Съмърсет Моъм
Луна и грош (54)

LIV

Докато вървяхме, аз размишлявах над едно странно обстоятелство, натрапващо се на вниманието ми след всичко, което бях чул напоследък за Стрикланд, Тук, на този далечен остров, той като че ли не бе предизвикал онази ненавист, с която гледаха на него у дома му, а бе породил по-скоро съчувствие; странностите му бяха приемани с търпение и разбиране. За тези хора — и туземци, и европейци — той бе особняк, но те бяха свикнали с особняците и го приемаха такъв, какъвто бе. Светът е пълен с чудати люде, които вършат чудати неща, и може би тукашните хора знаеха, че човек не винаги е такъв, какъвто иска да бъде, а какъвто не може да не бъде. В Англия и Франция гой беше трън в очите на хората, но тук имаше всякакви хора и никой не беше по-лош от другите. Едва ли тук той е бил по-благороден, по-малко егоистичен и груб, но обкръжаващият го свят беше по-благосклонен. Ако беше прекарал целия си живот в това обкръжение, щяха да го смятат за човек като всички други. Тук той получи онова, което нито очакваше, нито желаеше сред своите в Европа — съчувствие.

Опитах се да споделя донякъде с капитан Брюно удивлението си от всичко това и той известно време мълча.

— Няма нищо чудно, че аз поне изпитвах съчувствие към него — рече най-сетне, — защото, макар нито единият от нас да не го е осъзнавал, ние и двамата сме се стремели към едно и също нещо.

— Какъв, за бога, може да бъде общият стремеж на двама толкова различни хора като вас и Стрикланд? — попитах аз с усмивка.

— Красотата.

— Твърде общо говорите — възразих.

— Знаете ли как любовта може да завладее човека, така че той да остане сляп и глух за всичко друго на света? Такива хора са господари на самите себе си толкова, колкото и робите, приковани за пейките в галерата. Страстта, която държеше Стрикланд в робство, бе не по-малко тиранична от любовта.

— Странно, че чувам това от вас — отвърнах. — Някога мислех, че той е във властта на дявола.

— Но страстта, завладяла този човек, беше страстта да създава красота. Тя не му даваше покой. Люшкаше го безспир насам-натам. Той беше вечен странник, измъчван от носталгия по нещо божествено, и демонът в него не знаеше пощада. Има хора, чийто стремеж към правдата е толкова силен, че за да я постигнат, те са готови да разрушат устоите на собствения си свят. Такъв беше и Стрикланд, само че при него красотата беше на мястото на правдата. Единственото, което можех да изпитвам към него, беше дълбоко съчувствие.

— Това също е много странно. Един човек, когото той дълбоко нарани, ми каза, че чувствува голяма жалост към него… — Замълчах. — Питам се дали не сте открили обяснение за един характер, който винаги ми се е струвал необясним? Как можахте да го разберете?

Той ме погледна с усмивка.

— Нали ви казах, че и аз по своему съм човек на изкуството. Осъзнах у себе си същото желание, което движеше и него. Но докато неговото изразно средство бяха боите, моето беше самият живот.

Тогава капитан Брюно ми разказа своята история, която бих искал да предам, защото, макар и чрез контраста, тя допълни представата ми за Стрикланд. За мен тази история е красива и сама по себе си.

Капитан Брюно, родом от Бретан, служил навремето във Френската флота. Като се оженил, я напуснал и се установил в малкото си имение край град Кемпер с намерение там да дочака спокойни старини. Но поради една грешка на адвоката си останал изведнъж без пукната пара и нито той, нито жена му били съгласни да живеят в недоимък там, където преди са се радвали на благополучие. Навремето, когато плавал, капитан Брюно бил посетил и Южните морета и сега решил да търси щастието си там. Прекарал няколко месеца в Папеете, за да обмисли плановете си и да посъбере опит; взел пари назаем от свои приятел във Франция н купил малък остров в архипелага Паумоту. Това била една дъга земя покрай дълбока лагуна, на която не живеел никой и била обрасла само с шубраци и дива гуава. Заедно със своята съпруга, която се оказала храбра жена, и с неколцина туземци той слязъл на този остров и се заел да си построи къща и да изчисти шубраците, за да насади кокосови палми. Това било преди двайсет години и сега пустият някога остров е превърнат в градина.

— В началото бе изтощителен, убийствен труд. И двамата работихме до последни сили. Всеки ден се вдигах в зори и почвах да прочиствам, да засаждам, да работя по къщата, а вечерта се хвърлях в леглото си и спях непробудно до сутринта. Жена ми работеше наравно с мен. После ни се родиха деца — първо син, след това дъщеря. На всичко, което знаят сега, сме ги научили жена ми и аз. Поръчахме пиано от Франция и тя ги научи да свирят и да говорят английски, аз им предавах латински и математика, а история четяхме всички заедно. Те могат да управляват яхта. Плуват като истински туземчета. Няма нищо, свързано със земята, което да им е непознато. Дърветата ни се развиха чудесно, а в моя риф се намериха седефени миди. Сега съм дошъл на Таити, за да си купя шхуна. С нея събирането на миди ще бъде по-доходно, а нищо чудно някой ден да открия и бисери. Ето как със собствените си ръце направих нещо там, където преди нямаше нищо. Създадох красота. О, вие не знаете какво изпитвам, като погледна тези високи, здрави дървета, всяко от които е посадено от мен.

— Нека ви задам въпроса, който вие сте задали на Стрикланд. Никога ли не тъгувате за Франция и стария дом в Бретан?

— Някой ден, когато дъщеря ми се омъжи, а синът ми си намери съпруга и стане способен да ме замести на острова, ние ще се върнем и ще прекараме остатъка от дните си в старата къща, където съм роден.

— Вашият живот ще бъде щастливо изживян казах аз.

— На моя остров не се случва нищо особено и ние сме много далече от света — представете си, четири дни ми трябват само, за да дойда до Таити, — но сме щастливи там. Ма малцина е дадено да се заловят с нещо и да го доведат докрай. Нашият живот е прост и безкористен. Честолюбието ни е чуждо и гордостта ни идва само от онова, което сме изградили със собствените си ръце. Злобата няма власт над нас, нито може да ни зарази завистта. О, драги господине, казват, че трудът бил благословен, и сама по себе си тази фраза не значи нищо, но за мен тя има особено дълбок смисъл. Аз съм щастлив човек.

— И сигурен съм, че го заслужавате — усмихнах се аз.

— Бих искал да мисля така. Не зная как съм могъл да заслужа такава жена — идеална приятелка и помощница, прекрасна любима и отлична майка.

Замислих се за момент над живота, който капитан Брюно нарисува във въображението ми със своя разказ.

— За да изберете този начин на живот и да се справите толкова успешно, безспорно и на двама ви е била нужна силна воля и твърд характер.

— Може би, ала без един друг подтик нямаше да можем да постигнем нищо.

— Какъв е той?

Брюно се спря и малко театрално протегна ръка.

— Вярата, в бога. Без нея бяхме загубени. Скоро пристигнахме в дома на доктор Кутра.