Карл Май
Синовете на упсарока (1)

1.
Една индианска майка

След като бяхме гостували известно време на нашите приятели, шошоните, техният вожд ни изпрати до мястото, където Гусбери Крийк се вливаше в Бигхорн Ривър. Тук шошоните трябваше да се върнат, защото по онова време отвъд Бигхорн Ривър започваше територията на упсароките, индианците врани, които бяха смъртни врагове на шошоните. След като се разделихме с тях, ние продължихме пътя си в източна посока между Но Ууд Крийк и Но Уотър Крийк, защото целта ни беше да стигнем до Паудър Ривър и до Блек Хилс, като минем през Бигхорн Маунтенз.

Бяхме всичко на всичко четирима души: Винету, веселият Дик Хамердул, неговият мълчалив приятел Пит Холбърз и аз.

Тежкият терен правеше пътя ни твърде неприятен. Но по-големи затруднения представляваха за нас индианците, които можеха да се превърнат при дадени обстоятелства и в сериозна опасност. Северно от посоката, в която яздехме, се простираха ловните полета на враждебно настроените към нас упсароки, а сиуоглала се бяха придвижили чак до разположената южно от нас планина Ретълснейк Рейндж; те бяха наши стари противници, които хранеха към нас непримирима омраза, въпреки че никога не им бяхме давали някакъв непосредствен повод за това. И така ние се намирахме между две племена, с които трябваше да избягваме по възможност всяка среща. Опасността в нашето положение се увеличаваше и от факта, че двете племена враждуваха помежду си жестоко и непрекъснато. Тъкмо това придвижване на сиу-оглала до планините Ретълснейк ни предупреждаваше да бъдем безкрайно внимателни, защото те бяха предприели този поход най-вероятно с враждебни намерения към упсароките. Ако нападението им последваше, докато се намирахме още в този район, лесно можехме да попаднем между чукай наковалнята и да бъдем „очукани“.

Още не се бяхме отдалечили твърде много от Бигхорн Ривър, когато видяхме поток, който се вливаше в тази река. Тръгнахме срещу течението му и се озовахме на едно място, където тревата беше изпогазена в диаметър от около петдесет метра.

— Това пък какво е? — попита Дик Хамердул. — Струва ми се, че някой е лагер увал тук. Не си ли на това мнение, Пит Холбърз, старий Куне?

— Щом ти мислиш, че някой е лагерувал тука, то аз нямам нищо против, скъпи Дик.

— Да, така мисля и ще трябва да слезем от конете, за да поразгледаме тези следи. Може би ще ни се удаде да разберем какви хора са били тук.

Винету и аз скочихме на земята, за да огледаме мястото. Дик и Пит ни помагаха. Дълго време усилията ни бяха напразни, докато Винету с едно високо „уф“ ни даде да разберем, че е открил нещо. Приближихме се до него. Той ни посочи на земята малка, едва забележима капка синя боя. Но тази невзрачна капчица говореше ясно на него и на мене, кой е бил на това място.

— Хмм, синя боя — промърмори Дик Хамердул. — Значи тук са седели индианци, които са се мазали с бои, употребявани при боен поход. Но само тази боя е недостатъчна, за да разберем от кое племе са били те.

— Не е ли достатъчна? — попитах аз. — Има тъмни, средни и светли бойни цветове. Към тъмните спадат черно и синьо, към средните — зелено и червено, а към светлите — бяло и синьо. И така, ние знаем вече, че тук са лагерували воини от племето упсароки.

— Уел^[1]! Така е. Трябва да съм глупава личност, щом това не ми дойде наум. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий Куне?

— Всеки човек познава себе си най-добре и ако мислиш, че си глупав, то и през ума не ми минава, да ти противореча, скъпи Дик — отвърна дългият Пит.

— Охо! Нямах това предвид! Нямам по-малко пипе в главата си, отколкото ти. Запомни това! Но човек не може да бъде всезнаещ, нали, мистър Четърхенд?

Аз се обадих: — Наистина не може да бъде всезнаещ, но в този случай не е трудно да се стигне до правилното заключение, а животът в Дивия Запад често може да зависи от едно правилно заключение.

— Признавам, така е! Но засега не знаем нищо друго, освен към кое племе принадлежат червенокожите.

— Така ли смяташ, старий Хамердул?

Дик поклати глава и погледна въпросително Винету. Винету не обичаше дългите разговори и ме остави да продължа: — Първо, имаме си работа не с неколцина разузнавачи, а с по-голяма група индианци, чийто брой е около двеста души, както се вижда от тези следи. Конете им са били сигурно някъде наблизо. Не се забелязват следи от конските копита наоколо, защото тревата междувременно се е изправила. Но понеже тук, където са лагерували индианците, тя е все още изпотъпкана, смятам, че упсароките са били на това място не последната нощ, а по-предишната нощ. Тъй като ловните им полета са на север, то те са дошли от тази посока и са се отправили на юг, за да нападнат разбира се сиу-оглаласите. Оттук са тръгнали вчера рано сутринта. Следователно няма защо да се боим от тях. Но затова пък трябва да се пазим от сиусите.

— Защо пък трябва да се пазим от сиусите? — попита Дебелият.

— И това ми издаде мястото, където са лагерували червенокожите. Никъде не се виждат следи от пепел; следователно упсароките не са палили огън. Страхували са се от възможността да бъдат забелязани от сиусите. За съществуването на такава възможност са знаели от собствените си разузнавачи, които се изпращат преди започването на всеки военен поход. От Ретълснейк Маунтенз до упсароките водят два пътя: единият минава покрай реката, а другият близо край планините. Тук, покрай реката, местността е по-открита и по-о пасна, а другият път е по-тежък, но по-сигурен. Убеден съм, че сиусите ще изберат втория път, ако изобщо тръгнат на север. Упсароките не са избрали добре пътя си — много е вероятно, когато стигнат до Ретълснейк Маунтенз, да не заварят там сиусите, защото те ще минат покрай планините на север, за да нападнат беззащитните села на упсароките. Трябва да сме извънредно внимателни до Бигхорн Маунтенз. Всичко това успях да разбера от мястото, където са лагерували индианците. Е, все още ли не знаем нищо?

— Хм м, хмм… наистина има разлика между моите очи и…

Сега той беше прекъснат от Винету, който се беше отдалечил по течението на потока и в този момент се бе завърнал:

— Не е достатъчно само да гледаш, а трябва и да мислиш. Моят брат Четърхенд има право. Намерих мястото, където са стояли конете — били са около двеста. Ако оглаласите са умни, ще минат край планините. Нека побързаме да стигнем до планините преди да се е стъмнило.

Отново се метнахме на конете и потеглихме, но вече значително по-бързо от преди. Всичко това стана преди обед и ние яздихме почти до свечеряване, когато се натъкнахме на следи от два коня; те водеха от север на юг. Местността наоколо бе осеяна с храсталаци, които не затрудняваха придвижването ни, но не ни позволяваха да огледаме добре околността. Следата беше ясна и не по-стара от 4–5 часа. Нищо друго не можахме да разберем от нея. Нямахме основание да се занимаваме повече с тази диря и се отказахме да я проследим. Тъкмо се канехме да продължим пътя си, когато измежду два храста внезапно изскочи една индианка на кон. Щом ни видя, тя се изплаши, обърна коня си и изчезна. Какво ли можеше да търси сама жена тук? Решихме да узнаем на всяка цена и Винету се понесе веднага след нея. Останалите зачакахме спокойно, защото беше съвсем невъзможно жената да се изплъзне от Винету, вожда на апачите. Само след две минути той се появи, като водеше нейния кон за юздата. Като се доближи до нас, той ме подкани с поглед да я разпитам. Индианката не беше преминала отдавна тридесетте години. Седеше гордо и изправено в седлото си като мъж. Беше облечена спретнато и по лицето й сега не можеше да се открие и следа от страх. Положително беше сама, защото иначе Винету щеше да се държи съвсем иначе. Затова я попитах:

— Какво е накарало моята червенокожа сестра да се отдалечи толкова от своя лагер без никаква закрила? Как е нейното име?

В очите й светна гордост, когато ми отговори:

— Защо моят бял брат говори за закрила? Не може ли да има и жена, която да не се страхува? Виждам трима бледолики и само един червенокож мъж. В погледите ви обаче живее честността и вие не приличате на другите бледолики, които имат на езика си добри думи, но носят в сърцето си омраза и измама; ще ви се доверя. Аз съм Уйноринча Ота, жената на Уамдушка Сапа, Черната Змия, вожда на упсароките.

Уйноринча Ота означава „много жени“ и това ме накара да си направя заключението, че мъжът й я уважава извънредно много. Попитах я:

— Изглежда, че мъжът ти те обича много и затова си тръгнала след него, нали?

Тя се сепна, замисли се за малко и отвърна:

— Защо бледоликият мисли, че мъжът ми не е в своя вигвам и че съм тръгнала след него?

— Защото знам, че е потеглил с воините си, за да нападне сиу-оглала. Минал е отвъд реката, нагоре по течението й. Ако моята червенокожа сестра иска да отиде при него, трябва да знае, че сега язди по погрешен път.

— Истина ли е това?

— Да. Ако продължиш в тази посока, ще се натъкнеш на оглаласите.

Сега изразът на учудване по лицето й се замени от уплаха.

— Нима сиусите са напуснали Ретълснейк Маунтенз? И идват насам?

— Така предполагам.

— Познаваш ли ги? Да не си техен приятел?

— Ние сме приятели на всички червенокожи и белокожи хора. Но сиусите ни мразят. Ще ти кажа нашите имена, за да ни имаш доверие. Този червенокож воин до тебе е Винету, великият вожд на апачите, а аз съм…

— … Олд Четърхенд? — ме прекъсна тя, — където е Винету, там е и Олд Четърхенд. Кажи, ти ли си този бледолик?

— Да.

— Уф! Вие сте врагове на племето ми! Но не ме е страх от вас, защото Винету и Олд Четърхенд са твърде горди, за да сторят зло на една жена.

— Грешиш. Не сме врагове на упсароките. Желаем да живеем в мир с всички хора, а също така и с твоето племе.

— Но преди няколко луни нашите воини ви преследваха чак до Змийската река, за да ви убият.

— Това е вярно. И все пак нищо лошо не им бяхме сторили. Просто се бяха заблудили. Дано ти имаш по-голямо доверие в нас.

Погледът й неспокойно оглеждаше двойната следа пред нея. Известно време тя стоя в нерешителност, но после каза твърдо:

— Добре. Ще ви се доверя, защото мъката ми е голяма. Сама съм и не знам как бих могла да спася децата си. Синовете ми са в опасност.

— Значи ти не си тръгнала след вожда, а след твоите момчета. И те са в опасност?.

— И то в н ай-голям ата, ако е вярно, че сиу-оглаласите ще минат оттук. Уф! Уф! Моята уста не биваше да споменава тайната на този боен поход, но въпреки това трябва да говоря, ако искам да спася синовете си. Воините на упсароките научиха, че враговете ни се приближават, за да ни нападнат. Уамдушка Сапа изпрати разузнавачи и след завръщането им потегли с два пъти по сто мъже, за да изпревари сиусите. Чух от него, че ще тръгне по пътя, на който се намирам сега.

— Тогава той е променил плана си по време на ездата по някакви съображения. Да не би синовете ти да са тръгнали тайно след баща си?

— Моят прочут бял брат позна.

— На колко години са? Имат ли вече бойни имена?

— Те са едва на 14 и 15 зими, но сърцата им са смели, а душите им копнеят да бъдат приети между воините още отсега. Затова са тръгнали един ден тайно след вожда. Когато се събудих на сутринта, вече ги нямаше. И конете им липсваха. Открих следите им и разбрах намеренията им!

— Защо не изпрати мъже по следата, а си тръгнала сама?

— Защото вождът притежава гнева и неумолимостта на сивата мечка. Никой от нашите воини не би могъл да ги спаси от гнева му, когато научи за своеволието им. Само аз мога да ги спася. Ето защо взех парче месо и скочих на коня си. Непрекъснато съм молила Великия Маниту да настигна синовете си още днес. Сега срещнах Винету и Олд Четърхенд, за да науча, че синовете ми не препускат след баща си, а отиват тъкмо в ръцете на враговете ни. Но може би ще успея да ги предупредя.

След тези думи тя препусна, подгонена от страха си. Разменихме с Винету по един поглед и това бе достатъчно, за да се разберем. Последвахме индианката. След като изравних коня си с нейния, аз й казах:

— Ако предположението ми излезе вярно и синовете ти се срещнат със сиу-оглаласите, ти сама няма да можеш да ги спасиш. Затова се върни в къщи. Ние ще продължим по следата и ще им помогнем.

— Уф! — отвърна тя, — нима искаш от една майка да не направи нищо за спасяването на децата си? Нима Олд Четърхенд не е виждал досега майка, която да обича децата си?

— Добре! Няма да искам от тебе да се върнеш, но те моля да ни оставиш да действаме вместо тебе. Ти няма да можеш да им помогнеш, а само ще ускориш гибелта им.

— Но ако попаднете в ръцете на оглаласите, ще ви убият на кола на мъчението.

— Много често им се е искало да сторят това, но все не са успявали.

— Въпреки това рискувате живота си за две момчета от едно племе, чиито воини искаха да ви убият! Нека моите братя ме оставят и продължат пътя си.

— Няма да те оставим. Децата ти се намират в опасност, а и ти си заплашена от смърт. Ще те придружим.

— Мислиш ли, че все още можем да спасим синовете ми?

— Да. Още не е сигурно, че ще попаднат в ръцете на сиусите. А дори и да стане това, надявам се, че ще ги освободим.

Докато говорех с индианката, Винету бе застанал начело на групата. Хамердул и Холбърз яздеха зад нас. Чух, как Дебелият каза на Дългия:

— Кой би помислил такова нещо? Отначало се мъчим всячески да избегнем сиусите а сега им отива ме право в устата. Какво ще кажеш за това, Пит Холбърз, старий Куне?

— В такъв случай не се казва нищо, ами се язди с другите.

— Дали се язди с другите или не, е все едно, важното е да не се отделяме от тях. Но я чакай, какво му стана на Винету?

Винету, който яздеше пред всички, спря в този момент внезапно коня си и ни даде знак да сторим същото. После скочи на земята. Последвах примера му и се приближих към него.

Намирахме се на края на обрасла с храсталаци площ, след която започваше неголяма открита прерия. Тя беше широка почти половин английска миля и в противоположния си край граничеше с гора. В началото на гората забелязахме голяма група конници, които тъкмо слизаха от конете си, за да лагеруват на това място. И наистина те правеха това навреме, защото слънцето бе слязло вече твърде ниско над хоризонта и скоро щеше да изчезне съвсем. Видяхме, че нашите предположения се бяха сбъднали. Това бяха сиу-оглаласите. Индианката, Холбърз и Хамердул слязоха също от конете си. Хамердул каза по своя комичен и самонадеян начин:

— Ето ги къде са! Положително има двеста души. Ще ги изплашим, щом почнем да се спъваме в тях. Ще се нахвърлим върху тях, нали, мистър Четърхенд?

— Естествено — отвърнах аз, — нали трябва да измъкнем от тях двете момчета.

Индианката попита бързо:

— Мисли ли моят бял брат, че оглаласите са заловили синовете ми?

— Положително. Те се намират точно на следите от двете ти деца и никога не биха лагерували така спокойно тъкмо на тези следи, ако не бяха заловили онези, които са ги оставили. Оглаласите се чувстват съвсем сигурни и през ум не им минава, че и някой друг би могъл да се движи по тези следи.

— Мисли ли Олд Четърхенд, че ще успеем да освободим пленниците?

— Надявам се! Имай само търпение! Не можем да мръднем оттук преди да се е стъмнило.

Завързахме конете и седнахме на земята. Жената просто не можеше да седи на едно място; местеше се ту насам, ту натам. Това беше съвсем обяснимо. Но ако и по-късно, в решителните мигове, не съумееше да се владее по-добре, то ние не трябваше да я изпускаме из очи. А Хамердул се радваше на очакваното приключение. Потри доволно ръце и каза:

— Надявам се мистър Четърхенд, че този път не сте решили, както обикновено, да предприемете сам изпълнението на този номер. И аз искам да съм с вас. Омръзна ми да бъда зрител.

— По какъв начин ще успеем да ги освободим, зависи единствено от положението, в което се намират пленниците — отвърнах аз.

— Положението съвсем не ме засяга. Дали има или няма положение ми е все едно, достатъчно е само то да е благоприятно. Важното е да освободим двамата млади упсароки. Не си ли на това мнение, Пит Холбърз, старий Куне?

— Хмм, ако ти мислиш така, драги Дик, то аз нямам нищо против — отвърна дългият Пит.

Винету лежеше в тревата и слушаше мълчаливо разговора ни. Неговото мъжествено красиво, бронзово лице оставаше безизразно. Такъв си беше неговият характер — никога не губеше време в напразни думи, когато всичко зависеше само от бързи и енергични действия. В решителния момент един негов жест имаше много по-голяма стойност и значение, отколкото хиляди думи, изречени от други преди това.

Времето минаваше. Стъмни се. Настана непрогледна нощ. Небето се бе покрило с облаци и само тук-таме проблясваше някоя звезда, за да се скрие в следния миг отново. И ето че дойде време да тръгваме. Яхнахме конете и прекосихме прерията, но не по права линия в посока към сиусите, а напротив — доближихме се до гората колкото се може по-далеч от техния лагер, за да не могат да ни чуят, а още по-малко да ни видят. А те се чувстваха съвсем сигурни — за това свидетелстваха и буйните огньове, които бяха запалили. Отново вързахме конете си и аз казах на Хамердул и Холбърз:

— Сега отивам с Винету на разузнаване. Ще оставим тук пушките си, а вие няма да напускате това място в никакъв случай! Ще ни чакате тук!

— А аз няма ли да дойда! — попита Дик недоволно.

— Сега ще си излишен. После ще има вероятно много работа. Преди всичко двамата ще трябва да внимавате, да не би жената да тръгне подир нас. Това би било най-глупавото, което може да се случи.

Запромъквахме се покрай гората и се приближихме до лагера на оглаласите дотолкова, че можехме да различим ясно най-близко до нас насядалите фигури. Сега вече трябваше да се прокрадваме между дърветата. Така успяхме да се приближим незабелязано до индианците. Откъм другата страна бе невъзможно да сторим това, защото там червенокожите бяха оставили конете си в полукръг, а тези животни обикновено издават чрез пръхтене приближаването на всеки бял. Горяха няколко огъня и ние можехме да разгледаме добре почти всички лица. Бяхме любопитни да узнаем кой е предводителят на тези индианци, защото познавахме всички изтъкнати вождове и воини на сиусите. Но тук имаше само млади воини и изключение правеше само един единствен индианец, който бе доста възрастен и имаше право да участва в съвещанията на племето, защото го считаха за умен. Но той не беше вожд. Името му беше Танчан Хонска, Дългото Тяло. Той седеше край един от огньовете заедно с един друг мъж, който привлече силно вниманието ни, защото беше бял. Имаше широкоплещеста набита фигура и врат на бик. Грубо изсечените черти на широкото му лице издаваха лукавост и безскрупулност. Нямахме представа кой е той, тъй като никога не бяхме го виждали. До него на земята лежеше торба от сива вълча кожа със завързан отвор, откъдето стърчаха няколко пръчки с дебелината на пръст. Торбата се размърдваше отвреме навреме — изглежда, че вътре се намираше някакво живо същество. От другата страна на огъня лежаха двамата млади упсароки, които търсехме. Бяха вързани така здраво, че едва ли можеха да си помръднат и малкото пръстче. Сиусите ядяха. Бяха застреляли един бизон и сега се хранеха с леко припеченото му месо.

Фактът, че Дългото тяло и белият седяха сами до един от огньовете ни накара да предположим, че двамата бяха предводителите на индианците. Но по какъв начин този непознат бледолик се бе наел с ролята на водач на индианците към Бигхорн Ривър? Дали кроеше някакво отмъщение към упсароките? Дали оглаласите са били придумани от него с някакви обещания, за да му помогнат при изпълнението на плановете му? Ето какви въпроси се въртяха в главата ми. Сигурно и Винету се питаше същото. Припълзяхме към този огън, доколкото ни позволяваше теренът, с надежда да чуем нещо от техния разговор. Скрихме се зад един храст мечо грозде, откъдето можехме да наблюдаваме целия лагер. Предположих, че двамата предводители още не бяха разпитали подробно пленниците, защото едва ли по време на ездата са имали благоприятна възможност за това. Правилността на това предположение бе доказана твърде скоро. Щом белият привърши яденето, изтри ножа в ръкава си и се обърна към Танчан Хонска:

— Вече е време да се позанимаем с изчадията на упсароките. Има ли моят брат нещо против това?

Сиусът изръмжа нещо, което очевидно трябваше да означава „не“, защото белият нареди на един от индианците да разхлаби ремъците на двамата упсароки. После ги изправиха в седнало положение. Белият заговори:

— И така, вие сте синовете на кучето, което се нарича Уамдушка Сапа. Само това успях да науча за вас. Познавате ли ме?

— Да, отвърна по-голямото момче, като го погледна смело в очите. Ти си Фолдър, предишният агент на червенокожите мъже. Но ти ги излъга и затова беше наказан от Белия Баща в Уошингтън. После ти стана конекрадец и убиец. Нашият баща, прославеният вожд на упсароките, успя да те залови, когато му беше откраднал пет коня. Това се наказва със смърт. Но понеже Уйноринча Ота, нашата майка, се застъпи за тебе от съжаление, баща ми заповяда да те бият и да те изгонят от селото ни.

Сега вече ни стана ясно, кой беше този бял. Твърде много бяхме слушали за небезизвестния индиански агент Фолдър, който така беше лъгал и грабил индианците, че най-сетне властите се видяха принудени да се намесят. Фолдър беше уволнен и изпратен за няколко години в затвора. И така този подлец се намираше сега пред очите ни. Несъмнено беше, че той бе придумал оглаласите да предприемат този поход срещу упсароките, за да си отмъсти преди всичко за получените някога удари. Той се захили срещу момчетата и каза подигравателно:

— Какви малки кучета сте още, а колко силно можете вече да лаете! Но аз ще ви затворя муцуните. Да, баща ви заповяда да бъда позорно бит. Но още тогава дадох клетва, която бе чута и от небето и от ада. Заклех се да си отмъстя за всеки удар и за всяка капка кръв. Но дяволът ми е свидетел, че никога не съм се надявал да започна отмъщението си така щастливо, да хвана веднага двама упсароки, и то синовете на вожда. Това е голямо щастие и аз ще се покажа достоен за него. Какво търсите в тези местности, плъхове такива? Защо сте се отдалечили толкова много от вашия лагер?

— Все още нямаме имена: Затова се отправихме на път. Да можем двамата в самота да постим и да попитаме Великия Дух, какви трябва да бъдат нашите амулети.

Това беше най-умният отговор, който момчето можеше да измисли. Въпреки младостта си синът на вожда беше умно момче. Той не издаде с нищо, че баща му беше тръгнал на боен поход срещу сиусите. Фолдър имаше непредпазливостта да му повярва напълно. Той се захили:

— Няма нужда да питате Великия Дух; вече знам, какви ще бъдат амулетите ви. Ще ви ги покажа.

Той развърза ремъка на торбата до него и измъкна бавно една от пръчките. За мое учудване видях, че около нея се беше увила една голяма гърмяща змия. Той вдигна нагоре пръчката със змията, чийто език гневно се стрелкаше насам-натам и се засмя отново:

— Това ще бъдат вашите амулети; намират се във вълчата кожа. Когато минавахме през Ретълснейк Маунтенз, се озовахме на едно място, където изглежда тези зверове имаха митинг; бяха се събрали страшно много на едно място. Понеже баща ви се казва Черната Змия, на мене ми хрумна неочаквано прекрасна идея как да изпълня отмъщението си. Налових половин дузина от тези животинки и ги взех със себе си, за да изпратя Черната Змия, жена му и децата му във Вечните ловни полета с помощта на змийска отрова. Това е великолепна идея, каквато не е имал никой уестмън досега. Затова се радвам, че бяхте толкова любезни да дойдете при мен още днес. Ще завържа младите упсарокски змии заедно с тези гърмящи змии и очите ми ще се наслаждават на смъртоносните ухапвания. Това ще стане утре рано сутринта, а може би предпочитате сега веднага, а?

Той стана и приближи пръчката със змията толкова близо до момчето, че смъртоносното ухапване можеше да последва всяка секунда.

— Стой! Недей! Недей! Заклевам те в името на Великия Дух! Остави ги живи, убий по-добре мен!

Една индианка изскочи от храстите и се хвърли към огъня. Беше Уйноринча Ота. Тревогата за съдбата на нейните деца беше надделяла. Явно бе, че Хамердул и Холбърз не са могли да я задържат. Без да ни забележи, тя също бе станала свидетелка на заплахите на Фолдър. Сега беше коленичила при синовете си, галеше ги и се молеше:

— Пусни ги, развържи ги! Мен вържи със змиите! Нека аз умра вместо тях.

Можете да си представите какъв бе резултатът от внезапното появяване на жената. Сиусите наскачаха и се приближиха. Фолдър, който познаваше индианката добре, извика радостно учуден:

— По дяволите! Това е жената на вожда на упсароките. Казвай веднага, как попадна тук!

— Последвах синовете си, които бяха тръгнали без разрешението ми.

— Придружава ли те някой?

— Сама съм.

— Знае ли мъжът ти къде си?

— Не.

— Къде е конят ти?

— Оставих го сред прерията, щом забелязах огъня и се промъкнах насам.

— Ама че дяволска история. Това може да ни развали целия хубав план. Първо изчезват синовете, а после и жената. Естествено, че Черната Змия ще ги търси. Ако някой съгледвач ни открие преждевременно, всичко отива по дяволите. Трябва да бъдем тройно по-предпазливи. Вържете я!

— Да, вържете ме, но освободете децата ми!

— Жено, да не си полудяла? Идваш тъкмо навреме. Имам шест змии — за всекиго по две. Искам да се наслаждавам на радостта ти при гледката, как твоите хлапета ще се гърчат заедно с гърмящите змии. И така, вържете я! След това ще продължа да я разпитвам.

Той постави пръчката със змията отново в торбата.

— Моят бял брат ще ми разреши да изпратя съгледвачи — обади се Танчан Хонска.

— Защо? В каква посока?

— Жената може да ни е излъгала, като каза, че е сама. Трябва да претърсим гората и околността на лагера.

— Да, наистина че трябва да сторим това. Би било много глупаво, ако се наложи да се махаме веднага оттук, защото наблизо има едно място, което е най-удобното за изпълнение на моите намерения. Знам къде се намира една широка и дълбока яма, която служи на ловците като временен склад за кожи. Участвах в издълбаването й. Смятам там да оставя тримата червенокожи със змиите. И така — търсете!

За мене и за Винету беше вече крайно време да се отдалечим. Най-напред се отправихме навътре в гората, а след като изминахме известно разстояние, се затичахме към мястото, където Холбърз и Хамердул ни очакваха. Двамата ни посрещнаха силно смутени, защото мислеха, че ще получат укори от нас.

— Не сме виновни — започна да ни уверява Дебелият. — Жената нито ни попита, нито изобщо каза нещо. Просто изведнъж скочи и изчезна. Не я ли видяхте? Сигурно ви е последвала.

— Видяхме я. Плениха я. Мятайте се на конете! Трябва да изчезваме.

С нас взехме и коня на индианката. Сиусите знаеха от нея, че го е оставила сред прерията. Оттам конят можеше лесно да отиде нанякъде и изчезването му не би им дало основание за безпокойство. След около половин миля спряхме отново, защото бяхме сигурни, че сиусите не ще търсят на такова разстояние. След като се бяхме разположили удобно, попитах апача:

— Кога ще отидем пак?

— В полунощ — отвърна той.

— И аз мисля така. Трябва да почакаме, докато заспят всички.

Винету помълча малко и после каза с въздишка:

— Уф! И този бледолик е… християнин! Всеки индианец е по-добър човек от него. Нека моят бял брат не ми отговаря. Не искам да приказваме повече за това!

Колко прав беше Винету!…

Разказах накратко на Хамердул и Холбърз какво бяхме подслушали. Щом свърших, Дик каза:

— Ето ти на, пак същото — жените винаги развалят нещата! Ама аз и затова не съм се оженил и никога няма да направя тази грешка. Какво ще кажеш по този въпрос, Пит, старий Куне?

— Това си е твоя работа — отвърна, както винаги, кратко той и се разсмя.

— Дали си е моя или не, е все едно. Важното е, че никога няма да се оженя! Какво спечели тя сега от цялата работа? Спаси ли децата си? Да те вържат заедно с гърмящи змии! Втриса ме! Но няма да го допуснем, ако ще да ни струва и живота. И тъй, мистър Четърхенд, по какъв начин ще ги освободим?

— Ще измислим нещо, когато отидем там — отвърнах аз. — А сега да спим, защото през нощта едва ли ще имаме спокойствие.