Майн Рид
Младите роби (1)

Глава първа
ДВЕТЕ ПУСТИНИ

Всички мореплаватели се страхуват най-много от опасностите, които ги заплашват около западните брегове на Африка, между Сюз и Сенегал. И въпреки старателното предпазване тук най-често стават корабокрушения.

Две необятни пустини — Сахара и Атлантическият океан — вървят успоредно една с друга и се простират на цели десет градуса ширина. Тези пустини са разделени само от една въображаема линия. Водната пустиня обгръща пясъчната; тя е не по-малко опасна от първата за онези, които търпят корабокрушение около тоя негостоприемен бряг, справедливо наречен Берберийски.

Честите корабокрушения се обясняват с това, че тук се образува едно течение в Атлантическия океан, което е истински Малстрьом за ония, които по нещастие изпаднат в плаване из тази местност.

Това течение се образува под влияние на силните тропически горещини в Сахара, които изцяло изсушават влагата и убиват растителността, съществуването на която би намалило нетърпимите горещини на земната повърхност. Но зеленина се вижда тук само в оазисите. Нагорещеният въздух се издига към по-хладните слоеве на атмосферата, а в същото време водите на океана се стремят към земята, тласкани от непобедима сила.

Между Боядор и Бланко — тези добре познати на всеки моряк носове — се промъква на няколко километра в морето пясъчна ивица земя; суха и побеляла от тропическото слънце, тя прилича на дълъг змийски език, който се стреми да утоли своята жажда сред морските вълни.

Една юнска вечер четирима нещастници подир своето корабокрушение плуваха към тази пясъчна ивица. Те всички се държаха за твърде голям къс от строшената мачта. Едва ли биха могли да бъдат забелязани от брега дори и с най-силна зрителна тръба; толкова нищожна беше тази черна точка, която се движеше към брега, и тъй малко се отделяше от околната среда — почти еднакво тъмна, колкото и водната маса.

Колкото и да си напрягаха зрението, нещастниците не виждаха друго освен белия пясък и водата.

Нямаше съмнение, че недалече от брега е потънал кораб по време на бурята, която върлува тук преди два дни: един къс от мачтата и само четирима души се бяха спасили след корабокрушението.

Трима от тях бяха облечени съвършено еднакво: с мундири от гълъбово сукно, украсени с медни лъскави копчета, шапки със същия цвят, обшити със златни ивици и яки, с извезани върху тях корона и котва. От пръв поглед се познаваше, че носителите на тази униформа принадлежат към английската флота. Ако се съди по външността им, те бяха почти връстници, най-младият от които на около 17 години.

Очевидно и тримата бяха от един и същи кораб, но по лицата им се познаваше, че тук се бяха събрали представители на различни народности: англичанин, ирландец, шотландец. Всеки от тях беше толкова типичен, че в цялото Съединено кралство не биха се намерили по-типични представители за всяка от тези народности.

Наричаха се Хари Блаунт, Терънс О’Конър и Колин Макферсън.

А четвъртият от плувците беше толкова възрастен, че годините на тримата други, събрани заедно, нямаше да са равни на неговите. Говорът му би принудил и най-знаменитият езиковед да се затрудни. Когато той говореше, което, собствено, се случваше твърде рядко, езикът му представляваше смес от английски, ирландски и шотландски. Нито по говора, нито по акцента му можеше да се отгатне точно коя от трите народности има претенции да го счита за свой. Той беше облечен в обикновени моряшки дрехи, а името му беше Бил, но на доскорошния кораб всички го наричаха „Стария Бил.“

Действително тук се повреди фрегатата, която кръстосваше около Гвинейските брегове. Застигната от опасното течение, за което вече споменахме, тя се натъкна на пясъчен нанос и моментално потъна във водата. Веднага бяха спуснати спасителните лодки и хората се хвърлиха в тях кой както смогна; тия, които не сполучиха да се качат на някоя лодка, търсеха спасение, заловени за някой къс от мачтата или просто за някоя дъска. Много ли от тях излязоха на брега, това никой не знаеше от четиримата моряци, които се намираха сега до брега.

Те знаеха само, че фрегатата бе потънала. През целия остатък от дългата нощ се носеха по вълните, които неведнъж почти изтръгваха от ръцете им ненадеждната опора, и неведнъж, потапяни надолу с главата в морската вода, те се задавяха от липса на въздух. И когато най-после се съмна, не се виждаше нищо друго на хоризонта на океана освен тях.

Бурята утихна и ако се съди по ясното утро, денят трябваше да бъде слънчев и тих, макар че вълнението още продължаваше и за да стигнат до брега, моряците работеха енергично с ръце, като се движеха напосоки напред.

Не виждаха нищо освен море и небе. Решиха да плуват все на изток, защото само в тази посока се надяваха да намерят земя. Слънцето започна да слиза към хоризонта и да им показва пътя, който трябваше да следват.

Когато то залезе и настана нощ, звездите замениха компаса за моряците и през цялата втора нощ след корабокрушението те продължаваха да плуват все на изток.

Отново настана ден, но желаната земя все още не се виждаше. Съзнанието им бе изпълнено с разперилата платна фрегата — но навред се простираше само безбрежното море. Измъчени от глад и жажда, уморени от непрекъснатите усилия, те бяха готови вече да се отчаят, когато при блясъка на слънчевите лъчи видяха белия пясък под себе си. Това беше морското дъно, което се намираше само на няколко браса (браса — шест английски фута) под повърхността на океана.

Тази плитчина им подсказа, че брегът е наблизо и че ободрени от надеждата, ще стъпят скоро на твърда земя. Удвоиха усилията си.

Но още около пладне те трябваше да ги прекъснат. Намираха се почти под самата линия на Тропика на Рака. Беше тъкмо по средата на лятото и тропическото слънце печеше нетърпимо по пладне над главите им. Телата им не хвърляха ни най-малка сянка.

Няколко часа прекараха в безмълвие и бездействие, като се оставиха на волята на течението, което ги носеше тихичко към брега. Един от тях извика, че вижда фрегатата с искрящо разперени, огромни платна. Не полудяваше ли? Те не можеха да направят нищо за подобрение на своето положение. Не им оставаше друго, освен да чакат.

Да биха могли да се повдигнат поне на метър от нивото на морето, биха съгледали сушата, но раменете им бяха наравно с водата, така че моряците не можеха да видят дори и най-високите точки на сушата.

Когато слънцето започна отново да се спуска към хоризонта, моряците се заловиха да гребат с ръце, като насочваха парчето от мачтата все към изток. Веднага, при последните лъчи на слънцето, съгледаха няколко бели върха, които сякаш стърчаха из самия океан.

Може би това бе облак? Не, тези линии се рисуваха ясно на тъмнеещия фон на небето. По всяка вероятност бяха или върхове на отдалечени снежни планини, или пък пясъчни хълмове — в тази част на континента нямаше планини със снежни върхове.

Земя! — извикаха всички едновременно. Ръцете започнаха да работят по-енергично, парчето от мачтата започна по-бързо да се хлъзга по водата: гладът, жаждата, умората — всичко бе забравено!

Моряците мислеха, че докато стигнат до брега, ще трябва да изминат още няколко мили, но Стария Бил, като вдигна очи, нададе весел вик, повторен веднага от спътниците му. Те видяха дългата пясъчна ивица, която като спасителна ръка им се подаваше в тоя опасен момент.

Почти в същата минута направиха и друго откритие: като се крепяха на парчето от мачтата, усетиха веднага, че краката им опират в пясъка. Това им донесе много радост.

Всички решиха да се възползват от щастливото откритие. Оттласнаха мачтата, гмурнаха се във водата и плувайки под нея, се спряха чак тогава, когато достигнаха крайната точка на полуострова.

Като излязоха на брега, забравиха, че повече от два дни не бяха слагали нищо в уста. И това бе съвсем естествено, защото страшното изтощаване на физическите сили и дългата безсъница изискваха преди всичко отдих. Ето защо четиримата другари, едва пристъпвайки по пясъка, направиха по няколко крачки и като избраха удобно място, легнаха и заспаха като убити.

Краят на провлака се издигаше само на няколко десетки сантиметра над водата, а средата му, макар и да беше по-близко до земята, се извисяваше едва-едва над морското равнище.

Моряците спяха вече втори час, когато неочаквано се пробудиха от хладина: водата беше заляла пясъчното им легло, кипеше и се пенеше около тях.

Силната умора ги бе карала да не мислят за нищо друго освен за сън и те бяха забравили за прилива, който ги пробуди сега от вцепенението.

Но страхът им премина, когато си спомниха къде се намират: трябваше да се изместят по-нататък по тясната пясъчна ивица, която видяха още преди да стъпят на твърда земя. Именно вървейки по този път, без да си наквасят краката, можеха да стигнат до истинския бряг и там да си изберат подходящо място, за да прекарат нощта.

Такива бяха първите мисли, подир които последва разочарование, много по-силно от първото.

Като се обърнаха към онова, което бяха взели за земя, моряците се стъписаха от чудната гледка, която се изпречи пред тях: не виждаха нито пясъчните брегове, нито дори тясната ивица, на която бяха излезли — нищо освен морето, което ги обграждаше от всички страни. Чуваха неговия рев и въпреки пълната тъмнина виждаха бялата пяна, която се разливаше по неспокойната повърхност. Скоро се вдигна такава гъста мъгла от океана, че моряците не се виждаха един друг.

Да останат там, дето се намираха, означаваше да загинат с пълна сигурност; затова трябваше колкото може по-скоро да дирят друго убежище. Но къде да идат и къде бе твърдата земя? От избора, в каква посока да тръгнат, зависеше и тяхното спасение. Ако за нещастие стореха грешка и тръгнеха към морето, непременно щяха да загинат. Приливът се стремеше към брега. Това означаваше, че трябва да се върви след вълните, с гръб към вятъра. Така и направиха, но скоро разбраха, че са измамени: не успяха да изминат дори и двеста крачки, и забелязаха, че водата се вдига бързо и достига почти до раменете им.

Нещастните моряци отидоха на друга страна и подир дълги усилия намериха по-плитко място, но щом тръгнаха пред вълните — отново потънаха до рамене във водата.

Скоро вълните започнаха да се пръскат над главите им. Не биваше повече да се колебаят. Трябваше да се въоръжат със смелост и да заплуват към желания бряг.

Но някой ще попита защо не са помислили върху това по-ра-но, когато морето още не беше заляло такова голямо пространство.

Първо, не помислиха, защото не бяха уверени, че ще могат да доплуват до брега. Ако се бяха решили да плуват по време на прилива, щеше да бъде нужно преди всичко да бъдат сигурни, че ще имат достатъчно сили да преплуват широко залятото пространство, защото връщане назад бе немислимо поради това, че силата на прилива нямаше да ги остави да се отклонят в друга посока.

Към това съображение се прибави и друго: може би морето бе престанало вече да се повдига и приливът щеше да почне скоро да спада. Тази надежда, макар и много слаба, ги възпря за известно време от решителната крачка. Най-после, когато вълните закипяха около тях, като ги заплашваха да ги отнесат, още една мисъл ги накара да се поколебаят.

От четиримата моряци само трима умееха да плуват!…

За да се спасят тримата, трябваше да изоставят четвъртия…