Съмърсет Моъм
Луна и грош (36)

XXXVI

Следващата седмица бе страшно тежка. Два пътя дневно Стрьове ходеше в болницата да пита за състоянието на жена си, която все още отказваше да го види; отначало се връщаше обнадежден и успокоен, защото му бяха казали, че тя се оправя, но по-късно го обхвана отчаяние, защото усложненията, от които докторът се боеше, бяха последвали и възстановяването бе вече невъзможно. Сестрата искрено му съчувствуваше в голямото нещастие, ала с нищо не можеше да го утеши. Горката Бланш лежала съвсем неподвижна, не говорела, само гледала напрегнато, сякаш чакала да настъпи смъртта. Сега това бе въпрос на няколко дни а когато късно една вечер Стрьове дойде при мен, разбрах — идва да ми каже, че е мъртва. Беше напълно изтощен. Бъбривостта му най-сетне го бе напуснала и той тежко се строполи на канапето. Чувствувах, че никакви думи на съболезнование няма да помогнат, и го оставих да полежи спокойно. Страхувах се да не ме помисли за безсърдечен, ако се заловя да чета, затова седнах до прозореца, запуших лула и зачаках, докато сам пожелае да ми заговори.

— Ти беше много добър към мен — каза най-сетне той. — Всички бяха много добри.

— Глупости — отвърнах аз, малко смутен.

— В болницата ми казаха да почакам. Дадоха ми стол и седнах вън до вратата. Когато загуби съзнание, ми казаха, че мога да вляза. Устата и брадичката й бяха изцяло изгорени от киселината. Ужасно бе да видиш нежната й кожа тъй наранена. Умря съвсем неусетно. Даже не разбрах, че е мъртва, докато сестрата не ми каза.

Бе твърде уморен, за да плаче. Лежеше грохнал по гръб, сякаш крайниците му бяха останали без сила. След малко видях, че е заспал. За първи път от седмица заспа сам. Природата, тъй жестока понякога, може да бъде и милостива. Завих го и угасих светлината. Сутринта, когато се събудих, той все още спеше. Не беше помръднал. Дори очилата със златните рамки все още бяха на носа му.