Съмърсет Моъм
Луна и грош (28)

XXVIII

Обяснението дойде след седмица. Беше около десет часа вечерта. Вечерях сам в един ресторант и след като се върнах в малкото си жилище, седнах в гостната и се зачетох. Чух дрезгаво позвъняване. Отидох в преддверието и отворих вратата. Пред мен стоеше Стрьове.

— Може ли да вляза? — попита той.

В сумрака на стълбището не можах да го видя добре, но нещо в гласа му ме изненада. Ако не знаех, че е въздържател, щях да си помисля, че е пил. Въведох го в гостната и го поканих да седне.

— Слава богу, че те намерих! — каза той.

— Какво става? — попитах, учуден от неговата възбуда.

Вече можех добре да го огледам. Той винаги бе спретнато облечен, а сега дрехите му бяха в безпорядък. Сякаш внезапно се бе изпоцапал някъде. Сигурен бях, че си бе пийнал, и се усмихнах. Канех се да се пошегувам с вида му.

— Не знаех къде да отида. Търсих те и по-рано, но те нямаше.

— Вечерях късно.

Вече ми беше ясно, че не алкохолът е причината да стигне до това отчаяно състояние. Лицето му, обикновено румено, сега бе на някакви странни петна. Ръцете му трепереха.

— Случило ли се е нещо?

— Жена ми ме напусна.

Едва можа да изрече тези думи. Задъха се и по заоблените му бузи се затъркаляха сълзи. Не знаех какво да кажа. Първата ми мисъл беше, че навярно търпението й към сляпото му увлечение по Стрикланд се бе изчерпало и отвратена от циничното държане на госта, тя бе настояла да го изгонят. Знаех, че въпреки кроткия си нрав е способна да се ядоса истински и ако Стрьове още е упорствувал, тя вероятно е напуснала ателието, заклевайки се никога вече да не се върне. Но човечецът беше тъй разстроен, че не можах да се усмихна.

— Скъпи приятелю, не се измъчвай толкова! Тя ще се върне. Не бива да приемаш сериозно онова, което жените казват, когато са ядосани.

— Ти не разбираш. Тя е влюбена в Стрикланд.

— Какво! — Подскочих от изненада, но щом стигна до мен смисълът на тези думи, той ми се видя невероятен. — Как можеш да си толкова глупав! Да не искаш да кажеш, че я ревнуваш от Стрикланд? — Почти се изсмях. — Много добре знаеш, че тя не може да го понася.

— Нищо не разбираш — простена той.

— Ти си едно истерично магаре — казах му аз малко раздразнено. — Ще ти налея едно уиски със сода и ще се почувствуваш по-добре.

Предположих, че по някаква причина — а само бог знае какъв талант имат мъжете да се самоизмъчват така — Дърк си бе втълпил, че жена му не е безразлична към Стрикланд, и със своята способност да постъпва нетактично я бе засегнал, така че за да го ядоса, тя навярно се бе постарала да подхрани подозренията му.

— Виж какво — казах му аз, — хайде да се върнем в ателието ти. Ако си постъпил глупашки, сега трябва да искаш прошка. Жена ти не ми изглежда злопаметна.

— Как мога да се върна в ателието? — каза той унило. — Те са там. Аз го оставих на тях.

— Тогава не жена ти те е напуснала, а ти си я напуснал.

— За бога, не ми говори така.

Все още не приемах думите му сериозно. Нито за миг не вярвах на това, което казваше. Ала той наистина страдаше.

— Е, добре, щом си дошъл да ми кажеш всичко, по-добре почни отначало.

— Днес следобед не можах да издържа повече. Отидох при Стрикланд и му казах, че е вече достатъчно здрав, за да си върви у дома. И че ателието ми е нужно.

— Само на Стрикланд трябва да се напомня такова нещо — отбелязах аз. — А той какво?

— Изсмя се — нали знаеш как се смее, не че му е весело, ами като че ли ти си глупак — и каза, че си тръгва веднага. Започна да си прибира вещите. Нали си спомняш, че бях взел от стаята му всичко, което смятах, че е необходимо. Помоли Бланш за хартия и връв, за да си направи вързоп.

Стрьове спря да си поеме дъх. Помислих си, че ще припадне. Съвсем не очаквах да чуя това, което ми разказваше.

— Тя беше много бледа, но донесе хартията и връвта. Той не каза нищо. Правеше вързопа и си подсвиркваше. Сякаш не ни забелязваше. В очите му имаше насмешка. Сърцето ми беше като олово. Боях се, че нещо ще се случи, и съжалявах, че бях отворил дума да си върви. Огледа се за шапката си. Тогава тя проговори: „Отивам със Стрикланд, Дърк. Не мога повече да живея с теб.“ Опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Стрикланд не се обади. Само продължаваше да си подсвирква, като че ли това изобщо не го засяга.

Стрьове отново спря и избърса лицето си. Аз мълчах. Вече му вярвах и бях поразен. Но въпреки това нищо не можех да разбера.

С треперещ глас, с мокро от сълзи лице той ми разказа по-нататък как се приближил към жена си, опитал се да я прегърне, но тя се отдръпнала иго помолила да не я докосва. Той я умолявал горещо да не го изоставя. Говорил й колко много я обича, припомнил й как щедро я е обсипвал със своята преданост. Говорил й за щастливия им живот. Не й се сърдел. Не я упреквал.

— Моля те, Дърк, нека си отида спокойно — казала най-сетне тя. — Не разбираш ли, че обичам Стрикланд? Където отиде той, ще ида и аз.

— Знай, че той никога няма да те направи щастлива. Заради теб самата не отивай. Не знаеш какво те очаква.

— Ти си виновен. Ти настояваше да го приемем тук. Той се обърнал към Стрикланд.

— Смили се над нея! — умолявал го той. — Не можеш да я оставиш да извърши тази лудост.

— Да направи както пожелае — казал Стрикланд. — Никой не я кара да идва.

— Аз направих своя избор — глухо казала Бланш. Оскърбителното спокойствие на Стрикланд стопило у Дърк и малкото самообладание, което му оставало. Обзела го сляпа ярост и без да знае какво върши, той се хвърлил върху Стрикланд. Стрикланд не очаквал това и залитнал, но даже и след болестта си бил много силен и в следващия миг, без сам да разбере как, Стрьове се намерил на пода.

— Смешен дребосък! — рекъл Стрикланд.

Стрьове се надигнал. Забелязал, че жена му не трепнала, и се почувствувал още по-унизен, загдето бил направен за смях пред нея. Очилата му паднали при спречкването и той не можел веднага да ги намери. Тя ги вдигнала и мълчаливо му ги подала. Като че ли изведнъж той осъзнал цялото си нещастие и макар да разбирал, че става още по-жалък, започнал да плаче. Скрил лице в шепите си. Двамата го гледали, без да промълвят. Дори не помръднали от местата си.

— О, любима! — простенал най-сетне той. — Как може да си толкова жестока?

— То е по-силно от мен, Дърк — отвърнала му тя.

— Аз те обожавах, както не е била обожавана никоя жена на този овят. Ако нещо не ти е харесвало, защо не си ми казвала. Щях да се променя. За теб правех всичко, което е по силите ми.

Тя не отговорила. Лицето й било каменно и той разбрал, че само я отегчава. Сложила си палтото и шапката. Тръгнала към вратата и той осъзнал, че след миг вече няма да я има. Втурнал се бързо след нея, паднал на колене и сграбчил ръцете и, загубил всякакво чувство за собствено достойнство.

— Не! Не си отивай, скъпа! Не мога да живея без теб! Ще се самоубия! Ако съм те обидил с нещо, моля те да ми простиш. Дай ми възможност да се поправя. Ще правя всичко на света, за да бъдеш щастлива!

— Стани, Дърк! Правиш се на пълен глупак. Залитайки, той се изправил на крака, но все още не я пускал да излезе.

— Къде отиваш? — попитал я задъхано. — Нямаш представа какво е жилището на Стрикланд. Не можеш да живееш там. Ще бъде ужасно!

— Щом аз не се тревожа, не виждам защо трябва да се тревожиш ти.

— Постой само минутка още. Остави ме да говоря. Поне това не можеш да ми откажеш.

— Каква полза? Аз съм взела решение. Каквото и да кажеш, няма да го променя.

Той преглътнал и притиснал с ръка сърцето си, за да успокои болезненото му биене.

— Няма да те моля да промениш решението си, но искам да ме изслушаш. Това, което ще ти кажа, е последната ми молба към теб. Не ме отблъсквай.

Тя спряла, погледнала го със своите замислени очи, пълни сега с безразличие към него. Върнала се в ателието и се облегнала на масата.

— Е?

С големи усилия Стрьове успял да се овладее.

— Бъди поне малко разумна. Не можеш да живееш от въздух. Стрикланд няма пукната пара.

— Зная.

— Ще търпиш най-ужасни лишения. Знаеш защо му беше нужно толкова време да се оправи. Беше полумъртъв от глад.

— Аз мога да печеля вместо него.

— Как?

— Не знам. Ще намеря начин.

Ужасяваща мисъл преминала през ума на холандеца и той потръпнал.

— Да не си полудяла? Не разбирам какво става с теб.

Тя вдигнала рамене.

— Сега мога ли да си вървя?

— Почакай още секунда.

Дърк жално огледал ателието си — той го обичал, защото нейното присъствие го оживявало и му придавало домашен уют. Затворил за миг очи, после я изгледал продължително, сякаш за да запечата образа й в паметта си. Тогава станал и си взел шапката.

— Не. Ще си отида аз.

— Ти?

Тя била смаяна. Не разбирала какво иска да каже той.

— Не мога да понеса мисълта, че ще живееш в онази отвратителна, ужасна таванска стая. В края на краищата това е твой дом толкова, колкото е и мой. Тук ще се чувствуваш удобно. Ще си спестиш поне крайните лишения.

Отишъл при чекмеджето, където държал парите си, и извадил няколко банкноти.

— Бих искал да ти оставя половината от това, което имам.

Сложил ги на масата. Нито жена му, нито Стрикланд проговаряли. Тогава се сетил за още нещо.

— Моля те, събери дрехите ми и ги остави на портиера. Утре ще дойда да си ги взема. — Опитал се да се усмихне. — Довиждане, мила. Благодаря ти за всичкото щастие, което си ми дала досега.

Излязъл и затворил вратата след себе си. Представих си как Стрикланд хвърля шапката си върху масата, сяда и запалва цигара.