Съмърсет Моъм
Луна и грош (55)

LV

Доктор Кутра беше стар французин, грамаден на ръст и много пълен. Тялото му имаше форма на гигантско паче яйце, а сините му очи с остър, но добродушен поглед от време на време самодоволно се спираха върху огромния корем. Имаше червендалесто лице и бяла коса. Беше от ония хора, които веднага предизвикват симпатия. Прие ни в една стая, която много наподобяваше обстановката в провинциална френска къща, и няколкото полинезийски украшения в нея изглеждаха особено. Той пое ръката ми в двете си едри длани и ме погледна топло, но доста проницателно. Когато се здрависваше с капитан Брюно, вежливо попита как са госпожата и децата. Няколко минути си разменяхме любезности, после — местни клюки, обсъдихме накратко изгледите за реколтата от копра и ванилия и най-сетне стигнахме до целта на моето посещение.

Сега ще преразкажа онова, което чух от доктор Кутра, със свои думи, а не с неговите, защото не храня надежда, че бих могъл да пресъздам впечатлението от живата му и образна реч. Той имаш? дълбок, гърлен глас, подходящ за внушителната му фигура, и тънък усет за драматичното. Да го слушаш как разказва бе все едно, че гледаш пиеса, и то от най-хубавите.

Веднъж доктор Кутра трябвало да отиде в Таравао, за да прегледа една болна старица, жената на племенния вожд; той ни описа живо вида на дебелата стара жена, излетната в огромен креват, димяща с цигарата си и заобиколена от цяла свита тъмнокожи слуги. След като я прегледал, го отвели в друга стая и му поднесли вечеря — сурова риба, пържени банани и пиле, или с други думи, типичната вечеря на туземците. Докато се хранел, той видял как отблъснали от вратата едно младо момиче, обляно з сълзи. Не обърнал внимание, но когато излязъл навън, за да се качи на таратайката си и да потегли към къщи, отново я видял: стояла малко встрани, впила нещастния си поглед в него, а от очите й бликали сълзи. Попитал някого какво й е, отговорили му, че е слязла от планината, за да го помоли да прегледа един болен бял човек. Казали й, че не може да безпокои лекаря. Той я повикал и сам я попитал какво иска. Отговорила му, че я праща Ата — онази, дето някога работела в хотел „Де ла Фльор“ — и че Рижият е болен. Пъхнала в ръцете му парче смачкан вестник и когато го разтворил, видял в него банкнота от сто франка.

— Кой е Рижият? — попитал той един от стоящите наблизо.

Обяснили му, че така наричат англичанина-художник, който живеел с Ата горе в долината на седем километра от селото. По описанието познал Стрикланд. Но дотам трябвало да се върви много пеш. А точно това му било невъзможно, ето защо селяните били отпратили момичето.

— Да си призная — рече докторът, като се обърна към мен, — поколебах се. Не ме привличаше мисълта за тези четиринайсет километра тесни, криволичещи пътеки, пък и нямаше никаква вероятност да се върна в Папеете същата нощ. Освен това Стрикланд не ми беше симпатичен. Беше един безполезен лентяй и негодник, който предпочиташе да живее с една туземка, вместо сам да си изкарва прехраната като всички нас. Mon Dieu, как можех да зная, че един ден светът ще го признае за гениален? Попитах момичето толкова ли е зле той, че не е могъл да слезе в селото при мен. И каква според нея е болестта му. Тя не желаеше да отговори. Настоях, дори се разсърдих, но тя сведе очи и отново се разплака. Вдигнах рамене: в края на краищата мой дълг беше да отида и много ядосан и народих да ми показва пътя.

Настроението му едва ли е било по-добро, когато пристигнал, жаден и плувнал в пот. Ата го очаквала и била тръгнала по пътечката да го посрещне.

— Преди да преглеждам когото и да било, дайте ми нещо за пиене, или ще умра от жажда — извикал той. — За бога, няма ли един кокосов орех?

Тя извикала и дотичало едно момче. То бързо се покатерило на най-близкото дърво и хвърлило отгоре един зрял плод. Ата пробила в него дупка и докторът дълго пил от освежаващата струйка. После си свил цигара и постепенно настроението му взело да се подобрява.

— Е, къде е Рижият? — попитал той.

— В къщата е. Рисува. Не съм му казала, че ще дойдете. Влезте и го вижте.

— Но от какво се оплаква? Ако е достатъчно добре, за да рисува, значи е могъл да слезе в Таравао и да ми спести това проклето ходене. Предполагам, че моето време не е по-малко ценно от неговото.

Ата не казала нищо, а заедно с момчето го последвала към къщата. Момичето, което го довело, през цялото това време седяло на верандата, а до него лежала стара жена, опряла гръб о стената, и свивала цигари, както правят туземците. Ата му посочила вратата. Докторът, учуден и раздразнен от тяхното странно държане, влязъл вътре и сварил Стрикланд да чисти палитрата си. На статива имало картина. Стрикланд, облечен само с парео, стоял с гръб към вратата, но щом чул шум от обувки, веднага се обърнал и изгледал доктора с раздразнение. Бил изненадан, че го вижда, и ядосан, че го безпокоят. Докторът замръзнал на мястото си и дъхът му спрял. Той се взрял в Стрикланд с широко отворени очи. Не, това не очаквал да види. Обзел го ужас.

— Влизате тъй безцеремонно — казал Стрикланд. — С какво мога да ви бъда полезен?

Докторът се съвзел, но му били нужни големи усилия, за да проговори. Всичкото му раздразнение се стопило и той бил обхванат — eh bien oui, je пе le nie pas^[1] — от непреодолима жал.

— Казвам се доктор Кутра. Бях в Таравао да прегледам жената на вожда. Ата изпратила да ме повикат, за да прегледам и вас.

— Проклета глупачка. Вярно, имах напоследък малко болки и слаба треска, но това е дребна работа, ще мине. Щях да поръчам да ми донесат от Папеете малко хинин и толкоз.

— Погледнете се в огледалото.

Стрикланд го изгледал, подсмихнал се и се приближил към евтиното огледало в малка дървена рамка, което висяло на стената.

— Е, и?

— Не виждате ли странната промяна в лицето си? Не забелязвате ли как са наедрели чертите ви и сте добили… как да ви го опиша… книгите го наричат лъвско лице. Mon pauvre ami, трябва ли да ви казвам, че имате ужасна болест?

— Аз?

— Когато се гледате в огледалото, вие виждате типичния лик на прокажения.

— Шегувате се с мен.

— Как бих искал да е така.

— Нима искате да кажете, че имам проказа?

— За жалост в това няма съмнение.

Доктор Кутра бил обявявал смъртните присъди на много хора и никога не можел да превъзмогне ужаса, който го обземал в такъв момент. Винаги чувствувал стихийната омраза, неизбежно завладяваща обречения, когато неволно се сравнявал с доктора — здрав и жизнен, облагодетелствуван с безценната привилегия да живее, Стрикланд ги погледнал безмълвно. Върху обезобразеното му от омразната болест лице не се изписало никакво чувство.

— Те знаят ли? — попитал той най-сетне, като посочил към онези на верандата, които седели в непривично за тях и непонятно мълчание.

— Туземците познават признаците много добре рекъл докторът. — Те са се боели ди ви кажат.

Стрикланд пристъпил към вратата и погледнал навън. Лицето му трябва да е било страшно, защото те избухнали в плач и вопли; ту извисявали глас в силни викове, ту сърцераздирателно ридаели. Стрикланд не казал нищо. След като ги погледнал един миг, тон се върнал в стаята.

— Колко още ми остава да живея?

— Кой знае? Понякога болестта се проточва двайсет години. Истинско щастие е, когато протече бързо.

Стрикланд отишъл до статива си и замислено се вгледал в картината на него.

— Много път сте извървели дотук. А този, който носи важна вест, се полага да бъде възнаграден. Вземете тази картина. Сега тя не значи нищо за вас, но може би един ден ще се радвате, че я притежавате.

Доктор Кутра се възпротивил и казал, че не се нуждае от възнаграждение — вече бил върнал на Ата банкнотата от сто франка, — но Стрикланд настоял. После двамата заедно излезли на верандата. Туземците ридаели неутешимо.

— Успокой се, жено. Избърши сълзите си — рекъл Стрикланд на Ата. — Няма нищо страшно. Скоро ще те напусна.

— Нима ще те отведат оттук? — извикала тя.

По това време на острова строгата изолация на прокажените още не била задължителна и ако желаели, те можели да живеят на свобода.

— Ще отида да живея в планината — казал Стрикланд.

Тогава Ата се изправила и го погледнала в очите.

— Нека другите си отидат, ако искат, но аз няма да те оставя. Ти си моят мъж, а аз съм твоята жена. Ако ме напуснеш, ще се обеся на дървото, дето е зад къщата. Кълна се в бога.

В начина, по който казала това, имало властна решимост. Ата не била вече онова кротко и покорно туземно момиче, а твърда и силна жена. Била неузнаваема.

— Защо трябва да оставаш с мене? Можеш спокойно да се върнеш в Папеете, а там скоро ще си намериш друг бял мъж. Старата ще се грижи за децата, а Тиаре ще се радва, че се връщаш при нея.

— Ти си мой мъж, а аз съм твоя жена. Където си ти, там ще бъда и аз.

За миг твърдостта на Стрикланд се разклатила, сълзи изпълнили очите му и потекли на тънки струйки по страните му. После бързо си възвърнал онази саркастична усмивка, която му беше тъй присъща.

— Жените са странни зверчета — казал той на доктор Кутра. — Можеш да се отнасяш с тях като с куче, да ги биеш, додето ти отмалее ръката, а те пак ще те обичат. — Той вдигнал рамене. — Разбира се, една от най-нелепите измислици на християнството е, че и те имали душа…

— Какво казваш на доктора? — попитала подозрително Ата. — Не заминаваш, нали?

— Щом ти желаеш това, ще остана, клето дете! Ата се хвърлила на колене в нозете му, обгърнала ги с ръце и започнала да ги целува. Стрикланд погледнал доктора Кутра с лека усмивка.

— Накрая те хващат здравата и ти си безпомощен в ръцете им. Бели или кафяви, те всички са еднакви.

На доктор Кутра му било неловко да изрази съчувствието си при такова страшно нещастие и се сбогувал. Стрикланд наредил на Тане, момчето, да го изпрати до селото. Доктор Кутра прекъсна разказа си за известно време, а после се обърна към мен.

— Аз не го харесвах. Казах ви вече, че не ми беше симпатичен, но както вървях бавно надолу към Таравао, не можех да преодолея неволното си възхищение от стоицизма и храбростта на този човек, които му даваха сила да понесе може би най-страшното човешко страдание. Казах на Тане, преди да си тръгне, че ще изпратя лекарство, което може да помогне, но почти не се надявах Стрикланд да се съгласи да го взема, а още по-малко, че ще има полза от него. Помолих момчето да предаде на Ата, че ще идвам винаги, когато тя изпрати да ме повикат. Животът е тежък, а Природата понякога изпитва жестока наслада да измъчва своите чеда. С мъка на сърцето се добрах до своя уютен дом в Напеете.

Дълго време никой от нас не проговори.

— Но Ата не изпрати да ме повикат — поднови разказа си докторът. — И доста дълго не ми се случи да отида в онази част на острова. Нямах вест за Стрикланд. Веднъж-дваж чух, че Ата е идвала в Папеете да купи бои, но все не я виждах. Минаха повече от две години, преди отново да отида в Таравао, пак за да прегледам старата жена на вожда. Попитах хората дали знаят нещо за Стрикланд. До този момент навсякъде се бе разчуло, че той има проказа. Пръв напуснал къщата Тане, а малко след това — старицата и внучката й. Стрикланд и Ата останали сами с малките си деца. Никой не се приближавал до тяхната плантация, защото, както знаете, туземците изпитват панически ужас от тази болест; в старо време, щом откриели белезите й, убивали болния. Но понякога, като се катерели по хълмовете, селските момчета забелязвали белия човек с огромната червена брада да скита из околността и в ужас се разбягвали. От време на време нощем Ата слизала в селото и събуждала търговеца, за да й продаде някои неща, от които имала нужда. Тя знаела, че туземците гледат на нея със същото отвращение, с което гледат на Стрикланд, и се стараела да не ги среща. Веднъж няколко жени, решили се да доближат плантацията повече от обикновено, я видели да пере дрехи в потока и взели да хвърлят камъни по нея. След този случай казали на търговеца да й предаде, че ако още веднъж пере в потока, мъжете им ще дойдат и ще изгорят къщата й.

— Зверове! — възкликнах аз.

— Mais non, mon cher monsieur^[2], хората са си хора.

Страхът ги прави жестоки… Реших да видя Стрикланд и когато привърших с жената на вожда, поисках едно момче да ми покаже пътя. Но никой не искаше да ме придружи и аз трябваше да го намеря сам.

Когато доктор Кутра стигнал до плантацията, той бил обзет от странно безпокойство. Макар и загрят от ходенето, той потръпнал. Във въздуха имало нещо враждебно, което го накарало да се поколебае; чувствувал, че невидими сили преграждат пътя му. Сякаш някакви ръце го теглели назад. Никой вече не събирал кокосовите орехи и те гниели по земята. Наоколо всичко било запустяло. Храсталакът напирал отвсякъде и по всичко личало, че много скоро дивата гора щяла да си възвърне това парче земя, изтръгнато от нея след толкова много труд. Докторът добил усещането, че това е обиталище на болката. Приближавайки къщата, той бил поразен от неземната тишина и отначало си помислил, че е изоставена. Тогава видял Ата. Тя седяла под навеса, който й служел за кухня, и готвела някаква каша в гърне. Край нея в прахта кротко си играело малко момче. Забелязала доктора, но не се усмихнала.

— Дойдох да видя Стрикланд — казал той.

— Ще отида да му кажа.

Тя тръгнала към къщата, изкачила стъпалата, които водели към верандата, и влязла. Доктор Кутра я последвал, но се спрял отвън, изчаквайки да му даде знак. Като отворила вратата, отвътре го лъхнала отблъскващата сладникава миризма, която прави непоносима близостта до прокажения. Чул я да казва нещо, после чул и отговор, но не познал гласа на Стрикланд. Той бил станал дрезгав и неясен. Доктор Кутра вдигнал вежди; разбрал, че болестта е обхванала и гласните струни. След малко Ата се появила отново.

— Той не желае да ви види. Трябва да си вървите. Доктор Кутра настоявал, но тя не го пуснала вътре.

Той вдигнал рамене и като помислил малко, си тръгнал. Тя тръгнала след него. Той чувствувал, че и тя желае по-скоро да го отпрати.

— С нищо ли не мога да ви помогна? — попитал той.

— Можете да му изпратите малко бои — казала тя. — Той не иска нищо друго.

— Още ли може да рисува?

— Рисува по стените на къщата.

— Животът ти е ужасен, клето мое дете!

При тези думи най-сетне тя се усмихнала, а очите й излъчвали свръхчовешка любов.

Това изненадало и удивило доктор Кутра. Бил обхванат от благоговение. Не могъл да изрече нито дума.

— Той е моят мъж — казала тя.

— Къде е другото ти дете? — политал докторът. — Предишния път бяха две.

— Умря. Погребахме го под манговото дърво. След като го изпратила малко, Ата заявила, че трябва да се връща. Доктор Кутра се досетил, че тя се бои да върви по-нататък, за да не срещне хора от селото. Отново я помолил, ако има нужда от него, да го повика и той ще дойде веднага.