Съмърсет Моъм
Луна и грош (41)

XLI

Пристигнахме в къщата, където живеех. Не го поканих да влезе с мен и се заизкачвах по стълбите, без да кажа нищо. Той ме последва по петите и влезе след мен в апартамента. Не беше идвал тук преди, но дори и не хвърли поглед на стаята, която аз с такова старание се бях опитал да направя приятна. На масата имаше кутия тютюн, той извади лулата си и я напълни. Носле седна в единствения стол без облегалки за ръцете и го наклони на задните му крака.

— Ако си решил да се чувствуваш както у дома си, защо не седна в креслото? — попитах раздразнено аз.

— Защо толкова се грижиш за моето удобство?

— Не за твоето — възразих, — а за своето се грижа. Когато някой седи в неудобен стол, и на мен самия ми става неудобно.

Той се подсмихна, но не се мръдна от мястото си. Продължи да си пуши мълком, без повече да ме забелязва, явно бе потънал в мисли. Питах се защо ли бе дошъл.

Докато дълголетната привичка не е притъпила чувствителността, писателят винаги малко се смущава от инстинкта, който насочва интереса му към странностите на човешката природа и така го увлича, че неговият морал е безсилен да му се противопостави. Той се улавя, че изпитва артистично задоволство да съзерцава злото, и това малко го сепва; но искреността изисква да си признае, че неодобрението, което изпитва към определени постъпки, не е тъй силно, колкото любопитството към техните причини. Образът на един подлец, логичен и завършен, съдържа обаяние за своя творец, което е предизвикателство срещу законността и реда, според мен Шекспир е замислил Яго с такова увлечение и страст, каквито не е познал, докато, плетейки във въображението си лунни лъчи, е създавал образа на Дездемона. Може би чрез своите негодници един писател задоволява инстинкти, дълбоко вкоренени в самия него, които отношенията и обичаите на цивилизовалия свят са прокудили в загадъчните глъбини на подсъзнанието. Като дава плът и кръв на своите измислени образи, той дава живот на онази част от себе си, която няма други средства да се изяви. А удовлетворението му идва от чувството за освобождаване.

Писателят е призван повече да знае и по-малко да съди.

В душата ми съжителствуваха съвсем искрен ужас от Стрикланд и хладно любопитство да открил неговите подбуди. Той ме озадачаваше и горях от нетърпение да разбера как се отнася към трагедията, която причини в живота на хора, отнесли се към него с такава доброта.

Смело насочих скалпела.

— Стрьове ми каза, че картината на жена му е най-доброто, което си нарисувал досега.

Стрикланд извади лулата от устата си и очите му грейнаха в усмивка.

— Достави ми голямо удоволствие.

— Защо му я даде?

— Бях я завършил. Повече не ми трябваше.

— Знаеш ли, че Стрьове едва не я унищожи?

— Не беше съвсем сполучлива.

Минута-две помълча, после извади лулата от устата си и се подсмихна.

— Знаеш ли, че малкото човече дойде да ме види?

— Не те ли трогна онова, което искаше да ти каже?

— Не, то беше адски глупаво и сантиментално.

— Вероятно си забравил, че ти му съсипа живота? — отбелязах аз.

Той замислено потърка брадата си.

— Той е много лош художник.

— Но много добър човек.

— И отличен готвач — додаде Стрикланд с насмешка. Безсърдечието му беше нечовешко и обзет от негодувание, аз не исках да си подбирам думите:

— От просто любопитство бих желал да узная дали си почувствувал макар и най-малко угризение на съвестта за смъртта на Бланш Стрьове?

Наблюдавах лицето му дали няма да промени изражението си, но то остана невъзмутимо.

— Защо пък угризение? — попита той.

— Нека да ти изложа фактите. Ти умираше и Дърк Стрьове те прибра в собствения си дом. Грижеше се за теб като майка. Пожертвува своето време, удобство и пари за теб. Изтръгна те от лапите на смъртта.

Стрикланд вдигна рамене.

— Смешното малко човече се радва, като върши нещо за другите. Това е целият му живот.

— Да предположим, че не си му дължал благодарност, непременно ли трябваше да измениш на себе си и да му отнемеш съпругата. Докато ти не се появи, те бяха щастливи. Защо не ги остави на спокойствие?

— Какво те кара да мислиш, че са били щастливи?

— Очевидно беше.

— Няма що, много си прозорлив. Мислиш ли, че тя щеше някога да му прости това, което беше направил за нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли защо се е оженил за нея? Поклатих отрицателно глава.

— Била е гувернантка в семейството на някакъв римски принц и синът му я прелъстил. Надявала се той да се ожени за нея. Но без да се церемонят, я изхвърлили на улицата. Била бременна и се опитала да свърши със себе си. Стрьове я намерил и я взел за жена.

— Съвсем в неговия стил. Не познавам друг човек с толкова жалостиво сърце.

Често се бях чудил как тази съвсем неподходяща двойка се беше събрала, но точно такова обяснение никога не ми бе идвало наум. Може би това беше причината за своеобразния начин, по който Дърк обичаше жена си. В неговата любов бях забелязал нещо повече от страст. Спомних си също, че в своята сдържаност тя сякаш таеше нещо, неизвестно за мен; но сега виждам в тази сдържаност нещо повече от желанието да се скрие една срамна тайна. Нейното спокойствие приличаше на мрачното затишие, надвиснало над някой остров, поразен от ураган. Нейната веселост винаги носеше белега на отчаянието. Стрикланд прекъсна моите размисли с една забележка, чийто дълбок цинизъм ме порази.

— Една жена може да прости на мъжа злото, което й причинява — каза той, — но никога няма да му прости жертвите, които е направил за нея.

— В такъв случай сигурно си спокоен, че няма опасност да си навлечеш омразата на жените, с които си общувал — възразих аз.

Лека усмивка раздвижи устните му.

— Винаги си готов да пожертвуваш принципите са заради едни находчив отговор — отвърна той.

— Какво е станало с детето?

— О, родило се мъртво, три-четири месеца след като се оженили.

Тогава го попитах за онова, което ме озадачаваше най-много.

— Кажи ми защо изобщо се захвана с Бланш Стрьове? Той мълча толкова дълго, че за малко щях да повторя въпроса си.

— Откъде да зная — отвърна най-сетне. — Тя не можеше да ме понася. Това ме забавляваше.

— Аха, ясно. Внезапно той избухна:

— По дяволите, желаех я.

Но веднага възвърна самообладанието си и ме погледна с усмивка.

— В началото тя бе ужасена.

— Каза ли й?

— Нямаше нужда. Сама го знаеше. Не съм й казвал нито дума. Беше уплашена. Накрая я обладах.

Не зная какво, но нещо в начина, по който ми каза това, подсказваше неукротимата му страст. Бях объркан, дори ужасен. Животът му бе странно откъснат от материалното и като че ли понякога тялото му свирепо си отмъщаваше за това на духа. Сатирът в него внезапно надделяваше и той ставаше безпомощен в зловещата прегръдка на инстинкта, роден от стихиите на първичната природа. Изцяло в негова власт, в душата на Стрикланд не оставаше място, за благоразумие яли благодарност.

— Но защо искаше да я отведеш със себе си? — попитах аз.

— Не исках — отвърна той намръщено. — Когато каза, че тръгва с мен, се изненадах не по-малко от Стрьове. Казах й, че когато и се наситя, ще трябва да си върви, и тя се съгласи на това. — Той помълча малко. — Имаше чудесно тяло, а аз исках да рисувам гола фигура. Когато завърших картината си, тя вече не ме интересуваше.

— А тя те е обичала от все сърце.

Той скочи и закрачи напред-назад из малката стая.

— Не търся любов. Нямам време за това. Тя е слабост. Аз съм мъж и понякога имам нужда от жена. Щом задоволя страстта си, съм готов за други неща. Не мога да превъзмогна желанието си, но го ненавиждам. То заробва духа ми; жадувам за времето, когато ще бъда освободен от всякакви желания и нищо няма да ми пречи да се отдам на работата си. Тъй като женете не се интересуват от друго освен от любов, те й придават смешно голямо значение. Искат да ни убедят, че тя е всичко в живота. А тя е само една незначителна негова част. Познавам Похотта. Това е нормално и здравословно. Любовта е болест. Жените са инструменти на удоволствието ми; не мога да понасям желанието им да бъдат приятелки, партньорки, съпруги.

Никога не бях чувал Стрикланд да изрече толкова много думи наведнъж. Той говореше със страстно негодувание. Признавам, че нито тук, нито другаде предавам точно думите му, речникът му беше оскъден и той не умееше да оформя изречения и човек трябваше да сглобява мисълта му от възклицания, откъслечни фрази, жестове и от израза на лицето му.

— Трябвало е да живееш по времето, когато жените са били робини, а мъжете — робовладелци — казах аз.

— Защо? Просто съм си напълно нормален мъж. Не можех да не се разсмея на тази забележка, направена съвсем сериозно, но той продължи, крачейки напред-назад из стаята като звяр в клетка; цял напрегнат да каже това, което чувствува, но му беше много трудно да се изрази свързано.

— Когато една жена те обича, тя няма мира, докато не завладее душата ти. Тъй като е слаба, тя яростно се стреми към господство и няма да се примири, ако не го постигне. Няма достатъчно ум и ненавижда абстрактното, понеже не може да го разбере. Занимават я само материални неща и ревнува от идеалното. Душата на мъжа странствува из най-далечните пътища на вселената, а тя се мъчи да я затвори между кориците на сметководната си книга. Спомняш ли си жена ми? Виждах как Бланш стъпка по стъпка опитва всичките и трикове. С безкрайно търпение тя се готвеше да ме впримчи и върже. Искаше да ме сведе до своето равнище; изобщо не я бе грижа за мен, искаше само да бъда неин. Готова беше да направи всичко на света за мен, с изключение на това, което исках аз — да ме остави на спокойствие.

Известно време мълчах.

— Какво очакваше да направи, като я напусна?

— Можеше да се върне при Стрьове — отвърна той раздразнено. — Той бе готов да я приеме.

— Ти си безчовечен — отговорих аз. — Да се говори с теб за тези неща е все едно да се описват цветовете на човек, роден сляп.

Той спря пред стола и ме изгледа отвисоко с израз, в който прочетох презрение и почуда.

— Наистина ли те е грижа дали Бланш Стрьове е жива или мъртва?

Замислих се над въпроса му, защото исках да отговоря честно преди всичко на самия себе си.

— Може би не съм способен на състрадание, щом ми е все едно, че тя е мъртва. Вярно, животът можеше да й предложи още много. Ужасно е, че й бе отнет по такъв жесток начин. И се срамувам, че това всъщност не ме интересува.

— Не си толкова смел, колкото изискват възгледите ти. Животът няма стойност. Бланш Стрьове не извърши самоубийство, защото аз я напуснах, а защото бе глупава и неуравновесена жена. Но стига сме говорили за нея; тя беше съвсем незначителен човек. Да вървим, ще ти покажа картините си.

Той говореше така, сякаш аз бях дете, чието внимание трябваше да бъде отклонено. Бях огорчен, но не от него, а от себе си. Мислех за щастливия живот на онези двамата, Стрьове и жена му, в уютното ателие в Монмартър, за тяхната непринуденост, доброта и гостоприемство; струваше ми се жестоко, че всичко това се разби на парчета от една безмилостна случайност, но най-жестокото беше, че в края на краищата всичко това нямаше особено значение. Животът си течеше и цялата тази несправедливост не нарушаваше ничие спокойствие. Дърк бе човек, чиито емоционални реакции бяха по-силни от дълбочината на чувството, и си мислех, че скоро ше забрави; а колкото до Бланш — нейният живот, започнат бог знае с какви надежди и мечти, можеше и изобщо да не бъде живян. Всичко това изглеждаше тъй безсмислено и напразно.

Стрикланд, взел в ръка шапката си, стоеше и ме гледаше в очакване:

— Идваш ли?

— Защо ти е нужно познанството с мен — попитах го аз. — Знаеш, че те мразя и презирам.

Той добродушно се захили.

— Единственото, по което не се разбираме, е, че аз и пет пари не давам какво мислиш за мен.

Усетих как бузите ми внезапно пламнаха от гняв. Невъзможно беше да му се втълпи, че неговата груба себичност може да вбеси човек. Копнеех да пробия бронята на пълното му безразличие. Знаех обаче, че в края на краищата има истина в онова, което казва. Навярно несъзнателно ние мерим влиянието си над другите по това, доколко зачитат мнението ни за тях, и мразим онези, върху които нямаме подобно влияние. Струва ми се, че това е най-горчивата обида за човешката гордост. Но аз нямаше да му позволя да разбере, че съм смутен и затруднен.

— Възможно ли е човек съвсем да не се интересува от другите? — казах аз повече на себе си, отколкото на него. — Ти си зависим от тях в самото свое съществуване. Да се опитваш да живееш само със себе си и за себе си е предварително обречено на провал. Рано или късно ще се разболееш, ще се умориш и остарееш и тогава ще допълзиш обратно при стадото. Няма ли да ти стане срамно, когато почувствуваш в сърцето си нужда от утеха и съчувствие. Ти искаш нещо невъзможно. Рано или късно човекът в теб ще затъгува по онези вериги, които го свързват с човечеството.

— Ела да видиш картините ми.

— Мислил ли си някога за смъртта?

— Защо да мисля? Тя няма никакво значение. Взрях се в него. Той стоеше пред мен неподвижен, с подигравателна усмивка в очите; но въпреки това за миг доволих в него пулса на огнен, изтерзан дух, устремил се към нещо по-велико от всичко, което може да бъде постигнато от скованото в плът тяло. Станах мимолетен свидетел на това, как този дух диреше неизразимото. Гледах мъжа срещу себе си в изтърканите му дрехи, с големия нос и блестящите очи, рижата брада и разрошената коса и ме облъхна странното усещане, че всичко това е само обвивка, че тук пред мене диша един безплътен дух.

— Да вървим да видим картините ти — казах аз.