Емилио Салгари
Алжирските пантери (1)

Глава 1
ТАЙНСТВЕНАТА ФЕЛУКА

Беше прекрасна нощ, една от онези чудни нощи, които се срещат само по бреговете на Италия, където прозрачната яснота на небето е много по-красива дори и от тази в тропическите области.

Току-що изгрялата луна се оглеждаше с хиляди трептящи, сребърни лъчи в спокойната повърхност на Тиренското море. Прохладен ветрец, напоен с благоуханието на още цъфтящите портокалови дървета, полъхваше от бреговете на Сардиния. Островърхите планини на този остров се открояваха ясно на хоризонта. Гигантските им сенки бяха прострени в равнината.

Една бърза лодка, с богато позлатени ръбове и с позлатен герб на предната част, се плъзгаше по морската повърхност, карана от дванадесет здрави мъже. Гербът и представляваше три железни ръкавици, свити в юмрук и изправен лъв.

Тя се придържаше в сянката на брега, който на това място се издигаше нагоре, като че ли се стараеше да остане незабелязана от идващите от юг кораби. Дванадесет силни, загорели от вятъра, въоръжени със стоманени ризници мъже, изпълваха изящната лодка. На гърдите си те носеха черни кръстове. Главите им бяха покрити с лъскави шлемове. Около тях се виждаха копия, алебарди, двуръки мечове, които бяха употребявани към края на 16 век.

До кормилото стоеше строен, още твърде млад рицар, с благородна външност. Той носеше обкована със злато ризница, около която беше обвит шарф от синя коприна. Малкият шлем, украсен с три дълги, бели щраусови пера, блестеше като сребро. Високи, жълти ботуши, кончовете на които бяха обърнати, със сребърни токи, едва позволяваха да се виждат панталоните от червено кадифе. На пояса му висяха дълъг меч и два пистолета.

Стройното му и високо тяло изпъкваше със здравата си мускулатура, която му позволяваше да борави леко с грамадния меч. Въпреки това лицето му, дарено със ярки сини очи, имаше нежен, розов цвят. Златисто руси къдри се спускаха на вълни изпод шлема по рамената му.

На пейката до него седеше един мъж, кръгъл като бъчва, най-малко десет години по-стар от гореописания. Много по-малък на ръст, той имаше добродушно лице като пълнолуние, с дълга червеникава брада, стоманено сиви, малки очи и червен пиянски нос. Както останалите, той носеше стоманена ризница, пресечена от голям кръст и стоманен шлем, украсен с букет от пера. Широкият му жълт кожен колан представляваше истински арсенал. Освен един меч, две ками и два пистолета в него беше пъхнат и един грамаден, железен боздуган.

Лодката беше се отделила от Сардинския бряг и отправила към един малък остров, който се очертаваше ясно на югоизток.

— След половин час ще стигнем в Сан Пиетро! — каза рицарят.

— Дали неверните кучета са вече там, бароне? — запита с въздишка дебелият.

— Безпокои ли те това, Желязна глава? — усмихна се подигравателно малтиецът.

— Мен? Не! Аз ще ги унищожа до един. Те ще изпитат силата на ръцете ми! Аз не се страхувам от сарацините!

— Но твоята въздишка?…

— Стар навик, г-н барон. И таз добра, един каталонец да се страхува от алжирците! Баща ми е избил най-малко хиляда от тях, а дядо ми…

— Най-малко десет хиляди! — подхвърли рицарят Сант Елмо, като се усмихна.

Дори и да не са десет хиляди, но във всеки случай са твърде много!

— А внукът му Желязната глава?

— Ще очисти също толкова!

— А защо напоследък, когато се сблъскахме с туниските пирати, беше изчезнал заедно със страшния си боздуган в трюма на кораба?

— Грешката не беше моя!

— А чия?

— На една чаша кипърско вино, която благодарение на някаква дяволия, беше направила невъзможна употребата на краката ми. Сигурно някакъв трик на Мохамед!

— Една чаша? Или половин бъчва „страх“?

— Един потомък на прочутата фамилия Барбоза, която е проляла толкова много кръв из Светата земя и Перу, и страх? Вие сигурно не знаете, г-н барон, че един от моите прадеди е пленил краля на инките, Абаталиска, и че един друг едва ли не е убил Саладин? От такъв храбър род не може да произлезе страхливец. Ако алжирците слязат в Сан Пиетро и нападнат замъка на графинята, тогава ще видите на какво е способен Желязната глава!

Този път рицарят беше въздъхнал и по лицето му се беше изписало явно безпокойство.

— Това ми се струва много неудобно в тоя момент — отвърна той. — Само ако галерата ми беше под ръка, с удоволствие щях да покажа на маврите как се сражават малтийските рицари. Но тя няма да пристигне, преди да изминат 24 часа!

— Смятате ли, че новината, която ни беше съобщена, е вярна?

— Един рибар, който е пристигнал вчера, я потвърди!

— Дали знаят това в замъка на Дона Ида? Какво ли възнамеряват алжирците с нападението?

— Да отвлекат графиня Сантафиора и да разрушат замъка! Рибарят е забелязал една фелука, която е обикаляла подозрително около Сан Пиетро! Тя сигурно е разузнавач на ескадрата!

— Какво би могла да направи вашата галера срещу цяла една ескадра? — запита каталонецът, като тракаше със зъби.

— Хората ни не са навикнали да броят враговете! — му отговори с твърд глас баронът. — Ние ще нападнем тези морски разбойници и каквото Бог даде!

— Дано свети Исидор ни закриля! — прибави набожно Желязната глава.

— Това ще сторят по-добре нашите мечове… Тихо! Ето, че шпионинът се приближава отново!

Сант Елмо беше скочил. Неволно той улови с едната си ръка меча, а с другата пистолета. По лицето му се беше изписало силно вълнение.

На хоризонта, южно от остров Сан Пиетро, по морската повърхност плуваше с голяма бързина дълга черна ивица, над която се виждаха две латински платна. Дълга сребриста следа очертаваше пътя и.

От време на време една светла точка блясваше отпред на кораба.

— Това трябва да е фелуката, която е видял рибарят — каза баронът. — С кого ли може да разменя сигнали?

— Вие говорите за светлата точка? Огън ли е?

— Това е металическо огледало, което отразява лунните лъчи!

— Може би фелуката разговаря с някои кораб в морето? — каза Желязната глава.

— Не. Тя дава сигнали към брега. Ах, невероятно! От Сан Пиетро отговарят!

На брега изведнъж лумна огън и след няколко минути угасна отново, а фелуката, сменяйки платното, се отдалечи бързо на югоизток, по посока на ясно виждащия се остров Сант Антиоко.

— Не разбирам кой би имал интерес да привлече в Сан Пиетро пиратите, тези разбойници, които унищожават всичко, където спрат! Там живеят само сигурни хора. Знаеш ли, че рибарят е видял знамето на Кулке-луби на фелуката?

— Какво? На коменданта на алжирските галери? — заекна каталонецът. — Ах, господарю, дори и последният потомък на фамилията Барбоза потръпва от ужас при това име, въпреки благородната кръв, която тече в жилите му!

Баронът не обърна внимание на забележката, В тоя момент зрение, слух, мисъл — цялото му същество беше устремено към фелуката, която сега изглеждаше като черна точка върху сребърната, огледална повърхност на морето.

— Накъде ли бързаше тя? — питаше се той. — Може би там на юг са скрити галерите на Кулкелуби? Защо наблизо нямаше малтийски кораби? Къде са флотите на Венеция и Генуа, които трябваше да охраняват нашето Средиземно море? Аз съм сам срещу всички. Ще победя или ще умра! Да бъде! Въпреки всичко ще защищаваме стените на замъка, които закрилят моята годеница!

Лицето на младия рицар се беше променило. Очите му изпускаха мълнии. Той извика сега с висок глас:

— Гребете направо към Сан Пиетро! Проклет да бъде предателят, който е подмамил там пиратите!

Желязната глава се беше сгушил, разтреперан от страх.

— Само ако имах една единствена чашка кипърско вино в тялото си — измърмори той, — тежко и горко на враговете! Г-н барон, ще имаме ли доста работа на сушата?

— Трябва да се борим за живота си!

— Здрав ли е поне замъкът на графинята?

— Е, ако стените не са достатъчно здрави, то мечовете ни трябва да бъдат! — извика Сант Елмо.

— Но стоманата, дори и да е от Толедо, не може да се противопостави на оръдията!

— Мисля, че мечът ти е закален в Гвадалквивир, толедска стомана, както казваш!

След кратко мълчание каталонецът прибави:

— Чудесна изненада за дона Ида! Предизвестена ли е тя за пристигането ви?

— Аз бях съобщил за идването си и ако бурята не беше повредила кормилото на галерата ми, щях да пристигна още вчера тук. Внимание! Фелуката се появява отново. Изглежда, че сега се насочва към Сант Антиоко, но може би търси само попътен вятър… Хайде, момци, гребете с всички сили, ако не искате да се запознаете преждевременно с кучатата! Не забравяйте, че това са алжирските пантери!

Дванадесетте моряци не се нуждаеха от насърчение. Те познаваха добре смелостта на пиратите и знаеха, че същите носеха на корабите си далекобойни оръдия, с които умееха да боравят много ловко. Островът беше близо сега, докато враговете трябваше да преминат още четири мили. Значи оставаше достатъчно време за слизане на сушата. Баронът, който държеше кормилото, насочи лодката към един залив, образуван от скалистите планини. От едната му страна се издигаше висока величествена кула, към която беше долепена здрава постройка, закрита още от сянката на няколко дървета.

На брега на този залив беше запален огън, наблюдаван от Сант Елмо и каталонеца.

— Не виждаш ли нещо, Желязна глава? — запита малтийският рицар.

— Само един осветен прозорец! Изглежда, че графиня Ида е будна!

— Няма още десет часа!

— Да се надяваме, че прислугата не е заспала — каза дебелият. — Този нощен вятър ме накара да огладнея така, че бих могъл да изям трима маври за пет минути!

Баронът се беше изправил. Очите му бяха вперени в светлия прозорец, който се открояваше ярко от тъмния фон на замъка.

Очакваха ли го? Бърза руменина пламна по лицето му, но внезапна бледност я последва, когато погледът му прекоси морето.

Напразно той търсеше фелуката. Дали нещастието ще сполети замъка още тази нощ или страхът му беше преувеличен?

Сърцето му се свиваше при мисълта, че неговата любима може да бъде отвлечена от тези смели, прочути като грабители на жени, пирати, които биха я продали на господаря си или на Алжирския бей!

— Дано да може да издържим до пристигането на галерата ми! Ние сме малко, но изпитани бойци! Също и прислугата на замъка е храбра!

— Г-н барон — извика каталонецът. — Фелуката се връща!

— Сама ли е още?

— Не виждам други кораби!

— Напрегнете още веднъж силите си, мои храбреци!

Лодката на рицаря беше стигнала в залива.

— Изтеглете я на брега, вземете оръжията си и ме последвайте! Пиратите не могат вече да ни уловят в открито море!