Съмърсет Моъм
Луна и грош (51)

LI

Тиаре ме похвали за моето благоразумие, когато й разказах тази история. После няколко минути продължихме мълком да лющим грах. Изведнъж погледът и — винаги нащрек за онова, което ставаше в кухнята — попадна върху китаеца-готвач, извършил в този момент нещо, с което предизвика бурното й негодувание. Тя се нахвърли върху му с порой от ругатни и обиди. Китаецът не й остана длъжен и така избухна една извънредно живописна свада. Говореха на местния език, от който бях научил не повече от пет-шест думи, и в моите уши всичко звучеше така, сякаш след малко щеше да настъпи краят на света. Но скоро мирът беше възстановен и Тиаре дори почерпи готвача с цигара. Двамата спокойно запушиха.

— Знаеш ли, че аз му намерих съпруга? — Ненадейно се обърна към мен Тиаре с усмивка, която се разля по цялото й огромно лице.

— На готвача ли?

— Не, на Стрикланд.

— Но той вече беше женен.

— Същото ми каза и той, но аз му отговорих, че това е било в Англия, а Англия е на другия край на света.

— Така е — съгласих се аз.

— Той идваше в Папеете веднъж на два-три месеца, когато имаше нужда от бои, тютюн или пари, и бродеше насам-натам като бездомно куче. Жал ми беше за него. Държах тогава едно момиче на име Ата, което чистеше стаите. Тя ми беше далечна роднина, баща й и майка й бяха умрели и аз я бях взела при себе си. Стрикланд понякога се отбиваше тук да хапне като хората или да поиграе шах с някое от момчетата. Забелязах, че тя го позаглежда, като дойде, и я попитах дали го харесва. Каза ми, че много го харесва. Нали ги знаете тези момичета — те винаги се радват да тръгнат с някой бял мъж.

— Туземка ли беше? — попитах аз.

— Да, в нея нямаше капка бяла кръв. Е, след като бях говорила вече с нея, изпратих да повикат Стрикланд и му казах: „Стрикланд, време ти е вече да се задомиш. На един мъж на твоята възраст не му прилича да се забавлява с момиченцата долу от крайбрежната улица. Te всички са развалени и няма да видиш нищо добро от тях. Нямаш пари и не можеш да се задържиш на работа повече от месец-два. Сега вече никой няма да те наеме. Казваш, че можеш да си живееш все така, из вътрешността на острова с едно или друго от тукашните момичета, пък и те са доволни, защото ти си бял, но това не е достойно за един бял човек. А сега чуй ме, Стрикланд.“

Тиаре смесваше френски и английски в своята реч, защото и двата езика използуваше с еднаква лекота. Говореше с напевна интонация, която съвсем пе бе неприятна. Струваше ти се, че ако птиците можеха да говорят английски, щяха да говорят като нея.

— Кажи ми, съгласен ли си да се ожениш за Ата? Тя е добро момиче и е само на седемнадесет години. Никога не е била разпусната като някои от тези момичета; с капитан и първи помощник — да, но досега не е била докосната от туземец. Elle ke respecete, voistu^[1].

Домакинът от „Оаху“ ми каза при последното си пътуване, че не е срещал по-мило момиче на тези острови. За нея също е време да се задоми, пък и капитаните и първите помощници обичат разнообразието. Аз не задържам момичетата си твърде дълго. Ата има малко своя земя, там край Таравао, точно преди да се излезе на полуострова. И ако цената на копрата се задържи колкото е сега, ще можете да живеете съвсем нормално. Там има и къща и ти ще можеш да рисуваш колкото си искаш. Какво ще кажеш?

Тиаре се спря да си поеме дъх.

— Тогава ми каза за жена си в Англия. „Бедният ми Стрикланд — започнах аз, — всички те имат някъде съпруги и точно затова идват на островите. Ата е разумно момиче и не очаква някакви церемонии пред кмете. Тя е протестантка и ти знаеш, че те не гледат на тези неща като католиците.“ Тогава той ме попита: „А какво мисли Ата?“ „Както ми се вижда, тя не е равнодушна към теб — казах му аз. — Съгласна е, ако и ти си съгласен. Да я повикам ли?“ Той се подсмихна с онази своя особена суха усмивка и аз я повиках. Тя, палавницата, знаеше за какво си говорехме — с крайчеца на очите си я видях, че докато се прави, че глади една моя блуза, цялата е слух. Веднага дойде. Смееше се, но усетих в нея и свян. Стрикланд мълком я погледна.

— Хубава ли беше? — попитах.

— Не беше лоша. Но ти сигурно си я виждал на картина. Той я рисуваше много пъти, понякога с парео около бедрата, а понякога съвсем гола. Да, тя беше хубаво момиче. И знаеше да готви. Аз сама я научих. Видях, че Стрикланд се замисля, и затова му казах: „Давах й добра заплата и тя я пестеше, пък и капитаните и първите помощници, които познаваше, са й давали някога по нещо. Има спестени няколкостотин франка.“ Той поглади голямата си рижа брада и се усмихна. „Е, Ата, харесващ ли ме за съпруг?“ Тя отвърна само с лек смях. „Нали ти казах, бедни ми Стрикланд, момичето си пада по теб“ — повторих му аз. „Аз ще те бия“ — каза той, като я погледна. „А как иначе ще разбера, че ме обичаш“ — отвърна му тя.

Тиаре прекъсна разказа си и замислено ми довери:

— Първият ми мъж, капитан Джонсън, редовно ме пребиваше от бой. Той бе истински мъж. Беше снажен — около два метра висок — и когато се напиеше, ставаше неудържим. В такива дни ходех цялата посиняла. О, как плаках, когато умря. Мислех, че никога няма да го преживея. Но едва след като се омъжих за Джордж Рейни, разбрах какво съм загубила. Жената не може да опознае един мъж, преди да е живяла с него. В никой мъж не бях се лъгала така, както се излъгах в Джордж Рейни. Той също беше хубав и строен човек, почти толкова висок, колкото капитан Джонсън, и доста силен на вид. Но всичко туй бе външната му страна. Не слагаше алкохол в устата си. Не вдигаше ръка да ме удари. Трябвало е да стане мисионер. Аз се любех с офицерите от всеки кораб, който се отбиваше на нашето пристанище, а Джордж Рейни никога нищо не виждаше. Накрая ми стана противен и се разведох с него. За какво ми беше такъв мъж? Някои мъже наистина се отнасят просто ужасно с жените си!

Аз съчувствувах на Тиаре и искрено отбелязах, че мъжете винаги са били измамници. Носле я помолих да продължи разказа си за Стрикланд.

— Та… казах му: „Няма за къде да бързаш. Първо спокойно размисли. Ата има чудесна стая в пристройката. Можеш да поживееш там с нея един месец, за да видиш дали ще ти хареса. Можеш да се храниш тук. А в края на месеца, ако решиш да се ожениш за нея, можеш да идеш и да се настаниш в нейния имот.“ Той се съгласи. Ата продължи да чисти стаите, а аз го хранех, както му бях обещала. Научих Ата да готви няколко ястия, които той много обичаше. Не рисуваше много. Разхождаше се из хълмовете и се къпеше в потока. Обичаше да сяда на брега и да съзерцава лагуната, а по залез слънце отиваше да гледа Муреа. Често ходеше да лови риба край рифа. Обичаше още да се мотае из пристанището и да си приказва с туземците. Беше мил, тих човек. И всяка вечер след вечеря се прибираше с Ата в пристройката. Виждах, че жадува да се върне във вътрешността на острова. И в края на месеца го попитах какво смята да направи. Той ми отвърна, че ако Ата е съгласна да тръгне, той е готов да отиде с нея. И така, дадох им сватбена вечеря. Сама приготвих всичко. Имаше грахова супа и омар по португалски, къди и салата от кокосови орехи — ти май не си опитвал досега моята кокосова салата: трябва да ти направя, преди да си заминеш, — а накрая им поднесох сладолед. Шампанско пихме толкова, колкото можахме, а след това продължихме с какви ли не други напитки. О, аз бях решила да направя всичко както трябва. След това танцувахме в гостната. Тогава не бях още толкова пълна и много обичах да танцувам.

Гостната в хотел „Де ла Фльор“, беше малка стая с пиано, обзаведена с махагонови мебели, тапицирани с щамповано кадифе и наредени красиво покрай стените. Върху кръглите маси имаше албуми с фотографии, а по стените — увеличени снимки на Тиаре и нейния съпруг капитан Джонсън. И въпреки че сега Тиаре бе вече стара и пълна, ние пак намирахме някакъв повод, навивахме брюкселския килим, поканвахме момичетата от хотела и един-двама приятели на Тиаре и си устройвахме танцови вечери, но вече на музика от един грамофон. Вън на верандата въздухът бе наситен с тежкото ухание на гардении, в ясното небе над нас светеше Южният кръст, Тиаре се усмихваше доволно, като си спомняше веселието на отдавна миналите дни.

— Тогава продължихме до три часа през нощта и когато отидохме да спим, едва ли някой от нас е бил трезвен. Казах им, че могат да вземат моята таратайка да ги закара поне додето свършва пътят, защото след това трябваше да се върви дълго пеш. Имотът на Ата се намираше в една планинска котловина. Тръгнаха в зори и момчето, което изпратих с тях, се върна чак на следващия ден. Да, ето как се ожени Стрикланд.