Гюстав Емар
Ранчото на свободата (6)

7

Когато най-после двете жени разбраха, че ранчерото е мъртъв, дадоха свобода на дълго потисканите сълзи и ридания. Синовете на починалия се оттеглиха встрани, за да не пречат на скръбта на жените и като коленичиха, дълго се молиха за баща си. После мълчаливо си стиснаха ръцете и няколко секунди стояха лице срещу лице. Най-после дон Рафаел пръв заговори:

— Братко — каза той, — татко ни завеща един свещен дълг!

— Да, братко! — отвърна дон Лоп.

— Що се отнася до мен, решен съм на всяка цена да изпълня волята му.

— Също и аз!

— На всяка цена!

— Да, на всяка цена!

— Прекрасно, значи се разбрахме!

— Да и занапред ще се разбираме! — бързо подхвана дон Лоп.

— Благодаря ти, братко! — каза дон Рафаел. — Покойният ни баща каза, че в единството и дружбата е нашата сила.

— Да, братко, ние се обичаме и нищо няма да сломи нашата дружба!

— Благодаря ти още веднъж, Лоп! Кажи ми, не подозираш ли някого като убиец на татко?

— Не, татко нямаше врагове. — Да, но имаше завистници.

— Вярно, защото го смятаха за богат.

— При последното ни отиване в Сан Блас той получи пари в присъствието на няколко души.

— Сигурен ли си в това?

— Да!

— Значи един от присъстващите при изплащането на трите хиляди унции се е решил на това ужасно дело?

— Да, но той не е бил сам.

— Прав си, били са петнайсет души; татко е убил четиринайсет. Когато съмне, ще преброим телата на убитите бандити. Татко ни уверяваше, че само един е избягал, и аз не зная защо, но твърдо съм убеден, че този, който е имал щастието да избяга, е подбудителят на това ужасно престъпление.

— Твърде е възможно! Сигурно се е крил зад гърба на своите съучастници и дейно е участвал в борбата само тогава, когато му се е наложило от обстоятелствата.

— Кога ще започнем разследването?

— Веднага след погребението на татко — отвърна дон Рафаел. — Не бива да дадем време на убиеца да се скрие.

— Сигурно ще го стори, ако му оставим възможност. Имаш ли някакъв план?

— Да и вярвам че е добър, само ще трябва още веднъж да го разгледаме, което ще сторим двамата с теб.

— И да не отлагаме!

— Бъди спокоен! И аз не по-малко от теб бързам Да се справя с този негодник, но в никой случай не бива да оставим тук мама и Асунта. Трябва по-скоро да ги изпратим в Тепик. Прочее, ще ги попитам какво мислят да правят.

— Може би ще пожелаят да отидат в Тепик, но след погребението на татко.

— Да, навярно и ние ще трябва да се съобразим с тяхното желание.

— Да, прав си.

И младите хора отидоха при плачещите жени. Когато ги видяха, те печално се усмихнаха.

— Ние ще останем при него цяла нощ! — каза Бенита.

— Мамо, не бива да оставате повече на тази влага… Нощта е студена.

— Трябва ли да оставим тялото? — тъжно прошепна тя.

— Не, няма да го оставите, драга мамо — ласкаво и с почит отвърна дон Рафаел. — Аз и брат ми ще го пренесем в скривалището.

— Недейте възразява, мила мамо — добави дон Лоп. — Помислете за вашето здраве, за здравето на сестра ни.

— Какво би станало с нас, мамо, ако загубим и вас? — тъжно промълви Асунта.

— Деца, постъпвайте според гласа на сърцето си — каза Бенита, — но само ми позволете да остана при човека, когото тъй много съм обичала!

— Няма да ви пречим; от тоя момент и най-малкото ваше желание за нас ще бъде закон! — отвърна дон Рафаел.

— Да вървим, мамо — нежно заговори Асунта, като я улови за ръката и бавно я отдръпна от мястото.

Едва успяха да се скрият зад конюшнята, когато откъм гората се чу конски тропот.

Младите хора се спогледаха и се вслушаха. Очаквайки ново нападение, те напълниха двуцевките. Шумът се усилваше и приближаваше.

— Странно! — зашепна дон Рафаел. — Нима неприятелят отново ще ни напада?

— Не мисля, скоро ще съмне, но какво значи това? Нашите коне всички ли са у дома?

— Да. Ще видим! — каза дон Рафаел и като направи няколко крачки напред, силно извика:

— Кой е?

— Мир вам! — отвърна звучен младежки глас. — Аз съм слуга господен и отивам в Пало Мулатос, където, както ми казаха хората, имали нужда от свещеник.

— Вървете смело, отче! Тук наистина има хора, които се нуждаят от вашата помощ и утеха, и те с радост ще ви приемат.

Двамата ездачи се показаха на поляната; предният бе млад човек с кротки, но енергични черти на бледото, слабо и морно лице. Носеше скромно расо от черен, но посивял и на много места подкърпен копринен плат. Зад него вървеше клисарят.

— Добре дошъл, отче! — обади се дон Рафаел. — Сам Господ ви праща в този тежък час на скърби и изпитания.

Свещеникът и клисарят бързо слязоха от конете. Когато видя димящите развалини и купищата мъртви тела, първият молитвено сложи ръце и попита:

— Боже мой! Какво значи всичко това? Каква ужасна драма се е разиграла тук?

За миг той се замисли, но изведнъж почука с пръст по челото си и бързо запита:

— Далеч ли сме от Пало Мулатос?

— Около една миля, отче! — отвърна дон Рафаел.

— Що за място е това, където сме сега?

— При лиановия мост.

— А това ранчо, което догаря, чие е?

— На баща ми, дон Салвадор Кастильо.

— Да, да… Тъй ще да е! — пошепна свещеникът, като че разговаряше със себе си. После тихо добави: — А къде е баща ви?

— Господ го прибра; това са тленните му останки! — каза младият човек, като посочи с ръка тялото на умрелия ранчеро.

Свещеникът набожно коленичи до покойника и заедно със синовете на ранчерото дълго се моли. Когато след молитвата стана, младият свещеник каза:

— Не бива да се остави тялото тук, трябва да се отнесе някъде!

— Ние се готвехме да го отнесем, когато чухме тропота от копитата на конете ви — каза дон Рафаел.

— Тогава побързайте.

Младите хора вдигнаха тялото, сложиха го върху своите кръстосани пушки и го понесоха; свещеникът тръгна след тях, шепнейки молитви. Малко по-далеч вървеше клисарят, като водеше за поводите двата коня.

В това време вдовицата и племенницата сложиха сред стаята легло и тревожно зачакаха синовете да донесат тялото на бащата.

Когато видяха свещеника, двете жени извикаха от радост и побързаха да коленичат пред краката му, но той ги спря и благослови, след което сам постави тялото на дон Салвадор върху кревата, напръска го със светена вода и положи разпятието върху гърдите му. Сетне се обърна към домашните и каза:

— Братя, нека се помолим!

Всички коленичиха. Свещеникът отвори требника и зачете гласно една след друга молитви; клисарят също вършеше работата си, а роднините се молеха за покойника.

След молитвите дон Лоп придружи клисаря до конюшнята, където заедно настаниха конете и ги нахраниха.

Когато дон Лоп, придружен от клисаря, се върна от конюшнята, свари свещеника при главата на покойника, а жените, коленичили до умрелия, тихо плачеха. Като даде знак на клисаря Да го замести при главата на покойника, свещеникът отиде при двамата братя и като ги покани да го последват, рече:

— Да вървим, имам да ви кажа нещо.

Младите хора тръгнаха след него. Когато отминаха конюшнята, свещеникът продължи да върви, докато стигнаха на реката.

— Да спрем! Тук никой няма да ни чуе освен Бог. Сега кажете ми познавате ли ме?

— Да, но само по лице, отче! Знаем, че сте същият свещеник, който всяка неделя и в празник служи литургия в църквата на Пало Мулатос, а ние и всички членоне на нашето семейство редовно присъстваме на всяко богослужение — каза дон Рафаел.

— Значи не съм ви съвсем чужд човек. Живея, както може би знаете, съвсем самотно в жалка колиба с моя клисар в местността Пилда недрос.

— Да, знаем! — отвърнаха младите хора.

— През свободното време събирам разни билки и приготвям лекарства за болните, които идват при мен за помощ, или пък им давам сами да отглеждат билките, ако не могат да ме посещават. Нощес, след полунощ, току-що прочетох молитвеника, помолих се на бога и се готвех да си почина, когато се почука на вратата, която никога не заключвам.

— Влезте, за бога! — казах аз.

— Амин! — чу се зад вратата.

Вратата се отвори и при мен влезе мъж, когото никога не бях виждал. С влизането вежливо поздрави, без да свали шапка; когато поисках да запаля лампата, той сграби ръката ми и каза:

— Не си правете труда, приятелю, още е светло; твърде силната светлина ми вреди на очите.

Когато си лягам, обикновено намалявам светлината на лампата. При тази светлина трудно можеше да се различи нещо, но като разбрах от думите на този човек, че той иска да запази своето инкогнито, не настоях и веднага попитах с какво мога да му услужа.

— Отче — обади се той, — преди час се връщах от Сан Блас. В околностите на Пало Мулатос ме нападна шайка бандити, от които трябваше да се браня. Защитавах се добре и успях да избягам от тях. За нещастие, когато трябваше да отбия удар от меч с лявата си ръка, бях сериозно ранен. — При тези думи той посочи завитата си в парцал ранена лява ръка.

— Наистина, раната бе ужасна: от двата пръста на лявата ръка бяха останали само две кокалчета, които трябваше да се отрежат, за да се спре гангрената.

Братята сериозно се спогледаха. Свещеникът, който нищо не забеляза, добави:

— Казах, че ампутацията е необходима, и той отвърна: „Щом е нужна, направете я.“

Понеже започнах да разглеждам наоколо, той запита:

— Какво търсите, падре?

— Гледам дали не е останало някое парче от дрехата, която сте скъсали, за да превържете ръката си — казах.

— Това не е дреха, а парче — каза непознатият, — което намерих в гората.

Не настоявах повече, но този човек ми се видя подозрителен. Дрехата му бе потънала в кръв и на много места скъсана. Разказът за станалото бе предаден много заплетено и като се замисли човек как търсеше думите, разбрах, че всичко е лъжа. Освен това в разговора променяше и гласа си и аз веднага познах в него един от многото бандити, които пълнят нашите гори. Особено ме заинтересува случаят с дрехата, за която уверяваше, че я е намерил в гората. Освен кървавите петна от неговата ръка, по нея нямаше никакви следи от кал. Освен това нямаше никакво съмнение, че то е парче от женска дреха, разкъсана набързо Но който и да бе той, бандит или не, все пак човек е и раната бе твърде сериозна — трябваше да му се помогне. С най-голяма грижливост оперирах ръката му и я превързах. Той изтърпя операцията мъжествено, без да изохка, а когато свърших, бръкна в джобовете си, откъдето извади шепа златни монети, сред които видях стар пробит пиастър. Човекът бързо го скри в джоба си, а ми даде четвърт златна унция и каза:

— Благодаря ви, отче, и ви моля да вземете това за вашите бедни.

Не зная защо, но не се решавах да взема тази монета; стори ми се, че виждах по нея следи от кръв, и внимателно отклоних предложението на непознатия.

— Аз винаги безплатно помагам на хората — отвърнах доста сухо, — но ако мислите да дадете милостиня за оказаната ви услуга, то сам я дайте на първия срещнат бедняк.

— Нека бъде вашата воля, отче — съгласи се моят пациент, като прибра парите в джоба си. — И тъй, още веднъж ви благодаря и сбогом!

— Бог да ви е на помощ! — казах.

— Скоро ли ще заздравее раната? — запита той.

— Да — успокоих го аз, след месец, ако редовно по два пъти на ден сменяте превръзката. Ето ви и бурканче с мехлем за по-бързо заздравяване на раната.

— Благодаря, с радост го приемам, още повече че утре напускам страната и няма да мога да дойда при вас още веднъж.

После се сбогува и тръгна към вратата, отвори я, но вместо да излезе и я затвори след себе си, изведнъж се върна и като сграби изцапаното с кръв парче от дрехата, бързо го скри в джоба.

— На вас тоя парцал не е нужен, а на мен сигурно ще ми потрябва — каза той, — откъде да зная, може да се случи нещо… възможно е… — тук той изведнъж млъкна и след малко добави: — Трябва ми!

Нищо не му казах. Странен ми се видя този човек. В държанието му имаше нерешителност — ту отиваше, ту се връщаше, изобщо като че действаше под влияние на чувство, много по-силно от неговата воля. След като взе парчето плат, тръгна към вратата, отвори я, но отново се върна и рязко заговори:

— Сеньор отче, ако желаете да проявите вашето неизчерпаемо милосърдие към ближните, веднага вървете в пуебло Пало Мулатос, на ливадата край моста на лианите! Мисля, че в дома на дон Салвадор де Кастильо се е случило нещастие: там с радост ще ви посрещнат!

Изсмя се саркастично и тръшна вратата; чуваше се как тича, като че го гонеше някой, и се скри навътре в гората.

При последните му думи и дивия саркастичен смях подозренията ми изведнъж се превърнаха в увереност. Нямаше вече съмнение, че този е убиецът, но под гнета на съвестта неволно признаваше ужасното си злодеяние.

Без да се бавя нито минута, разбудих клисаря и наредих да оседлае коня, след което веднага тръгнахме. Бях убеден, че ако не ми се случи да превързвам рани, поне трябва да утешавам скърбящите.

— И ние ви благодарим, отче! — извика дон Рафаел.

И младите хора му целунаха ръка, обливайки я със сълзи.

— Как мислите, кой е този човек? — попита свещеникът.

— Той е убиецът на баща ни! — в един глас извикаха двамата братя.

— Не бързайте да вините само по подозрение; може би той да не е единствен виновен за това престъпление и не толкова, колкото мислите вие.

— Не подозираме — тихо отвърна дон Лоп, — а напълно сме уверени.

— Да, изслушайте ни, отче! — и дон Рафаел разказа на свещеника всичко, което беше чул от устата на умиращия си баща.

— Е, след като чухте всичко, какво е вашето мнение, отче?

— Татко ви бе смел човек и умря като герой; борбата му един срещу петнайсет е нещо небивало. Това ми прилича на странна легенда.

Свещеникът бе прав, този геройски подвиг се превърна в най-популярната легенда из тукашните места и доби небивали размери. Неведнъж я бях слушал и аз, но в легендата се казва, че храбрият ранчеро се е борил не срещу петнайсет бандити, а срещу цяла дружина испански войници и е умрял победител, предателски убит от последния останал жив испанец, който скоро загинал от раните, нанесени му от умиращия ранчеро.

Ние възстановихме цялата истина, което смятахме за наш свещен дълг, но сигурно не бяхме съвсем прави.

Но да продължим.

— Да — каза дон Рафаел, — баща ни бе смел и мъжествен като лъв и ако се бяхме върнали навреме с брат ми, щяхме да го спасим. Какво мислите за вината на този човек?

— Сега няма вече никакво съмнение, че той е виновникът за всичко. Как ще постъпите с него?

— Нас ли питате за това? — с горчива усмивка заговори дон Рафаел.

— Да и се боя да чуя вашия отговор, защото за нещастие предвиждам какъв ще бъде.

— Ще преследваме убиеца на баща ни! — глухо отвърна дон Рафаел.

— И ще отмъстим за него! — избухна дон Лоп.

— „За всяко отмъщение и аз отвръщам!“, казва Писанието — строго отвърна свещеникът.

— Но Господ също казва: „Покорявай се на баща си!“ — добави дон Рафаел.

— А последната дума на баща ни бе: мъст! — енергично настоя дон Лоп.

— Деца, деца, пазете себе си и вашите души — горещо извика младият свещеник.

— Кръвта вика за отмъщение, отче — каза дон Рафаел, — никой закон не може да ни забрани насилието. Когато се обръщаме с молби към нашите алкади, те ни казват: „Ние нищо не можем да направим, разправете се както знаете, това е ваша работа.“

— Да, вярно е! — с въздишка прошепна свещеникът.

— И тъй, справедливостта, която ни се отказва, сами я намираме и отмъщаваме жестоко, безмилостно, за да бъдем удовлетворени. Единственият закон, който всички жители на тези тъмни гори признават, е законът на възмездието.

— Око за око, зъб за зъб! — мрачно отвърна дон Лоп. — Такъв е законът на червенокожите и горските скитници, единствен закон на нашите гори.

— Канадските ловци и американците го наричат закон на Линч и винаги го прилагат с най-голяма строгост към всички хора на прерията.

— Деца мои — печално заговори свещеникът, — отказвам се да споря с вас, защото няма да ме разберете. Вие сте откърмени в духа на отмъщението, нищо не е в сила да го изкорени у вас, затова по-добре ще бъде да оставим този безполезен спор!

— Благодаря ви, отче! Но кажете ни видяхте ли добре този човек, какъв е той?

— Висок наглед, силен и мускулест; на около петдесет години е, ако не и повече, което лесно може да се познае по ръката му. Макар че има лек и самоуверен вървеж като млад човек, липсва му онази гъвкавост, която има у младежа. Що се отнася до лицето му, нищо не мога да кажа, защото не го видях.

— Как? Нима не видяхте лицето му?

— Не, честна дума, защото стаята бе съвсем притъмняла, а периферията на неговото грамадно сомбреро бе спуснато ниско над очите му; освен това за по-голяма предпазливост лицето му бе почернено със сажди или нещо друго, което го правеше съвсем неузнаваемо. Можах да забележа само…

— Какво?

— Че му липсваха два предни зъба на долната челюст, че носеше дълга, гъста и прошарена брада. Прочее, брадата лесно може да се обръсне и той сигурно ще го стори.

— Да, навярно.

— Ако го видите, бихте ли го познали?

— Не, защото не са ми познати чертите на лицето му; освен това преди малко ви казах да не разчитате на моята помощ. Дори и да видя човека, пак няма да ви го посоча!

— Благодаря ви, отче, за чисто сърдечността. Аз и брат ми ще изпълним онова, което ни завеща нашият умиращ баща! — енергично отвърна Рафаел.

— О, не се и съмнявам! — обади се с горчива усмивка свещеникът. — Отдавна зная, че вие, ловците, притежавате особен усет, някаква дяволска способност да издирите следите на човека, когато ви подтиква жажда за мъст. И колкото ловък и хитър да е тоя човек, пак няма да избегне отмъщението. Но запомнете само едно, деца мои, ако отмъщението има някаква сладост и дава на човека минутно доволство, то последиците винаги биват горчиви.

— Отче, ние дадохме клетва пред баща си и ще я изпълним — мрачно заяви Рафаел.

— Ще изпълним волята на нашия баща! — студено добави дон Лоп.

— Нямаме повече работа тук, да вървим и да се помолим за умрелите — обади се свещеникът.

Младежите мълчаливо наведоха глава и послушно тръгнаха след него.

Наближаваше да съмне, до изгрев слънце оставаше около час. Въпреки своята дълбока скръб двете жени се чувстваха напълно изтощени от умората, добита през тази ужасна нощ, и задрямаха, като подпряха глави на смъртния одър на ранчерото, където лежеше тялото му, отрупано с уханни цветя.

Свещеникът и синовете на покойника решиха дон Лоп и клисарят да отидат в Пало Мулатос, да известят на роднините и приятелите за смъртта на стареца, да приготвят в черквата всичко необходимо за погребението, което ще се извърши през деня, да извикат певческия хор и да донесат ковчег.

Качиха се на конете и веднага тръгнаха.

На следния ден се извърши погребението на ранчерото в присъствие на множество народ; тълпата придружи мъртвеца до гроба. Когато спуснаха ковчега и свещеникът прочете над гроба последните молитви, преди да започнат да заравят, дон Рафаел и дон Лоп, застанали бледи като мъртъвци, едва държащи се на крака и опиращи се един о друг, всеки от двамата вдигна дясната си ръка над гроба. Дон Рафаел с треперещ, но силен и твърд глас произнесе следните думи, които шумно бяха одобрени от малкото присъстващи:

— Татко, ти умря не от естествена смърт, — а падна от ръката на подъл убиец; нека духът ти почива в лоното на твореца! Клетвата, която ти дадохме с брат ми преди смъртта ти, ще я изпълним. Кълнем се и пред Бога, и пред всички събрани тук твои приятели: ще бъдеш отмъстен!

— Заклеваме се! — високо извикаха двамата братя с вдигнати ръце към небето. После, като хвърлиха в гроба по шепа пръст, бавно се отстраниха и се смесиха с тълпата, трогната и развълнувана от дадената клетва в този тържествен момент.

Два часа след погребението дон Рафаел и дон Лоп се носеха към Тепик, където придружиха доня Бенита и Асунта.

Двете жени пожелаха да присъстват на погребението, като не искаха да се отделят от покойника до последния момент. След свършване на църковната служба в Пало Мулатос погребалното шествие се върна при лиановия мост и тук, в дъното на домашния двор, бе изкопан гроб за покойника, недалеч от къщата, в която бе прекарал толкоз щастливи години. Заровиха го в земята, по която бе ходил толкова време. Тук трябваше да почива тялото му, заобиколено от всички ония, които той обичаше.

Тази идея бе дадена от Асунта и дон Рафаел побърза да я осъществи.

Из пътя потиснатите от скръб присъстващи разговаряха за кървавите събития, които изведнъж промениха хода на техния спокоен семеен живот.

Te си спомняха, че по време на погребението братята можаха да установят, че никой от поканените не отсъстваше; че по лицата на всички се четеше едно и също чувство на скръб и съчувствие, тъй че нищо не сочеше, че убиецът се намира сред тълпата, която съпровождаше тленните останки на Салвадор Кастильо.

Към четири следобяд нашите пътници пристигнаха в Тепик. Къщата на покойния ранчеро се намираше на улица „Меркодерес“, недалеч от главния площад. Тя бе огромна, красива къща със сенчест двор, подредена просто, но удобно и с вкус. Тук имаше отделни стаи за всекиго от членовете на семейството.

Шест души мъже и жени, изпратени по-рано от дон Салвадор, очакваха нашите пътници. В дома всичко бе готово за посрещането на новите стопани и те с влизането си не можеха да не заплачат при мисълта, че дон Салвадор, без да им каже нито дума, уреди къщата с такава грижливост и любов, като искаше да ги зарадва и накара да не скърбят за бившето ранчо сред гората.

Същата вечер новите стопани на градската къща бяха насядали на двора, сред цветята. Лъхвани от нощния ветрец, цветята диво ухаеха. С тъжни гласове шепнешком разговаряха за скъпия покойник.

— Сега там той е самичък! — с въздишка издума доня Бенита. — Дали винаги ще бъде сам?

— Да, ние сме далеч от него — пошепна Асунта.

— Между тези стени човек може да се задуши — обади се дон Лоп.

— Да… няма ги нашите величави дъбрави, които изглеждат без край! — добави доня Бенита.

— Не скърбете, мамо — каза Рафаел, — изгнанието ви няма да трае вечно; скоро ще се върнем в нашите родни гори, тъй мили и скъпи за вас. Грамадните разкошни дървета, сред които израснахте вие, Асунта, и ние, тесните пътеки, които водят в тъмните храсталаци, из които ние щастливи и безгрижни като птички божии си играехме — всичко това, надявам се, скоро пак ще го видите!

— Но уви, нашето ранчо, което всички тъй много обичахме, сега се превърна в купища пепел и развалини! — въздъхна доня Бенита.

— Да… но ако искаме — нерешително каза доня Асунта, като предпазливо погледна дон Рафаел, който й отвърна с усмивка, — можем отново да го построим.

— Ах да, и от време на време да отиваме за няколко дни — живо се обади доня Бенита — да подишаме волния въздух на нашите чудесни гори.

Разговорът продължи още някое време все в същия дух, после всички си разотидоха по стаите си да спят.

Братята се заключиха в своята стая и водиха твърде сериозен разговор.

Измина около месец. Тежката скръб от незаменимата загуба започна да се превръща в тиха тъга. Жените водеха твърде уединен живот. Te почти не се показваха в дома. Виждаха се само за обяд и вечеря, после привечер в градината, където идваха да се разходят и подишат вечерния прохладен въздух, напоен с нежното ухание на цветята.

Напротив, братята дон Рафаел и дон Лоп през всичките дни прекарваха вън от дома.

Често се завръщаха призори или късно през нощта. Нито доня Бенита, нито Асунта някога ги разпитваха за нещо. Може би чакаха момента, когато младите хора сами ще им открият своите замисли и планове. Но братята упорито мълчаха къде се губят по цели дни и какво правят през това време.

Веднъж, когато младите хора навярно случайно бяха останали дома, дойде непознат човек, който попита за дон Рафаел. Непознатия въведоха в стаята на братята, които не се разделяха и винаги биваха заедно — и тримата мъже се затвориха и дълго разговаряха доста тайнствено за нещо. Скоро непознатият си отиде и какво бяха говорили, никой вкъщи не узна. Това силно възбуди любопитството на двете жени, но никоя не се решаваше да поиска от младите хора обяснение: предполагаха, че някакви сериозни причини карат младите хора да крият от тях за известно време всичко, което вършат.

След посещението на тайнствения човек дългите отсъствия на двамата братя отново продължиха.

Това трая още три седмици.

Дон Рафаел и дон Лоп забелязаха, че здравето на доня Бенита и Асунта почва да се влошава чувствително от новия живот, при който бяха поставени. Ярката руменина на младата девойка се превърна в болезнена бледост; доня Бенита също изглеждаше болна и тъжна.

Екзотичните растения, израсли на воля в девствените гори, вехнеха в задушната атмосфера на града, където тъй неочаквано бяха преместени.

Te буквално загиваха от еднообразието.

Младите хора ненапразно се тревожеха и макар че двете жени никога и от нищо не се оплакваха, все пак трябваше незабавно да се вземат мерки, за да се избегне възможната катастрофа.

Веднъж, като се разхождаха из градината, доня Бенита каза:

— Какви прелестни цветя и красиви, сенчести дървета, но не можем да ги сравним с красотата на нашите могъщи горски великани, израснали на свобода, на волния селски въздух!

— Да, вярно е — съгласи се дон Рафаел, — същото си помислих и аз днес, когато с брат ми се връщахме от разходка из гората и полето.

— О, щастливи сте вие, че можете да се ползвате и наслаждавате от тези далечни разходи по ливадите и горите! — въздъхна доня Бенита.

— Ах, мамо, кой ви пречи да се ползвате и вие от същото, ако имате желание? — засмя се той. — Защо не идвате с нас, вместо да седите цял ден затворени във вашите задушни стаи.

Двете жени учудено изгледаха младия човек, като че ли не можеха да повярват на ушите си.

— Защо ме гледате тъй? — попита той. — Ако искате, от утре можем да бъдем заедно на разходка и да се наслаждаваме на волния селски въздух. Нали тъй, братко?

— О, разбира се! — извика дон Лоп, — И ако по-рано не ви го предложихме, то е, защото се бояхме, че ще ви бъде неприятно.

— О, нищо друго не желаем, само такава разходка.

— Защо не казахте по-рано, драга мамо?

— И тъй, утре излизаме заедно, нали? — извика зарадвана Асунта. — В колко часа?

— В колкото искате, сестрице! — обади се дон Лоп.

— Боя се, че ще е твърде рано за вас! — отвърна дон Рафаел.

— Не, не, ще се приготвим по-рано от вас! — добави Асунта.

— Добре, решено! И тъй, до утре!

На другия ден при изгрев слънце двете дами бяха вече на конете и заедно с кавалерите си напущаха дома. Скоро групата се намери извън града.

Въздухът бе свеж и напоен с мириса на ширните ливади. Чувстваше се близостта на океана с неговата ободряваща прохлада, дишането ставаше леко и свободно.

Жените явно се наслаждаваха от просторните ливади и полета и весело се усмихваха на околната гледка.

— Къде да отидем? — запита дон Рафаел доня Бенита. — Днес, драга мамо, вие ще избирате пътя и посоката.

— Тогава да отидем в гората!

— Добре! — весело се съгласи младият човек, като обръщаше коня си към указаната посока.

Всички останаха доволни от решението на доня Бенита и тръгнаха бодри и доволни.