Гюстав Емар
Ранчото на свободата (4)

5

Ето по какъв начин дон Салвадор научи за срещата, определена от дон Торибио на племенницата му.

Същия ден към пладне ранчерото се връщаше от конюшнята, където прегледа току що купените коне. Връщаше се бавно към къщата и мина край прозореца на Асунта със спуснато дебело муселиново перде поради горещината. Вниманието на ранчерото бе привлечено от непознат глас, който много оживено говореше на Асунта.

Чичото се вслуша. Непознатият глас поясняваше на доня Асунта значението на букета, хвърлен преди два часа през прозореца в стаята и.

С букета се определяше свиждане още същата нощ.

Часът и мястото бяха точно означени чрез цветята и тревите.

Името на човека, който искаше свиждането, бе произнесено няколко пъти с чувство на злоба и възмущение от някаква непозната, която обясняваше на Асунта значението на цветовете.

Доня Асунта настойчиво отказваше да отиде на срещата; тя съвсем не познаваше този човек, виждала го бе само два пъти и не само не се интересуваше от него, но по-скоро чувстваше към него някакво инстинктивно отвращение.

Ето защо непознатата тъй настойчиво я молеше да отиде на срещата. Този човек отвратително и подло я бе измамил и сега се умилква край други девойки, за да се погаври и с тях. Ако Асунта не се съгласи да отиде на срещата, казваше тя, човекът, ще започне да я преследва с любовта си и утвъртанията си, ще я оскандали, защото той е от ония хора, които пред нищо не се спират, когато замислят нещо. По-добре ще бъде да отиде на срещата с него и да се обясни откровено, като упрекне нечестните му постъпки и скъса с него завинаги. Пък и няма защо да се страхува от него, защото тя скрито ще присъства на тяхното свиждане и ако потрябва, ще се яви да изобличи измамника.

Най-после непознатата успя да убеди Асунта да изпълни молбата й.

„Прекрасно — каза си ранчерото, — и аз ще бъда на това свиждане.“

И обнадежден от чистотата и невинността на своята племенница, дон Салвадор спокойно се прибра у дома си, като че съвсем забрави чутото.

След вечеря, като отиде да нахрани конете, заповяда на синовете си, в присъствието на жена си и Асунта, да се приготвят и го придружат за Сан Блас, където са повикани по важна контрабандна работа. Ето защо навярно ще отсъстват от къщи цялата нощ.

Това често се случваше, затова жената и племенницата съвсем не се изненадаха от неговата заповед. Жените спокойно отидоха да спят, а мъжете излязоха от къщи, за да отидат в конюшната.

След половин час всички светлини в дома бяха загасени и всички негови обитатели спяха дълбоко.

— Оставете конете в конюшнята, не са ни нужни, ще отидем не в Сан Блас, а само до реката.

Младите учудено погледнаха баща си и не разбраха какво иска да каже. Ранчерото се усмихна на тяхното недоумение.

— Изслушайте ме! — рече той и с няколко думи им разказа същината на случая.

— Но Асунта не е виновна! — горещо се застъпи дон Рафаел.

— И е чиста като ангел! — добави дон Лоп.

— За бога, деца мои! — добродушно се изсмя ранчерото. — Аз не по-лошо от вас го зная. Нашето присъствие не е насочено срещу нея, а против оня нехранимайко, който се одързостява да обикаля нашата бяла гълъбица.

— Ах, този негодник! — възмутен извика дон Рафаел.

— Мерзавец! — процеди през зъби дон Лоп.

— Е, е, успокойте се, деца! — със същата добродушна усмивка отвърна баща им. — Добър урок ще му дадем на този ласкател. Тази гореща глава има нужда от една студена баня в реката. Уверен съм, че веднага ще се ободри и успокои!

— Нали реката е пълна с алигатори! — обади се дон Рафаел. Добродушието му се възмущаваше от подобни жестоки наказания.

— Да, тоя нещастник жив ще бъде изяден! — каза дон Лоп. У него също се появи състрадание.

— Толкова по-зле за него: той е виновен, а не аз. Да седи мирно у дома си, вместо да се скита край къщата ми! — каза дон Салвадор. — Нека сам се оправя, аз си измивам ръцете.

Младежите крадешком се спогледаха и мълчаливо наведоха глави пред баща си в знак на подчинение. С дон Салвадор не можеше да се спори и синовете му от опит знаеха, че той никога не изменя веднъж взетото решение. Затова те не се и опитваха да му възразят, като решиха сами да смекчат това жестоко и нечовешко наказание.

Всъщност дон Салвадор не бе зъл и жесток човек, но имаше див, необуздан характер, който неволно се поддаваше на влиянието на обкръжението — а то самото бе странно и диво, всичките му права и закони се свеждаха до правото на силния, до отмъщението, а понятието за прощаване или примиряване бе лишено от смисъл и значение. Освен това той боготвореше своята племенница и всеки, който дръзнеше да се докосне до нея, засягаше най-чувствителната струна на старика — според него за такава постъпка единственото наказание бе смъртта и той истински вярваше, че върши нещо справедливо, като хвърли такъв човек жив в устата на крокодилите.

— Знайте, ако всеки постъпваше тъй, всички женкари, които са свикнали да си играят с честта и доброто име на жените, ще се позамислят! — каза той.

— Да, тъй е — отвърна с усмивка дон Рафаел, — но все пак това средство е доста пресилено, дори надхвърля самата цел.

— Глупости! — грубо отвърна старикът. — Полумерките всичко развалят, само пълното наказание може да даде резултат. В случая ние сме напълно гарантирани, че той няма да посмее да повтори опита си.

— Да, възможно е! — засмя се дон Лоп.

— Да вървим — каза дон Салвадор, — време е да отидем в нашата засада и да дочакаме сладкопойната птичка!

— Да вървим! — обадиха се младежите и тръгнаха след баща си.

Какво стана по-нататък нашите читатели вече знаят, както и по какъв странен начин благодарение на двамата братя дон Торибио се спаси от ужасната смърт, на която го осъди безмилостният ранчеро.

Всъщност дон Салвадор наполовина се поддаде на измамата от несполуката на своето жестоко намерение, но въпреки това не каза нито дума. Може би вътрешно бе доволен от този неочакван обрат.

Както знаем, от реката и тримата се върнаха мълчаливо вкъщи. Само когато дон Салвадор влезе в общия салон, усмихна се, че го намери празен, но и сега нищо не продума, а като остави на синовете си да вършат каквото знаят, влезе в стаята си.

Като размени с брат си няколко думи, дон Лоп напусна ранчото, а дон Рафаел се изтегна в люлката под стряхата, запуши цигара и се залюля.

Цигарата отдавна бе изпушена, дон Рафаел лежеше с полузатворени очи. Отдал се на мечтите си, изведнъж усети върху рамото си допира на малка нежна ръка. От тоя допир, лек като крилцата на колибри, младият човек изведнъж скочи на крака и застана като вцепенен лице срещу лице с братовчедка си.

Асунта мило се усмихна, чувствуваше се малко сконфузена от постъпката си.

— Извинете, Рафаел, че ви събудих! — заговори тя със своя нежен и мелодичен глас.

— Не спях, сестро — отвърна той.

— Какво правехте? — попита тя с едва доловима добродушна насмешка.

— Мечтаех!

— Мечтаехте?

— Да, сестро, мечтаех за вас!

— За мен? — кокетно запита тя, цяла зачервена като жар. — Значи понякога мислите и за мен?

— Не понякога, а винаги, ден и нощ, насън и наяве.

— О, това ми дава смелост да мисля, че малко повечко ме обичате!

— Повече от всичко на света, Асунта! — извика той с младежка пламенност.

Девойката отново се усмихна и с тон, който не може да се опише, каза:

— Значи вие ме обичате като родна сестра?

— Не, не! — извика той. — Обичам ви хиляди пъти повече. Щастлив съм, когато ви виждам, а чуя ли вашия звучен глас, изпитвам истинско наслаждение. И сега сърцето тъй силно тупти в гърдите ми, като че иска да литне на свобода и да отиде при вас, сестро.

— Аа! — със странен глас извика тя, отвърна глава и изведнъж притисна с ръка сърцето си.

— Сили нямам да ви кажа колко ви обичам, колко сте ми скъпа, не умея и не мога да го изразя. Зная само, че ако погледът ви ме удостои със същия мил израз, който има сега, готов съм с радост да жертвам живота си и когато умирам, единствените ми прощални думи ще бъдат: Асунта, обичам ви!

Девойката изведнъж закри с ръце лицето си, като че нещо я заслепи, олюля се, та трябваше да се подпре на една от колоните на портала.

Дон Рафаел я задържа, а тя побърза да го отблъсне, но го направи тъй леко, че в движението й нямаше нищо обидно. После, като изправи глава, заговори с нежен и звучен глас, в който този път прозвуча някаква особено трогателна нотка:

— Няма да се преструвам пред вас, че не съм ви разбрала. Ще бъда откровена: знаех, че ако не днес, то утре все трябваше да направите пред мен това признание. Зная и чувствувам, че ме обичате, и самата аз ви обичам. Цялата съм ваша. Обикнах ви с цялата си душа от деня, когато бяхте още момче, а пък аз — дете, и вие ме взехте от ръцете на баща ми, като ме притиснахте до гърдите си и за пръв път ме целунахте някак особено, не по детски.

— О, мила, многообична Асунта! — извика младият човек, като зацелува горещо и страстно лицето и ръцете й. — Ако знаете колко ви обичам!

— Да, Рафаел, обичайте ме, по-силно ме обичайте! — зашепна тя с тиха скръб. — Обичайте ме тъй, както аз ви обичам. Бих казала нещо повече. Необходимо ми е да се уверя, че само в любовта ви ще намеря опора, когато скърбите, които Предчувствам, се излеят върху нас.

— Защо да говорим за тъги и скърби — разпалено извика той, — когато само с една дума вие ще ме направите най-щастлив от всички хора?!

— Да, Рафаел, ние сме щастливи, защото открихме сърцата си един на друг и сега се чувстваме на върха на блаженството. Но близо до нас имаме и друг човек, когото двамата обичаме и когото нашата любов ще хвърли в най-безизходно отчаяние, когато узнае за нея.

— Да, брат ми! — тъжно каза дон Рафаел.

— Да, брат ви, който ме обича също тъй, както и вие, но не смее да ми признае. Ако научи за взаимността на нашите чувства, за него това ще е смъртоносен удар…

— Да, но как ще научи, кой ще му каже?

— Всичко, всяка наша дума, движение, поглед.

— Наистина! Бедният Лоп! — въздъхна дон Рафаел и лицето му, което сияеше от радост и щастие, изведнъж стана мрачно.

— Рафаел — добави младата девойка, — чакам от вас голяма жертва. Аз…

— Разбирам, мила! — бързо отвърна младежът. — Брат ми не трябва нищо да узнае и да не подозира. За това трябва отново да си поставим маските на равнодушието, да следим всяка наша дума, поглед и движение.

— Да, мили! Точно това исках да кажа.

— Не искам брат ми да се измъчва и страда, моето щастие да бъде за него нещастие, защото такова щастие не е вече щастие, когато видя, че бедният ми брат страда и се чувства нещастен.

— Прекрасно, мили Рафаел! Тоя изблик на братска любов твърде много ми харесва. В нея познах вашето добро сърце: виждам, че вие като братя свято и дълбоко се обичате; тази ваша дружба никога не трябва да се помрачи. Лоп има като вас нежно сърце и е великодушен и откровен като вас. Оставете на мен да му внуша, че него мога да го обичам само с любовта на сестра, и да разбере, че не съм правила никакъв избор между вас, а само инстинктивно съм последвала влечението на сърцето си и той няма право да се сърди нито на вае, нито на мен.

— Да, права сте, драга Асунта! Всичко, което току-що ми казахте, е напълно вярно. Но уви, страстта не разсъждава. Затова, Асунта, нека крием нашето взаимно щастие, което тъй ще стане по-скъпо за нас и ще се открием тогава, когато напълно се убедим, че то няма да огорчи Лоп.

Изведнъж се чуха бързо наближаващи стъпки.

— По-тихо! Той е — каза Асунта.

Наистина при тях идваше Лоп. Той бе малко бледен и изтриваше едра пот от челото си, но същевременно изглеждаше весел.

— Ето, и аз съм тук! — обади се той. — Добро утро, мила сестрице! — мило поздрави той Асунта.

— Здравейте, братко! — обади се тя.

Тъй се обръщаше тя към двамата младежи, с които заедно расна и се възпита, макар да бяха с няколко години по-големи от нея.

— Радвам се, че ви виждам! — добави тя. — Имам една молба към вас.

— Към мен? — весело запита дон Лоп. — В такъв случай предварително е изпълнена.

— Към двама ви.

— Какво има? — попита Рафаел.

— Аха! Големият ми брат не се решава да обещае — засмя се тя.

— Искам да зная какво да обещая! — също тъй шеговито отвърна той.

— Ето какво искам да зная: какво стана с онзи млад човек?

— Успокойте се, сестрице! Спаси се благодарение на брат ми.

— Както благодарение и на теб — изведнъж извика Рафаел, — нали и ти бе мой съучастник.

— Както винаги: във всяко добро дело се допълвате един друг! — любезно отбеляза доня Асунта.

— Това ли е всичко, което искахте да знаете, сестрице? — попита дон Рафаел.

— Не, не всичко! — бързо извика тя. — Защото предварително знаех, че няма да го оставите да загине. Нали нещастникът е изгубил коня и оръжието си, а вие не по-зле от мен знаете, че в нашите гори човек без оръжие и без кон е осъден на смърт.

— Не се безпокойте, сестрице. Прекрасният кон на този господин сега е в нашата конюшня, където сам го вкарах. Намерих го вързан за едно дърво недалеч от лиановия мост. Освен това донесох у дома неговото сарапе, сомбреро и мачете, тъй че вашият любимец, Асунта, остана само без оръжие.

— Е, що се отнася до пушката, имам една чудесна съвсем нова пушка, която с удоволствие мога да му подаря. Готов съм да го снабдя и с чифт пистолети.

— Колко сте добри и двамата и колко ви обичам за добротата ви! Но къде е той сега и как да го намерим?

— Аз ще се погрижа! — весело подхвана Рафаел. — Навярно не е далеч. Веднага отивам да го потърся. Трябва да довърша онова, което брат ми така успешно започна. — При тези думи той тутакси влезе вкъщи.

— Милият Рафаел — прочувствено заговори Лоп. — Какво златно сърце, какво великодушие има у него!

— А вие, братко, не сте ли същият като него?

— Не — отвърна Лоп, като тъжно поклати глава, — не съм като Рафаел; той е много по-добър от мен! Не на мен, а на него му идват на ум всички добри и великодушни мисли, а пък аз само следвам неговия пример. Той, без да се колебае, би жертвал живота си заради мен, ако потрябва, а у мен първият порив е винаги глупав. Наистина, щом обмисля, отхвърлям първата подбуда, но все пак фактът си остава факт!

— Вие съзнателно се клеветите, Лоп! Всичко, което казахте, не е вярно: вие с нищо не сте по-лош от Рафаел, така е. Не говорете противното, драги братко, познавам ви много по-добре.

— Да, да, ваш брат, Асунта, наричайте ме винаги брат; тая дума във вашите уста ме изпълва с радост. Пък не сме ли с вас брат и сестра по душа, ако не по кръв? Раснахме заедно, възпитахме се също заедно и нямате представа колко ви обичам.

— Обичате ме като родна сестра? — обади се тя нерешително.

— Да, като скъпа, любима сестра! — с тъжна усмивка потвърди той. — Тъй ви обичам, че никога не бих желал да се разделя с вас.

— Никога да не се разделите с мен? — смутено повтори тя.

— Да, сестро, дори и в мечтите си, защото понякога мечтая! — с въздишка отвърна той.

— И във вашите мечти ли? — прекъсна го тя с примряло сърце.

— Понякога си казвам: „Защо Асунта да не стане жена на брат ми? Рафаел е прекрасен, благороден момък, той би я направил щастлива, убеден съм, а пък аз…“

— А вие?

— А пък аз никога не бих се разделил с тях и бих се чувствал щастлив с тяхното щастие. Бих приспивал на ръце децата им!

— Ах! — с почуда прошепна доня Асунта.

— Нали е прекрасно? Каква красива участ! Но уви, то е само мечта!

— Мечта! — машинално и несъзнателно прошепна девойката. — Да, вярно е!

Чувайки последните думи, дон Лоп побледня като мъртвец и се обърна да избърше потта, която се стичаше от челото му.

Младата девойка го гледаше със смесено чувство на страх, тъга и недоумение.

— А, ето го и Рафаел! — извика Лоп.

Рафаел идваше с пушка през рамо, друга в ръка и два големи пистолета в пояса.

— Струва ми се, че се позабравих малко, но искахте да избера по-хубаво оръжие. Когато се дава подарък, трябва наистина да струва нещо. Как ти се вижда тази пушка, Лоп?

— Чудесна! Несъмнено твърде ценно оръжие и протежето на Асунта ще остане доволен от него.

— Е, аз ще вървя!

— Ще те придружа до конюшнята и ще ти помогна да оседлаеш твоя кон, нали ще водиш и коня на дон Торибио.

— Да, вярно, да вървим!

— Извинете, сестро.

— До скоро виждане! — каза дон Рафаел.

— За закуска ще се върнете, нали?

— Ще се помъчим.

— Тогава довиждане! На добър час!

Младите хора тръгнаха към конюшнята, а пък Асунта дълго още стоя неподвижна под сводовете на портала, като ги изпращаше с поглед, докато влязоха в конюшнята. После прокара ръка по лицето си, като че искаше да прогони някаква досадна мисъл.

— Дали не е чул нашия разговор? — прошепна си тя. — О, ако е тъй, би било твърде добре! Трябва да разбера… — И тя загрижено се върна в ранчото, където я викаше доня Бенита.

Изминаха няколко дни от станалото при лиановия, мост и вече никой не си го спомняше, като че съвсем бе забравено.

Дон Салвадор не само не упрекна племенницата. Напротив, на другата сутрин по време на закуска, когато Асунта отиваше при него малко нерешително да го поздрави както обикновено, той я сграбчи в прегръдките си и като я разцелува няколко пъти, най-любезно й рече:

— Ти си ангел, Асунта! Никога няма да съумея да те обичам достатъчно за щастието, което внасяш в нашия дом!

През следващите няколко дни Асунта напразно се опитваше да влезе в разговор с Лоп. Младият човек, без да дава вид, че я избягва, винаги правеше тъй, че да не остава насаме с нея.

Всяка сутрин младата девойка, която израсна и бе възпитана ведно с Рафаел и Лоп, имаше привичката да поздрави и да се разцелува с тях, щом излезе от стаята си свежа и благоухаеща като цвета на розата, измита от утринната роса.

Една сутрин, когато Асунта работеше вкъщи с доня Бенита, Лоп влезе в стаята. Асунта, както всякога, весело отиде при него, поднасяйки му за целувка свежото си лице, като приветливо го поздрави.

И той й отвърна със сърдечен поздрав, но вместо обикновената целувка леко се отдръпна и с принудително шеговит тон каза:

— Не, сестрице! Сега сте вече красива, голяма девойка и такава фамилиарност е неприлична. Братските ласки бяха уместни, когато бяхте дете. Сега не са допустими между нас и аз трябва да ви уважавам като жена, каквато сте сега.

— Благодаря ви, братко! — и тя отлетя като птичка, весела, щастлива и доволна.

— Прекрасно казано, сине мой — похвали го доня Бенита, — ела и целуни мен. Аз съм вече възрастна жена, то не може да има за теб или за мен никакво значение.

— Вас, мамичко, с радост ще целуна! — отвърна той, като прегърна и целуна доня Бенита.

— Ти би трябвало да посъветваш и брат си да последва твоя разумен пример.

— Не, това не мога да сторя, мила мамо!

— Защо? — попита тя учудена.

— Защото е по-възрастен и след татко той остава глава на семейството; той има право да целува Асунта, но аз. — не. Пък и откъде да зная, може би…

Но като се досети, че може да каже нещо повече, отколкото трябва, замлъкна, вежливо се поклони на мащехата и напусна стаята, като остави доня Бенита в пълно недоумение от смисъла и значението на думите му.

— Ах — зашепна тя. — Какво значи всичко туй? Нищо не разбирам, а тая лудетина му благодари, че се отказа да я целуне! Господи Исусе! Какво става тук… ще разбера — решително добави тя.

Но това не бе тъй лесно, както предполагаше. Асунта остана недостъпна и нито думица не продума за всичко. Този път доня Бенита не сполучи със своите хитрости и дипломатични похвати.

Дон Салвадор и синовете му всяка нощ прекарваха, извън дома. Контрабандата по онова време се извършваше доста оживено и успешно с френските и английски кораби, които пристигаха в Сан Блас. Тримата мъже печелеха грамадни суми; плащаха им особено щедро, защото бяха ловки и опитни в работата си и винаги успяваха да спасят стоките, които вземаха за тайно препращане.

Същевременно политическият хоризонт на тази нещастна страна все повече и повече потъмняваше, войната все повече се разрастваше. По всички места на Нова Испания и Гуаделупа се биеха с небивало ожесточение. Макар избивани и побеждавани, въстаниците не се отчайваха; щом един техен отряд биваше разбит и разгонен и испанците го смятаха унищожен завинаги, съвсем неочаквано на мястото му се появяваше друг. Борбата силно се затягаше. Времето минаваше, но никоя от воюващите страни не можеше да се похвали с предимство, което да реши тъй или иначе големия въпрос, за който през последните четири години се проля толкова кръв.

Дори в околностите на Сан Блас и Тепик се виждаха многобройни отряди въстаници и редовна испанска войска, които енергично маневрираха и се дебнеха по-между си.

Носеха се слухове, че неголеми испански групи са навлезли на разни места из горите, където здраво са се укрепили в Гуаделупите.

Паниката сред горското население бе обща. Всички обитатели на горските дебри се вълнуваха. Свещениците в своите неделни проповеди енергично подготвяха населението да въстане срещу омразните тирани.

Испанците също не бездействаха; техните шпиони сновяха навред из горите, като апелираха най-вече към скитниците и бандитите, тъй много па тези места, мъчейки се да ги привлекат на своя страна, като им обещаваха грабеж и присвояване на разорените имоти на въстаналите жители.

Всички тези слухове силно безпокояха дон Салвадор. Неведнъж бе съветван от синовете си да напусне временно гората и да се пресели в Сан Блас с жена си и племенницата. Далечното и самотно положение на ранчото при лиановия мост правеше нощното нападение върху него твърде възможно. Още по-опасно бе, защото жените всяка нощ оставаха сами у дома и това го знаеха всички. Освен това дон Салвадор минаваше за богат човек, жаждата за печалби все повече се засилваше у бандитите и горските скитници. Ето защо много вероятно бе да нападнат дома.

Дон Салвадор дълго време отказваше да напусне своя скромен дом, в който преживя толкова щастливи години. Но сега почнаха да прииждат насам такива тревожни вести, че реши да не се бави повече.

С въздишка и мъка старикът заповяда на жена си да прибере всичко и да се приготвят да напуснат дома. Щяха да се местят в Тепик, където смяташе да остане временно, докато положението се подобри. А понеже този ден очакваше да получи доста крупна сума в Сан Блас — пет хиляди и осемстотин пиастри, той отпътува с двамата си сина. Щом получи парите, веднага напусна града и се прибра у дома си.

Тук се заключи в стаята със синовете си, на които каза:

— Деца, тая нощ ще напуснем ранчото и ще отидем в Тепик, където ще престоим през цялото време, докато трае проклетата война. Но преди да напуснем, Рафаел трябва да свърши една твърде важна работа; той знае каква и не мога да му кажа нищо повече. Ти, Лоп, ще го слушаш за всичко. Там, където ти кажа да го чакаш, ще го чакаш и няма да мръднеш от мястото, докато се завърне. Разбра ли?

— Да, татко. Всичко, което заповяда, ще го изпълня.

— Добре, синко! А сега, деца, вижте!

Старикът разкопча ризата си и показа една муска с тънка златна верижка; после, като разтвори кесийката, извади една хубава пробита монета.

— Когато брат ми умираше, завеща ми тази вещ и ме помоли да не я свалям от шията си, докато Асунта не навърши двайсет години. Тогава ще й дам муската като последен спомен от баща й. Но сега живеем в такова тревожно и опасно време, че лесно мога да умра преди времето, определено от брат ми да дам скъпия спомен на девойката. Трябва всичко да се предвиди! И тъй, Рафаел, ако умра, вземи муската и я носи до определения от брат ми срок. Ако Рафаел бъде убит, тогава ти, Леон, ще вземеш този спомен и когато Асунта навърши двайсет години, предай й го. Нали ме разбрахте, деца? Запомнете и изпълнете всичко тъй, както ви казах.

— Да, татко, всичко ще изпълним! — почти в един глас отговориха и двамата.

— Благодаря ви, деца! Бог няма да ви ви остави и аз се надявам, че с неговата помощ последната воля на моя брат ще бъде изпълнена.

Младите хора внимателно разгледаха няколко секунди пиастъра и го върнаха на бащата, който отново го скри в муската и я окачи на шията си.

— Сега, деца, е три през нощта. Вървете веднага, та по-рано да се върнете у дома. През това време ще се приготвим за път, та като се върнете, веднага ще отпътуваме. — И без да си дава сметка защо го върши, воден от някакво предчувствие, старикът прегърна синовете си и ги разцелува.

— Бог да ви благослови тъй, както аз ви благославям.

Младите хора излязоха с насълзени очи, отнасяйки със себе си някакво тежко предчувствие.

Дон Рафаел взе един тежък куфар, който баща му посочи, когато излезе от стаята.

Двамата младежи се въоръжиха от глава до пети с пистолети, мачете, пушки и ножове — всички отлична изработка. Тъй въоръжени, те не се страхуваха от никаква опасност.

След няколко минути нашите младежи минаваха през гората с бърз ход.

В същото време от дома потеглиха три натоварени коли с тромави колела, запрегнати с грамадни волове, и тръгнаха по пътя за Тепик, където дон Салвадор нае къща за семейството си. На колите бе натоварен най-ценният имот на ранчерото, който не искаше да го остави да бъде разграбен от бандитите.

Дон Лоп и Рафаел благополучно и бързо стигнаха височината, без да продумат из пътя.

Когато наближиха, те слязоха от конете.

— Почакай ме тук, братко! — каза дон Рафаел, като метна на рамо куфара.

— Добре — отвърна дон Лоп.

— Пази внимателно!

— Бъди спокоен!

Te се разделиха и дон Рафаел бързо навлезе в гората.

Бави се около час и когато се върна, куфарът не беше с него.

— Какво се чува? — запита той брат си.

— Нищо! — отвърна той.

— По-скоро на конете! — тъжно извика дон Рафаел. — Да бързаме към дома, сърцето ми се свива, някаква ужасно предчувствие ме измъчва.

— Също и мен, братко! Сам не зная какво става с мен! — каза дон Лоп.

— Да бързаме, да бързаме, напред!

Конете се втурнаха и полетяха като вихър по пътя, като оставяха след себе си облаци прах.