Гюстав Емар
Ранчото на свободата (2)

2

Първите утринни лъчи украсиха с блед опалов цвят гигантските латании и палмите в гората. Парите на прозрачната мъгла трептяха от тихия утринен ветрец над сънливата река, все още тъмна от сенките на гъсто сведените над нея дървета. По всяка тревица, по всяко листенце трепкаха светлите капки на росата. Сред вейките се чуваше шумът на пробуждащите се птици и някаква смътна хармония на плахи звуци изпълваше въздуха. Минута-две и тази смътна мелодия ще се превърне в гръмлив, радостен и тържествен концерт на стотици гласове, поздравяващи изгрева на слънцето, този царствен светлик, чиито златни лъчи разливат навсякъде животворна сила.

Зад един завой на реката се показа огромна кола с големи и тежки колела от цяло парче дърво, запрегната с чифт едри волове. Животните проточено мучаха, подушили мириса на сочната трева, която приятно дразнеше обонянието им. До колата бавно крачеше петдесет, петдесет и пет годишен мъж с атлетично тяло, с мрачно навъсено лице, което още от пръв поглед будеше недотам приятно впечатление.

Изведнъж той трепна и спря колата: на няколко крачки встрани от водата излезе човек и като стъпи на брега, отърси се като мокро куче. Дрехите му съвсем бяха вир-вода, а в ръка държеше грамаден нож.

Той не видя наближаващата кола, машинално огледа околната местност, без да види нещо пред себе си, защото дългите мокри коси му закриваха очите и му пречеха да вижда. Тоя човек беше самият дон Торибио, или Калаверас. Като заби три пъти ножа си в земята до самата дръжка, за да го почисти добре, мушна го в пояса си. След като привърши всичко, готов бе да се изтегне на тревата, но изведнъж чу рязко и отсечено изсвирване, което го накара да вдигне глава и да се огледа.

От близките храсти се появи с дълъг бич в ръка човекът, който се движеше зад колата, а сега я бе оставил в храсталака.

— А-а — викна младият човек, — дон Хуан Педросо!

— Същият, момко — отвърна дон Хуан. — Видях те, когато излизаше от водата като скитник по крайбрежието на Сан Блас, и се питах дали не си побъркан да се къпеш, преди да съмне, в такова място, където няма кой да ти се притече на помощ, и в река, която гъмжи от алигатори.

Дон Торибио мълчаливо се усмихна.

— Може би някой от твоите многобройни врагове се е хванал на бас, издебнал те и те е бутнал в реката за храна на алигаторите! Хм! Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че жестоко се лъжете, сеньор дон Хуан!

— Е, ei Тъй ли? — засмя се възрастният.

— Защо да лъжа, а още повече вас, сеньор Педросо? Мисля, че никой не ви е натоварил да ме контролирате!

— Вярно, вярно, момко, но нали съм твой приятел, затова се интересувам. Ако не се лъжа, тук се крие някаква любовна история с някоя красавица, дори бих могъл, ако искаш, да спомена името й.

— Сега сте още по-далеч от истината, сеньор! — отвърна младият човек, сдържайки нервния си трепет.

— Хм, аз пък мислех, че се влачиш подир племенницата на Салвадор де Кастильо и твърде възможно е…

— Какво е възможно според вас?

— Че дон Салвадор и синовете му, които, както знаеш, не те обичат, са те накарали при свиждането с красивата Асунта…

— Свиждане с Асунта! Да не си полудял?!

— Съвсем не, мога напълно да те уверя, драги Торибио. Съветвам те, недей забравя, че тук, в гората, дърветата чуват, а листата виждат. Колкото и да се крием, все някой ще ни види и чуе!

— Твърде е възможно, не споря, но тези, които са го казали, изглежда, че лошо са чули и видели. Доня Асунта наистина е красива, но съм я виждал всичко на всичко два пъти в черква и съвсем не я познавам. Пък и в нашите гори не липсват красиви девойки!

— Да, но аз не познавам друга, тъй красива като Асунта Маркес.

— За бога! Ами Леоиа?

— Хм! Какво каза? Леона? Защо споменаваш дъщеря ми?… Не ухажваш ли и нея?

— Не, искам само да кажа, че и красивата Асунта има съперници.

— Хм, хм! Не разбирам… а прочее Леона не е девойка, която забравя своите задължения, и…

— Какви чудати мисли пълнят главата ви, дон Хуан! Много по-добре познавам дъщеря ви, нали сме израсли почти заедно!

— Точно затуй. Знай, че не искам да приказвам празни приказки!

— Знайте само, дон Хуан, че ако почна да задирям дъщеря ви, то ще е с желание да се оженя за нея.

— Е, туй ме кара още да се държа добре с теб, момче! Зная, че въпреки твоите недостатъци все пак имаш някои качества, които те спират да съблазниш дъщерята на човека, който ти е бил почти баща! Но все пак за мен не е ясно как си попаднал в реката, щом като враговете ти не са пожелали да те хвърлят на алигаторите. — Ако речем, че предположението ви е вярно, как мислите, щях ли да имам този нож? Щях ли да се оставя на някого, докато мога да се браня? Не щях ли най-малко да бъда ранен, дрехата ми да бъде разкъсана в борбата и вместо да плувам срещу течението, което едва сторих, щях да плувам надолу, ако приемем, че враговете са забравили да ме вържат, преди да ме хвърлят в реката.

— Тъй е, но все пак ми се вижда невероятно!

— Тома неверни! — с усмивка забеляза младият човек. — Щом искате, с две-три думи ще ви разкажа цялата история.

И той продължи:

— Знаете, разбира се, както всички, че имам страшен характер и че съм готов пред всекиго да отстоявам капризите си. От един месец ме преследва мисълта да премеря сили, ловкост и пъргавина с алигаторите. Знаете, че плувам като риба и страстно обичам да се къпя по всяко време! И реших да опитам дали ще ми попречат алигаторите да се изкъпя в реката. Бях убеден, че човек, който е смел и решителен, винаги ще може да се справи с тези чудовища. Нощес, като се връщах от Сан Блас, вървях по брега на реката и неволно гледах във водата, където пляскаха и играеха алигаторите. Изведнъж, без да зная защо, прострях моето сарапе на брега, сложих отгоре пушката, паласката и всичко друго и като извадих ножа, който захапах между зъбите, се хвърлих в реката.

— Е, ами алигаторите?

— Te не закъсняха да се появят. Бяха два, дочаках ги и щом се доближиха, гмурнах се във водата, заврях се под единия, разпрах корема му, после на другия. Тъй се справих с пет алигатора. Другите, като видяха, че не бива да си играят с мен, избягаха. Ето, един от тях излезе да умре на брега.

— Наистина! — извика дон Хуан, като отправи поглед към мястото, показано от дон Торибио. — Ще го откарам с колата си у дома! Нали месото на алигатора е извънредно вкусно!

— Зная!

— Слушай, момко, хайде да отидем в моята колиба, жена ми майсторски ще изпече късове от него!

— Благодаря, с удоволствие бих се съгласил, не сега ми е невъзможно, защото не искам да изгубя коня и оръжието си, оставих ги на мястото, където влязох да се къпя.

— Да, прав си, съвсем не помислих за туй! Какво мислиш да правиш сега?

— Като си почина, отново ще преплувам да потърся коня и оръжието си.

— Хм, момко, туй значи да злоупотребиш с божието търпение! Щом си решил тъй, никой не може да те разубеди! Почивай си, пък аз ще се заловя да оправя алигатора, ела довечера у дома, ще те чакаме за вечеря!

— Добре, непременно, сеньор Педросо.

Мъжете се сбогуваха. Дон Торибио, като се обърна, легна на тревата и веднага заспа под сянката на клонесто дърво, защото слънцето бе вече изгряло и почваше да става горещо.

Дон Хуан Педросо, като разсече с брадва гигантския алигатор, го хвърли в колата си п потегли, като още веднъж повтори поканата си към младия човек, но той спеше дълбоко и нищо не чу.

Алигаторите му бяха оставили доста работа, не случайно се умори. Тия грамадни земноводни, които живеят в реката и лагуните, са твърде опасни и свирепи. Понякога нападат и човека, макар да не е във водата.

Дон Торибио спеше вече три часа, когато го пробуди конски тропот съвсем близо до мястото, където лежеше. В първия момент не можа дори да си спомни как е попаднал тук, под това дърво, но скоро всичко му се проясни, неволно сви вежди, когато вдигна глава и видя пред себе си дон Рафаел Кастильо, който държеше поводите на два коня.

За миг дон Торибио скочи на крака и като кимна мълчаливо с глава към дон Рафаел, сложи ръце на гърди и зачака обяснение.

Тези млади хора бяха почти на една възраст; дон Рафаел бе красив, строен младеж с упорито гледащи дълбоки черни очи и под тези привидно гъвкави и изящни форми се криеше немалка сила.

— От призори ви търся навред, дон Торибио! — каза най-приятелски новодошлият. — Много се безпокоях за вас. Радвам се, че ви виждам бодър и здрав.

— Благодаря ви, сеньор Рафаел! Можах благодарение на вас и вашия брат да избягна сигурна смърт, което никога няма да забравя! Мога ли да зная защо тъй ревностно сте ме търсили сега?

— Да — отвърна младият човек, малко разочарован от официалния тон на своя събеседник, — както ви казах вече, безпокоях се за вас, не знаех жив ли сте. Още повече, оставихте в ръцете ни вашето сарапе и сомбреро, които искам да ви върна. Освен това брат ми, като минал край лиановия мост, случайно намерил коня ви — това красиво и благородно животно. Помислихме си, че твърде ще се зарадвате, като го видите отново, и аз го водя, както виждате!

— О, благодаря, благодаря, дон Рафаел! — извика развълнуван дон Торибио. — Извинете за студенината ми в първия момент: сам не зная какви глупави мисли се въртяха в главата ми, когато ви видях. Изглежда, още съм под впечатленията от нощното събитие! Извинете още веднъж, вие и брат ви сте добри и великодушни и не зная кога и с какво бих могъл да ви се отплатя. Вярвам, че бог ще ми помогне да мога и аз да ви услужа!

— Извинете, но още не съм свършил — усмихна се дон Рафаел, — по време на нашата борба счупих пушката ви, а огнестрелното оръжие тук е рядко и скъпо, особено сега, когато дори с пари трудно може да се купи пушка. Зная, че ловец без пушка може да умре от глад в гората; мисля, че и вие също сте ловец.

— Да, доста съм беден, за да мога да си купя друга пушка, преди да минат няколко месеца. Ако искахте, можехте да ме убиете, но предпочетохте само да ме обезоръжите. Признавам, че напълно съм заслужил този жесток урок… Но да не говорим за туй!

— Не, напротив, да поговорим още малко.

— Както обичате, но защо? — с тъжна усмивка каза той.

— Недейте мисли, дон Торибио, че настоявам за този разговор, за да засиля още повече чувството ви на съжаление за тази загуба. О, не!

— Не се оправдавайте — прекъсна го дон Торибио, за тези няколко часа можах толкова да ви опозная, че ви смятам, повтарям, не само за мой спасител, но и за човек с благородно сърце и възвишена душа. — Щом е тъй — подзе засмян дон Рафаел, — позволете ми поне да заменя строшената от мен пушка с тази!

— Сеньор! — извика дон Торибио.

— О, не ми отказвайте, моля ви. Имам няколко такива пушки и вярвайте, че тази е най-хубавата. Обаче тя не е подарък, а само замяна. Нали счупих пушката ви. Да не спорим повече, щастлив съм, че се съгласихте да приемете тази пушка. — С тези думи дон Рафаел връчи на дон Торибио една съвсем нова чудесна пушка. Той почна внимателно да я разглежда.

— Тази пушка е скъпа. Освен туй е доста ценна! — радостно извика той, след което лицето му изведнъж се натъжи и като я върна на своя великодушен враг, той каза:

— Извинете, дон Рафаел, но не мога да я взема.

— Защо?

— Защото тя е твърде скъпа. Моята бе една проста стара пушка, която случайно купих за една унция^[1] от някакъв английски капитан.

— Преди да откажете, изслушайте ме — бързо възрази дон Рафаел. — Един френски кораб потъваше край нашите брегове от страшен ураган. Брат ми и аз случайно се намирахме близо до Сан Блас. Без да мислим за опасността, която ни заплашваше, седнахме в една лодка и отплувахме към потъващия кораб; после с божията помощ го изтеглихме благополучно до порт Сан Блас. Тъй спасихме не само кораба и ценния му товар, но и капитана с целия екипаж. Наистина, то бе само един щастлив случай. Като искаше да ни се отблагодари и като видя, че не искаме да приемем никаква парична награда, капитанът настоя всеки от нас да вземе по един сандък пушки и по сандък с пистолети от Версайския завод, който е на първо място в Европа. Той насила заповяда да свалят на брега четирите сандъка, като ни уверяваше, че нямаме право да отказваме оръжието сега, когато цялата наша страна е въстанала и има нужда от оръжие. Мисълта на капитана бе ние да раздадем оръжие на ония наши приятели, които имат нужда от него. Тъй че сега, когато, ви предлагам това оръжие, аз само изпълнявам едно желание на капитана. Още веднъж ви моля да вземете пушката, а тоя чифт пистолети са от брат ми, Лоп. След всичко, което чухте от мен, няма да бъдете прав да откажете оръжието! — При тези думи той повторно подаде на Торибио пушката и чифта пистолети, които извади от пояса си.

— Какво да правя, трябва да ви се подчиня! — отвърна полушеговито, полурадостно младият човек.

— А сега, надявам се, че ще се разделим като приятели! — каза дон Рафаел, като му протегна ръка.

— Да, сеньор, вие и брат ви бяхте твърде великодушни към мен! — отвърна Торибио с най-сърдечен и задушевен тон.

— А баща ни?

— Баща ви — повтори цял пребледнял младият човек — бе жесток към мен и неумолим към моята вина, за която твърде жестоко бях наказан с онова, което чухте от устата на вашата прекрасна сестра доня Асунта.

— Да, вярно е — съгласи се дон Рафаел, — баща ни е стар и добър, но само неумолим и непреклонен, както повечето хора на негова възраст. Нима тъй силно го мразите за неговата избухливост, за която и той сега съжалява, вярвайте!

— Няма да бъда прав, ако възненавидя баща ви, дон Рафаел. Ще се помъча да забравя онова, което искаше да ми стори, като помня как вие и брат ви постъпихте с мен. Пък и той ще се успокои, защото след два дни аз няма да бъда вече в тукашните гори; ще ги напусна, може би завинаги! — добави той, сърдечно сломен.

— Как?! Искате да напуснете горите, където сте се родили и сте живели щастлив и свободен живот?

— Да, налага се — въздъхна Торибио. — Искам всичко да забравя и да бъда забравен. До този момент животът ми не бе такъв, какъвто би трябвало да бъде. За много неща сам съм си виновен. Доня Асунта каза истината: аз съм долен човек, но искам да изкупя миналото си. Днешният урок не е изгубен за мен!

— Кажете ни какво ще стане с вас в чуждите краища, които не познавате?

— И аз не зная! Но Бог, който вижда разкаянието ми, ще ми помогне, уверен съм. Един смел човек на добър кон и добре въоръжен никъде не пропада, още повече у нас. Твърде възможно е да отида или при мексиканците, или при испанците.

— Помислете добре: това е един сериозен въпрос! — Всичко обмислих, дон Рафаел! Ще замина може би още тази вечер, затуй приемете моя последен поздрав и сърдечна благодарност, и ако позволите, още няколко думи…

— Моля!

— Дори ако това се отнася за доня Асунта? — с горчива усмивка запита Торибио.

— Защо не? Ще й предадем точно вашите думи.

— Благодаря. Кажете й, че нейните упреци ме направиха съвсем друг човек, че напускам родните гори със сърце, изпълнено със скръб, като се надявам, че скръбта и страданията ще ме преобразят. Предайте й, че моето най-горещо желание е да я видя щастлива и че аз винаги ще се моля за нейното щастие.

— Всичко ще й предам, дон Торибио!

— Благодаря ви, сеньор! Простете, може би няма да се видим вече!

— Кой знае! Може би ще се видим някъде много по-рано, отколкото мислите; казват, че испанците вече идвали насам.

— Дай, Боже, да не припарят тук!

— Амин! От все сърце го желая! Прощавайте и всичко хубаво!

— Благодаря! Бог да ви пази!

Младите хора силно стиснаха ръцете си, казаха си още няколко думи, след което дон Рафаел се метна на коня си.

— Довиждане! — извика той, като пришпори своя мустанг.

— Сбогом! — тъжно отвърна дон Торибио, но другият вече не го чу.

Щом дон Торибио остана сам, случи се нещо небивало.

Този горд и твърд човек изведнъж свали от себе си маската на стоицизма и като доближи коня си, прегърна шията му и почна особено ласкаво да го милва, да му говори като на човек, като на близък приятел и заплака… Този прекрасен кон бе едничкият му верен другар, към който бе привързан с цялата си душа, върху благородното животно изливаше цялата си любов, която не намираше върху кого да прояви.

Преди няколко години дон Торибио по време на своите дълги пътувания из Сонор и тайнствените дебри на Аризона случайно попадна на стадо степни диви коне. След като подгони, улови с ласото си най-хубавата кобила, на която даде известното име Линда.

Чистокръвен степен мустанг, Линда същевременно бе гиздав походен кон, неуморим и издържлив, стегнат, лек и рядко красив. Дон Торибио едва ли не го боготвореше; грижеше се за него като майка за любимото си дете и умното животно разбираше всяка негова дума и движение, подчиняваше му се с особена готовност.

Един богат и виден испанец, очарован от небивалата красота на Линда, предложи на дон Торибио хиляда и петстотин пиастра, които представляват цяло състояние за един такъв авантюрист, който живее ден за ден с каквото му попадне. Но младият човек рязко отказа да се раздели с коня, въпреки че настойчивият купувач все повече и повече увеличаваше цената, докато утрои първата сума. Но и тази голяма сума не съблазни дон Торибио. Освен това, боейки се да не би именитият испанец да нареди да откраднат коня, който не може да купи с пари, дон Торибио, без да каже някому, скоро напусна мястото, където живееше настойчивият купувач.

По стечение на обстоятелствата веднъж, когато дон Торибио бе на лов, срещна един вожд на команчите, собственик на красив жребец, който по нищо не отстъпваше дори на Линда. Чрез различни и не особено ценни подаръци дон Торибио се сдоби с това, което желаеше. След дванайсет месеца Линда му роди прекрасно жребче, което нарече Линдо. Дон Торибио прояви към жребчето най-нежни грижи и благородното животно толкова се привърза към господаря си, колкото и той към него. Линдо стана на пет години и дон Торибио от една година го яздеше, а Линда преди пет месеца почина от кръвоизлив. Дон Торибио дълго плака и тъгува за любимия си кон; зарови го дълбоко в земята и мястото затрупа с тежки камъни, за да не го изровят хищните зверове.

Трябва да се живее в степите и горските дебри на американските савани, за да се види колко е скъп конят за своя ездач, как може да се привърже към него, как това благородно животно може да стане най-близък и скъп другар на човека, попаднал самотен сред безлюдните степи и заспалите девствени гори. Човек, който изгуби тук коня си, е обречен на сигурна смърт. Кой ще му посочи без този верен спътник и водач непознатия брод на реката? Кой ще открива завеяните в пясъка следи? Кой ще намери пътя и ще го прекара през непроходимите мочури и блата? Кой, ако не верният кон? Дон Торибио тъй обичаше коня си и тъй вярваше в него, че никога не го връзваше и не спъваше краката му. В оная нощ, когато отиде на свиждане с доня Асунта, трябваше да го върже за едно дърво, защото конят щеше да тръгне след него. През цялата нощ се безпокоеше за съдбата на коня си, а когато дон Рафаел го доведе, дон Торибио тъй се зарадва, че едва сдържа вълнението си и в душата си реши да остане вечно признателен на човека, който му върна коня.

Когато премина първата му радост, че видя Линдо, дон Торибио облече отдавна изсушените на слънцето, дрехи, оправи се, колкото можа, и като наметна своето сарапе, весело се хвърли на седлото и полетя към колибата на дон Хуан Педросо, на пет-шест мили от мястото, където се намираше дон Торибио.

След като се отдалечи малко, дон Торибио поразмисли, че понеже е още рано — около три часа след обяд, няма защо да бърза. Нещо повече, от вчера не бе турял троха хляб в уста и нямаше да бъде лошо, ако спре край потока под сенките на високите палми и потърси в дисагите нещо за ядене. След проверката се оказа, че се намират два-три морски сухара, малко козе сирене и едно красиво и голямо шише, за съжаление празно, но тютюн и царевични листа имаше в изобилие.

Американците са народ твърде умерен в храната и в пиенето на вино; много малко им трябва, за да поддържат живота си. Затова, имайки предвид обилната вечеря, младият човек реши да изяде своите хранителни запаси, като не забрави да подели братски сухарите с Линдо. Като пийна вода, смесена с ракия, дон Торибио сви цигара и запуши.

Но преди да помисли за себе си, младият човек отпусна коня си и го остави на воля да се наслади от сочната зелена трева.

В седем часа вечерта, тоест скоро след залез слънце, дон Торибио спря коня си пред колибата на Хуан Педросо. Там вече го чакаха. В момента, когато слезе от коня, вратата на колибата се отвори и на прага се появи приветливо засмян дон Хуан.

— Добре дошъл, момко, отдавна те чакам, дори взех да се безпокоя, че няма да дойдеш.

Този път старият ловец говореше със съвсем друг тон в сравнение със сутринта. Сегашният добродушен и сърдечен тон съвсем не му прилягаше, което Торибио много добре знаеше. А понеже привидната любезност на старика му се видя подозрителна, младият човек реши да се държи нащрек, но разбира се, с нищо не се издаде, че вижда в държанието на старика нещо особено.

Когато отведе коня си в яхъра, разседла го, изтри го, той му даде храна, като всичко вършеше бавно и кратко отвръщаше на стареца, който стоеше при вратата на яхъра.

— Е, сега съм готов! На вашите услуги съм, драги домакине! — каза дон Торибио. — Извинете, че толкова дълго се занимавах с моя Линдо, но нали знаете колко се обичаме с него.

— Да, момко, не виждам нищо лошо в туй, всеки ездач трябва да се грижи за коня си.

— Радвам се, че и вие мислите като мен — отвърна младият човек, влизайки с в голямото помещение, — а къде е доня Леона, защо не я виждам?

— Не се безпокойте за нея, момко! — отвърна с привичен сарказъм старикът. — Тя е в кухнята и сега ще дойде. Както виждаш, масата е сложена и само теб чакаме!

— За бога, нима не го знаех? — отвърна с усмивка дон Торибио.

Тук ще кажем няколко думи за пояснение на току-що произнесената от дон Хуан фраза: „Ти виждаш, че масата е вече сложена.“

В отдалечените от столицата полудиви провинции на Мексико преди тридесетина години под тези думи се разбираше нещо съвсем друго от онова, което сме свикнали да разбираме. Дори в самото Мексико преди двайсетина-трийсет години най-богатите жени от висшето общество с готовност се хранели в кухнята заедно с прислугата от обща чиния, като вадели с ръка късовете, без да си служат с нож или вилица.

У дон Хуан тая привичка съществуваше още по-рано. За маса служеше рогозка, постлана на пода, а три царевични тортилас^[2] заместваха чиниите и сочеха местата на гостите и домакините.

Не се виждаха нито чашки, нито питиета. Мексиканците сядат на масата, без да пият нещо, а го пият след обяда или вечерята. Срещу всяка от трите царевични тортили имаше по една суха баничка от царевица, която служеше за подложка и чиния, а после да бъде изядена на закуска.

Този чудат начин на хранене е завещан на мексиканците от испанците, които пък го усвоили от арабите старите владетели на Испания. В Изтока и досега е запазен този обичай: в Египет, Турция, Персия, Гърция, дори в Индия. Но на Изток е прието да се измиват ръцете преди ядене, докато у мексиканците този хигиеничен обичай не съществува.

При последните думи на стареца една от вътрешните врати се отвори и се показа млада осемнайсетгодишна девойка, извънредно красива. Но в нейната горда и надменна, енергична и малко сурова красота имаше нещо властно, импониращо. Нейният огнен поглед излъчваше някаква загадъчна морна нежност, но вечно засмяната, разкошна алена уста понякога изразяваше нещо много по-друго от нежност и ласка.

Стъпката й, горда и величествена, имаше онази неподражаема гъвкавост, присъща, види се, на всички андалуски; нейният мил и мелодичен глас звучеше понякога твърдо и решително, преливащ се в контраалтови тонове Тази несравнимо красива девойка едновременно привличаше и отблъскваше, за нея напълно можеше да се каже, че е и ангел, и прекрасен демон: тъй силно бушуваха в младата й душа огнено-бурните страсти.

— А — обади се тя, като весело се обърна към дон Торибио, — трябваше една случайна среща с татко, за да ви припомни за нашето съществуване.

— Не говорете тъй, Леона — отвърна любезно младият човек, — всеки, който ви е зърнал поне веднъж, би желал, постоянно да ви вижда!

— Ще благоволите ли да чуете?! Кой ви е научил да говорите тъй сладко и тъй хубаво? Дали не е доня Асунта? Предупреждавам ви, сеньор, за мен туй са напразни усилия!

— Колко сте лоша — шеговито добави младежът, — не напразно ви наричат Леона^[3]. Изглежда, че обичате да хапете всички, които ви обичат!

— Да, да, момко — подкрепи го старикът, — обаче е време да вечеряме, ще стане късно!

— Веднага, татито — обади се девойката, все тъй весела. — Нали чаках да дойде този хубав момък, тъй любезен — издума тя й изчезна зад вратата.

— Какъв мил характер у тази девойка! — извика след нея старият ранчеро. — Колко щастлив баща съм аз!

„Хм! — помисли си дон Торибио. — Какво значи туй? Навярно става нещо: днес просто не мога да позная този стар хитрец! Във всеки случай ще бъда нащрек: вижда се, че иска да ми устрои някоя мръсна игра! Не можах да видя доня Мартина — продължи той на ум, — дали не е болна?“

— Жена ми почиства кухнята, скоро ще я видиш. Тя ще ни прислужва. А, ето я и нея.

И наистина в стаята влезе жена, която носеше с две ръце грамадно кипящо блюдо. Не беше млада, но мършавото й жълто лице я правеше още по-стара. Това бе Мартина Педросо, съпруга на нашия ранчеро. Като млада е била твърде красива жена, но сега от лош живот, от мизерия и други причини, които не съобщаваше никому, наистина изглеждаше страшно грозна.

Прочее, такава е участта на всяка жена в тези знойни слънчеви южни страни: колкото на младини е по-красива и по-прелестна, толкова по-грозна става на старини.

Изглежда, че доня Мартина бе приятна на младия човек, с когото размени няколко думи. После, като използва момента, когато мъжът й бе зает с нещо странично, за миг се наведе над дон Торибио и пошепна:

— Пази се, момче!

Сетне сложи чинията на масата точно по средата и викна:

— Можете да седнете!

„Да, не съм се лъгал. Против мене се крои нещо!“ — пошепна си дон Торибио.

Седнаха да вечерят.

Всеки взе своята суха, тънка и още гореща питка, протегна ръка и тури от чинията онова късче, което му хареса.

Първото ядене бе, разбира се, неизбежно боб с индийски чер пипер, което се среща навсякъде в Мексико. След това доня Мартина сложи на масата къс от печен алигатор, също посипан с пипер, козе сирене и плодове: банани, ананаси, гуяви, лимони и други. Плодовете се купуваха от пазара в Сан Блас, защото жителите на тая страна избягват градинарството и поддържат с гражданите връзки, за да разменят дивеч срещу плодове.

Началото на вечерята премина в мълчание; всички бяха гладни и ядоха с апетит. След като се нахраниха и донесоха сирене и плодове, започна оживен разговор. Самият разговор, шеговит и злъчен от страна на младата девойка и неизменно сдържан и любезен от младия човек, го убеди, че приключението от миналата нощ бе известно не само на дон Хуан, но и на Леона. Дон Торибио отричаше, бранеше се, доколкото можеше и упорито поддържаше оная версия, която поднесе на старика дон Хуан. Той малко участваше в разговора между младите хора; само одобряваше техните остроти и бележки с намигване и смях, и усилено посръбваше вино, като не преставаше да пуши цигара след цигара и се опитваше да налива в чашата на госта, но той упорито отказваше да пие.

Дон Торибио изобщо бе предпазлив човек, а понеже доня Мартина го бе предупредила за възможната опасност, той стана още по-предпазлив. Като разговаряше с доня Леона, той постоянно мислеше как да се изскубне от това място.

Най-после към девет вечерта младата девойка стана и с ироничен тон се сбогува с дон Торибио, като му каза, че отива да си легне. Доня Мартина се бе прибрала в стаята си, но преди да излезе, многозначително изгледа младия човек и без да я видят другите, допря пръст до устните си.

Мъжете останаха сами.

Дон Торибио постоя една минута след излизането на доня Леона и също стана.

— Как, и ти ли напускаш масата; момко? — попита дон Хуан.

— Да — отвърна дон Торибио, — трябва да се пораздвижа.

— Прекрасно, но мисля, че то няма да ти попречи да изпиеш с мен чаша вино или ракия.

— Благодаря — каза дон Торибио, — знаете, че не пия.

— Да, сега ми се виждат съвсем мокра кокошка, а по-рано не се боеше от чаша добро вино.

— Не споря, но всичко мина и замина, виното и ракията са лоши съветници, на които съвсем не се доверявам. Дано никога не опитам нито едното, нито другото!

— Глупости! Виното весели сърцето, а ракията ни прави да виждаме всичко в розова светлина. И тъй, да вдигнем чашите, момко!

— Нито капка! Казах — вече, че няма да пия.

— Ех, както искаш. За твое здраве! — И старикът пресуши чашата си. Тя не бе първата чаша, затова според неговия израз дон Хуан започна да вижда всичко в розова светлина.

— Слушай, я поседни! — обърна се той към младия човек.

— Защо?

— Да си поговорим и да посръбнеш.

— Но аз не пия!

— Ех, все едно! Ще пиеш чиста водица!

— Но и вода не искам, пък и късно стана вече. — Не е ли все едно за нас?

— За вас може да е все едно, но за мен — не! Чувствам се уморен, а пък имам повече от три мили до дома.

— Какви ги разправяш, момко? — прекъсна го старикът с преплитащ се език. — Мислиш ли, че тъй лесно ще те пусна?

— Ех, дявол да го вземе, нали вече е време!

— Какво от туй? Можеш и тук да преспиш! Място има.

— Благодаря, предпочитам да се прибера у дома.

— Винаги можеш да го сториш! И там никой не те чака!

— Кой знае?!

— Поседни, момко, искам да ти кажа нещо.

— Да ми кажете, на мен? — повтори младият човек и наостри уши.

— Да, нещо сериозно!

— Да се говори за сериозна работа, след като е изпито толкова вино, съвсем не сте във форма!

— Не, не чувствам се отлично! Зная, че ти си едно славно момче, искам да те взема за съдружник, за да спечелиш изведнъж четири хиляди пиастри. Хм, какво ще кажеш?

— Много добре, ако е истина, но сега главата ми се върти.

— Мислиш ли? — засмя се старикът. — Не, грешиш, пък и работата съвсем не е рискована.

— Е, както кажете! Съгласен съм, че не е тъй. Само ще ми позволите да си отида, защото виждам, че се подигравате с мен, дон Хуан.

— Не, ще видиш! Давам ти честна дума, че няма да съжаляваш, ако ме послушаш. — И старикът хвана младия човек за наметката. Сарапето се отвори и се показаха два дълги пистолета, които дон Торибио бе мушнал в пояса.

Щом ги видя, старикът неволно потрепера, после, като изгледа иронично младия човек, добави:

— А, прекрасно оръжие имаш! Ха-ха! Отде си го пипнал, дявол да го вземе?

— Не съм ги откраднал — сурово отвърна младият човек, — а ми ги подариха. Виновен съм за смъртта на няколко души, но крадец никога не съм бил! — тъжно отвърна той. — Никога не вземам чуждо.

— Да, да, не те виня. Зная, че не си крадец. Е, доволен ли си?

— Не, веднъж го казахте, значи мислите, че съм крадец.

— Съвсем не, дявол да го вземе! Никога не съм мислил подобно нещо! Обаче да си дойдем на думата.

— Не, то не ме интересува.

— Но трябва да ти обясня всичко.

— Не желая. Отказвам се!

— Защо тъй? — запита старикът, като сви вежди. — Не ми ли вярваш?

— Не, не, чисто и просто не искам да участвам.

— Хаа! Чудно! Навярно си забогатял?

— Аз ли? — засмя се младият човек. — Засега имам две златни унции и шест пиастра.

— И при това положение ти се отказваш от две хиляди пиастра, които ще ти се паднат?

— Да!

— Е, тогава или си побъркан, или се подиграваш с мен!

— Нито едното, нито другото! При изгрев слънце заминавам.

— Ти заминаваш? За дълго ли?

— Завинаги.

— Как? Искаш завинаги да напуснеш горите, където си роден, където си израсъл?

— Да, трябва! Реших!

— Наистина. Сигурно са ти направили твърде примамливи предложения, щом решаваш да скъсаш с родните места.

— Никой нищо не ми е предлагал, нито обещавал: заминавам по свое желание и не искам повече да остана тук.

— Къде ще отидеш?

— Още не зная.

— Как не знаеш?

— Вярвай, не зная. Ще отида където очите ми видят.

— Виждам, че си полудял.

— Може би, не споря.

— Туй, за което ти говорих, е само шега. Исках да изпитам твоята честност. Но ти юнашки устоя на думата си, а това ме радва. Да си призная, твърде бих се затруднил, ако поискаше да ти поясня казаното.

— Вярвам, защото още от първите ви думи разбрах, че се шегувате.

— Е да, това беше само шега и нищо повече! — настоя домакинът. — И много добре ще сториш, ако на никого не споменеш за нея.

— Не съм свикнал да бъбря и…

— Не, не, зная — изведнъж го прекъсна дон Хуан, — но човек понякога неусетно се увлича и говори повече отколкото трябва.

— Е, няма защо да се безпокоите от мен! Дори да кажа нещо, пак няма да бъде нещо лошо.

— Хм, кой знае, лошите езици може да ме обвинят, че искам някого да убия или ограбя.

— Да… — проточи глас младият човек — но по изгрев слънце си отивам и вече няма да се върна тук!

— Тъй, ти си отиваш… Всъщност отлично постъпваш! За такъв млад като теб няма нищо по-добро да потърси другаде работа.

— Значи намирате, че добре постъпвам, като напускам тези краища? — иронично запита младият човек.

— Да, за твоя полза. Да видиш свят и хора, туй дава на човек повече опитност и знание.

— Ех, драги ми. Отивам да приготвя коня.

— Върви, момко! Върви, но си дръж езика!

— Бъдете спокоен!

— Но ето какво, да не си отидеш, без да се сбогуваш с мен!

— Добре! — Торибио излезе от стаята, като остави ранчерото в обществото на шишетата, които, ако се съди колко усилено домакинът се занимава с тях, скоро трябваше да бъдат пресушени до дъно.

Дон Торибио бързо влезе в конюшнята, като тихичко подсвирна. Едно цвилене бе отговорът и умното животно веднага почна да търси с муцуна рамото на господаря си.

— Е, ще вървим, Линдо! Ще вървим, мили мой! — добави младият човек, като зацелува ноздрите му и подаваше на своя любимец захар.

После грижливо оседла коня и като метна поводите върху седлото, излезе от конюшнята, а Линдо тръгна след него като куче. Щом затвори конюшнята, дон Торибио тръгна към къщата, но преди да стигне до нея, видя под бледата лунна светлина някаква бяла фигура, застанала неподвижно пред сайванта, в която веднага позна Леона. Веждите му се свиха: по лицето му се прочете досада и явно недоволство.

„Какво иска тя от мен? — помисли той. — А пък аз се надявах, че няма да я видя вече.“

Все пак продължи напред.

— Вие ли сте, Леона? — запита любезно той. — Да не сте болна? Мислех, че отдавна сте легнали да спите.

— Не! — тъжно отвърна тя. — Не съм спала и не съм болна, а чаках вас.

— Чакали сте мон, Леона? И да се видите с мен, рискувате да се простудите и заболеете? Влезте вкъщи, моля ви!

Девойката отрицателно поклати глава.

— Не! — рязко отвърна тя.

— Но баща ви е тук, не спи и какво ще стане, ако ни чуе?

— Ще ме убие. Защо ми е животът, когато не ме обичате, Торибио! — тъжно издума тя.

— Леона!

— О, бъдете спокоен — каза тя, като широко отвори вратата на голямата стая, — няма да ни чуе: той спи пиян и ще се събуди най-рано след няколко часа!

Наистина дон Хуан Педросо спеше пиян, прострян на пода.

— А майка ви? — каза младият човек.

— О, майка ми знае всичко! Тя долови любовта ми и аз трябваше всичко да й призная. От нея никак не се безпокойте, дон Торибио, тя ме съжалява и плаче заедно с мен, като се мъчи да ме утеши, откакто узна, че сте ме изоставили.

Девойката съвсем се бе променила; нищо не бе останало от нейната надменност. Сега изглеждаше като кротко, любящо същество, изоставена жена, която плахо се опитва да свърже отново скъсаната, но скъпа за нея връзка с любимия човек.

— Както и да е, но неприлично е пред очите на баща ви…

— О, ако това ви смущава — с тъжна усмивка отвърна тя, — тогава да отидем там, под дърветата, където никой няма да ни види, нито да ни смущава!

— Не можем ли да отложим този разговор за друг път?

— Не — рязко отвърна тя, — не, трябва веднага да свършим всичко! Трябва днес да говоря с вас!

— Както обичате! — съгласи се дон Торибио.

— Благодаря! Почакайте ме една минута! — при тези думи тя с бяг се втурна вкъщи и се върна с пушката на дон Торибио.

— Вземете — обади се тя, — сега няма защо да се връщате за нея у дома.

Младият човек мълчаливо взе пушката си и тръгна с Леона.

Линдо вървеше след тях.

Когато се отдалечиха на стотина крачки от дома, влязоха в малка гора, гъстите сенки на която напълно ги скриваха от чужди погледи.

Зъбите на младата девойка нервно тракаха, тя бе бледа, а очите й мрачно горяха.

— Наистина, вие ме плашите, Леона — каза Торирибио, — не ви ли е твърде студено?

— Нищо, изгаря ме вътрешен огън! — отвърна тя с някакъв загадъчен тон.

— Съжалявам, защо не почакаме до утре?

— До утре! — с горчива ирония добави тя. — Кой знае къде ще бъдете утре; не се опитвайте и сега да ме мамите, Торибио! Чух разговора ви с татко; стоях до вратата и нищо не продумах. Тръгнах след вас към конюшнята. Когато оставате самичък с Линдо, говорите му като на приятел, не го лъжете, нито пък мамите! — каза девойката, като галеше с нежната си ръка шията на верния кон, който при нейното допиране нежно изцвили от удоволствие.

Младият човек, смутен, мълчаливо отпусна глава.

— И тъй, вие тръгвате, Торибио? — тъжно запита тя. — Кажете ми защо си отивате?

— И аз не зная — смутено отвърна той. — Тукашната гора ми става отвратителна, мразя я! Искам на всяка цена да напусна тези краища, макар сърцето ми да се къса.

— Вие ненавиждате мен, Торибио, а не гората.

— Ах, Леона! Как можете да говорите тъй? — извика той.

— Често съм чувала да се говори, че силната любов се превръща в омраза, а по-рано вие ме обичахте, Торибио! Това го чувствам също тъй, както сега чувствам, че не ме обичате.

— Грешите, Леона. Все още ви обичам.

— Да, като сестра и вече ми го казахте — тъжно добави тя. — Боже, дотук ли трябваше да стигнем е нашата безумна любов, каквато хранехте към мен и за която ми казвахте, че е вечна и безсмъртна!

— Леона, не говорете тъй!

— Или може би бягате от друга любов? — добави тя, запазвайки хода на мислите си, без да чува неговите думи. — Вие бягате от друга жена, която обичате, но която ви отбягва? Да, Асунта е твърде добра и много кокетна — тъжно добави тя, — малко й е, че води за носа двамата си братовчеди, сега търси трети човек.

— Леона! — извика младият човек с треперещ глас. — Кои зъл демон ви учи да говорите тъй за една свенлива, скромна и добродетелна девойка с душа, светла като кристал?!

— А-а — злъчно поде Леона, — вие я защитавате? Прекрасно! Само то липсваше! Аз, разбира се, не съм свенлива, нито скромна, душата ми не е като кристал! Кой е виновен за това? Кой ме накара да забравя и тая женска свенливост, която тъй много краси една девойка? Кажете, дон Торибио, кой го стори? Каква нещастна страст ме накара всичко да забравя и ме тласна в бездната, където загивам? О, с каква магия можа тази девойка да ми отнеме твоята любов? Че е добра — да, добра е, но и аз не съм лоша! Или любовта й ви привлича? Но тя не само ви отритва, а дори ви презира! Знаете ли го?

— Леона! — викна младият човек и сърдито тропна с крак.

— О, сърдете се колкото обичате, оскърбявайте ме! Малко ме е грижа, сега мога всичко да ви кажа и сте длъжен да ме изслушате! Мен не можете да ме излъжете с оная глупава басня, която съчинихте за баща ми; зная всичко, което се разигра оная нощ между вас и Асунта: мен не можете да ме излъжете!

— Как?! — извика той. — Вие сте ме шпионирали?

— Защо не? — гордо отвърна тя. — Аз държа на чувствата си. Вие ме зарязахте, изоставихте, Торибио, затуй имах право да ви проследя, да науча коя е моята съперница, коя е жената, която ми ограби вашето сърце.

— Не, туй е ужасно, Леона! Тази постъпка е долна, отвратителна!

— Не е отвратителна, а справедлива! Искам да отмъстя и то е мое право. Искам да зная какво съм сторила, че вие изведнъж престанахте да идвате там, където устройвахме нашите срещи. Аз ви следих. През тези четири месеца не вършехте нищо, без да ме известите.

— О, това е възмутително, ужасно! И вие наричате това любов?

— Не любов, а страст, лудост, всичко, каквото искате, а най-вече отчаяние. След като ме съблазнихте, след като ми отнехте завинаги спокойствието, решихте без никаква причина да ме захвърлите, и то тогава, когато забравих всичко на света, всичко жертвах! След тия отвратителни и подли постъпки имате смелостта да се възмущавате! И за всички мои мъки и оскръбления да не ви отмъстя? Не, Торибио! Това вече е прекалено! Странно, от каква ли глина ви е направил Господ! Вие, мъжете, не сте хора, вие сте по-лоши дори от зверовете; за да задоволите вашите капризи, вашите долни инстинкти и суетност, избирате най-честните, най-чистите и невинни девойки! А когато те, заблудени, повярват на вашите лъжовни уверения и ви дадат всичко, което имат, и се чувстват щастливи, че могат да ви признаят любовта си, вие с възмутителен цинизъм ги отблъсквате и хвърляте в лицето им най-ужасни и унизителни оскърбления; на тяхната скръб и унижение гледате като на победа. И скоро ги предавате на поруганието и безчестието на тълпата! Това е греховно, ужасно, тежък грях, Торибио! Грях, който иска изкупление и вика за отмъщение. Вие завинаги сте поругали честта и разбили живота на тази девойка, като сте я заклеймили с вечен позор.

— Леона — студено отвърна младежът, — всичките ви обвинения са несправедливи и ако знаехте защо…

— О — прекъсна го тя, — горкият невинен младеж, чистата душа! Защо да не ви кажа открито, че ви преследвах с любовта си, молех ви да ме обичате и най-после чрез разни уверения и клетви ви съблазних?

— Не, Леона! Това е нетърпимо, не искам повече да ви слушам!

— Грешите, Торибио! Ще ме изслушате докрай: трябва да ме изслушате!

— Леона!

— Не, това го искам аз! Ще ме изслушате докрай! Познавам интригите ви с Мерседес, с Кармен и Педрита. Но тия временни увлечения не ме тревожеха: знаех, че тия жени не са опасни съперници за мен. Но от един месец вие навред преследвате друга жена — и тая жена е една сериозна моя съперница, защото въпреки кокетството й, тя наистина е чиста, свенлива и скромна, каквато някога бях аз, преди вие да… Но защо да си спомняме онова време — завърши тя. — То е минало и никога няма да се върне! И обезумяла от скръб, срам и позор, без да се помня, отидох при Асунта и всичко й казах, всичко, до най-малките подробности…

— Ти стори това? — разярен извика той.

— Да — отвърна тя, като се изправи в цял ръст и смело го загледа в лицето, — и ако е необходимо, бих го сторила още веднъж! Асунта е добра и хубава, но сърцето й никога няма да бъде ваше: тя го даде на друг!

— Какво ме интересува туй? — извика младият човек. — Аз не обичам тази жена, повтарям ви, не я обичам, едва я познавам и само веднъж съм говорил с нея.

— Да, миналата нощ! — насмешливо отвърна Леона.

— И туй знаете!

— Да, зная, всичко зная — викна тя с остър и рязък глас. — Зная, че вчера сутринта сте приготвили един символичен букет и възседнал коня си, ловко сте го хвърлили през отворения прозорец в стаята на Асунта, но тя не е била сама в стаята, а с друга девойка. И тая девойка бях аз!

— Вие? О, демон!

— Да, аз! И понеже Асунта е неопитна и не знаеше смисъла и значението на букета, а го сметна за обикновена любезност, аз й поясних смисъла и значението му, които добре познавах. Освен това се скрих в храсталака на две-три крачки от мястото, където се срещнахте с нея, а вие нищо не подозирахте. Чух целия ви разговор с Асунта и само когато излязоха чичото и братовчедите й и се почна борба между вас, тогава избягах, достраша ме да не ме открият.

— Ах! — въздъхна той.

Леона разбра смисъла на въздишката му и иронично се усмихна.

— Е, но то не е всичко. Избягах оттам и се скрих на друго място, откъдето наблюдавах, докато дон Лоп и дон Рафаел по заповед на баща си ви хвърлиха от лиановия мост в реката. Тогава, щом чух падането във във водата, ужасих се, изгубих съзнание, като мислех, че е свършено с вас.

— Навярно това ви зарадва, нали, Леона? Но както виждате, аз съм жив и здрав; значи радостта ви е била прибързана.

— Вие сте жесток и несправедлив, Торибио. Нали ви казах, че макар оскърбена и нещастна, не съм престанала да ви обичам.

— Чудна любов имате! — отвърна недоверчиво той. — Бих предпочел ненавистта. Ще се помъча и аз да бъда откровен като вас — студено добави той. — Всичко, което казахте, е истина. Да, обичам Асунта и тъй като зная, че тя никога няма да ме обикне, предпочитам да напусна тези места завинаги, отколкото да страдам тук от безнадеждна любов, която ми е по-скъпа от живота.

— Да, но нали аз ви обичам! — извика тя с безкрайна сърдечна болка. — Какво ще стане с мен, ако ме напуснете? Докато живеехте тук, все още се надявах да ви върна при мен, да върна любовта ви.

— Лъгали сте се, Леона! — рязко я прекъсна той. — Не ви обичам вече, дори съм готов да ви намразя. В сърцето ми няма място за две чувства, всичко е свършено между нас! Няма да ви упреквам за вашето ужасно държание, но туй, което сега ми казахте, уби у мен последното ми чувство на съжаление към вас, което носех в душата си.

— О! — тъжно извика тя. — Вашите ужасни думи ме убиват.

— Не желая смъртта ви! И съм убеден, че не само няма да умрете, но дори скоро, може би няколко дни след като замина, ще се утешите с друг.

— О, туй е отвратително, подло, Торибио! Вие знаете колко горещо ви обичам!

— Зная само, че сте също като другите жени! — злъчно каза той. — Зная, че новата любов ще ви накара по-скоро да забравите старата.

— Но то е невъзможно, не! Нямате право да ме изоставяте тъй.

— Що за глупости! Повече от три месеца всичко между нас е свършено. Сега не оставаме ли равнодушни един към друг?

— Не! Вие няма да ме изоставите, то е невъзможно.

— Всичко е минало, не може да възкресим оная любов, която сами убихме!

— Може би — глухо отвърна тя — наравно с любовта стои дългът.

— Дълг! Какво значи туй? — засмя се той. — Нима съм ви обещал да се оженя някога за вас?

— Не, никога не сте ми го обещавали! Ние се обичахме и вярвахме, че любовта ни ще бъде вечна.

— Тогава?

— Тогава не бихте извършили в името на любовта онуй, което трябваше честта да ви наложи — рязко каза тя.

— Не ви разбирам! — отвърна той, като неволно трепна.

— А-а… не ме разбирате! — с горчива ирония извика тя.

— Честна дума! — студено настоя той.

— Е, как да се изкажа по-ясно?! Нима не можете да разберете, че ако отпътувате, с мен е свършено!

— Свършено! — отвърна той.

— Да, защото баща ми ще ме убие и е прав!

— Вие бълнувате, баща ви нищо не знае за нашата любов.

— Да — тъжно отвърна тя, — той нищо не знае за нея и може би още няколко дни ще бъде тъй, а после ще стане ясно за всички.

— Какво значи това? — попита той бледен.

— А-а! — викна тя отчаяна и обезумяла от скръб. — Сега нищо не знаеш и не разбираш, негодник, подлец!

— Леона!

— Тогава знай, подло човече, че грехът ни остави последици, които не мога вече да крия. Знай, че скоро ще стана майка.

— О! — извика той, като закри с ръце лицето си. — Е, най-после разбра защо не бива да ме зарежеш! Дон Торибио бързо вдигна глава, нервни тръпки полазиха по цялото му тяло, побледня като мъртвец, лицето му се пропи от адска злоба и ненавист и стана неподвижно като мрамор.

— Вие сте полудяла! Какво ме интересува дали сте бременна или не? Мога ли да зная какво е станало с вас през тия четири месеца, откакто се разделихме?

Ако е вярно, което казвате, поднесете тая радостна вест на когото искате, тя не ме интересува!

От тая жестока обида Леона цяла потрепера и нещо като вик на хищен звяр се изтръгна от гърдите й.

— О — изохка тя, — по-добре да умра, веднага да умра, отколкото да търпя такива обиди! О, негодник! — и тя падна на колене, защото краката отказаха да я държат. — Татко! Татко, защо не си тук, за да отмъстиш за дъщеря си?

— Тук съм! — чу се рязък и страшен глас и в същия миг се чу изстрел. Зад дърветата се показа човек с още димяща пушка в ръка.

Беше дон Хуан Педросо.

Леона се бе проснала в безсъзнание на земята.

Дон Торибио падна на земята. Ранчерото изглеждаше страшно развълнуван. Той мина край дъщеря си и отиде към младия човек.

— Как, мъртъв ли е? — бърбореше той. — Мерих право в сърцето и сега трябва да свърша с него.

При тези думи той предпазливо заобиколи и доближи неподвижно лежащия дон Торибио, влачейки след себе си пушката, която държеше в лявата ръка. Когато отиде при врага си, наведе се над него. Но за миг дон Торибио скочи на крака и като улови старика за гушата, изтръгна пушката и я захвърли настрани. Въпреки отчаяната съпротива на дон Хуан пъргавият и силен противник го повали на земята и го върза с връвта, която изтръгна от пояса на ранчерото и която сигурно бе приготвена за дон Торибио. По странна случайност куршумът на дон Хуан удари желязната скоба на дръжката на един от пистолетите, забодени в пояса на дон Торибио, и сплескан, падна на земята, без да го нарани. Затова пък ударът бе толкова силен, че младият човек падна по очи и лежа известно време в безсъзнание. За щастие той се свести точно в момента, когато старикът дойде при него. В миг събра всички сили и неочаквано се хвърли върху врага си, и след няколко минути борба можа да се справи с него.

— А! — викна той със злобна усмивка. — Значи това бе капан на бащата и дъщерята. Прекрасно!

— Подъл измамник — бясно извика дон Хуан Педросо, — мислиш, че съм спал през цялото време? Накарах майка й да ми признае! Известно ми е твоето престъпление, затова исках първо теб да накажа, а после нея.

— А, значи поканата ви е била само един капан?

— Да, капан, който приготвих за теб. Но имах нужда от явно доказателство за престъплението ти и тогава да ти отмъстя. Не напразно се престорих на пиян. И ти повярва! Ха-ха-ха!

— А, проклет старик! Трябваше на място да те убия! — сърдито извика младият човек.

— Хайде, убий ме сега! Иначе, знай, където и да отидеш, където и да се скриеш, ще те намеря и ще те убия!

— Няма да ви попреча и нито косъм няма да падне от главата ви, нали сте мой тъст! — иронично отвърна младият човек.

— И на нея няма да остана длъжен! Кълна се! — бясно извика старецът, като изгледа кръвнишки дъщеря си, която започваше да се свестява. — Щом си отидеш, ще я убия!

Дон Торибио сви рамене.

— Тези, които биват заплашвани със смърт, живеят дълго. Сега не можете да изпълните заканата и стига да искам…

— Убий ме, иначе двамата ще загинете от ръката ми!

— Какво ще кажете, Леона? — попита младият човек девойката.

— Той ми е баща — тихо зашепна тя, — предпочитам да умра, отколкото да живея опозорена.

— Аха! Е, какво ще кажеш сега, прекрасен измамнико? — със злобен смях запита старикът. — Само кръвта измива позора и тя ще умре простена!

— Нека бъде по-скоро! — помоли се младата девойка, като простря ръце напред. — Татко, благодаря ти за последните думи.

Настъпи дълго мълчание. Явно бе, че в душата на младия човек се извършваше тежка борба: у него се бореха ниските инстинкти и добрите начала и никой не можеше да победи.

Най-после дон Торибио се изправи, лицето му засия, чертите му придобиха мек израз, съчувствие и доброта.

— Вие няма да умрете, Леона — успокои я той, — аз не искам и няма да го допусна. Обичам ви и ще ви взема за своя жена!

Младата девойка устреми към него странен, почти безумен поглед.

— Боже мой! — извика тя, като притискаше с две ръце гърдите си. — Такова щастие след толкова дълги терзания! Не, просто не ми се вярва!

— Той лъже, глупачке — бясно извика ранчерото, пак се подиграва с теб… — и старикът направи отчаян, но напразен опит да се отвърже.

— Не, не лъжа — отвърна младият човек, — след два дни се венчаваме.

— Торибио — едва прошепна Леона, — истина ли е това?

— Кълна се! — извика той.

— Татко, прости ни! Той ще се ожени за мен, той ме обича. Какво повече искате от него? — обади се Леона, като коленичи пред баща си. — Простете вашите деца и ги благословете, грехът ми е заличен.

— Бъди проклета, дъще! И ти, и твоят безсъвестен съблазнител! Никога, никога, докато съм жив, няма да ви простя. Бог, който всичко вижда и чува, ще отмъсти за мен — бясно извика старецът.

— И тъй, вие не искате да простите на дъщеря си, вашето единствено дете? Оставате глух към молбите й, към сълзите и разкаянието й и не приемате предложението ми, с което искам доброволно да изгладя вината си?

— Махни тази паднала девойка, негоднико! Не ви познавам и нито искам да ви зная и двамата!

— Добре, ще си вървим, но Бог, когото призовавате против нас, ще остане глух към вашите клетви и въпреки тях ще ни пази!

— Махни се! Радвай се, мерзавецо, смей се над сегашната ми безсилна злоба, но ще дойде ден, когато с лихва ще ви платя за всичко!

— Бог да ви вразуми! — каза сдържано дон Торибио. — Сбогом!

— Не, довиждане и бъдете проклети! — извика старецът задавен от ярост.

— Да вървим, Леона — каза Торибио, като улови през кръста младата жена и бързо я повлече към дома.

— Прибери по-бързо нещата си — каза той — и ме чакай тук. Трябва да внимаваме да не бъдем преследвани поне докато премине опасността от гонитба.

Леона кимна с глава и влезе вкъщи, а той отиде в яхъра при конете на домакина.

Доня Мартина се бе пробудила. Като знаеше замислите на мъжа си, не можа да мигне още когато чу изстрела.

Дъщерята само с няколко думи и разказа всичко.

— Зная, че той никога няма да ви прости! — въздъхна доня Мартина. — Той е демон, а не човек! Трябва по-скоро да бягате. Ако ви догони, ще убие и двама ви. Нищо няма да му попречи да устои на страшната си клетва, ти го познаваш!

— Зная! — отвърна дъщерята и двете жени заплакаха прегърнати.

Ето че дойде и дон Торибио с два оседлани коня.

— Вече ви предупредих, сине! — каза доня Мартина.

— Благодаря, от сърце ви благодаря, драга майко! — горещо отвърна младият човек.

Набързо взетите дрехи и храна — всичко бе вързано за седлото и младежът заедно с годеницата си се метнаха върху конете.

— Легнете и спете, доня Мартина! Нищо не сте видели и нищо не сте чули. След известно време ще станете и след час ще отидете да отвържете негодника. Сбогом. Бог да ви пази!

— Всичко ще изпълня, дон Торибио! — захълца горката майка. — Знайте, че моята нещастна дъщеря няма никого другиго освен вас, който да се грижи за нея.

— Кълна ви се, че ще я направя щастлива! — отвърна младият човек.

— Мамо, и аз му вярвам — обади се засмяна през сълзи Леона.

— Сбогом, деца мои! Нека да ви пазят бог и моята благословия!

— Амин! — обадиха се в един глас двамата млади и бързо се понесоха на конете, а майката коленичи на земята и като вдигна очи към Гуаделупската Богородица, се моли просълзена почти до изгрев слънце.

А дон Хуан Педросо, изгубил съзнание от бясна злоба и ярост, още лежеше неподвижен на същото място, където го стави дон Торибио.