Съмърсет Моъм
Луна и грош (21)

XXI

Оставих го да ме заведе в ресторант по свой избор, но по пътя си купих вестник. Когато той поръча вечерята, аз го облегнах на една бутилка „Сен Галмне“ и започнах да чета. Ядохме мълчаливо. Усещах, че сегиз-тогиз ме поглежда, но не обръщах внимание. Исках да го накарам сам да започне разговора.

— Има ли нещо интересно във вестника? — попита той към края на нашата мълчалива вечеря.

Стори ми се, че усетих в гласа му леко раздразнение.

— Винаги обичам да чета подлистниците за театъра — казах аз.

Сгънах вестника и го сложих до себе си на масата.

— Вечерята ми хареса — отбеляза той.

— Мисля, че и кафето можем да си изпием тук, нали?

— Да.

Запалихме пурите си. Пушех мълчаливо. Забелязах, че от време на време той спира поглед върху мен с лека усмивка, и ми стана ясно, че му е забавно. Изчаквах търпеливо.

— Какво прави, откакто те видях за последен път? — попита най-сетне той.

Нямаше за какво толкова да говоря. Беше време на упорит труд и малко приключения, на експерименти в тази или онази насока, на постепенно натрупване на знания за книгите и хората. Въздържах се да питам Стрикланд за неговите преживелици. Не проявих ни най-малък интерес към него и накрая бях възнаграден, Той сам започна да говори за себе си. Но лишен от? красноречие, можа само да нахвърли отделни моменти от всичко, през което бе преминал, и аз трябваше да запълня празнотите е помощта на собственото си въображение. Мъчително бе за мен да долавям само бегли намеци за един характер, който толкова много ме интересуваше. Сякаш разгадавах повреден ръкопис. Пред мен се разкри един живот на жестока борба с всевъзможни трудности; но осъзнах, че много неща, които биха се сторили ужасни на повечето хора, никак не го трогваха. Стрикланд се отличаваше от повечето англичани с пълното си безразличие към удобствата; не му дотягаше постоянно да живее в една занемарена стая, не изпитваше нужда да се огражда с красиви неща. Едва ли изобщо бе забелязал колко мръсни са тапетите в стаята, където го намерих при първото си посещение. Не искаше кресла, в които да седи, чувствуваше се наистина по-добре на обикновен кухненски стол. Хранеше се с апетит, но му беше безразлично какво яде; за него това бе само храна, която поглъща, за да успокои спазмите, предизвикани от глада, а когато не се намираше храна, той, изглежда, можеше да мине и без нея. Научих, че шест месеца бе живял с по един хляб и бутилка мляко на ден. Беше чувствен човек, но въпреки това сетивните неща не го вълнуваха. Лишенията не бяха бреме за него. Имаше нещо забележително в способността му да живее изцяло чрез своя дух.

Когато привършил малката сума, която донесъл със себе си от Лондон, той не изпаднал в отчаяние. Нито една картина не продал, а мисля, че и не се бе опитвал много да продава. Потърсил друг начин да припечели нещо. С мрачно чувство за хумор ми разказа за времето, когато бил екскурзовод на лондончани, желаещи да се запознаят с нощния живот на Париж. Това занятие съответствуваше на неговия язвителен нрав. Някак си бе добил широки познания за най-пропадналите квартали на Париж. Разказа ми за дългите часове, които бе прекарал в скитане по булевард „Мадлен“, за да търси англичани, за предпочитане пийнали, които желаят да видят забранени от закона неща. Когато имал късмет, можел да спечели прилична сума, но опърпаните му дрехи най-сетне започнали да плашат туристите и той не можел да намери хора, дотолкова безстрашни, че да му се доверят. По-късно попаднал на служба, в която превеждал реклами на патентовани лекарства, които се изпращали в Англия. По време на една стачка работил като бояджия.

Междувременно не спирал да рисува, но скоро му омръзнало да ходи по ателиетата и заработил сам. Никога не бил толкова беден, че да не може да си купи платно и бои, и наистина не му трябвало нищо друго. Доколкото можах да разбера, той рисувал много трудно и в нежеланието си да приеме чужда помощ губел много време, за да намира сам разрешението на някои технически проблеми, ликвидирани един по един от предходните поколения. Стремеше се към нещо, не зная точно какво, а едва ли и той самият знаеше, и отново, още по-силно отпреди бях завладян от усещането, че това е човек, обзет от натрапчива идея. Не изглеждаше напълно нормален. Струваше ми се, че не искаше да показва картините си, защото всъщност не се интересуваше от тях. Живееше в сън и действителността не значеше нищо за него. Имах чувството, че работи върху платното с цялата сила на своята страстна натура, забравил всичко останало в стремежа си да сътвори онова, което виждат вътрешните му очи, а после, щом свършеше — но не картината, защото ми се струва, че рядко довеждаше нещо до край, — щом догореше разпалилата го страст, той загубваше всякакъв интерес към нея. Никога не оставаше удовлетворен от постигнатото за него то беше твърде незначително в сравнение с виденията, които измъчваха духа му.

— Защо никога не представяте свои творби на изложби? — попитах го аз. — Предполагам, че ви се ще да узнаете какво мислят хората за тях.

— Така ли?

Не мога да опиша неизмеримото презрение, което-вложи в тези две думи.

— Не искате ли слава? Тя е нещо, към което повечето художници не са равнодушни.

— Детинщини. Защо да ме е грижа за мнението на тълпата, когато и пет пари не давам за мнението на някой отделен човек.

— Е, не всички се ръководим само от разума — засмях се аз.

— Кой прави славата? Критиците, писателите, търговците, жените.

— Нима не бихте изпитали приятно усещане да си представите, че хора, които не познавате и никога не сте виждали, се вълнуват дълбоко и страстно от творбите на собствените ви ръце. Всеки обича властта. Не виждам по-прекрасно приложение за нея от това да изпълни душите на хората със състрадание или ужас.

— Мелодрами.

— Тогава защо не ви е все едно дали рисувате добре или зле?

— Все едно ми е. Искам само да рисувам това, което виждам.

— Чудя се дали бих могъл да пиша на необитаем остров, съзнавайки, че ничии очи освен моите няма да прочетат онова, което съм написал.

Стрикланд дълго мълча, но очите му блестяха странно, сякаш виждаше нещо, което преизпълваше душата му с възторг.

— Понякога Ся мисля за остров, изгубен някъде в безбрежното море, където ще мога да живея в закътана долина сред причудливи дървеса и тишина. Там мисля, че ще мога да намеря онова, което търся…

Той не се изрази точно така. Използуваше жестове вместо прилагателни и се запъваше. Аз облякох в свои думи онова, което, предполагам, искаше да каже.

— Ако погледнете назад към последните пет години, мислите ли, че си е струвало?

Той ме погледна и аз видях, че не разбра какво исках да кажа. Поясних:

— Отказвате се от уютен дом и живот, не по-малко щастлив от живота на повечето хора. Радвахте се дори на благоденствие. А тук в Париж, изглежда, сте изживели тежки дни. Ако можехте да върнете живота си назад, бихте ли повторили онова, което извършихте?

— Разбира се.

— Знаете ли, че още не сте попитали за жена си и децата си? Никога ли не мислите за тях?

— Не.

— Бих искал, по дяволите, да не говорите с по една сричка. Не съжалявате ли нито за миг за цялото нещастие, което им причинихте?

Устните му се изкривиха в усмивка и той поклати отрицателно глава.

— Струва ми се, че не може понякога да не мислите за миналото. Не за преди седем-осем години, а още по-отдавна, когато сте срещнали жена си за първи път, обикнали сте я и сте се оженили за нея. Не си ли спомняте радостта, с която за пръв път сте я взели в прегръдките си?

— Не мисля за миналото. Единственото, което има значение, е вечното настояще.

За момент се замислих над отговора му. Той беше неясен, но почувствувах, че макар и смътно, схванах неговия смисъл. Попитах го:

— Щастлив ли сте?

— Да.

Замълчах. Гледах го замислено. Той издържа поглежда ми, сетне очите му заблестяха язвително.

— Боя се, че ме осъждаш за нещо?

— Глупости — отвърнах рязко. — Аз не мога да осъждам боата, напротив, интересувам се от нейните мисловни процеси.

— Чисто професионално ли се интересуваш от мен?

— Да, чисто професионално.

— С право не можеш да ме осъждаш. Самият ти имаш отвратителен характер.

— Сигурно затова ви е добре с мен — отвърнах рязко. Той се усмихна сухо, но не каза нищо. Да можех само да опиша усмивката му. Не искам да кажа, че бе привлекателна, но озаряваше цялото му лице и преобразяваше обикновено мрачното му изражение — то ставаше и заядливо, и добродушно едновременно. Тя св появяваше бавно, започваше и понякога завършваше в очите беше много чувствена, нито жестока, нито приветлива; напомняше с нещо нечовешкото веселие на сатир. Именно тази усмивка ме накара да попитам:

— Не сте ли се влюбвали, откакто дойдохте в Париж?

— Не съм имал време за такива глупости. Един живот ве стига и за любов, н за изкуство.

— Не ми приличате на отшелник.

— Тия работи ме изпълват с отвращение.

— Човешката природа е досадна, нали?

— Защо ми се подиграваш?

— Защото не ви вярвам.

— Тогава си проклет глупак. Замълчах и го погледнах изпитателно.

— Какво печелите, като искате да ме измамите? — казах аз.

— Не те разбирам. Засмях се.

— Ще ви обясня. Представям си как месеци наред не се и сещате за тия работи, и дори можете сам себе си да убедите, че веднъж завинаги сте скъсали с тях. Наслаждавате се на свободата си и чувствувате, че най-сетне душата ви принадлежи изцяло вам. Сякаш сте се извисили до звездите. Но изведнъж, най-неочаквано не можете да понасяте повече това и забелязвате, че през цялото време краката ви са стъпвали в калта. И страшно ви се иска да се овъргаляте в нея. Намирате жена, долна, груба и вулгарна, едно полуживотно, у което крещи целият ужас на пола, и се хвърляте върху нея като див звяр. Пиете, докато яростта ви заслепи.

Той се бе взрял в мен неподвижно. Издържах погледа му. Говорех много бавно.

— И колкото и да е странно, когато всичко свърши, вие се чувствувате тъй необичайно чист, като че ли сте безтелесен дух, нематериален; струва ви се, че можете да докоснете красотата, сякаш тя е нещо осезаемо, и усещате, че сте едно с вятъра, е разлистващите се дървета, с дъгоцветието на реката. Чувствувате се бог. Можете ли да ми обясните това?

Той бе приковал очите си в моите, докато свърших, а после се обърна настрана. Лицето му изглеждаше странно и аз си помислих, че сигурно така изглежда човек, издъхнал от мъчения. Мълчеше. Разбрах, че разговорът ни е свършил.