Гюстав Емар
Ранчото на свободата (8)

9

Бяха изминали пет дни, откакто дон Рафаел, след като настани мащехата си и доня Асунта в новопостроеното ранчо край лиановия мост, неочаквано се присъедини към мексиканските въстаници.

Тази новина, която бързо се разпространи сред околното население, както и между жителите на Пало Мулатос, направи най-благоприятно впечатление. Тези, които най-много от всички викаха против безгрижието и самозабравата на младия човек, сега бързаха да убедят останалите, че той отдавна имал това желание, но като се грижел за сигурността на мащехата и братовчедката си, отлагал осъществяването на този замисъл за известно време. Ако сега е преминал на страната на националната партия, то е главно затова, защото тъй по-сигурно ще открие убиеца на баща си.

Но тъй като всеки медал има своята обратна страна, то заедно с всички похвали не липсваха и разни обиди и клеветнически отзиви, изливани предимно върху Лоп, който, вместо да последва добрия пример на по-големия си брат, предпочел да остане при жените и да прекарва времето си в бездействие и леност. Изглежда, че той съвсем не мислел да сложи на карта скъпия си живот и да задоволи чувството на мъст, завещано му от покойния баща, както дон Рафаел.

Всички тези обидни отзиви и зли насмешки бяха известни на дон Лоп. Но вместо да протестира или да се оправдава, той само свиваше рамене и отправяше презрителни погледи, без да отдава значение какво говорят срещу него.

Това още повече настройваше против него непримиримото и войнствено население, което считаше отмъщението за невинно пролятата кръв за свещен дълг.

Мнозина от горските ловци мислеха да извикат дон Лоп да обясни недостойното си за един мъж безучастие към отмъщението и презрението си към общественото мнение.

Престъплението, извършено в ранчото край лиановия мост, бе твърде ужасно и се явяваше дело на бандити, извършено за грабеж и убийство, затова да се остави ненаказан убиецът, особено възмущаваше съвестта на жадното за мъст горско население.

След настаняването си в ранчото дон Лоп нито веднъж не стъпи в Пало Мулатос. Затова всички околни жители, ловци и контрабандисти, с нетърпение чакаха неделята, за да видят ще има ли кураж открито да въстание срещу общественото недоволство и да се яви на църковна служба в пуеблото.

Читателят помни, че братята, разделяйки се край гората, си определиха среща в неделя в Пало Мулатос.

Тази неделя бе празник на тялото Христово, празнуван много тържествено. В Мексико се смяташе за най-голям от всички празници.

Всички знаеха, че дон Рафаел, назначен за капитан в освободителната армия, за няколкото дни от преминаването му към въстаниците неведнъж прояви безпримерна храброст и смелост в боевете с испанските войски. Нему бе възложено командването на отряда, който свещеникът при църквата на Пало Мулатос беше поискал от генерала, командващ въстаниците, за да придружава светите дарове по време на процесията, свързана с тази религиозна церемония.

Поради това любопитството у всички бе възбудено до последна степен. Всички очакваха тази интересна среща между двамата братя. Мнозина, които познаваха смелостта и гордата решителност на дон Лоп, не се съмняваха, че той на всяка цена ще дойде в неделя в Пало Мулатос.

Най-после дойде и този дългоочакван празник на тялото Христово. Слънцето тържествено изплува над кръгозора. Двете камбани на малката църква в село Пало Мулатос весело възвестиха на богомолците високо тържествения празничен ден. Жените се заловиха да подредят и украсят домовете си в знак на всеобща веселба и празнично настроение. Тук-там бяха издигнати няколко временни олтари и жертвеници на площадите и селските улици, които бяха отрупани с цветя. През отворената църковна врата се виждаше ярко осветен от стотици свещи аналой, украсен с бродерии и цветя и поставени по средата ковчежета с мощите на светии. Не липсваха сребърни икони на светци, приготвени за процесията, както и един разкошен кадифен балдахин, украсен със сърма, под който трябваше да се движи духовникът със свещените дарове, пристигнал от катедралата в Гуадалахара с петнайсетина свещеници, викарии и абати нарочно за този извънредно тържествен празник. Хорът от деца, облечени в носии, чакаше момента да тръгне пред процесията. Купеният от командира на един търговски кораб неголям църковен орган, доставен, разбира се, контрабанда, днес за пръв път трябваше да наслади ухото на дошлите богомолци.

Никога този велик ден на тялото Христово не бе се празнувал в скромната община на Пало Мулатос в такъв разкош и тържественост.

Между другото ще посочим, че всички мъже по стар навик носеха пушки, а в пояса — мачете и наваха.

Това пълно въоръжение не само не тревожеше, но дори не учудваше никого.

Към седем сутринта се чуха веселите звуци на тръбите. Един отряд доброволци на едри коне влязоха в селото строго подредени: през четиригодишното воюване въстаниците не само станаха дисциплинирани, но и отлично изучиха военното изкуство.

Тоя войнствен и бодър отряд произведе отлично впечатление. Той имаше следния състав: сто и петдесет редници, един капитан, лейтенант и вахмистър.

Пред отряда с шпага в ръка яздеше капитанът — това бе дон Рафаел Кастильо. Отрядът бе разделен на два ескадрона: първият се водеше от лейтенанта, а вторият от вахмистъра.

Пред отряда се виждаха трима тръбачи, трима барабанчици и трима флейтисти, водени от важен наглед капелмайстор. Алкадът на пуеблото, облечен парадно, с висок жезъл, украсен със златна дръжка, излезе да посрещне отряда и го поздрави. После предложи на капитана да нареди войниците от двете страни на църковния вход и всички други наредби предостави на командира на отряда. Появата на дон Рафаел бе приветствена от всички местни жители с небивала радост. Мнозина стари ловци и контрабандисти отиваха при него и прочувствено му стискаха ръка. Младите хора му поднасяха своите чувства на вярност, като го уверяваха, че при нужда може винаги да разчита на тях. Не пропускаха да изкажат и съжалението си, че имал такъв брат, какъвто е дон Лоп: готови бяха да му наложат да се разкае за нежеланието да отмъсти за смъртта на баща си.

Заедно с тях и дон Рафаел съжаляваше за държанието на брат си, но настойчиво ги молеше да не се бъркат и да оставят дон Лоп да действува тъй, както желае. Уверяваше ги, че и дон Лоп не по-малко е възмутен от насилствената смърт на техния баща и не по-малко жадува за мъст, обаче политическите му убеждения са по-други — те повече клонят към испанците, и никой няма право да протестира, защото убежденията винаги трябва да бъдат свободни.

Дон Рафаел завърши, като заяви, че обича брат си повече от всичко на света и никому не позволява да го обижда. Който се осмели да го обиди, ще си има работа лично с него, тоест с дон Рафаел.

Изведнъж народът на площада се развълнува, тълпата се раздели на две, като образува широк проход. Отвред се чуваха сърдити викове и се отправяха страхотни закани. Дон Рафаел се обърна и видя, че виновникът за това безредие бе дон Лоп, който вървеше няколко крачки пред доня Бенита и Асунта.

Дон Лоп бе бледен, но по лицето му се четеше небивала решителност, а фигурата му издаваше ледено спокойствие. Очите му мрачно горяха, а на устните му играеше иронична усмивка.

Дон Рафаел изтича към него и горещо стисна ръката му.

Слаба руменина покри лицето на дон Лоп, чертите му за миг се успокоиха и той отвърна със същото топло ръкостискане.

После двамата тръгнаха един до друг и никой не посмя да им препречи пътя. Te отведоха дамите до църковната врата, където ги оставиха да влязат сами, а младите хора отново се върнаха на площада. Там веднага бяха заобиколени от гъста тълпа, настроена враждебно.

— Напразно си дошъл днес тука, братко! — каза дон Рафаел.

— Може би — гордо и небрежно отвърна младият човек, като отправи презрителен и студен поглед към възбудената и протестираща тълпа. — Може би трябваше да седя спокойно в нашето ранчо и да оставя всички да бъдем избити от ония, които се готвят сега да ме оскърбят, без да предприемат нещо, за да пресрещнат заплашващата ги опасност.

— Какво искаш да кажеш, Лоп?

— Искам да кажа, че испанците приближават към нас и в тоя момент са близо до Пало Мулатос. И вместо да дойда тук, рискувайки на всяка крачка живота си, за да ви известя, може би по-добре щеше да бъде да си остана у дома и да оставя да бъдат избити всички тези приятели, съседи и селяни, които сега ме отритват и незаслужено ме обиждат, когато съм им сторил само добро.

— Благодаря ти, братко. Ти постъпи точно тъй, както очаквах. Кажи ми, вярно ли е всичко, наистина ли идват испанците?

— Кълна се в честта си! — извика младежът с гръмлив, но треперещ глас. — Говоря чистата истина. Няма да мине и час, и те ще бъдат тук. Побързайте да ги срещнете, ако не искате да погубят нашите жени и деца.

— Ето, този е човекът, когото вие обиждате и заплашвате — викна дон Рафаел, като посочи дон Лоп на силно изненаданата и зашеметена тълпа, — той ви отмъщава, като спасява всички ви от сигурна смърт! А заедно с това всички негови симпатии са на страната на вашите врагове.

— Да живеят братята Кастильо! — изведнъж се разнесе оглушителен вик от устата на всички присъстващи. Тълпата се радвижи и зашумя, което бе гръмка овация, а не закана.

— Вместо да викате, побързайте срещу врага!

— На оръжие! — викна дон Рафаел.

— На оръжие! — поде тълпата.

— Затворете децата, жените и старците в църквата и барикадирайте вратата на храма! — извика дон Лоп.

Тази разумна предпазна мярка веднага бе изпълнена и на площада остана само грамадната тълпа въоръжени мъже, изпълнени с безумна решителност.

Братята здраво стиснаха ръцете си и странно, но с разбиране се спогледаха. Дон Лоп, смятайки, че достатъчно е услужил на хората, към които не се числеше, се загъна в своята наметка, подпря се с рамо на входната врата на църквата и остана безучастен свидетел на всичко, което скоро трябваше да се разиграе.

Излезе, че дон Рафаел притежаваше небивали военни способности и макар че беше нов в това изкуство, умело разпредели отряда, като използва всички пунктове, за да прикрие хората си. За миг площадът и близките улици опустяха, като при входа на всяка от тях бяха издигнати високи барикади с множество защитници.

Временният олтар, издигнат сред площада, за миг се превърна в огромна барикада, изпълнена със защитници и преграждаща пътя към църквата. Освен това всички покриви, сайванти и сенници, както и покривът на църквата послужиха за прикритие на доброволците, които чакаха момента, когато дон Рафаел ще даде заповед за бой.

Само дон Лоп стоеше още неподвижен, подпрял с рамото си вратата на църквата, без да бъде запазен от вражеските изстрели, и дълбоко замислен.

Тъкмо бяха привършени мерките за отбрана, когато се чуха испанските барабани, които биеха за атака при входа на селото.

Сякаш електрически ток премина през редовете на мексиканците, но всички останаха неподвижни на местата си.

Биенето на барабаните бързо се приближаваше и скоро отряд испански войници, около шестстотин души, свободно стъпиха на площада в стройни и гъсти редици. Отрядът се водеше от няколко офицери и на коне.

Когато се намериха на площада и като предполагаха, че ще се бият с малоброен отряд, който е изненадан и лошо въоръжен, полковникът, командващ испанците, заповяда на хората си да застанат в колона, за да превземат барикадата сред площада. Полковникът вярваше, че въстаниците се крият зад нея.

Размахвайки шпагата си на пистолетен изстрел от главната барикада, полковникът строго извика:

— Предайте се, бунтовници! Иначе всички ще бъдете избити!

В този момент от върха на барикадата се показа дон Рафаел с пистолет във всяка ръка и с развени от вятъра коси. Той викна със силен и звучен глас:

— Умри, проклетнико!

— Бий, бий, смърт на испанците!

И като насочи пистолет към полковника, с първия изстрел го повали мъртъв. Изплашеният кон повлече ездача, защото десният му крак се бе закачил за стремето.

По команда на дон Рафаел всички защитници на селото откриха ураганен огън срещу врага, като го обстрелваха едновременно от всички страни. Попаднали в клопката и изплашени, испанците, сами смятайки да изненадат населението на пуеблото, като се заблудиха, че необезпокоявани се появиха на площада, сега трябваше да стрелят на всички страни, без дори да виждат врага, скрит зад барикадите и всевъзможни други прикрития.

Ловците и контрабандистите изобщо са отлични стрелци. Сега, когато бяха тъй много и всички с войнствен дух, се завърза ужасен бой между тях и испанците.

Мексиканците не излизаха от прикритията: от покривите на къщите, от барикадите, дори от прозорците, отпред, отзад, отдясно, отляво безпощадно стреляха върху испанците, без да хабят нито един куршум.

Под тоя огън испаците се топяха като восък на слънце, но все още се държаха и не отстъпваха.

Te се построиха в каре. Като съзнаваха, че ги очаква неизбежна смърт, биеха се с онази сила, която дава отчаянето, но не вече да победят, а само по-скъпо да продадат живота си.

Телата на убитите испанци пречеха на свободните действия. Te бяха изгубили повече от половината си хора. Принудени да стрелят напосоки, изстрелите им отиваха напразно. Същевременно патроните им бяха на привършване, тъй че с всеки миг губеха възможност да се бранят.

Изведнъж в разгара на боя се втурна човек, който държеше в ръка голямо бяло знаме.

— Стой! — гръмко извика Рафаел. Чуха го всички въпреки шума от боя. Още отначалото дон Рафаел не слезе от върха на барикадата, служейки за мишена на всички изстрели, но пищящите край него куршуми щастливо го отбягваха.

Щом той заповяда, огънят изведнъж спря. Мъртва тишина замени шума от боя. Когато пушекът се разсея, всички видяха, че човекът с бялото знаме не бе друг, а дон Лоп Кастильо. Той отиде при самата барикада и се обърна със следните думи към храбрите защитници на пуеблото.

— Аз ви предупредих за идването на испанците. Без мен и жените, и децата ви, всички щяхте да бъдете избити. Съгласни ли сте?

— Да, съгласни сме! — отвърна дон Рафаел.

— Вярно е, нему дължим спасението си! — чу се от защитниците на барикадата.

— Сега на свой ред ви моля да пощадите живота на тези нещастници; вярвам, че няма да оспорите условията, които ще им предложа от ваше име. Не забравяйте, че днес е празник на тялото Христово и пресветата Богородица Гуаделупска и в името на тези велики светии ви моля да ги пощадите, тъй като и без това доста кръв се проля. Кажете съгласни ли сте да пощадите живота на тези хора?

Мексиканците се посъветваха няколко минути, след което дон Рафаел отговори от името на всички:

— Съгласни сме с молбата ти, братко, но не от съжаление към тия глупци, които презираме с цялата си душа и които сами не се побояха да използват този голям празник, като подло ни нападнаха. Te знаят, че всички сме събрани на молитва и тържествено религиозно празненство. Още веднъж повтарям, че не заради тези проклети глупци, а заради теб, техния привърженик. Все пак ти честно ни предупреди за готвения капан и спаси живота на нашите жени, сестри и деца, които всички са твои приятели и земляци. Тъй че приеми нашата искрена благодарност! Условията, които ще им предложиш от наше име, ги споделяме напълно, за което имаш нашата честна дума, вярваме в теб!

— Благодаря на всички ви! — трогнат отвърна младият човек.

Той се оттегли, за да преговаря с испанците. Te преживяваха минути на най-страшна тревога и безпокойство. От шестстотин души сега бяха останали едва ли двеста, от които мнозина бяха по-тежко или по-леко ранени; бяха изгубили четиринайсет офицери ведно с полковника, командира си, убит от дон Рафаел още в началото на боя.

Измъчените войници, като виждаха, че боеприпасите са на привършване, въпреки своята несравнима храброст почнаха да падат духом и радостно поздравиха дон Лоп с белия флаг в ръка.

Скоро условията бяха приети и подписани. Испанците се съгласиха на всичко, което им предложиха. Te искаха по-скоро да се измъкнат от клопката, в която сами паднаха.

Условията, които им предложи дон Лоп от името на мексиканците, бяха следните:

На испанците се позволяваше свободно да си отидат, но всичкото оръжие, с изключение на петдесет пушки с по четири патрона на всяка, оставаше в полза на победителите. На офицерите се позволяваше да задържат сабите си, затова пък трябваше да се разделят с конете. На испанците им се разрешаваше да приберат ранените и телата на офицерите, убити по време на боя.

Освен това испанците трябваше да напуснат горите край брега на Тихия океан, където нямаха право да се явят по-рано от една година.

Тук ще отбележим, че този пункт мексиканците сами отхвърлиха, като заявиха, че те нямат нищо против повторното идване на испанците, щом като почувстват желание отново да дойдат при тях.

Мексиканците пък се задължават да осигурят на испанците носилки за пренасяне на ранените и да не ги атакуват по време на отстъплението.

Освен това испанците трябваше да минат през площада, където да предадат оръжието, знамената, барабаните, тръбите и боеприпасите.

Наистина тези условия бяха твърде тежки, но положението на испанската дружина бе съвсем отчаяно, тъй че не оставаше нищо друго, освен да се съгласят и подпишат условията.

— Прощавайте! — каза дон Лоп на брат си и на другарите му, като съчувствено му стисна ръката. — Не осъждайте повърхностно, защото всеки лесно може да се заблуди. По-късно ще разберете колко прибързано сте ме осъдили. Аз отивам с испанците, на които искам да услужа. Простете, ще чакаме по-добри дни и тогава много от това, което сега ви се вижда странно, за наше общо удовлетворение ще се изясни.

След това братята няколко минути разговаряха шепнешком, горещо се прегърнаха и се разделиха със сълзи на очи.

Мексиканците мълчаливо свалиха шапки пред този странен човек, когото не разбраха и нямаха право да порицават, но все пак не го оправдаха.

Мексиканците имаха убити и ранени не повече от десет души.

Благодарение разпоредителността на дон Рафаел след час телата на убитите испанци бяха изнесени вън от пуеблото и погребани в общ гроб. И сега още се вижда близко до селото една могила, която носи странното име Суеньо де лос Гавачос, тоест сънят на испанците.

И наистина, както гласи поверието, под тая могила испанците спят своя вечен сън. Всички барикади бяха премахнати, домовете почистени и украсени за празника на тялото Христово, който бе отпразнуван много по-тържествено от всеки друг път. Освен това бе отслужен молебен поради спечелената победа. Радостта на населението бе всеобща; посред бял ден се пускаха ракети, защото мексиканците нямаха представа за какво служат.

След църковната служба дон Рафаел придружи дамите си до ранчото, където престоя около два часа.

Тези два часа отминаха като вълшебен сън за дон Рафаел. Доня Асунта бе признала всичко пред доня Бенита, която обичаше като родна майка, и радостта в семейството щеше да бъде пълна, ако двамата братя Кастильо не участваха във войната като противници един срещу друг.

Главната тема на разговора бе скорошният брак, но денят още не бе определен. Доня Бенита предостави на младите сами да решат този въпрос и да определят деня на сватбата когато пожелаят.

Преди да напусне дома, дон Рафаел посети гроба на баща си, където дълго и горещо се моли, после се сбогува с доня Бенита и годеницата си, като им обеща да се върне по-скоро. Войната обаче го тласна твърде далеч и той не можа да удържи обещанието си.

След като догони отряда, младият капитан се върна с хората си, като доведе и три волски коли, натоварени с оръжие, боеприпаси и цялата плячка, взета от испанците след утринната победа, която складира в лагера на мексиканските войски в Кемада дел Буитре.

Минаха се няколко месеца от боя при Пало Мулатос Дон Рафаел бе произведен полковник и назначен за командир на отряд от осемстотин кавалеристи, съставени предимно от бивши вакеро^[1] и укротители на степни коне — истински центуриони, небивало смели, храбри, свикнали с тежката военна служба, отлично дисциплинирани, които боготворяха младия си началник за неговия бистър ум, добро сърце и безумна смелост, която бяха вече оценили.

Тоя отряд привидно се числеше към един от корпусите на мексиканската армия, който в последно време извършваше маневри в провинция Дуранго срещу корпус испански войски.

Казахме, че войските на дон Рафаел само привидно се числяха към корпуса, защото всъщност дон Рафаел разполагаше с хората си както си щеше и действаше напълно самостоятелно. Корпусният командир имаше пълно доверие в него и му предостави пълна свобода на действие.

В последно време отрядът се разположи на лагер в Каденса, където очакваше конвой с продукти. Конвоят трябваше да мине по тоя път за снабдяване на испанските войски, обсаждащи градчето Анко Сеньорес на Рио Насес, което от един месец отчаяно се бореше и не се предаваше на испанците.

Дон Рафаел замисли да отиде на помощ на градчето не само като плени конвоя с продуктите, но и да ги откара в града и да го освободи от блокадата.

Той изпрати куриер и чакаше отговор. Куриерът бе изпратен преди два дни. Не можеше да си намери място от нетърпение и сновеше от единия ъгъл до другия в бедната колиба, която му служеше за главна квартира.

Най-после към осем вечерта чу вика на часовия и конски тропот, след което на прага на колибата застана ординарецът. След него вървеше капитан — адютант на главнокомандващия.

— Е, какво? — попита полковник дон Рафаел влезлия, без да види кой е зад гърба на неговия войник. — Какъв е отговорът?

— Аз, ваше високоблагородие, нямам отговор!

— Как нямаш? — викна полковникът и сви вежди.

— Нямам, ваше високоблагородие! Негово превъзходителство, нашият главнокомандващ, поръча на негово високоблагородие капитана, негов личен адютант, да предаде на ваше високоблагородие техния отговор.

— Защо веднага не каза, глупчо? — засмя се полковникът, като се поздрави с офицера.

— Все пак ви доложих, ваше високоблагородие — отвърна войникът.

— Добре, върви да си починеш; сега вземи това да се почерпиш и кажи да ми донесат лампа, тук нищо не се вижда. — Войникът се поклони и като благодари на полковника, тропна токове и излезе.

— Извинете, че ви приемам тъй, господин капитан! — любезно заговори полковникът. — Тук сме в главната квартира и както виждате, или по-право, както не виждате, защото е тъмно, сме лишени от удобства — със смях рече дон Рафаел.

— И ние сме лишени от удобства в главната квартира, полковник.

— Толкова по-зле! Е, какво ни поръча генералът, господин капитан?

— Генералът е във възторг от вашия план, полковник; той го одобри и ви дава на разположение петстотин души пехота, двеста кавалеристи и четири оръдия и ме помоли да ви предам, че неговото желание е Анко Сеньорес по-скоро да бъде освободен от обсадата.

— Може напълно да разчита на мен! — весело отвърна полковникът.

— Прекрасно! Той и без това разчита на вас.

В тоя момент донесоха лампа. За миг домакинът и гостът се спогледаха.

— Познавате ли ме, полковник?

— Струва ми се, че сме се виждали някъде, капитане, но не мога да си спомня къде и кога?

— Ако позволите, ще се осмеля да ви припомня, полковник. Аз съм същият, на когото преди година спасихте живота при лиановия мост.

— Ах да, сетих се! — весело извика полковникът. — Вие сте дон Торибио Карвахал!

— Да, полковник, същият развратник, нехранимайко, когото другарите наричаха Калаверас за безпътния живот, който водех тогава.

— За бога, капитане! Много се радвам, че ви виждам и че сега сте на такова прекрасно поприще.

— На вас дължа това. Ожених се за същата девойка, пред която се бях провинил, и сега съм щастлив много повече, отколкото заслужавам. Жена ми горещо ме обича, имаме си едно прелестно дете и главнокомандващият е доста благосклонен към мен. Ако бог ми помогне, ще мога да напредна в службата.

— О, несъмнено, и вашето благополучие твърде ще ме радва!

— Зная за постигналото ви нещастие, дон Рафаел — заговори след кратко мълчание дон Торибио. — Ще бъда твърде щастлив, ако мога поне отмалко да ви докажа своята признателност, като ви насоча по дирите ако не на самия убиец, то поне на такова лице, което ще ви помогне да го издирите. Точно затова помолих генерала да изпрати мен при вас.

— Нима знаете нещо?

— Не смея да ви уверя в нищо, полковник, дори не съм сигурен дали ще ви ползва това, което ще ви кажа.

— Крайно ще ви благодаря, капитане, дори за най-жалката следа.

— Извинете, полковник, ако намеся някои семейни подробности в това, защото иначе няма да мога да ви обясня напълно всичко: и аз бях възпитан като вас, може би знаете, от един ловец — Хуан Педросо.

— Да, зная. Чувал съм не твърде добри отзиви за него…

— Той наистина се ползва с твърде лошо име и за нещастие напълно заслужено.

— Чувах, че от една година е изчезнал от нашия край и никой нищо не знае за него.

— А пък аз зная, полковник, но за това после. Той имаше рядко красива дъщеря. Заедно израснахме с нея като брат и сестра и когато преминахме детската възраст, се залюбихме и тази любов не остана без последици. Аз имах подлостта да я зарежа, да се увлека по друга жена, напуснах ранчото и под влиянието на лоши съвети и примери станах истински негодник. На другата сутрин, след като спасихте живота ми, Хуан Педросо ме намери заспал край брега на реката, покани ме у дома си, където обядвах със семейството му. Познавайки моята лоша слава, сметна ме за бандит и ми предложи да участвам в някакъв грабеж и убийство, но като видя, че има грешка, веднага се направи на пиян, и то тъй хитро, че аз повярвах. После се престори на заспал и аз се приготвих да си вървя, но дъщеря му, доня Леона, ме причака на вратата. Няма да ви описвам какво се случи между нас, но Леона ми каза, че скоро ще стане майка; тогава, като се размислих, вместо да я отблъсна, както сторих по-рано, предложих й да изгладя вината си, като се оженя за нея.

— Постъпили сте твърде благородно.

— Дон Хуан, когото смятахме за заспал, ни е подслушвал. Без да се вслуша в онова, което му говорех, искаше да убие дъщеря си. Работата стигна дотам, че трябваше да го вържа и отведа дъщеря му, с която още същата нощ стигнахме в Тепик, където се венчахме. Дон Хуан ужасно ни се закани и като знаех, че е човек, който е способен да изпълни заканата си, реших да скрия мястото, където настаних жена си. Каква бе изненадата ми, когато преди два месеца видях тъста си в Лас Нориос, където се намираше същият мексикански отряд, в който служех. Той дойде и пожела да се присъедини към нас, като ми каза, че всичко е простено и забравено, че вече не ми се сърди и за доказателство си подаде ръката и приятелски стисна моята. И наистина оттогава между нас не остана ни помен от миналата вражда.

— Не виждам нищо, което е във връзка с… — обади се полковникът.

— Сега слушайте по-нататък и сами съдете. Мина се една седмица, откакто дон Хуан Педросо постъпи в нашия отряд, когато му потрябва сарапе и той се обърна към един от нашите многобройни доставчици, които доставят на извънредно високи цени всичко необходимо. Сделката между тях стана вечер, когато едва можеше да се различи нещо. Тъстът ми купи сарапето и плати на доставчика в сребърни пиастри, каквито носеше в голямо количество в своя пояс, след което заедно с мен се прибра в лагера. Когато се пробудих сутринта, видях, че старикът си броеше парите, което вършеше всяка сутрин. Изведнъж долових по лицето и движенията му някакво отчаяние. Започна да охка и се оплаква, мърморейки нещо отчаяно. Поисках да узная причината за отчаянието му и той ми каза, че някакъв наш другар, убит преди няколко дни, му дал преди смъртта си пиастър, който винаги носел на шията си, и молел да бъде дадена монетата на старата му майка, която живее в село Агуас Алунтес. Заклел се пред умиращия си другар, че ще изпълни волята му, и като взел пиастъра, окачил го на шията си за по-голяма сигурност. Вчера по някаква случайност верижката, на която висял пиастърът, се скъсала и той набързо го мушнал в джоба си и по недоглеждане го дал на продавача.

— И после? — запита полковникът, който напразно криеше вълнението си.

— Като познавах отлично тъста си, убеден бях, че цялата тази история с умиращия другар е чиста лъжа. Посъветвах го да потърси търговеца и го помоли да му върне монетата. Тъкмо му дадох този разумен съвет, изсвири сбор и веднага трябваше да потеглим, за да избегнем многобройния и силен испански отряд, който ни дебнеше по петите. Съвсем забравихме търговеца.

— И не можахте да го откриете?

— Врагът ни нападна — добави с усмивка капитанът, — куршумите пищяха над главите ни, няколко души от нас бяха убити и ранени. Бягах да догоня другарите си, когато изведнъж някакъв човек, който също бягаше, ранен в гърба, се повали до мен, удари се в краката ми и заедно с него се търколихме в канавката. Този човек, без сам да знае, с това падане ми спаси живота, защото испанците, които ни догониха, мислейки че сме убити, отминаха, като прескочиха канавката и продължиха преследването. Скоро шумът от прескачащите им крака утихна в далечината. Станах и разгледах човека, на когото дължах живота си. Колко се изненадах, когато в него познах същия търговец, който продаде на тъста ми сарапето! Изплашен от вестта за идването на испанците, той бягаше заедно с нашия отряд. Като го прегледах, видях, че раната му е незначителна, но поради падането и обилното кръвотечение е изгубил съзнание. Любопитството отново заговори у мен. Бяхме сами, използвах, че е в безсъзнание, и пребърках джобовете му. Трябва да кажа, че бяха буквално натъпкани с пари и немалко време употребих, за да се убедя, че пиастърът, който търся, не е у него. Най-после, като го претърсвах навред, намерих още един джоб, хитро направен на гърба на дрехата му. В този таен джоб намерих кожена кесия и в нея, между другите пари, и пробития пиастър, за който ми говореше дон Хуан Педросо. Бързо го прибрах и оставих вместо него друг пиастър, защото не исках да ограбя търговеца; после, като сложих кожената кесия в потайния джоб, напуснах канавката и оставих нещастника да се належи, докато се свести. Пък и положението на фронта се промени, нашите нападнаха и преследваха испанците, които бягаха. Успях да се вмъкна в редиците на нашите войски, да намеря моя тъст и го отведа на мястото, където търговецът продължаваше да лежи в безсъзнание. Щом го видя, Педросо радостно извика и скочи в канавката, а пък аз продължих пътя си. Същата вечер узнах, че злополучният търговец бил убит и ограбен от испанците още при първото безредие. Аз знаех колко е вярно това, но нито думица не казах. След седмица дон Хуан избяга от нашия отряд и отиде при испанците.

— А пиастърът? — тревожно запита дон Рафаел.

— Ето го, полковник! — отвърна дон Торибио, като извади монетата от куртката и я подаде на дон Рафаел.

Той я взе в ръка и веднага позна, че е същата, която бе видял у покойния си баща.

— Да, същата e! — пошепна той и дълбоко се замисли. — Боже мой, дали наистина съм попаднал на следите му?

И устреми изпитателен поглед към капитана, но той гледаше напълно спокоен и се усмихваше.

— Пиастърът наистина е мой — каза дон Рафаел със сподавен глас, — но откъде знаете вие за него?

— Много просто, ние, децата, едно от друго се учим. Всяко по-голямо събитие, станало в някое семейство, веднага се научава от всички.

— Да, вярно е.

— А в дадения случай всичко е още по-лесно, защото името на чичо ви и жена му, денят на сватбата им, денят на раждането на щерка им, смъртта на майка и и името на детето са издълбани върху монетата.

— Да, разбирам и ви благодаря, капитане, тази монета бе, тъй да се каже, брачният документ на покойния ми чичо дон Естебан, а убиецът на баща ми я отмъкнал, като я откачил от шията му.

— Тъй и предполагах — обади се дон Торибио, — затуй я пазех като зеницата на окото си и чаках удобен момент — лично да ви я предам; за нищо на света не бих се съгласил да я поверя на трето лице.

— Крайно съм ви признателен, дон Торибио! Кажете ми сега какво е мнението ви за разказа, който съчини за вас тъст ви? Познавахте ли човека, за когото ви говори той?

— Твърде малко, полковник. Той бе нов в отряда ни и изглеждаше голям престъпник. За него се казваше, че е способен на най-ужасни злодейства и изнасяха за него най-чудовищни неща. Както знаете, нашите доброволци най-безразборно се приемат. Колкото за измислицата на тъст ми, просто не зная какво да ви кажа. Мисля, че тъст ми не я е измислил напълно, защото му липсва живо въображение. Също тъй не зная да има другари. Тоя човек освен себе си никого не обичаше.

— Хм! Казахте че преминал на страната на испанците?

— Да, полковник, и сега командва една малка група от най-големи бандити, твърде справедливо презирани от всекиго и се наричат матадори.

— А-а… значи той е водачът на тези негодници?

— Пък и е променил името си.

— Зная, накарал е всички да го наричат Ел Фрейл.

— Съвсем вярно, полковник.

— А сега, дон Торибио, ще ни донесат да вечеряме. Чувствайте се като у дома си, заповядайте и се настанявайте както ви е удобно, оставям ви пълен господар на всичко.

— Вие ще излезете, полковник?

— За час, не повече. Ще отида да проверя нещо и като се върна, ще мога да ви кажа през коя нощ ще се опитаме да премахнем блокадата на Анко Сеньорес.

— Бог да ви пази, полковник, желая ви успех. Дон Рафаел повика едного от своите хора и като му даде всички необходими заповеди да бъде в услуга на капитана, метна се на коня и сам напусна лагера, както често правеше.