жив ли е, или умрял.

Дъщеря й писа два пъти, като й съобщи за венчавката с дон Торибио, и я уверяваше, че е щастлива. Друг път доня Мартина случайно научи, че щерка й благополучно родила бебе, което просто обожават, и че мъжът й е постъпил в редовете на действащата мексиканска армия, като оставил жена си в малкото планинско градче Зимапан в една провинция на Мексико. Бедната старица нямаше никакви други вести за близките и мили за нея същества.

Животът й бе твърде печален: най-много я измъчваше самотата; като не искаше да остане съвсем сама в ранчото, покани да живеят при нея две далечни роднини, хора твърде бедни, за които това нейно предложение бе истинско благодеяние.

Сега животът й течеше мирно, еднообразно, но скучно, защото нищо не веселеше и не развличаше тези хора, които нямаха нито цел, нито радост. Една вечер, останала сама в общата стая на ранчото, тя тъжно размишляваше върху живота си, когато изведнъж на вратата се почука доста силно и рязко.

Бе около десет часа вечерта, а толкова късно в гората е съвсем неудобно време за посещение, защото хората си лягат да спят веднага след залез слънце. На първо време бедната женица се изплаши, но скоро се успокои, като си помисли, че през живота си на никого не е сторила зло, че има само приятели, а не врагове. Навярно в сърцето й проблясна смътна надежда, че може да е дошъл мъжът й.

Стана от стола и тръгна да отвори вратата.

В стаята влязоха неколцина мъже, а през полуотворената врата при светлината на свещта видя мнозина други. Конници стояха неподвижни и мълчаливи около черно муле, върху гърба на което бе привързан грамаден денк, неясните очертания на който леко напомняха човешка фигура.

Измъченото напоследък сърце на бедната старица неволно се сви от страх. Вик на ужас се изтръгна от гърдите й, когато видя, че лицата на всички хора, които влязоха в стаята, бяха скрити зад черни маски.

— Успокойте се, сеньора! — обади се един от маскираните. — Не ви заплашва никаква опасност, ние не сме бандити, нито пък убийци или крадци.

— За Бога, кои сте вие? — извика бедната старица, като умолително протегна ръка.

— Ние сме съдии! — тихо отвърна маскираният. — Но от вас нищо не искаме; ще отговорите на някои наши въпроси, които сега ще ви отправим; но преди всичко седнете и се успокойте; няма защо да се страхувате от нас.

Трепереща цяла, бедната женица по-скоро падна, отколкото седна на стола, който и поднесе маскираният.

Настана дълго мълчание.

— Е, сега ще можете ли да ни отговорите, сеньора? — вежливо запита непознатият.

— Да, сеньор, вярвам, че ще мога.

— Как се казвате?

— Мартина Долорес Пачеко Перал, сеньор.

— Вие сте законната съпруга на дон Хуан Педросо, нали?

— Да, сеньор!

Тук трябва да отбележим, че омъжените жени в Мексико и Испания запазват моминското си име и фамилия.

— Мъжът ви напусна ли ви?

— Да, сеньор, още преди петнайсет месеца и седемнайсет дни! — отвърна бедната разтреперана жена.

— Защо го стори?

— И аз не зная, сеньор!

— Не знаете ли!

— Кълна се в света Богородица Гуаделупска, моята свята покровителка.

— Вярвам ви. След заминаването си съобщи ли ви нещо за себе си?

— Никога нищо! — отвърна тя, като потисна една тежка въздишка.

— Самичка ли живеете?

— Не, с мен живеят двама мои роднини, мъж и жена. След като мъжът ми ме напусна, аз ги повиках да дойдат, защото самотата ме плашеше.

— Къщата ваша ли е?

— Не, сеньор, къщата и всичко в нея принадлежи на мъжа ми. Аз нямам нищо.

— С какво превижявате?

— Със средствата, които добивам от моето семейство. Мъжът ми взе всичко, което можа да прибере, дори и конете.

— Все пак в конюшнята имате някакъв добитък?

— Да, сеньор, една дойна крава и коза, които ми дават мляко.

— Знаете ли мястото, където живее вашата дъщеря?

— Казват ми, че живеят в Зимапан, в една провинция на Мексико.

— Да, там живее. Кажете, бихте ли се зарадвали, ако видите дъщеря си?

— О да, сеньор! Това ще бъде най-голямата радост за мен. Аз тъй много я обичам, но за мое нещастие…

— Скоро ще я видите! — прекъсна непознатият старицата. — Вървете и събудете вашите роднини.

В същия момент те сами влязоха в стаята. Шумът от гласовете ги събуди и те побързаха да се облекат и влязат, за да чуят какво се иска.

— Сеньора — добави непознатият с тон, който не търпеше никакво възражение; — най-късно след час ще напуснете тоя дом, където повече няма да стъпите. Двама мои хора благополучно ще ви отведат в Гуано Хуан и оттам лесно ще отидете в Зимапан, дето живее дъщеря ви, която ви очаква. Вашите роднини могат да ви придружават и след като пристигнете в Зимапан, там ще намерите вашата крава и козата. Побързайте да се приготвите за дълъг път и недейте оставя тук нищо ваше. Доведохме ви едно силно и младо муле, което ще отнесе вашия товар и храна, за да не обременявате конете. Ние ще се оттеглим на поляната, където ще чакаме, докато се приготвите и дойдете. И тъй, доскоро виждане, сеньора!

По даден знак от непознатия всички маскирани напуснаха дома, а сам той излезе последен, но преди да затвори вратата след себе си, повтори:

— И тъй, след час трябва да бъдете готови!

— Боже мой, Боже мой, какво значи туй? — завика учудено бедната жена, като тъжно издигаше ръце към небето, когато остана насаме с роднините си.

— Туй значи, сестро, че трябва да се подчините! — отвърнаха те. — Ние сме в ръцете на закона заради престъпленията на този демон Хуан. Навярно мъжът ви е извършил някакво ужасно престъпление и тук ще се разиграе страшна драма. Да побързаме, за да не изпитаме и ние някоя беда.

— Това ще ме погуби! — извика отчаяна доня Мартина, като зачупи ръце.

— Не, мила сестро — любезно отвърна жената на нейния роднина, — не се отчайвайте, нали ще видите дъщеря си и ще се чувствате щастлива, което напълно заслужавате.

— Да, да, дъщеря ми, моята мила Леона, искам да я видя!

Не се мина и половин час, когато всичко бе готово; трите коня бяха оседлани, мулето натоварено, кравата и козата бяха турени върху мека слама в колата, запрегната с два яки коня.

— Готови сме да изпълним заповедта ви! — обади се доня Мартина, като отвори къщната врата.

Непознатият стоеше неподвижен пред вратата. Когато чу гласа на доня Мартина, подаде й ръка, доведе я при един от конете, помогна й да се качи на седлото и като се поклони вежливо, каза:

— Простете, сеньора, вие сте добра жена, бъдете щастлива, нека бог ви пази!

— Простете, сеньор — тъжно отвърна доня Мартина, — нека бог ви прости за туй, което сте намислили: да вършите.

След пет минути на поляната останаха само маскираните хора.

Мина се около половин час, без да се мръднат или да заговорят. Явно бе, че чакаха изгонените да се отдалечат толкова, че да не могат да видят или чуят нищо от това, което ще се върши тук.

— Доведете ми човека! — извика непознатият.

И той влезе в дома, където го последваха половината от другарите му.

Другите останаха на поляната, за да пазят всички пътища, които водеха към нея.

В стаята бяха внесени две свещи, турени на маса, пред която седеше непознатият и даваше заповеди на другите.

Доведоха в стаята дон Хуан Педросо; по даден знак от непознатия отвързаха ръцете и свалиха превръзката от устата му.

Той изгледа с любопитство и почуда цялата стая.

— Кои сте вие и какво искате? — рязко и злобно попита той. — Защо ме доведохте в моя дом?

— Доведохме ви, за да ви съдим и щом се произнесе присъдата, каквато и да бъде тя, веднага ще бъде изпълнена на същото място, където замислихте вашето отвратително престъпление!

— Съвсем не ви разбирам какво искате да кажете. Ако искате да ме убиете, то за какво? Вие сте по-силни от мен, но питам ви, защо ще ме убивате пред очите на жена ми?

— Жена ви не е вече тук! — студено отвърна непознатият. — Тя отпътува преди един час, като взе всичко, което е нейно.

Въпреки голямото си нахалство дон Хуан остана поразен от отговора на непознатия, но веднага се опомни и продължи с все същия насмешлив тон:

— За какво всъщност ме обвинявате?

— Обвинен сте, че сте убили с цел грабеж дон Салвадор Кастильо и сте запалили неговото ранчо.

— Това е клевета — извика той, като сви рамене, — аз почти не познавам дон Салвадор Кастильо и не съм имал и най-малката причина да го мразя.

— Всичко е вярно, но вие знаехте, че той е богат и сте искали да му ограбите трите хиляди пиастри, които същия ден е получил пред вас в Сан Блас.

— Всичко туй още нищо не ми говори и е напълно лишено от смисъл. Кой се осмелява да ме обвинява в това гнусно престъпление?

— Наистина гнусно! Обвинител е самият покоен дон Салвадор, който преди да умре, успя всичко да каже на най-големия свой син; после свещеникът, който ви е превързал, и най-после тоя пиастър, откъснат от шията на убития от вас човек. Ето монетата, тоя пробит пиастър! Вижте, същият ли е?

И непознатият му поднесе монетата.

— Напразно! Излишно е! — извика убиецът, като неволно трепна, в което пролича суеверен страх и отвращение, и се обърна настрани.

— Приберете си монетата, скрийте я, не искам да я гледам! — нервно отвърна той.

— Значи признавате злодеянието си?

— Какво има да признавам? Вие всичко знаете!… Правете с мен каквото искате!… — После, като помисли малко, добави: — Аз бях уверен, че съм го убил.

Непознатият се обърна към седящите отдясно и отляво маскирани хора и запита:

— Съгласни ли сте, че този човек по съвест признава, че е убиец, крадец и подпалвач?

— Да! — отвърнаха почти в един глас присъстващите.

— Каква е вашата присъда?

— Възмездие: око за око, зъб за зъб! — отвърнаха мрачно съдиите.

— Тогава убийте ме и колкото по-скоро, толкова по-добре — с ироничен смях извика убиецът.

— Хуан Педросо — добави непознатият със същия невъзмутимо студен тон. — Убиец, крадец и подпалвач, съдът на Линча те осъжда на смърт!

— Благодаря! — насмешливо отвърна осъденият на смърт, като презрително сви вежди.

— Вие се осъждате — добави непознатият — да бъдете изгорен жив във вашия дом точно тъй, както сте мислили да постъпите с вашата нещастна жертва в запаленото от вас ранчо.

— О, вие няма да сторите това! — извика с ужас той.

Непознатият даде знак.

Няколко души се хвърлиха върху злодея, който ревеше от ярост и отчаяние и се опита да се противи. Но въпреки всичките му опити да се изтръгне и избегне страшната участ, за миг го повалиха на земята, вързаха го с въже, оковаха го във верига и запушиха устата му с кърпа, за да не вика.

Тъй, вързан, го сложиха върху масата в общата стая на ранчото и го оставиха. Съдиите бавно излязоха, като оставиха вратата отворена, след което запалиха къщата от няколко страни и отвред я заобиколиха, като мълчаливо и мрачно наблюдаваха пожара, който бързо обхвана цялата постройка.

След десетина минути къщата представляваше грамадна огнена клада. Сред пламъците и се виждаше нещастният злодей, който се гърчеше в ужасни мъки.

Огънят трая около един час, след което от ранчото остана само купчина пепел.

Съдиите постояха още един час на поляната пред изгорелия дом, после забиха сред димящите развалини един висок стълб, донесен нарочно за тая цел, и на него заковаха голяма дъска, на която бе написано с едри и четливи букви следното:

„Осъденият по закона на Линч Хуан Педросо, убиец, крадец, подпалвач и измамник, бе изгорен жив в това ранчо: такъв е законът на възмездието — око за око, зъб за зъб.“

Понеже съдиите нямаха друга работа тук, метнаха се на конете и за миг изчезнаха в тъмната гора.

Тази страшна екзекуция извика страх и ужас в цялата страна.

Никой не можа да посочи точно кой я приведе в изпълнение, но всеки се досещаше кои бяха хората. Обаче никой не смееше да спомене имената им.

Доня Мартина, която се настани у дъщеря си, не можа нищо да научи за страшната участ на своя мъж и умря в дълбока старост, щастлива и доволна, заобиколена от своите внуци.

След седем-осем месеца от тая страшна екзекуция генерал дон Рафаел Кастильо, сериозно ранен при едно от смелите си нападения, които особено му допадаха, дойде на почивка в своето ранчо при моста на лианите.

Брат му, полковник дон Лоп, пристигна заедно с него. Скоро бе отпразнувана сватбата на доня Асунта с дон Рафаел с небивал блясък и тържественост.

Църквата в Пало Мулатос се оказа твърде тясна, за да побере хората не само от селото, но и дошлите от най-отдалечените краища. Всеки смяташе за свой свещен дълг да присъства на венчавката на прославения генерал, желаейки с това да поднесе нему и на семейството му своята почит и признателност за неговото добро държание с всекиго и да подчертае почитта, с която той се ползва пред всички.

Сега ще кажем още няколко думи. Дон Лоп, произведен също генерал и избран за член на Конгреса на републиката, решително се отказа от брака и умря ерген, ощастливен, както някога предрече, с децата на брат си, с когото не се раздели до края на живота си.

В днешно време Кастильо е едно от най-влиятелните и уважавани семейства в цяло Мексико. То отдавна се пресели от горите на Тихоокеанското крайбрежие в околностите на град Мексико. Дори самите потомци на това семейство не знаят, че техният славен род произхожда от скромен контрабандист, който е прекарал цял живот в тъмните и девствени гори на Сан Блас.

Тук исках да опиша жестоките, зверски нрави на тая полудива страна, които постепенно започват да изчезват. Дали съм успял в това — не зная.