Съмърсет Моъм
Луна и грош (43)

XLIII

Като погледна назад, разбирам, че онова, което съм написал за Чарлс Стрикланд, навярно изглежда съвсем незадоволително. Изложих някои събития, за които узнах, но те си остават неясни, защото не зная причините, довели до тях. И най-чудното от всичко — това решение на Стрикланд да стане художник — е като че ли съвсем произволно и макар сигурно да е имал мотиви да го вземе, за мен те са напълно неизвестни. От разговорите си с него не успях да си изясня нищо. Ако пишех роман, вместо да предавам само известните ми факти от живота на една необикновена личност, аз щях да измисля много причини, е които да обясня неговия душевен поврат. Сигурно щях да започна със силно влечение към изкуството още от детските години, пречупено от бащината воля или пожертвувано заради нуждата да се изкарва насъщният; щях да обрисувам негодуванието му срещу ограниченията на живота и в борбата между страстта му към изкуството и задълженията на човек с неговото положение щях да събудя съчувствие към него от страна на читателите. По този начин щях да го направя по-внушителен образ. Може би в него щяхте да съзрете един нов Прометей. Ето тук вероятно ми се предлагаше възможност да създам модерна версия за героя, който се обрича на прометеевски мъки зареди доброто на човечеството. Тази тема винаги е била вълнуваща.

От друга страна, можех да потърся подбудите му във влиянието на семейните отношения. Бих могъл да сторя това по десетина начина. Скритата дарба е можела да се, прояви в допира с художници и писатели, чието общество е търсела жена му; или някаква неудовлетвореност от семейния живот го е накарала да се затвори в себе си; или пък любовна история е разпалила в буен огън онова пламъче, което е тлеело в сърцето му. Но тогава щях да изобразя мисис Стрикланд по-различно. Щях да пренебрегна фактите и да направя от нея заядлива, досадна жена, тесногръда фанатичка, чужда на духовните тежнения на своя съпруг. Щях да направя така, че бракът да бъде за Стрикланд един продължителен тормоз, единственият възможен изход от който е бягството. Сигурно щях да подчертая търпението му към неподходящата съпруга и състраданието, което го измъчва, когато отхвърля нейното иго. И при всички случаи щях да премахна децата.

Разказът можеше да се направи още по-въздействуващ, ако бях срещнал Стрикланд е някой стар художник, който, притиснат от нуждата или подведен от желанието за търговски успех, е изневерил на своето призвание от младостта и след като вижда в Стрикланд обещаващ талант, който може да осъществи пропуснатите от него възможности, го подтиква да зареже всичко и да се отдаде на божествената тирания на изкуството. Сигурно щях да вложа доста ирония в образа на този преуспял старец — богат и почитан, който изживява чрез друг човек онзи живот, на който не са му стигнали силите да се посвети, макар да е знаел, че е по-достоен.

Фактите обаче са далеч по-обикновени. Направо от училищната скамейка Стрикланд отишъл без ни най-малко нежелание в кантората на борсов посредник. Докато се оженил, водил обичаен за своята среда живот; играел по малко на борсата, залагал по ле повече от един-два суверена на конните надбягвания в Дарби или на ежегодните студентски състезания е лодки между Оксфорд и Кеймбридж. В свободното си време сигурно се е занимавал малко и с бокс. Над камината му висели фотографии на мисис Лангтри^[1] и Мери Андерсън^[2].

Четял „Пънч“ и „Спортинг таймс“. Ходел на танци в Хампстед.

Дългият период, през който съм изпуснал Стрикланд от погледа си, има още по-малко значение. Годините, през които той се е борил да овладее трудното изкуство, са били еднообразни и не знам да се е случило нещо по-забележително в моментите, когато е бил принуден да работи нещо, за да изкарва прехраната си. Разказът за тези години би бил разказ за онова, което е видял да се случва на други. Не мисля, че тези неща са оказали някакво влияние върху неговия характер. Той сигурно бе събрал опит, в който има изобилен материал да се напише един роман-пикареска за съвременен Париж, но е останал чужд на всичко и ако съдя по разговорите си с него, през тези години не се е случило нищо, което да му направи особено впечатление. Може би, когато се озовал в Париж, той вече е бил твърде възрастен, за да стане жертва на блясъка на този град. Може би ще ви се види странно, но той винаги ми се е струвал не само практичен човек, но и непоправим реалист. Предполагам, че животът му в този период есе пак е бил романтичен, но той едва ли е гледал на него така. Може би за да усетиш романтиката на живота, трябва да носиш в себе си нещо от актьора, да можеш да се отделиш от самия себе си и да се наблюдаваш отстрани едновременно вглъбено и безпристрастно. Но аз не познавам по-целенасочен човек от Стрикланд. Нито друг, който толкова малко да мисли за себе си. Но за жалост не бих могъл да проследя онези трудни стъпала, по които той достигна своя връх в овладяването на изкуството си. Ако можех да покажа неговата неустрашимост от провала, непрестанните му усилия в борбата с отчаянието, упорството да не се предаде на съмнението в собствените сили, което е най-страшният враг за човека на изкуството, може би щях да предизвикам у вас съчувствие към един човек, който напълно съзнавам, че сигурно ви изглежда лишен от всякакъв чар. Но нямам материал за всичко това. Никога не съм виждал как Стрикланд работи, нито съм чувал някой друг да го е виждал. Той пазеше за себе си тайната на своята борба. И ако в самотата на ателието си влизаше — подобно на Яков — в схватка със самия бог, никому не позволи да стане свидетел на неговите мъки.

Когато стигам до връзката му с Бланш Стрьове, изпадам в истинско затруднение поради откъслечните факти, с които разполагам. За да направя разказа си цялостен, трябва да опиша развоя на трагичната им връзка, а не зная нищо за трите месеца, през които те живяха заедно. Не зная как са се погаждали, нито за какво са си говорили. В края на краищата денят има двадесет и четири часа, а чувствата избликват рядко и за кратко. Как са прекарвали останалата част от времето, мога само да си представям. Докато е имало светлина и докато са стигали силите на Бланш, предполагам, че Стрикланд е рисувал, но тя сигурно се е дразнела, като го гледа толкова увлечен в своята работа. Не е съществувала за него като любовница, а само като модел; после идвали дългите часове, които те прекарвали в мълчание един до друг. Това сигурно я е плашело. Когато Стрикланд ми каза, че отдавайки му се, тя сякаш си отмъщавала на Дърк Стрьове, загдето й се притекъл на помощ в нейната беда, той сякаш отвори вратата пред множество мрачни догадки. Надявам се, че се бе излъгал. Ако е истина, това ми изглежда зловещо. Но кой може да изброди тайнствата на човешкото сърце? Най-малко онези, които очакват от него само благопристойни чувства и нормални изживявания. Когато Бланш се убедила, че независимо от мигновенията на страст Стрикланд си оставал далечен, тя навярно била обзета от отчаяние и подозирам, че в такива моменти е осъзнавала какво е за него — не личност, а инструмент за удоволствие; той бил чужд и тя с върховни усилия се мъчела да го привърже към себе си. Опитвала се да го плени с удобствата, които му създавала, и не искала да разбере, че удобствата не значат нищо за него. Стараела се да му намери и донесе за ядене всичко онова, което обичал, и не искала да разбере, че той е безразличен към храната. Бояла се да го остави на спокойствие. Ограждала го с внимание и грижи, а когато страстта му спяла, тя искала да я събуди отново, защото така имала поне илюзията, че го притежава. Сигурно била достатъчно прозорлива да си даде сметка, че веригите, които е създавала за него, само предизвиквали инстинкта му за разрушение, точно както ръцете ни засърбяват за камък, щом видим стъклен прозорец; но сърцето й, глухо за гласа на разума, я тласкало по път, който тя предварително знаела, че е фатален. Трябва да е била много нещастна. Тъй като любовта е сляпа, тя вярвала в това, което желаела, а нейната любов била толкова силна, че й се струвало невъзможно да не събуди и у него същото чувство.

Но незнанието на много факти далеч не е най-големият недостатък, от който страда моят анализ на характера на Стрикланд. Писал съм за отношенията му с жени, защото те бяха явни и удивителни; ала иначе представляваха само една незначителна част от неговия живот. Ирония на съдбата е, че тези отношения така трагично са засягали жените. Истинският му живот се състоеше от мечти и неимоверно тежък труд.

В това е и нереалността на художествената измислица. Защото при мъжете любовта като правило е само един епизод между другите им ежедневни дела, а особеното внимание, което й се отделя в романите, не отговаря на нейното значение в живота. Малко са ония мъже, за които любовта е най-важното нещо на света, и те обикновено не са много интересни хора: към тях се отнасят с презрение дори жените, за които този въпрос е от първостепенно значение. Понякога се ласкаят и дори се вълнуват от тях, но същевременно изпитват неловкото чувство, че имат работа с жалки същества. Защото дори в кратките периоди, когато са влюбени, мъжете вършат още много други неща, които отвличат вниманието им — то е съсредоточено върху работата, от която печелят, увличат се от спорт или се интересуват от изкуство. Повечето от тях разграничават отделните дейности и могат да се задълбочат в една от тях, ако временно изключат всички останали. Имат способността да се съсредоточат върху онова, с което се занимават в момента, и се дразнят, ако едно занимание се намеси в друго. Разликата между мъжете и жените, когато са влюбени, е в това, че жените могат да обичат цял ден, а мъжете само от време на време.

У Стрикланд сексуалното желание оставаше на заден план. То беше без значение. Нещо досадно. Душата му жадуваше за друго. Но той бе човек на буйните страсти и имаше моменти, когато желанието завладяваше тялото му и го тласкаше към оргии на сладострастие, ала той ненавиждаше инстинктите, които му пречеха да се владее. Мисля, че мразеше дори и неизбежната партньорка в разврата. И когато отново се овладееше, потръпваше при вида на жената, на която се бе наслаждавал. Мислите му спокойно и ведро се понасяха към градините на блаженството и като гледаше жената, той изпитваше онзи ужас, който може би пъстрата пеперуда, рееща се над цветята, изпитва към противната какавида, от която победоносно се е освободила. Може би изкуството е своеобразна проява на половия инстинкт. Една красива жена, Неаполитанският залив под жълтата светлина на луната и картината на Тициан „Полагане в гроба“ пораждат у човека едно и също чувство. Но вероятно Стрикланд е презирал нормалното сексуално удоволствие, защото му е изглеждало грубо в сравнение с удовлетворението от художественото творчество. След като съм описал един жесток, себичен, груб и чувствен човек, дори и за мен е странно да кажа, че той бе голям идеалист. Но то е самата истина.

Той живееше по-бедно от прост занаятчия. А работеше много по-усилно. Пет пари не даваше за онези неща, които според повечето хора правят живота красив и приятен. Бе равнодушен към парите. Безразличен към славата. Не можеше да бъде похвален, че — за разлика от повечето от нас е устоял на изкушението да направи компромис със себе си. За него такова изкушение не съществуваше. Никога не му бе идвало наум, че е възможен компромис. В Париж той живееше по-самотно от отшелник в Тивийската пустиня^[3].

От познатите си не искаше нищо друго, освен да го оставят на мира. Пределно ясно бе определил целта ся и за да я постигне, беше готов да пожертвува не само себе си — мнозина са способни на това, — но и други. Водеше го някакво проникновение.

Да, Стрикланд беше отблъскващ човек, но аз все пак мисля, че бе велик.